Цончо Родев
Изпитание (15)

1

Когато превалиха баира и стигнаха буйната чешма на „Мармарча“, старото конче изведнъж се оживи. Градът не се виждаше, но то изглежда, подуши нещо познато, защото изпръхтя радостно, изправи превития си от умората на дългия път врат и весело заудря крак в сивата пръст. За разлика от него Христо Сумров не чувствуваше радост от завръщането. Той знаеше, че на онези, които го бяха изпратили с надежда, носеше само разочарование, и тази мисъл го гнетеше и измъчваше. И вместо да забърза към града, той слезе от кончето, дълго и с жаждата на болен от треска пи от чучура, сви си цигара и приседна на каменното корито на чешмата. Лицето му бе замръзнало, вкаменено, с израз на тъпо примирение пред съдбата. Кончето напразно пръхтеше и подканяше пътника — Христо не помръдваше. Едва след един час той се раздвижи, стана, въздъхна тежко и полека се отправи към града. Конят затрополя зад него.

Христо премина през крайните махали. Беше неделя и по улиците имаше само деца — възрастните бяха на църква. Уморен, с угаснал поглед и с хлътнала между раменете глава, учителят крачеше бавно и дори не забелязваше чинните поздрави на децата, негови ученици. Премина Хаджиспасовия мост и зърна къщата си, но за пръв път тази гледка му причини скръб, а не радост: там, в собата, зад закнижените прозорци лежеше Росица…

Изведнъж нещо ново привлече погледа на учителя. Между почти непрозрачните книги, облепени на прозорците, се забелязваше продълговато джамче, Христо разбра: хаджи Спас беше подарил джамчето, за да влиза повече светлина при детето. Някаква топла вълна се разля по жилите на учителя и сгря скованото му от студ сърце.

— Още има хора! — прошепнаха устните му.

Той бутна вратата на пармаклъка и влезе в двора. Никой не го посрещна; къщата мълчеше, сякаш беше умряла. Христо върза кончето в саята и свали дисагите. Господи, какво ли не би дал, за да изскочи сега от отвода едно дете, да изпляска с мъничките си ръчички и да се хвърли в прегръдките му! Какво ли не би дал! Но той знаеше: детето лежеше под топлата шарена черга в собата и никога, никога нямаше да изтича срещу него, за да го посрещне!

Почувствува се слаб, отпаднал и се подпря на гредата, която крепеше чардака. Уви, тази къща беше обречена! Ще минат най-много още двайсет-трийсет години, последният от Сумровите ще си отиде, а къщата полека ще се разсипе. Собата с наредените по полиците калайдисани сахани и с шарения козяк върху хасърите на земята, одаята с червените миндерлъци, притуленото вкъщи с мъркащата котка на пезула — всичко ще опустее. Няма да има кой да раздрънка менците във воднѝка, да завърти чекръка в отвода, да шета около нощвите в бръшнянката, да закачи — както сега — сплитове кукуруз на дървения сарък… Ще угасне кандилото пред иконостаса, ще изтлеят въглените в мангала, ще изстине пещта на вкъщито и заедно с тях ще се изпепели и родът на Сумровци.

Христо стоя продължително така, подпрян на гредата и заслушан в скръбната тишина на своя дом. После отново въздъхна и разрови дисагите да намери армаганите за Гина и детето. И в този момент на вратата се показа жена му. За пръв път тя не се спусна към него, не му каза своето сърдечно „Добре дошъл!“. Гина остана права на вратата — чиста и спретната както винаги, но бледа, посърнала, с удължено лице и рано посивели коси — и само го загледа с големите си, хлътнали от нощния плач очи.

— Е? — каза тя и с този единствен звук изрази всичко.

Христо й подаде пъстрата шамия, купена за два гроша в София. Гина пое подаръка му, но дори и не го погледна, а само повтори:

— Е?

Той се опита да придаде на гласа си бодрост:

— Срещнах се. И с бай Стамат се срещнах, и със Стефан Стамболов. — Христо не издържа погледа на жената и отмести очи. — Обещават…

Тя не се измами от престорената надежда в гласа му. Не каза нищо повече, само изхлипа тихо и притисна новата шамия до очите си. Христо помисли, че може би трябваше да прегърне сухите й рамене, да й наговори утешителни и обнадеждващи думи. Но той не намери сили да го стори. Отчаянието тегнеше и върху него. Той мълком премина покрай разплаканата жена, прекоси отвода и бутна вратата на собата. Лъхна го топлина — макар че беше още ранна есен, Гина бе разпалила мангала.

В ъгъла, точно срещу иконостаса, под дебел бял губер с червена ивица по края лежеше малката Росица. Толкова безкръвно беше лицето й, че в първия момент Христо не го отличи от губера. Детето не спеше, но се бе сгушило зиморничаво под завивката и така бе отпаднало, че изобщо не отвори очи, не полюбопитствува да види кой е влязъл при него.

— Росе! — тихо се обади бащата. Момиченцето, изглежда, не го чу и той повтори по-високо: — Росе!

Детето повдигна клепки и големите му черни зеници бавно и уморено се извърнаха по посока на гласа. Позна баща си и дълго се взира в него, но не намери сили да изрази радостта си и пак затвори очи. Христо направи огромно усилие да не се разхлипа, да удържи сълзите си. Седна на козяка до детето, оправи губера около малкото му телце и се насили да заговори весело:

— Росе, я погледни какво ти е донесъл тате от големия град!

Момиченцето отново открехна мигли, болезнено бляскавият му поглед се хлъзна по ръката на бащата и се спря върху подаръка. Между кита на губера стърчеше едно червено захарено петле — единственият дар, който Христо можа да купи на болното си дете.

— Петле! — прошепнаха безкръвните устнички. — Челвено петле!…

— Кукуригууу! — извика бащата и завъртя между пръстите си клечицата, на която бе забодено петлето. — Кукуригууу! — Петлето се извърна, като че ли се оглеждаше. — Има ли тук едно добро момиче?

— Има, има! — отговори вече по-живо детето и полека, с много усилие измъкна ръчички изпод губера.

— А как се казва това добро момиче? — запита пак „петлето“.

— Лосе.

— Росе? Ами че тогава аз съм за тебе. — Петлето се запромъква между гънките на губера към жълтите ръчички. — Кукуригууу!

— Кукулигу — тихо повтори Росица и тънките й пръстчета несръчно обхванаха клечицата на петлето и го поднесоха по-близо до очите.

Христо поглади с пръсти челцето на детето и пак усети огъня, който познаваше още от другите си деца; онзи коварен огън, в който крехките телца така бързо изтляваха…

— Мале! — с отпаднал глас повика момиченцето. — Мале!

Но и този едва доловим шепот бе достатъчен за бдящата майка. Тя се появи на вратата, за един миг забеляза и петлето, и оживлението на детето и се постара да плесне радостно ръце:

— Ах, какво хубаво петле! И с гребен, и с опашка…

— Тате донесе на Лосе… — каза Росица.

— Не съм виждала досега такова гиздаво петле — похвали го Гина.

— То вика „кукулигу“.

— А мама ще ти подари едно живичко с ей такива дълги пера! То ще стои горе на полицата и сутрин ще те буди: — „Кукуригууу, ставай, Росе, за училище!“ — Гласът на майката трепна издайнически.

— Кога, мале?

— Скоро, миличко. — Майката преглътна една сълза. — Като оздравееш… А сега си играй с петлето, Росе. После ще го схрупкаш. Да знаеш само колко е сладко!…

Христо стана и бавно излезе от собата. Гина го застигна:

— Сигурно си гладен. Ела да хапнеш.

— Не — излъга мъжът. — Ядох на „Мармарча“. — Почувствува се задължен да каже още нещо за пътуването си до София и макар и да знаеше, че няма да я измами, добави: — Имало някакви държавни фондове. Не разбрах как им викат. Точно за случаи като Росето. Стефан обеща. Той е голям човек, ще уреди…

Гина приклекна и оправи черджето пред вратата на вкъщито.

— А бай Стамат?

— И той обеща — продължи да лъже отчаяно Христо. — Сега бил затруднен за пари, казва, в някаква голяма работа ги вложил, но ще намери. Ще помогне.

Жената не отговори — красноречиво мълчание, което показа на учителя, че не беше повярвала.

— Имаш много здраве от Олето — каза Христо. Мълчанието на Гина беше мъчително за него.

— А Елисавета? Тя не ми ли праща много здраве?

Христо едва сега прецени, че ако се изключеше вечерта пред двореца, той изобщо не беше видял своята бивша съседка.

— Какво — злъчно подхвърли Гина, — само до вратата ли те поканиха? Или бай Стамат ти обеща парите на улицата?

Сега беше негов ред да замълчи. Вдигна рамене и без да каже дума повече, излезе на двора. Кончето го забеляза и го поздрави, като размаха опашка: по дългия път бяха станали приятели. „Тебе поне не съм лъгал, Алчо — помисли учителят. — Но какво ли те тревожи тебе, че оттатък едно дете умира? А Гина…“ Той даде зоб на добичето, почисти го с чесалото и със слама, после взе вързопчето за хаджи Спас и поведе коня към къщата на съседа.

Хаджи Спас не беше в къщи, но както обикновено домът му не беше затворен. Христо отведе кончето в обора, после влезе в къщата и остави вързопа на най-лично място. Огледа се. Преди Стамат Хаджиспасов да се пресели в София, къщата на дядо хаджия беше най-личната, най-богатата и най-подредената в града. Сега, когато синът пренесе в столицата голяма част от покъщнината, уредбата не беше както преди, но все пак имаше много скъпи неща, донесени от странствуванията на хаджи Спас по далечни страни, които можеха да съблазнят алчното око. Но хаджи Спас никога не се заключваше, дори нямаше мандало на портата. Въпреки това никой никога не бе посегнал на имота му. „Защо? — запита се Христо. — Защо крадци влизат понякога в много по-бедни къщи, а в тази — отворена и със скъпи вещи — никога? Ето, само тази сребърна тепсия е голямо богатство за някой бедняк. Но защо никой не посяга? Ако тук живееше не хаджи Спас, а бай Стамат, пак ли така щеше да бъде? — Той си отговори сам: — Не, тогаз, навярно тук честичко щяха да спохождат апаши. Хората уважават човека и затова не посягат на имота му. Това е!“

Отдавна преди да стане хаджия, Спас Стаматов започнал със занаята на баща си — мутафчия. Тъчал чували, зебла, чулове и ги продавал на купците, които три-четири, пъти в годината преминавали през К. Но предприемчив и смел, той не се задоволил да остане цял живот край ткалото. Веднъж натоварил чуловете и зеблата на каруцата и тръгнал сам да ги продава — отначало само в близките градове, а после се научил да преваля Балкана и да слиза из Загорето. Така Спас станал търговец и повече не се върнал към бащиния занаят. Пътувал нагоре-надолу, продавал батали и чалми за турците, а се връщал с големи чували памук и го давал на онези, които тъчели баталите и чалмите. Така постепенно работата му разраснала. Аладжи за антериите, плат за женските елечета, чембери, игли, конци — всичко се намирало у предвидливия търговец. А когато излязъл американът и баталите престанали да се търсят, той дал работа на баталджиите, като ги научил да тъкат пешкири от готова памучна прежда, която сам той доставял чак от Филибе.

Забогатял Спас, задомил се, отишъл на Божи гроб и станал хаджия, ходил за търговия по далечни страни — до Александрия на юг и до Виена на север стигнал, — но не се възгордял, а си останал старият народен човек. По онова време вдигнал голямата си къща и едновременно с нея — широкия каменен мост над реката с трите здрави подпори, дето и сега носи името Хаджиспасов мост. След един голям сефер из Анадола той спечелил много пари и голямата част от тях дал за потягане и разширяване на училището. След две години — хванал водата на изворите при бахчите и прекарал осем лични чешми в града, издялани от бял мермер, буйни и многоводни, и на всяка — калайдисано кепче. Обикнали го хората за добрите му дела и за туй, че на мнозина давал поминък. Но малцина знаели, че хаджи Спас, който приемал в дома си бейове и каймакамини, давал големи помощи и на революционния комитет и неведнъж сам пренасял в каруцата си пушки и куршуми. А когато по едно време турците изклали цяло едно семейство, той прибрал едничкото останало момиченце и го отгледал като свое дете.

Така преминал праведният му живот. Най-сетне се оттеглил от търговията и решил мирно да изживее старините си. Това станало малко преди Освобождението. Тогава дал на сина си най-големия имот и най-уважаваното име в града. И сега, когато дядо хаджия вече нямаше богатство, всички му оказваха старата почит. Мъжете от махалата всяка пролет идваха да попритегнат я къщата, я стобора, жените прекопаваха градината и правеха голямото пролетно и есенно чистене, децата обираха плодовете на дърветата… И затова, макар да живееше сам, домът му винаги светеше от чистота и ред. И нямаше нужда да се заключва…

Христо се върна в къщи, помая се нагоре-надолу, но като не намери работа, седна на трикракото скемле в мутвака и улови глава с две ръце. Чувствуваше в себе си безкрайна пустота и скръбна умора. Нищо не му се правеше — нито да работи у дома, нито на църква да отиде, нито до училището да прескочи, нито да излезе на „Суютлия“, да погледа катанеделното обучение на опълченците. И така, с превит гръб и глава между коравите длани, го завари хаджи Спас.

Хаджи Спас беше около седемдесет и пет годишен прав старец с още гъста бяла коса и юнашки засукани мустаци. Всичко в него — от добродушния поглед до вечната кехлибарена броеница между пръстите — издаваше човек със съзнание за добре изживян живот, който със спокойствие чака да се представи пред бога.

Христо Сумров му целуна ръка — навик, придобит и останал още от дете — и старецът седна срещу него, но премести скемлето си така, че слънцето да огрява гърба му.

— От лицето ти съдя, Христо, не е било на добре пътуването ти до Софията — поде дядо хаджия, а зърната на броеницата му пригласяха с монотонното си тракане.

Учителят не отговори веднага. Трябваше ли да излъже стария човек? Да му спести ли разочарованието с една измама? Хаджи Спас, изглежда, се догади за колебанията му:

— Хайде, кажи истината, момче. Няма защо да криеш…

— Господин Стамат Хаджиспасов няма… — започна Христо, но старецът го пресече:

— Господин Хаджиспасов ли? Откога престана да го зовеш бай Стамат?

— Сега бай Стамат е важен човек в Княжеството, дядо хаджи. Не е както преди. — Хаджи Спас изсумтя неопределено, но не го прекъсна. — Та бай Стамат няма в момента свободни пари. Хванал се с големи работи. Имоти купува, железен път ще строи…

— С една реч — отказал ти е. Така ли?

Христо не отговори. Той си спомни онази злощастна вечер в одаята на народния представител, унижението, отказа, търгашеското му предложение, грубата раздяла. И пак се запита: има ли право да разкаже всичко това на добрия старец?

— Променил се е Стамат — рече хаджи Спас, след като помълчаха няколко минути. — Забравил се е. Кой знае, може господ мене да наказва чрез него… Разкажи сега как пътува, какво видя из Софията?

Учителят разказа накратко къде беше ходил и какво беше видял. После старецът отново върна разговора към сина си.

— В бохчата с армаганите има и писмо — каза той. — И знаеш ли какво ми пише Стамат? Решил да продаде къщата ми тука. Пари му трябвали, казва, за някакво наддаване. И ме вика при себе си.

Това беше нещо ново за Христо. Но зад думите на стария човек той усети печал и се опита да каже няколко ободряващи думи:

— В София бай Стамат се е наредил много добре, дядо хаджи. Къщата му — като сарай! Не по нашенски, по европейски подредена — скъпи мебели, покъщнина, дебели килими, всичко има.

— Разбирам защо ми говориш туй, момче. — Старецът скръбно поклати глава. — Искаш да ми подсладиш горчивата хапка, нали? Палат като султанския в Цариград да има, пак не искам да ходя там. Тук съм се родил, тук искам да затворя очи. Какво ще бъда в Софията? Един изкуфял дядка. А тук всеки ме знае, всеки ме почита… Тук искам да остана, от моите чешми вода да пия, по моя мост да вървя… Камъкът на мястото си тежи, както казват людете.

— Тогава защо не пишеш на сина си, дядо хаджи? Защо не му откажеш?

Хаджи Спас се усмихна тъжно:

— Нищо няма да стане, момче. Познаваш го — щом си е наумил нещо, ще го направи, пък ако ще на пътя да ме изхвърли. Грешка сторих аз, голяма грешка. Всичко му приписах. И тази къща — той посочи с палец зад гърба си, — и тя е негова. Ще я продаде и окото му няма да мигне. — Той помисли малко, после каза тихо на себе си: — Поне да знаех че за добро трупа тези пусти пари, пък то…

Старецът бавно и съсредоточено напълни чибука си, после подаде пунгията на учителя да си свие цигара и се залови с чакмак и прахан да изкара огън от кремъка. Докато не изпушиха тютюна и двамата не проговориха. След това Христо заговори предпазливо, уплашен да не би да засегне добрия стар човек:

— Казваш: ще продаде къщата, дядо хаджи, а на тебе не ти се ходи в столицата. Тогава… тогава защо да не се преместиш у нас? Ето, на една крачка е. Ех, нямаме твоята уредба, но все живеем прилично, както бог даде. Ще ти отделим одаята и ще ти я подредим така, както ще ти е по сгода. Ние… ние имаме премного място, дядо хаджи… И още ще се отвори след някой ден…

Очите на хаджи Спас овлажняха и той ги избърса с шарената си кърпа. Христо се тревожеше — не знаеше какво бе предизвикало тези старчески сълзи: обида или признателност.

— Ех, момче, момче — подсмръкна старецът. — Защо не се роди ти мой син!…

Тези думи подсказаха на учителя, че хаджи Спас беше склонен да приеме. Зарадва се:

— Така ще е най-добре, дядо хаджи. Не си вече млад, не е редно да живееш сам, като кукувица. Все някой трябва да се понамира около тебе. Пък не се тревожи и за храната — където сме двама… — Думите му пресекнаха. Христо се ужаси: в мислите му бяха останали вече само двама — той и Гина. Поправи се: — Където сме трима, там ще бъдем и четирима… Кажи, дядо хаджи. Кажи, че приемаш!

В очите на стареца отново блеснаха сълзи.

— Не гледай, че плача, момче — заговори той на пресекулки. — Не е това нито от обидата на сина, нито за къщата. Не лоши, хубави сълзи са тези, от умиление. Зарадва се сърцето ми, че не всички люде са се увълчили, че са останали между хората — хора…

— Значи, приемаш! — искрено засия Христо. — Чудесно, дядо хаджи. Още следобед ще те пренесем у дома, а довечера пиши на бай Стамат да прави с къщата каквото иска!

— Чакай, много бързаш — възпротиви се старецът, макар че с онази предприемчивост, която някога го бе отвела чак до Египет, той вече наполовина бе приел сърдечната покана на Христо. — А Гина? Няма ли да питаш и нея? Тя е стопанката на този дом — тя се разпорежда в него…

— И тя ще е на моя ум, дядо хаджи. Гина от дъщеря повече те обича. Но ако те тревожи нейната дума, ей сега ще я вземем.

Той се обърна към дома и понечи да повика жена си. Но в същия миг Гина сама изскочи от вкъщито и разплакана завика към тях:

— Христо! Дядо хаджи! — Тя кършеше ръце. — Елате, за бога!… Росето… Елате! Росето май…

Двамата мъже, старият и младият, скочиха на крака и се втурнаха през отвода към собата. Дали от болестта или от вълнението, което й донесе захарното петле, Росица беше примряла, безчувствена, с восъчножълто лице. И само пръстчетата й продължаваха да стискат дървената дръжка на петлето. При вида на безжизненото дете Христо Сумров усети как всичката му кръв се оттегли от главата, причерня му, олюля се и се подпря на Гининото рамо. Много преживял, хаджи Спас запази самообладание. Бръкна под губера и притихна, сякаш се заслуша.

— Прилошало й е — рече той след малко. — Сърцето тупа…

— Божичко, но тя умира! — проплака Гина.

— Всички сме в ръцете на бога — тихо, но с дълбока вяра каза старият човек. — Дайте требника. Само бог може да помогне тука, а неговата помощ и неговата милост трябва да се изпросят…

Гина полека и с безкрайна нежност взе детето в прегръдките си, подпря главичката му на своето рамо и го отнесе пред иконостаса. Бащата подаде требника на дядо хаджия, а сам запали вощеница и със смирение и няма молба, се загледа в образа на Богородица, която — също като нещастната майка срещу нея — държеше в прегръдките си малкия Исус. Трепкаше светлината на кандилото, трепкаше и малкото пламъче на вощеницата и в тази призрачна светлина чертите на божията майка от щампата сякаш се смекчаваха раздвижваха се, оживяваха.

Хаджи Спас благоговейно сложи ръка върху главичката на болното дете и бавно засрича топлите слова на светата молитва. Бащата и майката полугласно заповтаряха изречените думи. И дълго, дълго се издига към небето тази от все сърце отправяна молитва.

По едно време детето се размърда в прегръдките на Гина, изохка тихичко и едва-едва отвори очи.

— Сполай ти, боже, връща се миличкото! — с дълбока благодарност произнесе майката и едри сълзи се свлякоха по измъченото й лице.

По-високо и някак по-тържествено продължи молитвата на хаджи Спас, сякаш през неговата уста заговори друг, пророчески глас. Изпълнен от надежда и вяра, Христо се закръсти с широки благодарствени кръстове, после се наведе и целуна седефения кръст под иконата, подарен му някога от дядо хаджия.

— Петлето! — обади се отпадналото гласче на момиченцето и тримата възрастни въздъхнаха с облекчение и признателност.

— Ето го, миличко, ето го — забъбра през сълзи Гина, постави детето пак на постелката и докато с едната ръка го завиваше, с другата се кръстеше бързо. После, когато Росица се заигра с петлето, извърна мокрото си лице към хаджи Спас: — Благодаря ти, дядо хаджи. От все сърце ти благодаря. Никога няма да забравя…

— Не на мене, не на мене — кротко я смъмра старецът. — Благодари на онзи — той посочи с пръст към небето, — който е над нас и от когото зависи всичко.

— И който е вече едничката ни надежда — тихо допълни Христо.^[1]