Цончо Родев
Изпитание (62)

15

Един месец по-късно в София се състоя и друга церемония, която обаче мина напълно незабелязано. Дори и случайните минувачи, подгонени от страшния студ, не й обърнаха никакво внимание. В края на краищата една сватба, на която освен кумовете присъствува още само един човек, не заслужава особен интерес.

В този ден Олга Хаджиспасова и Михаило Катанич се венчаха. За кумове Олга беше поканила приятелката си Султана Хаджиминчевич и майор Рачо Петров — той междувременно беше получил повишение. Смятаха никой друг да не присъствува на скромната церемония. Но когато бяха вече в малката църквица „Света Петка“, оказа се, че трябва да присъствува още някой — старият свещеник с треперещите ръце им обясни че за религията кумовете стават роднини и не могат да се оженят помежду си.

— Почакайте една минута — каза Рачо Петров. — Ще изтичам навън и ще доведа първия приятел, когото срещна.

Случи се така, че първият срещнат приятел беше Кронислав Херуц. И той на драго сърце даде съгласието си да кумува на някогашната си несбъдната мечта Олга Хаджиспасова и на прославения сръбски офицер Катанич. Наистина Херуц беше католик и това може би щеше да се окаже нова пречка за обряда, но за щастие беловласият свещеник не се досети да попита за вероизповеданието му.

Катанич беше в своята униформа, по която, въпреки многократното изпиране, още личаха петната от кръв; Олга — в същото палто, с което бе изминала пътя от Сливница до Цариброд. Султана постави едно бяло венче в косите на приятелката си и това беше цялата украса на младоженката. Самата Султана носеше хубава рокля, но в църквата беше толкова студено, че и тя не махна палтото си. Кронислав Херуц беше с ловна полушубка, отдавна загубила първоначалния си цвят. От петимата единствен майор Рачо Петров блестеше в своята парадна униформа, със златни еполети на раменете и с цяла редица ордени на гърдите.

Церемонията беше кратка и някак си делнична, лишена от всякаква мистичност и тържественост. Дали поради студа или защото беше схванал, че обрядът беше само обикновена формалност, свещеникът явно не се престараваше и бързаше колкото му позволяваха старческите сили и треперещите ръце.

— Боже мой! — възкликна Херуц, когато службата свърши и младоженците получиха поздравленията на свещеника, кумовете и единствения свидетел. — Никога не допущах, че ще доживея такова нещо: най-големият сръбски юнак се жени за една българска доброволка, а на сватбата присъствува не друг, а началник щаба на българската армия! Ако разкажа това нещо в Загреб, ще ме нарекат лъжец над лъжците…

— Дори току-що се целунахме с господин Катанич — добави с усмивка Рачо Петров. — Дявол да го…

— Раче! — смъмра го предупредително Султана, като му напомни с очи, че се намира в църква.

— Кой знае, може би в това има нещо символично — допълни майорът. — Безсмислената война премина, братството остана…

Като знаеше, че Олга няма да вземе нищо от приготвения й в къщи богат чеиз, Султана подари на младоженците покривки, чаршафи и други полезни и практични неща; Рачо Петров — топче хубаво сукно на Олга и красива златна табакера на Катанич.

— Само аз нямам какво да ви подаря — оплака се Кронислав Херуц, след като няколко пъти прерови джобовете си. — Но затова пък почерпката ще бъде от мене.

Мислеха, че и този обичай е вече завършен, когато Рачо Петров ги спря отново.

— А това е от Негово Височество — каза той, като закачи на Олга изящен златен пандантив и подаде на Катанич една сабя с разкошно гравирана сребърна дръжка, украсена и с инкрустирани скъпоценни камъни.

— Благодаря на Негово Височество — рече Катанич замислено, — но подаръка не мога да приема. — Той почувствува лошото впечатление, което думите му направиха, и обясни: — Разбирате ли, неудобно е… Аз съм сръбски офицер, пленник и…

— Негово Височество предполагаше, че ще направите такива възражения — отвърна майорът. — Затова той ви подарява тази сабя като частно лице, а не като български княз. Вземете я, господин Катанич — помоли се той. — Вие сте храбър, а ние, българите, уважаваме храбростта. Нека тази сабя ви напомня винаги за уважението, което ние храним към вас и към вашата храброст.

— Вземи я, Михаиле — помоли го и Олга. Очите й се бяха напълнили със сълзи.

Катанич се поколеба още няколко секунди, после взе сабята.

— Негово Височество ви поздравява и ви пожелава щастие и дълъг живот — каза Рачо Петров. — Той имаше желание да присъствува лично на сватбата ви, но се отказа заради вас, господин Катанич. Страхуваше се, че неговото внимание може да се стори твърде странно на някои хора в Белград…

— И е имал право — усмихна се сърбинът. — Мога да си представя каква ще бъде реакцията в Белград, когато научат, че пленникът Катанич си е довел от София булка. А ако и българският княз беше присъствувал на сватбата му…

Петимата излязоха навън, оставиха подаръците в шейната, с която младоженците щяха да отпътуват, и отидоха в един близък ресторант. Вървяха бавно — Катанич още се движеше с помощта на бастун.

След като похапнаха и изпиха по чаша вино в чест на младоженците, Херуц се обърна към Олга:

— Доколкото зная, вашата майка е още в К., госпожице Хаджиспасова?

— Госпожа Катанич — усмихнато го поправи Олга.

— Боже мой! — плесна се по челото хърватинът. — Разбира се, че сте вече госпожа Катанич!

— Да, майка ми наистина е в К. и доколкото зная, не се готви да се връща скоро.

Лицето на Херуц придоби странно изражение на разнежване, което не беше твърде привично за него.

— Моля ви, когато й пишете, поздравете я от мене. — Той се усмихна смутено. — С нея ни свързва много добро приятелство…

— Хайде, хайде, Херуц — засмя се Рачо Петров. — Вие говорите така, сякаш се готвите да мрете. Защо Олга да пише чак от Белград, когато лятос или госпожа Хаджиспасова ще се върне в София, или вие ще се случи да минете през К.?

Но хърватинът поклати отрицателно глава:

— Аз също заминавам. Утре или най-късно други ден.

— Заминавате? — изненада се майорът. — Дявол да го вземе, ако това не е някоя от вечните ви шеги, София ще загуби най-оригиналния си ум и най-острия език.

— Заминавам — потвърди Херуц. — Знаете ли, приятели, нещо се случи с мене. Не мога да го назова по име, но го чувствувам. Нещо се случи с мене през войната и вече не съм онзи Херуц, когото познавате. — Той се засмя смутено, извинително. — Винаги съм гледал на войната като на безумие, на всяка борба изобщо — като на излишно усложнение. Войниците и борците наричах самоубийци и се подигравах с тях. Трябваше да стане тази глупава война, за да разбера колко съм се лъгал. Простите доброволци и харамии на Паница ме научиха, че на този свят не всичко е личното благополучие, че веселбите и приятните приключения не могат да бъдат смисълът на живота. Има и нещо друго, по-голямо и по-красиво, за което заслужава не само да се живее, но и да се умре.

— И затова ли заминавате, господин Херуц? — сериозно попита Катанич.

Хърватинът потвърди с кимване на глава.

— Затова. Моята родина не е свободна и се нуждае от силите на всички свои синове. Дано примерът на българските войници ми помогне да изпълня дълга си към нея.

Всички замълчаха. Дори пропуснаха да пожелаят успех на Кронислав Херуц в трудното поприще, което си бе избрал. Вместо да бъдат весели и горди, думите му ги изпълниха с необяснима печал.

Изпиха още по една чаша и станаха. Младоженците облякоха тежките шуби, подплатени с вълчи кожи — те също бяха подарък от Рачо Петров, — и се настаниха в шейната. Към скромния им багаж Херуц прибави „за щастлив път“ и една каса различни напитки, която купи в ресторанта. Последни прегръдки, и пожелания, целувки и „да пишете често“. После коларят размаха камшика и шейната с весел звън се плъзна по пътя. Другите трима останаха пред ресторанта и махаха с ръце, докато шейната се скри в далечината.

— Всички тръгваме за някъде — тихо каза Херуц. — Щастливи са, които пристигат…