Майкъл Бърнард Бекуит
Духовно освобождение (80) (Разгърни пълния си потенциал!)

Личност или характер?

За да бъдете творчески неприспособени, трябва да сте наясно със съществената разлика между личност и характер. Думата „характер“ идва от старофренската caractere и означава „отпечатък върху душата“. Етимологията на думата личност^[1] прави връзка с външния блясък и произхожда от латинското persona — маска, носена от актьорите. Характерът се разкрива, когато свалим маската.

Лесно може да се разбере дали живеете от позиция на характера или на личността — когато нещата не се развиват според очакванията ви, личността се цупи, докато характерът остава спокоен и се учи от преживяното. Когато се намирате на емоционално или психологически несигурна територия, личността се паникьосва; характерът, от друга страна, се носи по превратностите на живота с присъща невъзмутимост. Личността се стреми да извлича щастие от преживяванията, докато характерът осъзнава, че щастието е вътрешно качество на живота, което намира отражение в преживяванията.

Вашата личност е изкована от ценностите на външния свят, като се започне от фантазиите на родителите ви за това, кои сте и като какви трябва да израснете, и се мине през образованието, вероизповеданието и влиянието на обкръжението — все начини да се гарантира оцеляването на егото и защитата ви от нараняване. Егото е продукт, чието предназначение е да пасне, да следва статуквото; то е споразумение с посредствеността, което ни позволява да се движим в коловозите на света, без да причиняваме твърде много трусове и да дразним останалите. Рано или късно подобно съществуване става стерилно, клаустрофобично, мъчително. Решението е да се научим да различаваме его личността, която се стреми да оцелее и да се предпазва, от характера, свързан с увереното изразяване на дарбите и уменията ни. Помнете, егото се опитва да защити преходната личност, проектирайки неразрешени въпроси като чувството за отделеност от цялото, липсата и недостига.

Жертвате ли индивидуалния си дух, за да сключите споразумение с посредствеността? Нейното егоистично съзнание се бунтува срещу достойното съществуване, казвайки: „О, нищо няма да се получи. Никоя друга страна не е успяла да изхрани всичките си жители!“ или „Какво? Да си отглеждам сам зеленчуци? Това някак не се връзва със седемте ми телевизора с плосък екран, да не говорим за поливането на моите пет акра морава!“ Противопоставянето на новите идеи, на новите начини за съществуване показва пълна липса на градивност и продължава да държи света в мрежите на илюзорния страх, безсмислените войни, алчността и глобалното затопляне.

Вместо да се предаде на вътрешния зов за съзидателност, човешката природа прави едни и същи неща отново и отново дори след като многовековният опит е доказал тяхната безрезултатност.

„Свършва ни това и това — хайде да си измислим оправдание да нападнем държава, която има нещата, които ни трябват“.

Още един „Омагьосан ден“^[2].