Майкъл Бърнард Бекуит
Духовно освобождение (68) (Разгърни пълния си потенциал!)

Един ден от живота на шамана

Въпреки че бях чел за шамани от най-различни култури — Сибир, Аляска, Китай, Египет и други, — не бях подготвен за срещата ми с Баба, когато през 1998 г. организирах духовно пътуване до северноафриканската държава Гана.

С групата посетихме местни племена, които, останали незасегнати от влиянието на християнските мисионери, бяха съумели да съхранят своите практики. Шаманите в тази общност бяха в състояние да се превърнат във всичко, при всякакви обстоятелства, независимо дали се изискваше приемане на енергийната форма на животно или на природна стихия.

Малко след пристигането ни при мен дойде малко момче и ми каза:

„Баба те чака“.

„Баба?“, повторих аз, като реших, че не съм чул правилно.

Момчето авторитетно ми отговори с друг въпрос:

„Ти ли си учителят от Калифорния?“

След като кимнах утвърдително разбрах, че Баба е смятан за могъщ шаман, при когото постоянно ходят хора, търсещи лек за болежките на тялото и сърцето. Моят млад придружител ме информира, че трябва да го последвам сам, без групата. С такси стигнахме до началото на джунглата, откъдето можехме да продължим единствено пеш. След като мълчаливо вървяхме през гъсталаците, накрая видях скромна колиба, пред която множество хора, прави и седнали, чакаха своя ред да се видят с Баба. Той, както научих, беше прехвърлил 80-те, а баща му — лечител в друго село — беше на 134 години!

Няколко минути бях обект на любопитни, но дружелюбни погледи, а после при мен дойде помощник на Баба, който ме отведе в чакалня. Оттам виждах Баба да работи върху една жена и когато попитах какво прави, разбрах, че жената искала да се омъжи отново. Въпреки че вече имала двама съпрузи, те не живеели в селото и нейно силно желание било да се задоми с някой местен. В момента Баба освобождаваше енергията й от предишните двама съпрузи, за да може тя да „види“ енергията на мъжа, за когото щеше да се омъжва.

Без да подозирам, беше мой ред. Сигурен, че има някакъв установен начин за поздрав, аз пристъпих неуверено, когато той забеляза, че накуцвам. Изведнъж заговори на родния си език, като бясно жестикулираше с ръце и накара всички в чакалнята да избухнат в смях. Оказа се, че бе получил видение как правя пет изстрела към баскетболния кош, а при шестия си скъсвам ахилесовото сухожилие. С помощта на преводач Баба ми каза, че това е духовно нараняване, символизиращо завистта на врагове, но че няма защо да се безпокоя, тъй като съм защитен. После ми съобщи, че съм готов за следващото ниво на овладяване на силата, което изискваше да прекарам следващите три дни с него в джунглата.

Почтително заобяснявах, че съм отговорен за цяла група и не мога да ги оставя. Това предизвика нов изблик на колективен смях в чакалнята, който Баба прекъсна с думите:

„Аз те извиках още преди месеци“.

На това можех да отговоря единствено с безмълвно съгласие. После се извиних и казах, че трябва да информирам хората си. Когато пристигнах в селото, всички те общуваха оживено с местните, смееха се, говореха и слушаха истории за древни предци; а когато им казах, че няма да се върна навреме за вечерята в хотела, те реагираха с великодушна усмивка и приемане, сякаш казваха:

„Ето пак, той си е той“.

Докато се добера обратно до селото на Баба, се беше стъмнило и нямах никаква представа за времето — което беше без значение, тъй като в реалността на Баба то не играеше никаква роля. Той направи знак на някои от учениците си да ни придружат и ние тръгнахме из джунглата. В най-непрогледния мрак, който можете да си представите, тези хора се движеха изключително бързо, без нито веднъж да се блъснат в дърво или да се спънат в клони. Зрението им не делеше деня от нощта и светлината от тъмнината — за тях те бяха едно и също; аз, от друга страна, полагах истински усилия да следвам темпото им, затруднен от липсата на способност за нощно виждане, и се спъвах в неща, на които това място бе домът им. Шумовете, издавани от нощните хищници, бяха смразяващи, но не можеха да надвият моя ентусиазъм от това уникално приключение.

Продължавахме да вървим, когато Баба започна да напява. Изневиделица му отговори глас, който не идваше от групата. Баба се закова на място и се обърна в посоката на гласа. Виждах го как се превръща в жена. „Английски — каза той с нежен, но повелителен глас и с жест ме повика да се приближа. — Моят голям брат Дървото ще говори сега“. В този момент разбрах, че гласът всъщност идваше от дърво — дърво, което се обърна към мен на перфектен английски с въпроса:

„Ти ли си учителят от Калифорния?“

„Да“, успях да кажа в смайването си. Тогава шаманът дърво ми заговори за моята духовна общност „Агапе“ и предрече, че ще бъда активно ангажиран с предвестници на световния мир и програми за мир. След като ме посъветва по някои лични въпроси — нямаше нужда дори да питам, — моят нов брат Дървото ме успокои, че ме пазят и напътстват, същото, което и Баба ми беше казал по-рано.

На връщане към селото сякаш се развиделяваше, макар да знаех, че още е нощ. Земята в джунглата, която на идване беше за мен обгърната в пълен мрак, сега се озаряваше от същата светлина, която виждаха Баба и неговите помощници. Освен че създаваше усещане за вълшебство, тя ми помагаше да не забавям останалите с непрестанното си препъване.

Когато пристигнахме в колибата, Баба ми каза, че понеже съм проявил трезвост и не съм се изплашил от брата Дърво, не е необходимо да оставам три дни и че целта, за която ме е повикал, е изпълнена докрай. Разбрах, че дарът, който току-що бях получил, не е само за мен — беше ми предадено нещо от друго измерение на живота, което да споделям с хората от моята общност и отвъд нейните граници. Да чета за шаманския шейпшифтинг беше едно, но съвсем друго — да бъда в присъствието на Баба, да видя как хората от племето му бродят из джунглата, осветявайки я с измененото си зрение, и да чуя мелодичния глас на брата Дърво. И до днес за мен това е едно от най-благословените неща, които човек може да преживее.