Дейвид Едингс, Лий Едингс
Белгарат — магьосникът (33)

Тридесет и втора глава

Соколите са по-бързи от повечето птици, а камбаната в главата ми болезнено ми напомняше, че този път скоростта е от решаващо значение.

Дори не се замислих дали да взема Поулгара със себе си или не. Съзнавах, че тя ще трябва да направи нещо много важно, след като се доберем до Острова на Бурите. Не знаех какво точно ще бъде, но бях абсолютно сигурен, че ако не я взема със себе си, резултатът ще бъде катастрофален.

Не ми отне кой знае колко време да се добера до къщичката на Поледра. Беше началото на пролетта, но вече бе доста топло и Поулгара бе излязла навън, за да се погрижи за своята градина. Дъщеря ми има доста светла кожа и изгаря много лесно. Това явно беше причината да си изплете някаква странна сламена шапка с широка периферия. Може би не би трябвало да го казвам, но с нея изглеждаше точно като гъба манатарка.

Спуснах се към градината, протегнах увенчаните си със закривени нокти крака напред и започнах да се преобразявам още преди те да са докоснали земята.

— Имам нужда от теб, Поул — казах направо.

— И аз някога имах нужда от теб, забрави ли? — отвърна ми тя хладно. — Ти обаче не прояви особен интерес. Сега имам възможност да ти върна жеста. Върви си, татко!

— Нямаме време за това, Поулгара. По-късно ще можеш да ме ядеш, колкото си искаш. Трябва да се озовем възможно най-бързо на Острова на Бурите. Горек е в опасност.

— Много хора са в опасност, татко. Така е устроен светът. — Тя замълча за миг. — Кой е Горек?

— Какво, да не би всичко да ти се е изпарило от главата? Забрави ли вече какво става в света?

— Моят свят изчезна без следа, след като ти позволи на астурианците да разрушат Во Вакюм, старче.

— Боя се, че грешиш. Ти все още имаш своите задължения и точно сега ще дойдеш с мен на Острова, дори за целта да се наложи да те отнеса дотам в ноктите си.

— Ти, с твоето нескопосано летене? Я не ставай смешен. Кой е Горек и защо си се разтревожил чак толкова за него?

— Той е риванският крал, Поул, Пазителя на Сферата. Хайде, нямам време да ти обяснявам всичко. Превръщай се веднага в сокол и да тръгваме!

— Не и преди да си ми дал достатъчно основание за това.

Едва се сдържах да не я прокълна.

— Току-що извлякох ново значение от един от пасажите на Мринския кодекс. Селмисра ще опита да посегне на живота на риванския крал и на цялото му семейство. Успее ли да го стори, Торак печели битката.

— Селмисра? Защо не започна направо с това?

— Защото нямаше да ме изслушаш.

— Да вървим, татко!

— Изчакай за минутка, трябва да предупредя близнаците.

Концентрирах мисълта си.

— Братя!

— Белгарат — отзова се пръв Белтира, — какво има?

— Животът на риванския крал е в опасност. Двамата с Поул потегляме за Рива. В случай че поискаш да се свържеш с нас, ще летим дотам, преобразени в соколи.

Приехме облика на тези свирепи ловни птици, издигнахме се нагоре и после се стрелнахме на северозапад над Улголанд. По някое време, на няколко мили от Пролгу, се натъкнахме на ято черни харпии. Още тогава това ми се стори доста подозрително. Напоследък бях пътувал често през Улголанд, но за пръв път от доста време се натъквах на харпии. Не бих се учудил, ако някой ги е натирил по пътя ни, за да ни забавят. Колкото и да са неприятни обаче, харпиите далеч не летят толкова добре. Двамата с Поул просто се плъзнахме край тях и ги оставихме да махат яростно с крила зад нас.

Вече беше започнало да се здрачава, но ние продължавахме да летим. Бях уморен и гладен, но камбаната в главата ми не спираше да звъни и единственият начин да я накарам да спре беше да се озова навреме на Острова на Бурите. Поул лети по-добре от мен, но съм сигурен, че бясното темпо беше изтощило и нея. Така или иначе, не посмяхме да кацнем дори за час.

Когато под нас най-после се появи Камаар, хоризонтът зад гърба ни вече бе започнал да избледнява и ние се спуснахме със сетни сили да прекосим Морето на Бурите.

Трябва да е било почти пладне, когато зърнахме за пръв път острова на западния хоризонт. Започнахме дълго, но стремглаво спускане, при което в един момент пристанището на Рива започна да се приближава към нас с плашеща скорост.

Замалко не загубихме живота си в опита да стигнем до Острова възможно най-бързо, но въпреки това закъсняхме с десетина минути.

Едва когато се носехме в бръснещ полет над водите на залива, разбрахме защо е било толкова важно Поулгара да дойде с мен. Аз дори не видях малкото момче, което се бореше отчаяно с вълните, но Поул мигом го мярна. Бяхме на около двайсетина метра над водата, когато образът й изведнъж се размаза и тя прие човешката си форма насред полет, изпъна тялото си със завидна ловкост и се стрелна към водната повърхност с главата надолу. Заби се във вълните като кинжал. За наш късмет, пристанището на Рива е доста дълбоко.

Вече бях започнал да се притеснявам, когато главата й най-сетне се появи над водата, на не повече от три метра от борещото се за живота си дете. Няколко мощни загребвания и то вече беше в прегръдката й.

— ДА! — изрева същият онзи невидим досадник в главата ми, с който не бяхме се чували от толкова време.

— О, я млъквай! — троснах му се аз.

В търговската част на пристанището цареше пълен хаос. Един единствен поглед ми беше достатъчен, за да установя, че Горек, неговият син и цялото му семейство са мъртви. В същото време риванците бяха заети с накълцването на ситни парчета на двама нийсенски търговци. Спуснах се малко встрани, тръснах криле и се преобразих.

— Спрете! — извиках на риванците.

— Те убиха нашия крал! — изкрещя ми възбудено някакъв здравеняк. По лицето му се стичаха сълзи и той беше почти в състояние на истерия.

— Не искате ли да разберете защо? — извиках аз, но тутакси разбрах, че няма никакъв смисъл да се опитвам да заговоря него или кой да е друг член на охраната на краля. Вместо това събрах малкото останала ми сила и изградих предпазен щит около нийсанците. После ги приспах и двамата. Познавах достатъчно добре Селмисра, за да се сетя, че нейните убийци са инструктирани да не се дават живи в ръцете на врага. И наистина, след като ги претърсих, открих, че са въоръжени с отровни ножове, а във всеки от джобовете им е скрита по една малка стъкленица с отрова.

— Поулгара! — повиках мислено дъщеря си. — Момчето добре ли е?

— Да, татко. Държа го здраво.

— Гледай никой да не те види!

— Добре.

После съзрях Бранд, който се беше затичал към мен. Така и не разбрах защо риванците започнаха да кръщават всеки следващ свой главен управител Бранд. Очите на управителя бяха изпълнени със сълзи и той държеше в ръката си оголен меч. Спусна се към невидимата бариера с яростта на ранен глиган. Оставих го да поблъска минута-две по нея, колкото да му мине поне малко, и после му взех меча.

— Горек е мъртъв, Белгарат! — простена отчаяно той.

— Вземи се в ръце, Бранд — казах му аз. — Имаме работа за вършене. Първо, заповядай на войниците си да не убиват нийсанците. Труповете, както сам се сещаш, не са особено разговорливи.

— Но…

— Те са наемници. Искам да разбера кой им е платил.

Вече се досещах, естествено, но исках да съм абсолютно сигурен. Другото нещо, от което се нуждаех сега, беше Бранд да се овладее възможно най-бързо.

— Извинявай, Белгарат — каза ми той след малко. — Съвсем си бях изгубил ума.

— Така е по-добре. Сега кажи на хората си да се отдръпнат от тия двамата. Искам тези влечуги да бъдат пазени денонощно. Още щом се събудят, тутакси ще опитат да се самоубият. По-добре ги съблечете. Сигурен съм, че още някъде в дрехите им се крие отрова.

Бранд даде нужните нареждания на своя първи капитан.

— Добре, Бранд — казах му, след като всичко приключи. — Нека сега двамата с теб се поразходим по плажа. Не искам никой да чуе онова, което ще ти кажа.

Той кимна и ние поехме към южната част на пристанището. Заливът на Рива е покрит със ситен чакъл й затова вълните вдигат сериозна шумотевица, разбивайки се в него.

По някое време аз спрях и попитах Бранд:

— Как се казва най-малкият внук на Горек?

— Принц Геран.

 

Сигурен съм, че на повечето от вас това име е добре познато. Ние с Поулгара — тъй да се каже — подсигурихме неговото присъствие в историята.

 

— Добре — кимнах аз. — Сега се овладей. Не искам да се разскачаш от радост. Хората ни гледат. Принц Геран е жив.

— Хвала на Бога!

— Хвала на дъщеря ми, всъщност, защото тя го спаси. Той е едно много храбро малко момче.

— Къде е?

— С Поулгара е. Тя го е скрила някъде. Двамата с Поул ще го отведем на някое потайно място, а ти няма да казваш за това на никого.

— Белгарат! Риванският крал е Пазител на Сферата. Неговото място е тук!

— В случая не си прав. Едва ли има човек на света, който да не знае, че Сферата е тук и докато риванският крал е на Острова, Бог знае кой още ще се опита да го убие. Затова ще трябва да разделим двете ни ценни завоевания, с които разполагаме.

— Докато момчето порасне?

— Може би дори и след това. Ще дойде обаче времето, когато риванският крал ще се завърне и тогава ще започне всичко. Следващият крал, който седне на трона на Рива, ще бъде самото Дете на Светлината, а той именно е човекът, за който се молим от толкова векове насам.

— Богоубиецът?

— Да се надяваме.

— Къде ще заведете принц Геран?

— Не ти е нужно да знаеш, Бранд. Той ще бъде в безопасност. — Хвърлих един поглед на мрачното небе. — Колко още остава до смрачаване?

— Няколко часа.

Аз пуснах в действие една от най-цветистите пиянски псувни, които бях научил в Камаар.

— Какво има?

— Моята дъщеря и твоят крал са все още във водата, а тя, както се сещаш, е доста студена. Извини ме за момент.

Потърсих отново Поулгара.

— Поул, къде си?

— В единия край на залива, татко. Безопасно ли е вече да излезем на брега?

— Не, стойте там, където сте и гледайте някой да не ви види.

— На момчето започва да му става ужасно студено, татко.

— Затопли водата около себе си, Поул. Знаеш чудесно как се прави. Векове наред си топлиш така ваната.

— Какво си намислил, Стари Вълко?

— Да скрия риванския крал. Свиквай от сега, Поул, защото това ще ни е работата занапред.

После изтеглих мисълта си и се обърнах отново към Бранд.

— А сега, Бранд — казах, — да вървим в двореца. Искам да си поприказвам на дълго и широко с тези нийсанци.

— Кой ще охранява Сферата, докато кралят отсъства, Белгарат? — попита ме управителят, докато двамата изкачвахме стъпалата към кралския дворец.

— Ти.

— Аз ли?

— Разбира се. И освен това ще изпълняваш функциите на краля, докато той отсъства. След това ще предадеш своите права и задължения на наследника си. Разчитаме на теб, Бранд. Не ни разочаровай.

Той преглътна болезнено бучката, заседнала на гърлото му.

— Имаш думата ми, Древни.

— Ти си свестен човек — отвърнах му аз.

Трябва да призная, че не съм толкова добър в разпитите, колкото е моята дъщеря. Ако наистина ви интересуват методите й, поговорете си с черекския крал Анхег. Той присъстваше на разпита на граф Джарвик, воден лично от Поулгара. На несвикналите с грозни картинки ще спестя детайлите. Ще уточня само, че графът се мислеше за доста корав мъж, но както чувам, се разприказвал доста бързо. Само не си мислете, че Поул го е изкормила или нещо подобно. Тя си има друг, още по-неотразим подход — бърка направо в съзнанието на хората.

Аз лично съм далеч по-директен. Отдавна вече съм на възраст, на която би трябвало да си преодолял всички скрупули. За моите врагове, четящи това писание, ще уточня, че мога да поддържам нечия доста болезнена агония седмици наред.

Но нека не се отплесваме излишно.

Та двамата мними търговци от Нийсия усетиха доста бързо прилив на словоохотливост, след като се заех с тях.

— Кралицата беше! — избълбука единият от тях. — Тя ни накара да го направим!

— Но идеята не беше нейна! — надвика другият своя партньор. — В Стис Тор пристигна някакъв чужденец, който разговаря с Нетленната Селмисра. Едва след това тя ни извика в тронната зала.

— А да имаш случайно някаква представа, кой би могъл да бъде този чужденец? — попитах го учтиво.

— Н-не! — заекна той. — Само не ми причинявай повече болка!

— Спокойно. Има ли още нещо, което би искал да споделиш с мен?

— Един от младите принцове ни се изплъзна — изпръхтя първият. — Скочи във водата?

— Удави ли се? — попита един от пазачите, преди да успея да задам същия въпрос.

— Не, една птица го спаси.

— Птица ли?

Риванците го изгледаха подозрително.

— Ти дрогирал ли си се някога? — попитах го аз с все същия благ глас.

— Е, да, веднъж или два пъти.

Погледнах многозначително риванците и те ми отвърнаха с разбиращи погледи. После се обърнах към Бранд.

— Тия двамата ще ти трябват ли за още нещо?

— На мен не. А на теб?

— Не. Приключих с тях.

С едно махване приспах отново двамата нийсанци. Не исках някой от тях да продължи да бръщолеви за разни птици.

 

В някои редакции на Книгата на Алорните се споменава тази история с птиците. Сега вече знаете откъде се е взела там. Известно време аз открито се присмивах на всеки, който споменеше за нещо подобно, но риванците така и не се отказаха от тази история.

 

— Какво да ги правим тия двамата? — попита ме един от пазачите.

Свих рамене.

— Вие си решавайте.

Двамата с Бранд тръгнахме право към неговата канцелария.

— Сещаш се какво означава това, нали, Белгарат? — попита ме той, още преди да стигнем дотам.

— Май че да — отвърнах му аз. — Ще изглежда подозрително, ако не предприемем ответен удар срещу Нийсия. Нека само не се изсилваме излишно. Това би могло също да ни изиграе доста лоша шега.

— Ще пратя вестители във Вал Алорн, Боктор и Алгария.

— Не си прави труда. Аз ще се погрижа лично за това. А сега да вървим да уловим моята дъщеря и твоя крал в залива. Искам кораб на наше разположение. Предай на моряците да слязат от него. После двамата заедно ще се поразходим.

— Белгарат! Не мога да напусна точно сега Острова!

— Ще ти се наложи. Аз не знам как се управлява кораб. Трябва да заведем Поулгара и принц Геран до брега на Сендария, без никой да разбере за това.

— Аз мога да управлявам кораб, Белгарат, но не без екипаж.

— Вече си имаш такъв. Ние с Поул ще се грижим за платната. Ще хвърлим котва няколко мили северно от Камаар. Оттам Поул ще заведе принца на тайното място, аз ще отида до Вал Алорн, а ти ще се върнеш в Камаар, ще събереш екипаж от почиващите моряци и ще се върнеш веднага на Острова, за да започнеш мобилизация. А сега да тръгваме към пристанището.

Когато достигнахме пристана, моряците вече бяха зарязали кораба си. Макар с известни мъки, изведохме нелекия съд от пристанището и се насочихме към мястото, където предполагах, че ще открием Поулгара.

— Поул, все още ли си там?

— А къде другаде бих могла да бъда, стари глупако?

Пропуснах обръщението й покрай ушите си.

— Не мърдай оттам, Бранд ще дойде да ви прибере с по-малка лодка.

— Къде се забавихте толкова?

— Трябваше да изчакаме да се стъмни. Не искахме някой да види какво правим.

— Какво имаше предвид като каза, че отсега нататък ще се занимаваме с укриването на риванския крал?

— Нямаме избор, Поул. Островът на Бурите не е достатъчно безопасен за момчето. Трябва да го отведем по-далеч от Сферата. Торак знае точно къде се намира тя, и ако момчето е някъде наблизо, едва ли ще успеем да преброим неспирния поток от убийци, който ще потече към Острова.

— Мислех си, че Селмисра е изпратила убиеца.

— Тя го е изпратила, но някой друг й е размътил главата.

— Кой?

— Не съм съвсем сигурен. Като я видя следващия път, ще я попитам.

— Предвид настоящите обстоятелства, май ще ти е малко трудно да се озовеш в Стис Тор.

— Не мисля, Поул — отвърнах й мрачно аз. — Смятам да взема и няколко алорна със себе си.

— Няколко?

— Череките, риванците, драснианците и алгарите. Ще поведа след себе си цяла Алория, Поул. Не мисля, че ще ни е особено трудно да влезем в Стис Тор.

Хвърлих през рамо един поглед на чернеещото море.

— Бранд трябва да е съвсем близо. Огледайте се за него. Ще ви качим на борда и веднага ще отплаваме.

— Да отплаваме? Накъде?

— Сендария, Поул. Ще решим какво ще правим по-нататък едва след като слезем на брега.