Дейвид Едингс, Лий Едингс
Белгарат — магьосникът (14)

Тринадесета глава

Като се замисля, май беше по-добре, че чух всичко това в облика на вълк. През изминалия месец индивидуалността на вълка така се бе вплела в моята собствена, че реакциите ми също не бяха изцяло мои. Вълкът не е способен на омраза. На гняв — да, на омраза — не. Ако в онзи миг бях в своята човешка обвивка, сигурно щях да направя нещо необмислено.

Вместо това останах легнал по корем върху снега, с уши наострени напред, за да мога да чувам по-добре как Зедар умолява мориндима да му помогне. Малко по малко успях да се овладея. Как е възможно да съм бил толкова сляп? Зедар се беше издавал поне стотина пъти, откакто Торак пропука света, а аз така и не си бях размърдал мозъка, за да осъзная как стоят нещата… Сигурно щях да прекарам още доста време, тюхкайки се колко недосетлив и наивен съм бил, но вълкът в мен набързо пресече това безсмислено и ненужно занимание. Все пак какво трябваше да правя сега, когато знаех истината за моя някогашен брат?

Най-простото решение, естествено, беше да изчакам мориндимът да си тръгне и да разкъсам гърлото на Зедар с острите си като кинжали зъби. Изкушението да го сторя беше огромно. Боговете са ми свидетели, че едва се удържах. В това желание имаше известна сянка от моя вълчи рационализъм. Щеше да стане бързо и лесно. Освен това щях да отстраня веднъж завинаги една доста сериозна пречка по пътя си.

За съжаление, това решение щеше да остави след себе си хиляди въпроси без отговор, а любопитството е слабост, присъща както на хората, така и на вълците. Вече знаех какво е направил Зедар. Сега исках да разбера защо го е сторил. Едно поне беше ясно — току-що загубих още един от своите побратими. Вече дори не мислех за него като за „Белзедар“.

Имаше и друга причина за моето колебание. Събирането на мориндимите очевидно бе станало по идея на Зедар. Той бе надделял над нежеланието им да работят съвместно, с обещанието, че ще им даде техен собствен Бог. Мен ако питате, между Торак и Владетеля на ада няма кой знае каква разлика, но мориндимите явно смятаха другояче. Зедар бе нагласил собственоръчно този капан на пътя ми. Колко ли други, за които не знаех нищо, ме очакваха занапред? Ето това трябваше да узная на всяка цена. Веднъж поставен, капанът може да седи и да чака своята жертва дълго след смъртта на онзи, който го е поставил. Ситуацията изискваше известна хитрост, а това е дисциплина, в която винаги съм бил доста добър.

— Хабиш думите на вятъра, Зедар — тъкмо казваше мориндимът. — Няма да се противопоставя на такъв могъщ магьосник, какъвто е твоят брат. Щом искаш да се биеш с него, прави го на своя глава. Сигурен съм, че твоят господар ще ти помогне.

— Той не може да ми помогне, Етчкуав. Забранено му е. Аз трябва да бъда инструментът в ръцете на Необходимостта, докато трае това СЪБИТИЕ.

Какво, какво?

— Щом ти си инструмент на Необходимостта, тогава защо дойде при нас?

Хич не е трудно да метнеш един мориндим. Обикновено демонопоклонниците не се отличават с особен интелект, но тоя Етчкуав демонстрираше изненадваща съобразителност.

— Мисля, че просто те е страх от този Белгарат — продължи той. — Освен това смятам, че те е страх и от неговата Необходимост. Е, аз нямам намерение да бъркам в огъня вместо теб, Зедар. Не ми е притрябвал чак толкова някакъв си там Бог, още по-малко безсилен като Торак. Както виждам, силите му са доста ограничени.

— Ограничени? — възкликна Зедар. — Та той разцепи света, идиот такъв!

— И какво му донесе това? — просъска презрително мориндимът. — Огън, ето какво. Ако ми се прииска чак толкова огън, просто ще почакам да ме приберат в ада.

Зедар присви очи.

— Няма да ти се наложи да чакаш чак толкова — каза той с леден глас.

Предполагам, че можех да го спра. Усетих как Волята му се надига, но да си кажа честно, не вярвах, че ще го направи.

Но той го стори. Бях доста близо и гласът, с който Зедар произнесе Думата, за малко не ме оглуши.

Изведнъж мориндимът пламна като току-що насмолена факла.

(Съжалявам, че извиквам у теб болезнени спомени, Гарион, но както сам виждаш, ти не си първият, направил нещо подобно. Между постъпките ви обаче има огромна разлика. Ти имаше сериозна причина да постъпиш така през онази нощ в горите на дриадите. За разлика от теб Зедар подпали мориндима просто от злоба. Ти се почувства виновен, той — ни най-малко.)

Събитията се развиваха твърде бързо, за да успея да ги осмисля, затова се измъкнах бавно, скрих се под един отрупан със сняг клон и оставих Зедар да се забавлява, както намери за добре.

Думата, която обаче продължаваше да проблясва в съзнанието ми, бе „СЪБИТИЕ“. Почти със сигурност ставаше въпрос за един от онези „инциденти“, за които ни беше предупредил Учителя. Явно нещо много важно предстоеше да става, но аз си мислех, че то трябва да се случи в Ктол Мишрак. Очевидно грешах. Може би наистина предстоеше и такова СЪБИТИЕ, но преди това трябваше да се сблъскаме с още едно. Реших, че е време за поредната консултация.

— Може ли да поговорим? — попитах аз присъствието в главата си.

— Има ли за какво?

Май имаше нещо, което ме дразнеше още повече от самото присъствие. Каквото и да беше, то явно се смяташе за много забавно. Като се има предвид настоящото местонахождение, вероятно беше наясно с начина, по който се чувствам.

— Това е едно от онези малки „противопоставяния“, които ще продължават да се случват, нали?

— Очевидно.

— А точно това важно ли е?

— Всички те са важни, Белгарат.

— Зедар каза, че този път той е инструмент в ръцете на другата Необходимост. Аз си мислех, че инструментът е Торак.

— Той беше инструментът. Ситуацията се мени от време на време.

— Значи Зедар каза истината?

— Ако решиш да му повярваш, да.

— Ще престанеш ли? — казах аз на глас. Слава Богу, изрекох го на езика на вълците, затова си мисля, че никой не ме разбра.

— Чувството ти за хумор днес никакво го няма.

— Остави чувството ми за хумор на мира. Ако Зедар е инструмент на другата Необходимост, тогава кой е твоят инструмент?

Последва дълго мълчание, но аз можех ясно да доловя, че нещото се забавлява.

— Майтапиш се! — казах отново на ум.

— Защо, имам ти пълно доверие.

— И какво се очаква от мен?

— Сигурен съм, че и сам ще се досетиш.

— Ти няма ли да ми кажеш?

— Разбира се, че няма. Трябва да играем по правилата.

— Въпреки това са ми нужни известни наставления. Ако продължа изцяло на своя глава, много е възможно някъде да стъпя накриво.

— В известен смисъл сме предвидили и това. Дотук се оправяш чудесно.

— Ще убия Зедар. — Това, естествено, си беше гола заплаха. Още щом преодолях първия пристъп на яростта, си отиде и желанието да убия Зедар. Той беше мой брат от близо три хиляди години и не бях способен на това. Независимо от всичко, все още го обичах твърде много, за да се реша на подобна стъпка.

— Дръж се по-сериозно, Белгарат — каза гласът в главата ми. — Ти не можеш да убиеш своя побратим. От теб се иска само да го неутрализираш. Не се увличай. Той ще ни е необходим по-късно.

— Значи няма да ми кажеш какво да правя, така ли?

— Този път наистина не ми е разрешено. Вие двамата със Зедар ще трябва да уточните заедно детайлите.

След това глупавото нещо изчезна, сякаш никога не го е имало.

Прекарах следващите няколко минути сипейки проклятия. После се промъкнах обратно до мястото, където Зедар още се грееше на огъня от весело припламващия мориндим. Междувременно в главата ми бе започнал да се оформя план. Можех, разбира се, да се заема със Зедар още на мига, но в тази идея имаше доста пробойни. Сега, когато знаех как всъщност стоят нещата, той просто не можеше да ме изненада. А без елемента на изненадата моят по-млад брат просто не можеше да ми стъпи и на малкия пръст. Можех да го прекърша и с една ръка, ако поискам, но тогава въпросът за капаните щеше да остане нерешен. Прецених, че най-добре ще е да го следвам няколко дни, докато той се свърже с някого, бил той мориндим или пък друг. Познавах Зедар достатъчно добре, за да съм наясно, че той предпочита друг да му свърши работата.

Спрях и седнах на задните си крака. Зедар чудесно знаеше, че любимата ми „друга форма“ е тази на вълк. Ако мернеше вълк или дори вълчи следи в снега, той веднага щеше да се досети, че го следя. Налагаше се да измисля нещо друго.

Като се имат предвид правилата за нашата среща, спокойно бих могъл да си припиша заслугата за варианта, който избрах. Моят „посетител“ бе казал, че този път не може дори да ми подскаже, затова се наложи да се справя със собствени сили.

Прехвърлих набързо през съзнанието си последните две хиляди години. Зедар бе прекарал почти цялото време в Малория и затова не беше наясно с някои от нещата, които се бяха случили в Долината. Знаеше, че вълчицата се е настанила в моята кула, но не беше запознат с нейните по-специални умения. Ако някой вълк тръгнеше по следите му, Зедар сигурно щеше да заподозре нещо, но ако това беше сова — едва ли. Особено след като знаеше как мразя да летя.

Спомнях си чудесно как изглежда совата и не беше необходимо много време, за да оформя образа й в съзнанието си. Едва след като приех новия си облик, осъзнах каква грешка съм допуснал. Бях се превърнал в женска сова!

Не че това имаше кой знае какво значение, но в началото си беше доста объркващо. Чудя се как жените въобще успяват да запазят контрол над себе си с всички тия допълнителни вътрешни органи и с екзотичните субстанции, които текат из кръвта им?

(Не мисля, че е удачно да продължавам в този ред на мисли.)

Като се има предвид странната нервност, която ме обзема, щом се издигна прекалено високо във въздуха, за мен бе огромно облекчение да открия, че совите всъщност летят доста ниско. Тези птици са заинтересовани от онова, което се движи по земята, а не от звездите в небето. И тъй, аз се плъзнах безшумно над покритата със сняг земя обратно към мястото, където бях оставил Зедар.

Имате ли и най-бегла представа колко добре може да вижда една сова на тъмно? Бях направо изумен от тази новопридобита способност. Перата ми бяха изключително меки и скоро открих, че мога да летя абсолютно безшумно. Не е за вярване, но докато си мислех за това, дори отбелязах известен напредък в летенето. Намалих безсмислените махания и дори успях да постигна известна грация.

Когато се добрах до мястото, от Етчкуав бе останала само купчинка овъглени кости, а Зедар никакъв не се виждаше. Следите му обаче личаха чудесно. Дирята кривваше първо наляво, към близката борова горичка и после продължаваше право на изток. Този факт улесняваше значително задачата ми. Малко е трудно да следиш някого с летене, докато той се движи на открито. И тъй като вече бях сова, не ми отне много време, за да настигна Зедар. Той май наистина се беше насочил на изток, успоредно на маршрута, който бях определил за Черек и неговите синове. Не след дълго започнах истински да се забавлявам, кръжейки над главата на Зедар. Прекосявах на зиг-заг просеката, по която той вървеше, после го изпреварвах, за да се върна отново. Моят бивш побратим не беше никак труден за следене, тъй като излъчваше приглушена, зеленикава светлина — нещо като предупреждение към останалите същества на този свят, предполагам. „Вижте колко съм велик и не ми се мотайте из краката.“ Освен това, казвал ли съм ви, че Зедар се боеше от тъмнината?

Той беше омотан до ушите в животински кожи и мърмореше непрекъснато нещо, докато си пробиваше път из дълбокия сняг. Зедар по принцип често си говореше сам.

Нямах ни най-малка представа какво е намислил. Ако си въобразяваше, че ще настигне дългокраките алорни с ходене, значи сметката му беше крива. Бях убеден, че Черек и неговите момчета имат поне десет мили преднина. Но Зедар продължаваше напред, изкачвайки се по склона, докато накрая се добра до северния му край и там спря. Луната тъкмо бе залязла отново.

Настаних се на един удобен клон и вперих очи в него. Признавам, беше доста забавно да го наблюдавам, без той самият да може да ме види, въпреки че бях на не повече от пет-шест метра от него.

— Господарю! — Мисълта му за малко не ме събори от клона, на който бях кацнал. Господи, какъв мърляч ставаше Зедар, когато нещо го безпокоеше.

— Чувам те, сине мой. — Познах гласа. Бях малко изненадан от факта, че Торак е почти същия мърляч. Та той беше Бог! Това ли бе най-доброто, на което е способен? А може би там беше проблемът. Вероятно мисълта за неговата божественост го бе направила самоуверен до самозабрава.

— Провалих се, Господарю. — Тихият глас на Зедар потръпваше от притеснение. Торак определено не беше сред Боговете, които биха приели провала като нещо нормално.

— Провалил си се? — В тембъра на обезобразения Бог се долавяха ясно цял куп неприятни нотки. — Няма да приема нещо подобно, Зедар. Ти не трябва да се проваляш.

— Нашият план беше несъвършен, Господарю. Белгарат е по-силен, отколкото предполагахме.

— Как е възможно това, Зедар? Той е твой брат. Как е възможно да не си наясно докъде се простират уменията му?

— Мислех го за глупак, Господарю. Нито умът му е бърз, нито сетивата му са особено изострени. Той не е нищо повече от пияница без морал и сериозно отношение към живота.

Човек рядко чува хубави неща за себе си, докато подслушва чужди разговори. Направило ли ви е впечатление?

— Как тогава успя да те победи, сине мой? — В гласа на Торак се бе промъкнала стоманена нотка.

— Той е успял по някакъв неизвестен за мен начин да овладее уменията на мориндимските магьосници и призовава демони, които стават негови слуги. Нещо повече, Господарю, той отдавна е надминал онези диваци в тяхното собствено изкуство.

Зедар, естествено, не знаеше кога съм изучил магията на мориндимите. Докато бях в Мориндланд, той така и не се върна от Малория.

— Какво точно направи той, Зедар? — попита го мрачно Торак. — Трябва да съм наясно с предела на неговите сили, преди да се посъветвам с Необходимостта, която ни води.

Беше ми нужно известно време, за да осмисля току-що чутото. Другата Необходимост — противоположна на тази, която се бе настанила в главата ми — изглежда не поддържаше пряка връзка със Зедар. Торак беше посредник помежду им! Той беше твърде ревнив, за да позволи на още някого пряк достъп до този дух или за каквото там ставаше въпрос. Това беше моето преимущество! На мен ми се казваше, ако допусна грешка. На Зедар — не. Изведнъж ми се прииска да направя почетно кръгче над дърветата.

Вместо това се вслушах внимателно в разказа на Зедар как съм се справил с мориндимите и техните демони. Той преувеличи малко. Зедар по принцип често преувеличаваше, но този път си имаше и основателна причина. Доброто му здраве зависеше пряко от това доколко ще убеди Торак, че аз наистина съм недостижим в магическите си изпълнения.

След екстравагантния пасаж, който Зедар посвети на демона-лорд, последва кратко мълчание.

— Ще обмисля казаното от теб и ще се посъветвам с Необходимостта — каза накрая Торак. — Искам да следиш всяка следваща стъпка на своя брат, докато не измисля нов начин да го забавим. Не можем просто да го унищожим. ВРЕМЕТО на СЪБИТИЕТО е също толкова важно, колкото и самото СЪБИТИЕ.

Я виж ти! Значи други капани просто нямаше. Бяха заложили всичко на мориндимите. Прищя ми се да се ухиля до уши, но щеше да е доста трудно да го направя с тази човка. Сега нямаше какво повече да чакам — бях научил онова, от което се интересувах. Реших да изкарам Зедар от играта още там, на мига. Можех просто да отлетя до него, да приема човешката си форма точно над главата му и да се стоваря върху него като сриващ се покрив.

— Не сега — каза ми гласът. — Не му е дошло времето.

— Кога тогава?

— Изчакай само още няколко минути и може да преосмислиш плана си. Струва ми се, че в него има пропуски.

След кратък размисъл установих, че гласът може и да има право. Да се срина върху Зедар наистина не беше много добра идея. Така можех и аз да изгубя съзнание. Освен това исках първо да си поговоря с него.

Усещането за някак мъглявото присъствие на Торак бе изчезнало. Обезобразеният Бог явно бе побързал да оттегли мисълта си, за да се консултира със своята Необходимост. Зедар бе тръгнал надолу по склона, за да се скрие сред боровете.

Изпреварих го с няколкостотин метра, приех човешкия си облик и зачаках. Дори се облегнах на дънера на близкото дърво.

Мярнах отдалеч зеленото му сияние да се задава сред клоните и използвах паузата преди да ме види, за да овладея гнева си. Никак не е хубаво да си изпуснеш нервите, точно когато ти предстои сериозен сблъсък.

Малко по-късно той се измъкна измежду дърветата в другия край на просеката, на която бях застанал аз.

— Къде се забави толкова? — попитах го с овладян глас.

— Белгарат! — хлъцна той.

— Сигурно си полузаспал, Белзедар. Не усети ли моето присъствие? Не съм се опитвал да го скрия от теб.

— Благодаря на Боговете, че те заварвам тук — каза той с не лошо изигран ентусиазъм. Бързо се окопити, трябва да му го призная. — А ти не ме ли чу? Опитвах се да се свържа с теб.

— Тичах, приел облика на вълк. Това може да е притъпило възприятията ми. Какво правиш тук?

— Опитвам се да те настигна. Ти и алорните сте на път да се подложите на ненужен риск.

— Нима?

— Няма смисъл да ходите до Малория. Аз вече успях да върна Сферата. Този ваш абсурден поход е чиста загуба на време.

— Виж ти, колко любопитно. А ще ми я покажеш ли?

— Ъ-ъ… не мислех, че ще е удачно да я нося у себе си. Не бях сигурен, че ще успея да ви настигна, а не исках да се връщам в Малория със Сферата в ръце, затова я оставих на сигурно място.

— Добра идея. Как успя да я измъкнеш от Торак? — След като скалъпваше лъжа след лъжа с такава лекота, реших да му дам възможност да се развихри още повече.

— Посветих на тази задача последните две хиляди години от живота си, Белгарат. През цялото време обработвах Урвон. Той е гролим, но се бои ужасно от силата на Сферата. Урвон отвличаше вниманието на Торак, а в това време аз се промъкнах в онази желязна кула в Ктол Мишрак и откраднах Сферата.

— А къде я държеше Торак? — Тази информация можеше да се окаже безценна в един определен момент.

— В една стая, съседна на тази, в която прекарва цялото си време. Торак не искаше кутията със Сферата да бъде в едно помещение с него. Вероятно изкушението да я отвори му се е сторило твърде голямо.

— Е — казах аз безгрижно, — това сваля целия товар от плещите ни. Радвам се, че си побързал да ни настигнеш, братко. И без друго не ми се стъпваше в Малория. Ще отида да доведа Черек и неговите синове, а ти върви да донесеш Сферата. После всички заедно можем да се приберем в Долината.

Изчаках малко, за да му дам възможност да се наслади на успеха си.

— Точно такава реакция очакваше от един пияница без морал и сериозно отношение към живота, нали? — процедих през зъби. — Защо, Белзедар? Защо предаде нашия Учител?

Той отметна рязко глава назад. В погледа му се четеше изумление.

— Трябваше да бъдеш по-внимателен, старче — казах. — През последните десетина часа се мотах буквално под носа ти. Мислиш ли, че наистина беше необходимо да подпалваш Етчкуав?

Признавам, че го предизвиквах. Той беше все още мой побратим и не исках да съм този, който ще нанесе първия удар. Затова продължих в същия дух.

— Ти си третият ученик на Торак, нали, Зедар? Преминал си на противниковата страна. Продал си душата си на онова еднооко чудовище от Ктол Мишрак. Какво ти предложи той, Зедар? Кое е нещото, което си струва такова падение?

Вместо да се ядоса, той просто се прекърши.

— Нямах друг избор, Белгарат — въздъхна Зедар. — Мислех, че ще успея да заблудя Торак и ще мога да се престоря, че го приемам за свой Учител, но той просто сложи ръка на душата ми и я изтръгна. Докосването му, Белгарат! Това негово докосване!

Събрах сили. Знаех какво следва. Зедар винаги преиграваше. Това беше неговата голяма слабост.

В следващия миг започна да мята огън към лицето ми. Просто след поредната въздишка в ръката му пламна огнено кълбо, което мигом запрати към мен.

Отразих евтиния му трик с небрежен жест.

— Ще трябва да измислиш нещо по-добро, братко — казах. После просто го проснах в снега с един добре премерен удар. Идеята не беше никак лоша. Той със сигурност щеше да се усети, ако бях опитал да използвам Волята си, а пък ми достави истинско удоволствие да го цапна по устата.

Зедар се изправи, плюейки кръв и зъби, и опита да си възвърне самообладанието. Не му дадох време за това. Той прекара следващите няколко минути в непрекъснати подскачания и гмуркания, за да избегне мълниите, с които го обсипах. Все още не исках да го убия и затова го предупреждавах преди всяка своя атака. Моите фойерверки обаче успяха да го извадят окончателно от равновесие.

Зедар опита да се обвие в пелена от непроницаем мрак и така да се скрие от погледа ми. Разнесох нескопосаното му творение с един жест и продължих да го обстрелвам с мълнии. Това никак, ама никак не му хареса. Гръмотевиците, които придружаваха мълниите, и цвърченето на топящия се сняг определено му действаха зле.

Той опита да ме атакува още веднъж с огнени кълба, но аз изгасях всяко от тях още преди да успее да го запрати към мен. Можех да си поиграя още известно време с него, но той започна да усеща, че е изгубил безвъзвратно. Вече нямаше никакъв смисъл да го обсипвам с магически атаки, затова просто се нахвърлих върху него с голи ръце и го напердаших. Сигурно можех да го подредя още по-добре по цял куп други начини, но незнайно защо мисълта за неговото предателство предизвикваше у мен желание за чисто физическа саморазправа. Налагах го известно време с юмруци и в началото дори се опита да ми отвърне, което ми достави още по-голямо удовлетворение.

Накрая издебнах подходящия момент и с един чудесно премерен удар по челюстта го повалих в безсъзнание.

— Заслужи си го — измърморих задъхано. Беше глупаво, разбира се, тъй като чудесно знаех, че той не ме чува, но все пак трябваше да кажа нещо.

Въпреки задоволителния резултат обаче се появи нов проблем. Какво щях да го правя сега? Нямах намерение да го убивам, а ударът, с който го повалих, едва ли щеше да го държи в несвяст още дълго. Бях сигурен, че правилата забраняват на моя „посетител“ да ми подскаже верния отговор. Налагаше се сам да реша как да постъпя.

Огледах проснатото в краката ми тяло. В настоящото си състояние Зедар не представляваше заплаха за никого. Следователно всичко, което се искаше от мен, бе да не му позволя да се съвземе. Подхванах го под мишниците и го завлякох под дърветата. Там го покрих с клони. Независимо от всичко, не исках да измръзне до смърт или да се задуши под някоя снежна преспа. После проврях ръка през клоните, сложих длан върху лицето му и концентрирах Волята си.

— Всичко това трябва да е било доста изтощително за теб, Зедар — казах. — Защо не вземеш да поспиш за известно време?

Накрая освободих Волята си. Сега Зедар щеше да спи поне шест месеца, а дотогава ние с алорните отдавна да сме приключили мисията си в Ктол Мишрак.

Почувствах невероятно удовлетворение от взетото решение и побързах да приема вълчия си облик.

После хукнах, за да настигна Черек и неговите момчета.