Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада/Малореан (1.1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Belgarath the Sorcerer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2010)

Издание:

Дейвид и Лий Едингс. Белгарат — магьосникът

Редактор: Валери Манолов

ИК „Пан“, София, 1998

ISBN: 954–657–180–6

История

  1. — Добавяне

Двадесет и осма глава

Отлетях право на запад от Рак Ктол, после се превърнах във вълк и свих към източната граница на Марагор, изкачих се през Толнедранските планини и оттам се спуснах към южния край на Долината. Бях адски доволен от себе си. Всичко в Рак Ктол бе минало повече от добре.

Когато се добрах до кулата, тъкмо се развиделяваше.

— Как мина? — попита ме Белдин, след като се присъединих към него и Поул.

— Не беше зле. — Макар и доволен от себе си, нямах намерение да се перча.

— Какво стана, татко? — попита Поул с онзи неин подозрителен тон, с който ме посреща всеки път, когато ме изпусне от погледа си и за пет минутки. Иска ми се Поулгара да ми се довери поне веднъж. Това най-вероятно би попречило на слънцето да изгрее.

Свих рамене.

— Просто отскочих до Рак Ктол.

— Да, това го знам. И…?

— Не го убих.

— Татко, карай по същество!

— Просто си поприказвахме. Казах му куп неща, които вече знаеше. Трябваше ми добро извинение за това, че съм се промъкнал толкова близо до него. Всъщност, исках да изпитам способностите му. Излиза, че далеч не е толкова добър.

Седнах на любимото си кресло.

— Обядът готов ли е? — попитах след това.

— Все още се готви, татко. Какво се случи в действителност?

— Промъкнах се в неговия град и го навестих посред нощ. После го предупредих, влагайки в думите си сериозна доза драматизъм, да държи мургите по-далеч от западните кралства. Подхвърлих му също, че ако продължава да дразни алорните, Рива може да се изкуши да използва Сферата. Това, естествено, няма да се случи, но мисля, че Ктучик се стресна. Като цяло ми се стори голям наивник. За мен явно си мислеше, че съм просто един стар досадник, който се мотае насам-натам и действа повече от предвидимо. Накрая му намекнах, че ако някой направи нещо, което не би трябвало да прави, всичко може да се реши от капризите на пълната случайност.

— И той ти повярва? — попита недоверчиво Белдин.

— Така ми се стори. Поне реши, че си струва да се замисли сериозно по въпроса. После обсъдихме Ашабските пророчества. И Ктучик, и Урвон се опитват да пробутат свои хора в селенията на Торак в Ашаба, за да си осигурят препис от пророчествата. Останах, обаче, с впечатлението, че Торак пази тези пророчества доста ревниво, пък и Зедар прави каквото може, за да не допусне шпионите на другите двама в светая светих на Торак. Между другото, сред тримата ученици на Белязания кипи почти свръхестествена омраза.

— А как изглежда тоя Ктучик? — попита Белдин. — Познавам се отблизо с оня петнист непрокопсаник Урвон, но Ктучик не съм го мяркал дори.

— Висок, мършав, с доста дълга, бяла брада. Прилича на ходеща мумия.

— Интересно.

— Кое по-точно?

— Белязаното приятелче изглежда си пада по грозотията. Ктучик явно е отвратителен. Урвон също не е стока. Зедар не е толкова зле, ако не се брои грозотията на душата му, разбира се.

— Ти не си точно човекът, който би могъл да съди другите заради външността им, чичо — припомни му Поулгара.

— Не беше нужно да го казваш, Поул. А сега какво, Белгарат?

Аз се почесах по брадата.

— Мисля, че ще е най-добре да извикаме близнаците и да видим дали няма да можем да се свържем с Учителя. Нужен ни е съвет. Ангараките явно разполагат с абсолютно пълни и точни записки от пророчествата, а Торак се чуди как да заличи написаното.

— Ще можем ли? — попита Поул.

— Не съм съвсем сигурен — признах си аз, — но мисля, че трябва да опитаме. Зедар може би има пълен препис на пророчествата, но аз мразя да разчитам на твърдения, започващи с „може би“, особено в такива ключови моменти.

Оказа се, че е невероятно лесно да се свържем с Алдур. Мисля, че това се дължеше на преходния период, в който се намирахме тогава. Така или иначе, едно простичко „Учителю, имаме нужда от теб“ накара Алдур да се появи в моята кула. Образът му беше доста прозирен и размазан, но Учителя все пак се появи.

Той веднага отиде при Поулгара, което май не трябваше да ме учудва.

— Моя обична дъще — каза й той и я докосна леко по бузата.

Ще повярвате ли, ако ви кажа, че почувствах лек пристъп на ревност? Поулгара все пак беше моя дъщеря, а не негова. Е, ние всички ставаме малко странни с напредването на възрастта.

— Ти знаеш какво прави Торак в Ашаба, нали, Учителю? — попита Белдин.

— Да, синко — отговори му Алдур с тъга в гласа си. — Моят брат е объркан и си мисли, че би могъл да промени бъдещето, като само промени думите, които му разказват за него.

— Но ако той отиде твърде далеч и промени пророчествата толкова много, че неговите ангараки да не знаят какво да правят — казах аз с тревога. — Трябва ли да предприемем нещо?

— Не, сине мой — отвърна ми Алдур. — Точните записки съществуват, независимо дали на моя брат това му харесва или не. Необходимостта, която ръководи неговите действия, няма да позволи да й бъде пречено. Белзедар е при моя брат и макар да не го осъзнава, все още е воден в известен смисъл от нашата Необходимост. Той се е погрижил словата, които изразяват волята на другата Необходимост, да останат непокътнати.

— Олекна ми — каза Белдин. — Доста зор щяхме да видим, ако се наложеше да пазим и двете пророчества. И без друго си имаме достатъчно работа по опазването на нашето.

— Бъди спокоен, сине мой — му каза Алдур. — Събитията, които ще доведат до Последния сблъсък вече са поели по своя път и никой, и нищо не могат да ги спрат.

— Вече разпознахме двама от пророците, които ще ни предадат нашите напътствия — осведомих Алдур. — Техните думи се записват дословно.

— Чудесно, сине мой.

Поул изглеждаше леко разтревожена.

— Има ли и други, Учителю? — попита тя. — Алорните знаят колко важни са тези пророчества, но не мисля, че същото може да се каже за толнедранците и арендите. Можем да пропуснем нещо важно. Има ли и други пророци?

Алдур кимна.

— Но те не са чак толкова важни, дъще моя, и думите им играят по-скоро ролята на потвърждение. Не се тревожи. И да изгубим част от пророчествата, винаги можем да се обърнем към далите за помощ. Зрящите в Кел се стараят да издирят всички пророчества — както на нашата Необходимост, така и тези на Необходимостта, която направлява Торак.

— Изумително — каза Белдин. — Далите най-после са се захванали да направят нещо полезно за разнообразие.

— Длъжни са, благородни Белдин, защото на тях също е отредена важна и крайно неблагодарна задача. Не бива да ги възпрепятстваме по никакъв начин. Пътят, който следват, е странен, но в края на краищата и той ще ги отведе там, за където сме се запътили ние. Всичко се развива в правилната посока, чеда мои. И не се бойте да говорите с мен при нужда. Пак ще се срещнем в ключовия момент.

След това той изчезна.

— Очевидно се оправяме прилично — отбеляза Белдин. — Поне дотук.

— Твърде много се притесняваш, Белдин — каза му Белкира. — Аз мисля, че е невъзможно да сгрешим.

В това време Белтира гледаше Поул с леко удивление.

— Скъпа сестро — каза й той.

Това ми дойде в повече.

— Белтира, престани, ако обичаш — казах му аз.

— Но това е самата истина, Белгарат, тя е една от нас.

— Да, знам, но това ме поставя в доста странно положение. Знам, че двамата с нея сме свързани и по друг начин, но засега всичко ми изглежда твърде странно.

— Не се притеснявай, скъпи братко — каза ми Поул сладко. — Аз ще ти обясня всичко по-късно, по достатъчно разбираем начин, естествено. А сега, господа, бъдете така добри да опразните кухнята ми. Имам обяд за довършване.

През следващите няколко години всичко в Долината си течеше мирно и кротко. Поулгара продължи своето обучение и мисля, че успя да изуми всички ни с бързия си напредък. В някои от по-специфичните умения тя достигна нива, до които никой от нас не можеше дори да припари. Не й го казах, разбира се, но през цялото време бях ужасно горд с нея.

Беше пролет, струва ми се, когато Алгар Леката стъпка дойде в Долината, за да ни донесе ръкописа на току-що завършения Дарински кодекс.

— Борник умря миналата есен — каза ни той. — Неговата дъщеря прекара цялата зима в работа по подредбата и завършването на кодекса и накрая изпрати да ме известят. Отидох дотам, за да взема ръкописа и да я убедя да дойде с мен в Алгария.

— Тя не се ли чувстваше добре в Дарин?

Алгар сви рамене.

— Може и да се е чувствала добре, но тя ни направи изключителна услуга и сега животът й най-вероятно щеше да е в голяма опасност.

— Нима? — казах аз.

— Мечият култ се е съживил отново и вече е готов за нови поразии. Мисля, че е крайно време да ида дотам и да им обясня някои неща. Хатрук започва да ме дразни. О, Драс изпрати тези — Алгар отвори втора торба, пълна с навити на руло ръкописи. — Още не са пълни, защото пророкът от Мрин продължава да говори, но това тук са стриктните записки на всичко казано до момента.

— Точно от това имах нужда — отбелязах аз с нетърпение.

— Само не възлагай кой знае какви надежди на тях — предупреди ме Алгар. — Аз ги прегледах няколко пъти, докато пътувах насам. Сигурен ли си, че окованият в Драсния наистина е пророк? Думите му са пълни безсмислици. Хич не ми се иска да хукнеш да следваш напътствия, които накрая да се окажат просто бълнувания на умопобъркан.

— Пророчествата от Мрин не са бълнувания на умопобъркан — уверих го аз. — Да оставим, че той не умее да говори.

— Но е наговорил достатъчно, за да запълни четири свитъка дотук с приказките си, така ли?

— Точно там е цялата работа. Всичко, записано в тези свитъци, е неподправено пророчество, просто защото горкият човечец може да говори, само когато чрез неговите уста говори Необходимостта.

— Както кажеш, Белгарат. Ще дойдете ли на Съвета на Алорните това лято?

— Мисля, че би било чудесно, татко — каза Поул. — Не съм се виждала с Белдаран от толкова време, а и на теб сигурно ти се иска да зърнеш отново своя внук.

— Наистина трябва да поработя върху това тук — възразих й аз, сочейки свитъците.

— Вземи ги със себе си, татко — предложи ми тя. — Не са чак толкова тежки.

После се обърна към Алгар.

— Прати известие на Рива — каза му тя. — Предупреди го, че ще дойдем. Как е съпругата ти?

И тъй, ние отидохме до Острова на Бурите, за да вземем участие в Съвета на Алорните, който по онова време имаше характера по-скоро на семейно събиране, отколкото на среща на владетели на съюзни държави. Проведохме първо едно делово събиране, колкото да отбием номера, и после се посветихме изцяло на приятното прекарване заедно.

С лека изненада установих, че внукът ми е станал вече на седем години. Захвана ли се с нещо сериозно, обикновено губя представа за времето и годините се изплъзват между пръстите ми, без дори да съм ги усетил.

Даран се бе превърнал в жизнено малко момче с пясъчно руса коса. Двамата се разбирахме чудесно. Той обичаше да слуша разни истории, а аз — макар че ще бъде малко нескромно от моя страна да го кажа — съм един от най-добрите разказвачи на света.

— Какво точно се случи в Ктол Мишрак, дядо? — попита ме той в един дъждовен следобед, когато двамата се бяхме настанили в някаква стая високо в една от кулите и си похапвахме черешов сладкиш, който току-що бяхме откраднали от кухнята. — Татко започна на няколко пъти да ми разказва историята, но все го извикваха за нещо точно на най-интересното място.

Аз се облегнах в креслото си.

— Ами… — казах бавно. — Да видим сега…

И после му разказах цялата история… с леки художествени декорации.

— Добре тогава — каза той сериозно, тъкмо когато над двореца на Рива бе започнал да се спуска мрак. — Май вече съм наясно какво трябва да правя до края на живота си.

След това въздъхна.

— И защо беше тази тежка въздишка, принц Даран? — попитах го аз.

— Би било чудесно да си най-обикновен човек — каза малкият и в гласа му прозвуча необичайна за неговата възраст зрялост. — Тогава, предполагам, нищо не би ти попречило да се събудиш сутрин, без да знаеш какво точно те очаква. Просто да отидеш отвъд близкия хълм, за да разбереш какво има там.

— Почти същото като това, което е от тази страна — казах му аз.

— Може би, дядо, но на мен ми се иска сам да се уверя в това… поне веднъж. — Той ме погледна с тези негови толкова сериозни очи. — Но няма да мога. Онзи камък върху меча на татко няма да ми позволи, нали?

— Боя се, че няма — отвърнах му аз.

— А защо точно аз?

Мили Боже! Колко пъти бях чувал този въпрос? Откъде мога да знам защо трябва да е точно той? Не аз командвам парада. Но тогава реших все пак да се опитам да му обясня.

— Това вероятно се дължи на нашия жребий в живота, Даран. Ние сме по-специални, което означава, че носим по-специални отговорности. И ако това ще ти помогне да се почувстваш по-добре, не е казано, че тези отговорности трябва да са ни по вкуса.

Да кажеш нещо подобно на седемгодишно дете си е доста грубо, но пък моят внук не беше обикновено дете.

— Ето какво ще направим двамата с теб — му казах след това. — Първо тази вечер хубавичко ще се наспим, а утре сутринта ще станем по-рано, ще закусим и после ще отидем да видим какво има от другата страна на хълма.

— Навън вали. Ще станем вир вода.

— Не сме от захар, та да ни е страх от малко дъжд, нали така?

С това свое малко начинание успях да ядосам едновременно и двете си дъщери.

Двамата с малкия, обаче, добре се позабавлявахме и затова намръщените физиономии през следващите няколко дни не ни притесниха особено. Изкачихме няколко от най-стръмните хълмове на Острова на Бурите, направихме си лагер на открито и ловихме риба в езерата и бързите планински потоци. Освен това си говорихме доста. Говорихме си за много неща и мисля, че успях да убедя Даран, че онова, което ни е отредено да направим, е важно и значимо. След това той поне не ме шамаросваше толкова често с това негово „Защото точно аз?“

Съветът на Алорните продължи няколко седмици и после всички си тръгнахме по домовете. Поул, Белдин и аз прекосихме с кораб Морето на Бурите и се добрахме до пристанището на Камаар в една прекрасна лятна привечер. Наехме си стаи в същата прословута странноприемница, в която се бяха срещнали за пръв път Белдаран и Рива.

— На колко години стана Белдаран? — попита Белдин след вечеря.

— На двайсет и пет, чичо — каза му Поул, — на толкова, на колкото съм и аз.

— Тя изглежда по-възрастна.

— Напоследък е боледувала. Не мисля, че климатът на Острова й се отразява добре. Всяка зима се простудява и всяка следваща година изкарва настинката все по-тежко. — Поулгара погледна към мен. — Ти въобще не й помогна да се почувства по-добре, като отвлече сина й.

— Не съм го отвличал — възразих й аз. — Освен това й оставих бележка.

— Белгарат е адски добър в оставянето на бележки, особено когато се измъква без предупреждение — отбеляза Белдин.

Аз свих рамене.

— Така просто си спестявам излишните спорове. Двамата с Даран трябваше да си поговорим. Той бе достигнал до възрастта, в която се появяват куп важни за детето въпроси и аз бях длъжен да му отговоря. Мисля, че сега този проблем е уреден — поне за известно време. Даран е добро момче и сега, когато вече знае какво се очаква от него, най-вероятно ще се справи прекрасно.

Прибрахме се в Долината в края на лятото и аз веднага се захванах с Даринския кодекс, тъй като той беше завършен. Реших да оставя Мринския кодекс за по-нататък, тъй като беше по-сложният за разгадаване от двата. Между другото, определението „сложен“ е доста относително, когато говорим за тези два документа. Необходимостта да се прикрие истината и в двете пророчества ги бе направило доста необичайни на пръв поглед.

След няколко години интензивна работа започнах да добивам някаква смътна представа за онова, което ни очаква. Наученото не ми хареса особено, но това пак беше по-добре, отколкото да не зная нищо. Даринският кодекс е по-общ от този от Мрин, но той пък уточнява няколко предупредителни знака. Преди всяко ключово събитие щеше да се яви по един такъв знак.

Около десет години по-късно Драс Бичия врат изпрати вестоносец в Долината, за да ме осведоми, че пророкът от Мрин е мъртъв и да ми донесе пълния ръкопис на Мринските пророчества. Оставих настрана Даринския кодекс и се зарових в „бълнуванията“ на лудия, който бе прекарал по-голямата част от живота си окован. Както обикновено става, когато се задълбоча в нещо, и този път изгубих представа за времето, и затова не мога да ви кажа кога точно Учителя ме потърси отново. Трябваше да ми предаде някои по-конкретни напътствия. С неудоволствие зарязах труда си и още на следващата сутрин потеглих към южна Толнедра.

Спрях за малко в Пролгу, за да говоря с настоящия Горим и оттам отидох в Тол Борюн, за да разменя няколко думи с местния граф. Той не беше никак щастлив, след като му разказах за плановете, които имам за неговия син, но след като му намекнах, че онова, което предлагам, ще проправи пътя на неговия род към имперския трон в Тол Хонет, графът обеща да си помисли. Реших да не уточнявам, че въздигането на Борюните на трона ще стане след около петстотин години. Няма смисъл да объркваме хората с такива дребни, неприятни детайлчета, нали така?

После отскочих до Гората на Дриадите.

Отново беше онзи период от годината и не след дълго насред една горска пътека ми налетя златокоса дриада на име Ксала. Както обикновено, стрелата на лъка й беше насочена право в главата ми.

— О, я свали това — казах й аз раздразнено.

— Но няма да се опитваш да бягаш, нали? — пожела да се увери тя.

— Разбира се, че няма. Трябва да говоря с принцеса Ксория.

— Аз те видях първа. Ксория може да те използва едва след като аз приключа с теб.

Както споменах малко по-рано, на път за Толнедра бях минал през Пролгу. Разговорът ми с Горим беше тъкмо за дриадите, тъй че бях подготвен. Бръкнах в джоба си и измъкнах оттам парченце шоколад.

— Заповядай — казах й, подавайки лакомството.

— Какво е това?

— Нещо за ядене. Опитай го. Мисля, че ще ти хареса.

Тя взе шоколада и го помириса подозрително. В шоколада има нещо, което прави странни неща с дриадите. Виждал съм доста жени, сграбчени в ноктите на страстта, но Ксала изглеждаше толкова зле, че чак бе започнало да ми става неудобно. Накрая й обърнах гръб и се отдалечих, за да й осигуря нужното усамотение.

 

Не виждам смисъл да изпадам в излишни подробности. Сигурен съм, че и сами се сещате.

 

Така или иначе, след като крехкото й телце попи шоколада, Ксала стана доста хрисима, да не кажа покорна. Може би няма да е зле да запомните този номер, в случай че ви се наложи да преминете през Гората на Дриадите. Знам, че много младежи, подстрекавани от собствената си суетност, напират да доказват безкрайните си ресурси в тази област на човешките взаимоотношения, но тези млади мъже никога не са срещали дриади през онзи период от годината.

Доверете ми се. Носете си шоколад.

Та моята услужлива малка приятелка ме преведе през гората право до дървото на принцеса Ксория. Ксория беше по-дребничка дори и от Ксала и имаше огненочервена коса. Сега, като се замисля, приликата между нея и нейната пра-пра-правнучка е наистина поразителна. Принцесата се беше излегнала удобно върху дървесния мъх, на около седем метра над главите ни, когато Ксала ме отведе до нейната полянка. Тя ме огледа преценяващо.

— Оценявам подаръка ти, Ксала — каза тя критично, — но не е ли малко старичък?

— Той има някаква храна в джоба си, Ксория — отвърна й Ксала. — Храна, която те кара да се чувстваш много, много добре.

— Не съм гладна — каза принцесата с безразличие.

— Наистина трябва да опиташ, Ксория — настоя Ксала.

— Току-що се храних. Защо не го отведеш извън гората и не го убиеш? Като гледам, и без друго отдавна вече му е време.

— Просто опитай едно парченце — не се отказваше Ксала. — Ще ти хареса.

— Е, добре тогава.

Принцесата на дриадите слезе при нас.

— Дай ми от това твое нещо — нареди ми тя.

— Както заповядате, Ваше Височество — отвърнах й аз и бръкнах в джоба си.

Реакцията на принцеса Ксория към шоколада беше дори още по-силна от тази на Ксала, и след като най-после се взе в ръце, тя изглежда съвсем забрави за желанието си да ми спести мъките на старческите години.

— Защо си дошъл в нашата гора, старче? — попита ме Ксория.

— Трябва да ви предам едно предложение за женитба — отговорих й аз.

— Какво е това женитба?

— Нещо като формален договор преди чифтосване — обясних аз.

— С теб ли? Не мисля. Иначе ми харесваш, но си много стар.

— Не — казах аз, — не с мен, с някой друг.

— И какво включва тая твоя женитба?

— Първо има кратка церемония и след това двамата заживявате заедно. Трябва също така да се съгласиш да не се чифтосваш с никой друг.

— Ама че скука. И защо мислиш, че бих се съгласила на нещо подобно?

— За да защитите Гората, Ваше Височество. Ако се омъжите за този млад човек, той ще ви помогне да попречите на дърварите да секат дъбовете.

— И сами се справяме чудесно. Доста хора са идвали досега в нашата гора с брадви. Костите им още се белеят тук-там, а брадвите им отдавна са се превърнали в ръжда.

— Това са били самотни дървари, Ксория. Ако започнат да прииждат на банди, на вашите сестри ще им свършат стрелите. Да не говорим, че сигурно ще започнат и да палят.

Огън!

— Хората си падат по огъня.

— Защо правиш всичко това, старче? Защо се опитваш да ме насилиш да живея с някой, който никога преди не съм виждала?

— Необходимост, Ксория. Младежът е от рода на Борюните и вие ще се съберете с него, тъй като след доста време от вашата връзка ще произлезе едно много специално момиче. Тя ще се омъжи за Детето на Светлината и ще бъде наричана Кралица на света. — Аз въздъхнах и реших да опитам по-директен подход. — Длъжна си да го направиш, Ксория. Можеш да спориш с мен колкото си искаш, но накрая ще стане така, както ти казвам. Никой от нас няма избор в тази ситуация.

— И как изглежда това Борюнско същество?

Бях огледал доста внимателно младия човек, докато говорех с баща му и сега без проблем изрисувах образа му върху повърхността на горското езерце, току в краката на принцесата.

Тя се взря в образа с онези нейни изумрудени очи и известно време си игра небрежно с едно от медните си кичурчета.

— Не изглежда зле — заключи тя накрая. — А издръжлив ли е?

— Всички Борюни са издръжливи, Ксория.

— Дай ми още едно парченце шоколад и ще си помисля.