Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада/Малореан (1.1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Belgarath the Sorcerer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2010)

Издание:

Дейвид и Лий Едингс. Белгарат — магьосникът

Редактор: Валери Манолов

ИК „Пан“, София, 1998

ISBN: 954–657–180–6

История

  1. — Добавяне

Двадесет и четвърта глава

Светът извън Долината се променяше. В това, естествено, няма нищо странно — светът се променя непрекъснато. Единствената разлика този път бе, че ние забелязвахме промяната. Просторното поле на север никога досега не бе населено, ако не се брояха дивите коне и добитъка. Сега обаче там се бяха настанили алгари.

Винаги съм харесвал Алгар Леката стъпка. Той определено беше най-интелигентният сред синовете на Черек. Фактът, че никога не съм го чувал да си отваря устата напразно, е сигурно доказателство за това. Подозирам, че ако беше първороден син, нямаше въобще да се налага да разцепваме Алория. С това, разбира се, не целя да хвърлям камъни в градината на Драс. Бичия врат беше определено един от най-смелите мъже, които някога съм познавал, но просто мисленето не бе сред любимите му занимания. Може би това се дължи отчасти на впечатляващата му физика.

Кръстоските, с които Алгар се занимаваше вече години наред, бяха започнали да дават своите първи, наистина задоволителни резултати и сега повечето от хората му яздеха прекрасни, едри, издръжливи и не на последно място доста бързи коне. Междувременно той се бе сетил да кръстоса още доста мършавите алорнски кравички с подходящи образци от дивите говеда и резултатът беше също впечатляващ.

Алгарите бяха съвсем поносими съседи, което ще рече, че не ни досаждаха. Леката стъпка редовно пращаше вестоносци в Долината, за да ни държи в течение на събитията, но иначе хората му не ни закачаха за нищо.

Около две години след сватбата на Белдаран — в края на пролетта, ако не ме лъже паметта — Алгар лично дойде да ни навести заедно с братовчед си Анрак.

— Добри новини, Белгарат — изрева Анрак още при входа на моята кула. — На път си да станеш дядо.

— Крайно време беше — викнах му аз отгоре. — Хайде, качвайте се и двамата.

Отидох до преддверието, за да кажа на вратата да се отвори.

— Кога се очаква Белдаран да роди? — попитах ги още щом се появиха горе.

— След около месец — отвърна ми Анрак. — Тя иска ти и сестра й да дойдете на Острова. Дамите май обичат родата им да е около тях при първото раждане.

Той се огледа наоколо.

— Къде е лейди Поулгара?

— На гости на близнаците е — отговорих аз. — Ще се върне след малко. Седнете, господа. Ще донеса пиво. Мисля, че си имаме повод за едно малко тържество.

Седнахме и си говорихме през по-голямата част от следобеда. По някое време се върна и Поулгара. Тя прие новината спокойно, което доста ме изненада. „Трябва да си стегнем бързо багажа“ май беше всичко, което каза преди вечеря. Имам сериозни подозрения, че тя вече знаеше за бременността на сестра си.

— Доведох коне — каза тихо Алгар.

— Чудесно — отбеляза Поулгара, — пътуването е дълго.

— Ти яздила ли си досега? — попитах я аз.

— Не.

— Не се свиква толкова лесно — предупреди я Алгар.

— Мисля, че ще се справя, Алгар.

— Ще видим.

Може би трябваше да обърна повече внимание на предупредителната нотка в гласа му. Аз лично почти не бях яздил. Преди Алгар да се заеме с тяхната кръстоска, конете бяха толкова дребни, че винаги ми се е струвало, че мога да стигна по-бързо пеш. Потеглихме рано на другата сутрин и по пладне вече наистина съжалявах, че не съм тръгнал пеш. Още тогава алгарските седла бяха може би най-добрите в света, което не ги правеше по-малко твърди. Всяко следващо подрусване от лекия тръс, в който бяхме подкарали конете си, увеличаваше болката все повече и повече. За да добиете ясна представа за страданието, на което бях подложен, ще уточня само, че няколко дни след пристигането ни на Острова се храних прав.

Колкото по на север се озовавахме, толкова по-често срещахме стада добитък.

— Не е ли малко опасно да ги оставяте да се мотаят така без надзор? — попита Анрак своя братовчед.

— Че къде ще отидат? — отвърна му Алгар. — Нали водата и тревата са тук?

— Но сигурно ви е трудно да ги откриете после.

— Не съвсем — Алгар посочи към самотния конник, застанал на близкия хълм.

— Това ми изглежда адски досадна работа.

— Само ако си късметлия. Пастирите определено не си падат по излишните емоции.

— И какво ще правите с всичките тия крави? — попитах го аз.

— Ще ги продадем, най-вероятно. Търсят ги навсякъде.

— Добре де, но как ще ги закарате дотам — попита доста наивно Анрак.

— Те си имат крака, Анрак.

На следващия ден стигнахме до лагера на един от алгарските кланове. Повечето от колите им бяха като фермерските коли по цял свят. Няколко, обаче, странно наподобяваха кутии.

— Тези тук май не съм ги виждал преди? — попитах Алгар, сочейки колите с необичайна форма.

Той кимна.

— Ние пътуваме доста и затова решихме да качим домовете си на колела. Така е по-удобно.

— Мислиш ли все пак някога да построиш и град? — попита го Анрак.

— Вече си имаме град — отвърна му Алгар. — Никой не живее в него, но градът си е там. По̀ на изток е, най-общо казано.

— И защо сте построили град, щом не смятате да живеете в него?

— Заради мургите.

— Заради мургите ли?

— Нали и те трябва да имат къде да се отбият, щом решат да ни навестят? — Алгар се засмя леко. — И за нас е по-удобно така.

— Не разбирам.

— Ние сме скотовъди, Анрак. Следваме стадата с добитък. Мургите просто не могат да схванат този начин на живот. Повечето от техните нападателни отряди са доста малобройни. Спускат се през проломите, за да си откраднат коне и после се опитват да се измъкнат, преди да сме ги хванали. От време на време, обаче, се появяват и по-големи отряди. Затова и построихме нещо, което прилича на град, за да не тръгнат вместо това да вършеят из Алгария. Така ги откриваме по-лесно.

— Значи този град е нещо като стръв?

Алгар размисли върху това предположение.

— Да, би могло и така да се каже.

— А строежите не ви ли отнеха доста време?

Алгар сви рамене.

— Ние и без това нямаме кой знае колко работа. В края на краищата, кравите се хранят сами.

Пренощувахме в лагера на алгарите и на другия ден продължихме на запад.

Снегът в основния планински проход вече се бе стопил. Забелязах, че Леката стъпка се оглежда внимателно наоколо.

— Добра трева — отбеляза той по някое време.

— Да не мислиш да разшириш кралството си? — попитах го аз.

— Не съвсем. Няколко от клановете обитават областта около Дарин, но на запад от планините няма достатъчно дървета, за да могат кравите да преживяват добре. Този път не води ли към някое поселище?

Аз кимнах.

— Мурос. Арендите-васити са го построили.

— Може би след като се роди синът на Рива ще отскоча до Во Вакюм, за да си поговоря с местния граф. Едва ли ще е трудно да преведем кравите през този проход и ако се разчуе предварително, че идваме, това ще събере търговците на добитък от цялата околност. Мразя, когато се налага да ходим ние да ги търсим.

Ето така беше сложено началото на годишния пазар за добитък в Мурос. След време той се превърна в едно от най-големите търговски събития в целия запад.

Но мисълта ми пак хукна напред.

В Мурос си наех кола и бях ужасно щастлив да сляза най-после от седлото. Поул също се качи при мен. Двамата братовчеди продължиха да яздят. Добрахме се до Камаар без излишни приключения и се качихме на борда на кораба, който вече ни очакваше на пристанището. Риванските кораби са по-широки от бойните кораби на Черек, така че двудневното пътуване до Острова на Бурите беше дори приятно.

Невъзможно е да се промъкнеш в града на Рива незабелязан. Когато акостирахме на брега, той вече отдавна знаеше, че пристигаме и ни посрещна.

— Навреме ли идваме? — извика Поулгара още щом го мярна.

— Съвсем навреме — отвърна й той. — Поне ако може да се вярва на акушерките. Белдаран искаше сама да дойде дотук, за да ви посрещне, но аз не й позволих да го стори. Никак не съм убеден, че напрежението ще й се отрази добре.

— Обръснал си си брадата — отбелязах аз.

— Беше далеч по-лесно, отколкото да продължа да споря по въпроса. Моята жена има особено мнение за брадите.

— Така изглеждаш по-млад — каза одобрително Поулгара.

Всички слязохме на брега по спуснатия от моряците мостик.

Поулгара прегърна топло своя зет и ние поехме нагоре по дългия път към крепостта.

— Как беше времето тук? — попита Анрак своя братовчед.

— Необичайно — отвърна му Рива. — Не е валяло вече почти цяла седмица. Улиците дори започнаха да изсъхват.

Белдаран ни очакваше на портата на двореца.

— Виждам, че си понаедряла, скъпа — издразни я Поулгара, след като се прегърнаха.

— Значи се забелязва — засмя се Белдаран. — Е, скоро ще се вталя отново. Поне така се надявам.

Тя поглади набъбналата си утроба.

— Чувствам се доста странно, да не говорим колко е неудобно, но предполагам, че ще си струва.

После се наведе и ме целуна.

— Как си, татенце?

— Все така — отговорих й аз.

— О, да — съгласи се веднага Поулгара. — Нищо не се променя у нашия баща.

— Защо не влезем вътре? — предложи Рива. — Няма смисъл да рискуваме Белдаран да настине.

— Нищо ми няма, Рива — каза му тя. — Твърде много се тревожиш за мен.

Бременността на Белдаран извика у мен някои особени емоции. Странно, но спомените за нейната майка вече не бяха толкова болезнени. Спомнях си по-скоро колко щастлива бе Поледра от своята бременност.

Притеснявах се малко от факта, че Поулгара ще се появи отново на сцената на своите предишни завоевания. За мое облекчение, обаче, се оказа, че вече й е омръзнало да съкрушава мъжките сърца и младоците, които се мотаеха наоколо, не успяваха дори да си кажат заучените реплики. Поулгара обожава да е център на вниманието, но в момента имаше по-важни неща за нея. Младите мъже из града повяхнаха, но не мисля, че това я притесни особено. Мен още по-малко.

Тя, естествено, прекара по-голямата част от времето със сестра си, което не спести на акушерките дългите й, досадни наставления. Мисля, че интересът й към лечителството датира от онова време. Няма по-подходящо събитие за започване на занимания по медицина от едно раждане.

Ние мъжете, пък, се чувствахме абсолютно излишни. Ако има време, в което един мъж се чувства наистина излишен, то е около нечие раждане. Поул ни обясни надълго и широко, че нямаме никаква работа близо до майката и ние решихме да не спорим с нея. Колкото и млада да беше Поулгара, вече бе започнала да се превръща във властната натура, която вие всички добре познавате. Имало е доста моменти, в които ми се е искало тя да не е чак толкова склонна да командва, но Поулгара си е такава и нищо не може да я промени.

Рива се бе оттеглил в стая на върха на една от кулите на двореца. Това помещение му служеше за нещо като работен кабинет, макар на практика да нямаше нужда от нещо подобно. В никакъв случай не се опитвам да намекна, че беше глупав, но изгарящата страст към познанието просто не му беше присъща. Мисля, че по онова време по-скоро го тревожеше мисълта за несъвършенствата в данъчния закон.

Аз често се отбивах при него заедно с Анрак и Алгар. Причината за това беше най-вече, че и на тримата ни беше писнало да се разправяме с ядосани жени.

— Имаш ли някакви вести от Белдин? — попита ме една сутрин Алгар, след като вече се бяхме качили в стаята на Рива.

— Не и от няколко месеца насам — отвърнах му аз. — Предполагам, че ангараките просто са се кротнали за известно време.

— А Торак още ли е в Ашаба? — поинтересува се Рива.

— Доколкото знам, да. Последния път Белдин ми каза, че бил във все същото полуналудничаво състояние.

— Това не го разбирам — призна си Анрак. — Какво точно става с него?

— Имаш ли някаква представа за двете Необходимости?

— Смътна. Жрецът на Белар приказва понякога за тях в църквата. Обикновено заспивам преди края.

— Гледай тоя път да останеш буден — казах аз. — Най-просто казано, вселената е била съзадена с определена Цел.

— Дотук ми е ясно.

— Хубаво. Случило се обаче нещо, което разделило тази Цел. Сега има две възможности, а би трябвало да има само една.

— Ей тази част почти винаги ме приспива — уточни Анрак.

— Имай късмет да заспиш пак. Преди винаги получавахме наставления директно от Боговете, но сега те ни напуснаха и затова трябва да бъдем напътствани от някоя от двете Необходимости. Торак следва едната, ние — другата. Определени хора биват докосвани от двете Необходимости, и те започват да говорят. Останалите ги мислят за луди, но те не са. Тези хора ни предават напътствията.

— Това не е ли твърде изкривен начин да напътстваш някого?

Свих рамене.

— Може би, но така трябва.

— Защо?

— Нямам ни най-малка представа. Та Торак беснее вече от години, а Урвон следи всяка негова дума да бъде записвана. В тези налудничави наглед думи на Белязания се съдържат намеци за бъдещето. Още щом Торак отново дойде на себе си, той ще се опита да разбере тяхното значение.

Изведнъж се сетих за нещо.

— Драс още ли държи онзи ненормален прикован при стените на Боктор? — попитах Рива.

— Да, доколкото знам. Освен ако онзи приятел не е успял да прегризе веригите и да избяга. Има и още един, в Дарин. Не е чак толкова луд като тоя на Драс, но здравата му хлопа дъската.

Погледнах към Алгар.

— Ти имаш кланове близо до Дарин, нали?

— Да.

— Можеш ли да пратиш съобщение на водача на местния клан? Искам някой да записва бръщолевенията на тоя приятел. Вероятно са важни.

— Вече съм се погрижил за това, Белгарат.

— Май няма да е зле да си тръгна по заобиколен път — рекох аз замислено. — Искам да се запозная лично с тия двама пророци и да поговоря с тях. Може би ще успея да кажа нещо, което да задейства някое ново пророчество. Драс осъществил ли е вече контакт с надраките?

— Не лично — отговори ми Рива. — Драс си има твърде сериозни предразсъдъци на тема ангараки. Все пак в Боктор са пристигнали търговци и около границата също се върти някаква мижава търговийка. Търговците са снесли доста информация.

— Нещо важно?

— Трудно е да се каже. Фактите се поизкривяват, когато преминат през пет-шест посредника. От онова, което чух, мургите се придвижват на юг към земите на западните дали. Налага им се, както ми се струва. Тулите са почнали да отказват да изхранват бившите си господари, а около Рак Госка не расте нищо. Мургите трябва или да се преселят, или да умрат от глад.

— Може би ще стигнат чак до южния край на континента — каза Алгар. — Тази възможност не ми звучи чак толкова зле.

— Някой да е чувал нещо за Ктучик? — попитах аз.

— Мисля, че е напуснал Рак Госка — отвърна ми Рива. — Казват, че строял град на някакво място, наречено Рак Ктол. Трябва да е някъде сред планинските върхове.

— На мен ми се връзва — отбелязах аз. — Ктучик е гролим, а гролимите са в траур, откак Корим потъна в морето. Те всички си умират за храмове високо в планините.

— Мен лично никой Бог не може да ме накара да го почитам на такова място — каза Анрак. — Мога да отскоча до църквата, ако службата няма да продължи твърде дълго, но да се катеря като дива коза по чукарите…

Той погледна към мен.

— Ти срещал ли си някога тоя Ктучик?

— Май че да — отговорих му аз. — Мисля, че точно той ни преследваше, след като откраднахме Сферата. Ктучик на практика управляваше Ктол Мишрак. Торак се беше концентрирал върху Сферата и бе оставил в една или друга степен делничните грижи на Ктучик. Някой от двамата ученици на Белязания водеше преследването — или Ктучик, или Урвон. Но пък почти със сигурност знам, че Урвон не ходел в Ктол Мишрак, без Торак да го е привикал за нещо.

— Как изглежда този Ктучик?

— Като куче, поне последния път, когато го видяхме, изглеждаше така — промърмори Алгар.

— Като куче ли?

— Той е една от Хрътките на Торак — обясних аз. — Някои от гролимите приемат облика на кучета, за да могат да охраняват по-добре града.

— Че кой би поискал дори да се доближи до място като Ктол Мишрак?

— Някой като нас — отвърна му Алгар. После погледна към мен. — Белдин има ли някакви предположения за това къде може да се е дянал Зедар?

— Не ми е споменавал за нещо подобно.

— Мисля, че трябва да го държим под око. Знаем, че Урвон е в Мал Яска, а Ктучик — в Рак Ктол. Не знаем обаче къде е Зедар и това го прави доста опасен за нас. Урвон и Ктучик са ангараки. Ако някой от тях двамата дойде за Сферата, със сигурност ще пристигне с войска зад гърба си. Зедар не е ангарак, затова може да опита нещо по-различно.

Щях да си спестя — на себе си и на още цял куп хора — доста неприятности, ако се бях вслушал в думите на Леката стъпка. За съжаление, обаче, не можахме да обмислим като хората тази възможност, тъй като в стаята влетя пратеник от женското царство, няколко етажа по-долу.

— Господарю Рива — каза той на моя зет, — лейди Поулгара иска да слезете веднага при нея.

Рива скочи на крака.

— Всичко наред ли е? — попита той.

Пратеникът беше брадат мъжага във военни доспехи, който изглеждаше малко засегнат, че са пратили именно него. Поулгара не обръща никакво внимание на ранговете. Когато й притрябва нещо, просто праща първия, който й попадне.

— Всичко изглежда нормално — отвърна мъжът, повдигайки рамене. — Жените са се разтичали напред назад с легени гореща вода, а вашата жена крещи.

— Крещи ли? — В очите на Рива блесна див огън.

— Жените винаги крещят при раждане, Господарю. Моята жена ми е родила девет и при раждането на деветото пак крещя. Човек би си помислил, че след време трябва да свикнат, но не е така.

Рива го бутна настрани и хукна като луд надолу по стълбите.

Поулгара присъстваше за пръв път на раждане и вероятно затова бе извикала Рива малко рано. Родилните мъки на Бледаран продължиха още близо четири часа и Желязната Хватка не се отдели от леглото й. Мисля, че моята дъщеря получи важен урок в онзи ден. След това винаги измисляше някакво занимание за чакащия баща — обикновено нещо, свързано с тежък физически труд, някъде по далеч от стаята на родилката.

Тъй или иначе, Белдаран даде живот на моя внук без излишни ексцесии — писукащо момченце със зачервено личице и пясъчно руса косица. Поулгара се появи на вратата на стаята, понесла малкото, увито в одеяло „вързопче“. Изражението й беше странно неразгадаемо.

— Вижте наследника на риванския трон — каза тя, подавайки ни бебето.

— Той добре ли е? — попита плахо Рива.

— Има си обичайния брой крайници, ако това имаш предвид — отвърна му Поул. — Ето.

И тя подаде бебето на неговия баща.

— Подръж го. Искам да помогна на сестра си.

— Тя добре ли е?

— Добре е, Рива. Вземи бебето.

— Не е ли ужасно мъничък?

— Повечето бебета са. Вземи го, де!

— По-добре да не го вземам аз. Може да го изпусна.

Лека искрица пробягна в очите на Поулгара.

— Вземи бебето, Рива — каза тя бавно, наблягайки на всяка дума. Никой не спори с Поулгара, когато тя заговори така.

Ръцете на Рива трепереха ужасно, когато се пресегна, за да поеме своя син.

— Дръж му главицата — тросна му се Поулгара.

Той подложи едната от огромните си лапи под главата на детето. Коленете му трепереха неудържимо.

— Я по-добре седни — каза му Поулгара.

Кралят се отпусна в близкия стол с лице бледо като восък.

Мъже! — отсече дъщеря ми.

После се завъртя на пръсти и се върна обратно в стаята.

Моят внук изгледа доста мрачно баща си. Очите му бяха ярко сини и изглеждаха далеч по-спокойни от тези на държащия го на ръце гигант. След няколко минути Желязната Хватка приключи с онзи странен оглед, който държат да направят всички родители. Не знам защо за всички е толкова важно да преброят пръстчетата на детето.

— Я вижте само какви са му мънички нокътчетата? — възкликна Рива.

Това е другото нещо, от което се стряскат обикновено бащите. Интересно какво очакват — бебето им да се роди с нокти на граблива птица?

— Белгарат — каза глухо Рива, — той е обезобразен!

Погледнах към бебето.

— На мен ми изглежда съвсем нормален.

— Има белег върху дясната му длан! — Рива разтвори внимателно малките пръстчета, за да ми покаже.

Белегът, разбира се, не беше голям — просто едва забележимо бяло петънце.

— О — казах аз. — Не се притеснявай за това. Белегът трябва да е там.

— Какво?

— Погледни собствената си ръка, Рива — казах аз търпеливо.

Той разтвори бавно масивната си дясна длан.

— Но това е белег от изгаряне. Получих го, когато взех Сферата за пръв път в ръка и тя още не ме познаваше.

— А заболя ли те от изгарянето?

— Не си спомням. Бях малко превъзбуден тогава. Торак беше в съседната стая, а аз не бях съвсем сигурен дали наистина е заспал.

— Това не е изгаряне, Рива. Сферата вече знаеше кой си и не би те наранила за нищо на света. Тя просто те е белязала. Твоят син е белязан по същия начин, защото ще бъде следващият Пазител. Свиквай с този белег. Той ще бъде част от твоя род още много, много време.

— Колко странно! Ти откъде научи за това?

Свих рамене.

— Алдур ми каза — отвърнах.

Това беше най-лесният начин да се измъкна, макар да не беше самата истина. Не знаех нищо за белега, преди да го видя, но още щом го мернах, вече бях абсолютно наясно с неговото значение. Явно по времето, когато в главата ми живееше онзи странен приятел, бях получил, без да го усетя, огромно количество информация. Единствената неприятна част във всичко това беше фактът, че „прозренията“ не изплуваха на повърхността преди някое конкретно събитие или проблем да ги е принудило да го сторят. По същата причина белегът на ръчичката на моя внук ми „напомни“, че трябва да свърша още нещо. То обаче трябваше да почака, защото малко след това в стаята влезе Поулгара.

— Дай ми го — каза тя на Рива.

— Защо? — в гласа на Желязната Хватка се промъкна собственическа нотка.

— Защото е време да го нахраним. Мисля, че е по-добре Белдаран да се погрижи за това, освен ако ти не искаш да опиташ сам.

Рива се изчерви и бързо й връчи бебето. Успях да се заема с моята малка задачка едва на следващата сутрин. Не мисля, че бебето бе спало кой знае колко предишната вечер. Всеки искаше да го подържи. А то го понесе съвсем нормално. Моят внук беше едно необичайно послушно бебе. Не се цупеше, не плачеше, просто оглеждаше всички ни с онова адски сериозно изражение. Дори аз успях да го подържа — за малко. Взех го на ръце и му махнах. Той ми се усмихна. Не знам защо, но тази усмивка ме изпълни с неописуемо удоволствие.

На следващата сутрин, обаче, имаше малък спор.

— Той трябва да поспи — настоя Поулгара.

— Но преди това трябва да направи нещо друго — казах аз.

— Не е ли твърде малък, за да трябва да прави каквото и да е, татко?

— За това специално не е. Вземи го и да вървим.

— Къде отиваме?

— В тронната зала. Просто го вземи, Поул. Не спори с мен! Това е едно от онези неизбежни неща.

Тя ме изгледа със странно изражение.

— Защо не каза направо, татко?

— Нали сега ти казвам.

— Какво става тук? — попита Рива.

— Нека бъде изненада. Ела и ти с нас.

Понесохме се по коридорите на кралските покои към тронната зала. Въоръжените пазачи услужливо разтвориха кованите двери пред нас.

Аз, разбира се, не влизах за пръв път в тронната зала на Рива, но и до ден днешен продължавам да се дивя на размерите й. Тръгнахме право към трона.

— Донеси меча си, Рива — казах аз.

— Защо?

— Защото такава е церемонията — обясних му аз. — Вземи меча си, хвани го за острието и представи своя син на Сферата.

— Но това е просто камък, Белгарат. Той не се интересува от ничие име.

— Мисля, че те очаква изненада.

Рива сви рамене.

— Щом казваш.

Той донесе меча си и го сграбчи за широкото острие. После наклони ефеса към бебето, което Поулгара държеше в ръце.

— Това е моят син Даран — каза Рива на Сферата. — Той ще бди над теб, след като се помина.

Аз сигурно бих го казал иначе, но Рива се изразяваше простичко и не си падаше особено по церемониите. Веднага се сетих откъде идва името на моя внук. Бях убеден, че на Белдаран ще й бъде много приятно да го научи.

Почти съм сигурен, че малкият Даран беше заспал в ръцете на своята леля, но нещо изглежда го накара да се събуди. Очичките му се отвориха и той видя Сферата на моя Учител, която баща му бе наклонил към него. Сигурно някои от вас ще кажат, че е повече от нормално едно бебе да протегне ръчички към кое да е блестящо нещо, което му подават, но аз ще уточня, че Даран знаеше точно какво трябва да направи. Знаеше го още преди да се е родил.

Той протегна малката си, „белязана“ ръчичка и смело обхвана Сферата.

Тя го разпозна на мига. От нея изригна ликуващо синьо сияние, синя аура обля Поулгара и бебето, а отнякъде прозвуча невидим хилядогласен хор, който идваше сякаш направо от звездите.

От достоверен източник знам, че същият този звук накарал Торак да скочи на крака, макар в това време да се намираше на другия край на света.