Дейвид Едингс, Лий Едингс
Белгарат — магьосникът (12)

Единадесета глава

Поледра не обръщаше кажи-речи никакво внимание на бременността си.

— Това е естествен процес — ми казваше обикновено и свиваше рамене. — Не виждам защо трябва да се притеснявам от каквото и да било.

Тя продължи да се занимава с онова, което считаше за свое задължение, дори след като талията й се разрасна толкова, че отстрани движенията й започнаха да изглеждат доста странно. На няколко пъти опитах да я убедя да си почива повече, но скоро разбрах, че си губя времето.

През вековете, прекарани заедно, Поледра беше направила куп забележителни промени в интериора на моята кула. Както сигурно сте чували, аз далеч не съм най-големият чистник в света, но това никога не ме е притеснявало особено. Умереният безпорядък създава известен уют в един дом, не мислите ли? Но след като се ожених за Поледра, на всичко това беше сложен край. Преди в моята кула нямаше никакви вътрешни стени. Обичам да имам гледка от всичките си прозорци, докато работя. Разпределях жизненото си пространство както ми скимне — тази част тук за готвене, онази там за работа, другата за спане и прочее. Този модел ме устройваше чудесно, докато бях сам. От това в коя част на кулата се намирам, се подсещах и какво всъщност правя в момента.

Всичко това не допадна на Поледра. Тя се нуждаеше от ред. Започна с добавянето на мебели — маси, диванчета и много, много ярки на цвят възглавнички. Ярките цветове особено й допадаха. Дотук добре, но още първите килимчета, които просна върху каменния под, ми създадоха сериозни проблеми — непрекъснато се спъвах в тях. Като цяло обаче нейните леки промени тук и там превърнаха моята доста безлична кула в уютно за живеене място. Както сами знаете, уютът е от особено значение за съществата от женски пол, независимо от животинския вид, към който се числят. Предполагам, че дори женските змии използват някакви допълнителни декорации в леговищата си. Аз приемах всички нововъведения с учудваща за самия себе си толерантност, но все пак едно от тях направо ме вбеси. Поледра имаше отвратителния навик да прибира всичко. Опитай се после да намериш нещо. Когато работя, обичам всичките ми вещи да са сложени на места, където мога да ги виждам. Ситуацията обаче скоро се промени. Колчем пуснех нещо, тя тутакси го грабваше и го натикваше в някой незнаен шкаф или пък го слагаше върху затънтена лавица. От самото начало си знаех, че окачването на толкова много лавици е грешка, но тя ужасно настояваше, а през първите години на брака ни аз бях готов да угодя и на най-причудливата й прищявка.

Спорихме доста и за пердетата. Какво ги е прихванало всички жени на тази тема? Завесите са създадени само за да ти пречат да гледаш свободно през прозорците. През зимата не задържат топлината в стаята, през лятото не спират горещината — за какво са ми тогава? Но жените не считат една стая за добре обзаведена, ако прозорците й не са накичени с тези безполезни парчета плат.

Поледра може и да е минала през периода на сутрешните гадения, които не се разминават на нито една бременна жена, но аз поне не разбрах за това. Тя винаги беше на крак още с първите лъчи на слънцето, а аз обичам да си поспивам, особено когато нямам някаква спешна работа. Независимо от това какво си мисли дъщеря ми, това не е признак на мързел. Просто обичам да говоря, а вечерите са най-доброто време за разговори. Затова обикновено си лягам късно и после ставам късно. Не спя повече, отколкото спи Поулгара, просто двамата спим по различно време в денонощието. Накратко, Поледра може и да е имала сутрешни гадения, но така и не ми се оплака от това. Виж, лакомията на бременните определено не й се размина. Първите няколко пъти, когато ми поиска някакви странни неща за ядене, аз прерових Долината, за да й ги доставя. Но когато разбрах, че само ще нахапе повечето от тях, започнах да хитрувам. Не бях толкова луд, че да прелитам до най-близкото море всеки път, когато й скимне, че й се ядат стриди. Вместо това създавах стриди, които бяха почти толкова добри, колкото са и истинските, а тя се преструваше, че не забелязва подмяната.

Около петия месец я обхвана манията по бебешките креватчета. Достойнството ми понесе един лек шамар, когато започна да поръчва креватчетата едно по едно не на мен, а на близнаците. Аз, разбира се, се намусих, но тя просто ме сряза: „Ти не си добър с инструментите.“ После сложи ръка на любимия ми стол и го разклати. Признавам си, той проскърца жаловито, но пък никога не ме бе предавал през последните хиляда години. А това е едно доста добро постижение за кой да е стол, нали така?

Близнаците майсторяха безропотно креватче след креватче. Чудо голямо. Бебешките креватчета са като всяко друго креватче, само дето се люлеят. Добре де, тези на близнаците бяха наистина изкусно украсени.

Накрая бяха одобрени две креватчета.

— Защо две? — попитах аз.

— Никога не е излишно да си подготвен за изненади — отвърна ми тя. — Няма нищо ненормално в това да се родят няколко малки наведнъж.

Тя погали корема си.

— Скоро ще мога да броя ударите на сърчицата им. Тогава ще знам дали две креватчета ще са достатъчни.

Бременността на Поледра може и да не беше кой знае какво изживяване за нея самата, но за мен определено бе вълнуващ период. Така се бях надул, че сигурно трудно са ме издържали. Учителя приемаше моето перчене с учудваща толерантност, а близнаците бяха въодушевени почти колкото мен. Пастирите са си такива, дойде ли време за агнене, винаги се размекват. На Белдин обаче скоро му дойде до гуша и той отпраши за Толнедра, уж за да наглежда създаването на втората Хонетинска династия. Толнедранците тъкмо бяха установили търговски връзки с арендите и нийсанците, а Хонетините винаги са били доста алчни. Нямаше да се учудя, ако някой от тях развие завоевателски синдром, а времето не беше никак удачно за войни. Да не говорим, че този път Боговете едва ли щяха да запазят неутралитет.

През онази година зимата настъпи по-скоро, отколкото я бяхме очаквали и от самото начало ни даде да разберем, че ще ни измъчи доста преди да си тръгне. В далечния Север дърветата се пукаха от лютия студ, а снегът се трупаше на незапомнени по размерите си преспи. После, в един необичайно студен ден, когато от небето се сипеше сняг на ледени късове, в Долината пристигнаха четирима алорни, увити в кожи до ушите. Разпознах ги още в далечината по необичайния ръст.

— Привет, древни Белгарат — поздрави ме Черек Мечото рамо, когато излязох да посрещна него и синовете му. Никога не съм харесвал това обръщение.

— Доста сте се отдалечили от дома си, Черек — отбелязах аз. — Някакъв проблем ли е възникнал?

— Напротив, Преславни — избоботи Драс Бичия врат. Драс беше по-едър дори от баща си, а гласът извираше сякаш от дъното на ботушите му. — Моите братя откриха път към Малория.

Хвърлих по един бърз поглед на Желязната Хватка и Леката стъпка. Рива беше висок почти колкото Драс, но по-строен. Имаше страховита черна брада и пронизващи сини очи. Алгар, най-мълчаливият от тримата, беше гладко избръснат и имаше дълги атлетична крака, откъдето идваше и прозвището му.

— Бяхме излезли на лов — обясни Рива. — В далечния Север има страхотни бели мечки, а рожденият ден на мама е през пролетта. Двамата с Алгар искахме да й подарим кожено палто. Идеята не е лоша, нали?

Рива имаше по момчешки наивно излъчване, необичайно за мъж на неговата възраст. Не че беше глупав. Просто ентусиазмът му беше в излишък и всичко наоколо му се струваше прекрасно и впечатляващо. Понякога ми приличаше на бълбукащо котле.

Алгар, естествено, не каза нищо. Той почти не обелваше дума. Най-мълчаливият мъж, когото съм познавал.

— Чувал съм за тия бели мечки — казах. — Не са ли малко опасни?

Рива сви рамене.

— Че нали бяхме двамата — каза той, сякаш не ставаше въпрос за хищници, дълги над два метра и половина и тежащи почти тон. — Както и да е. В северните покрайнини на крайбрежието ледът е много дебел. Ранихме един мечок и той се опита да ни се изплъзне. Тръгнахме след него и тогава открихме моста.

— Какъв мост?

— Онзи, който ще ни отведе чак до Малория — заяви Рива небрежно, сякаш не ставаше въпрос за нещо, което алорните бяха търсили през последните две хилядолетия.

— А ще ми разкажеш ли малко повече подробности за този твой „мост“? — предложих.

— Тъкмо се канех да го сторя. Има една точка на изток, горе в Мориндланд, и друга, отсреща в Малория, която се издига на запад от земите на карандите. Между двете точки има верига от малки скални островчета. Мечокът успя да ни се измъкне някак. През онзи ден беше доста мъгливо, а тогава е трудно да забележиш бяла мечка на фона на снега. Двамата с Алгар бяхме любопитни къде се е дянал мечокът и тръгнахме по леда, като следвахме веригата от островчета. Утринта тъкмо се беше преполовила, когато подухна ветрец и разнесе мъглата. Огледахме се и какво да видим — ето ти я Малория. Все пак решихме да не продължаваме нататък. Нямаше смисъл да се издаваме пред Торак, че сме открили моста, нали? Затова веднага се върнахме обратно. Пътьом срещнахме група мориндими и те ни разказаха как са използвали моста от векове, за да посещават карандите. Всеки моринд е готов да даде всичко, което притежава, за наниз стъклени мъниста и карандските търговци явно са надушили това. Горките хорица се претрепват да събират зъби от моржове и рискуват живота си, за да убият някоя от онези опасни бели мечки, а карандите им измъкват всичко под носа за някакви си жалки дрънкулки. — Рива присви гневно очи. — Мразя лъжците и измамниците — заяви той.

Мечото рамо се ухили мрачно.

— Да сме разбрали за този мост векове по-рано, ако си бяхме направили труда да се поопознаем с мориндимите. От две хиляди години ровим из севера, за да сгащим ангараките, а мориндимите са знаели през цялото време как се стига до Малория. В бъдеще ще трябва да обръщаме повече внимание на съседите си.

(Това, ако не ме лъже паметта, беше в общи линии разговорът ни с Черек и неговите синове. Онези от вас, които са чели Книгата на Алорните, сигурно се сещат, че жрецът, написал по-ранните й части, е третирал доста свободно фактологическия материал. Което за пореден път доказва, че думите на един жрец не бива никога да се вземат твърде на сериозно.)

Хвърлих на Черек Мечото рамо един доста гневен поглед. Повече от очевидно беше накъде вървят нещата.

— Всичко това е много интересно, Черек, но защо го разказвате точно на мен?

— Решихме, че би искал да знаеш, Белгарат — промърмори той със зле изиграно недоумение. Черек беше мъдър човек, но понякога бе и доста прозрачен.

— Не ме мотай, Черек — казах му аз. — Какво точно сте намислили?

— Всъщност всичко е доста просто, Белгарат. Ние с момчетата решихме, че можем да отскочим до Малория и да върнем Сферата на твоя учител. — Той изговори всичко това с тон, който би подхождал повече на предложение за разходка в парка. — После се сетихме, че и ти може да поискаш да тръгнеш с нас. Затова дойдохме да те поканим лично.

— Не си го и помисляйте — троснах се аз. — Жена ми ще ражда и аз нямам никакво намерение да я изоставя точно сега.

— Поздравления — изломоти Алгар. Това беше единствената дума, която изговори за целия следобед.

— Благодаря — отвърнах. После се обърнах отново към баща му. — Добре, Черек, знаем къде е този ваш мост. Той ще си е на мястото и през следващата година. Тогава може би ще съм в настроение да обсъдя подобна експедиция. Тогава — може би, сега — не.

— Това може и да не се окаже чак толкова лесно, Белгарат — каза ми той напълно сериозно. — След като моите синове ми казаха какво са открили, аз отидох при жреците на Белар и ги накарах да гадаят по животински вътрешности. Трябва да отидем тази година. Ледът там няма да бъде толкова дебел още дълго. После жреците заклаха едно животно и за мен. Това ще е най-успешната година в целия ми живот.

— Ти наистина ли вярваш в тия суеверни глупости? — смъмрих го аз. — Нима си толкова наивен да мислиш, че съдбата на един човек може да бъде определена от някакви си овчи карантии?

Черек ме изгледа с лека обида.

— Никога не бих се доверил на овчи карантии, когато става въпрос за нещо толкова важно, Белгарат.

— Радвам се да го чуя.

— Заклахме кон. И двата пъти.

Алорни!

— В такъв случай ти желая всичкия късмет на света, Черек — казах. — Аз обаче няма да дойда с вас.

Масивното му брадато лице се сгърчи в болезнена гримаса.

— Това също би могло да се превърне в проблем, Белгарат. Вътрешностите сочеха съвсем ясно, че ние ще се провалим, ако не дойдеш с нас.

— Можеш да изкормиш и дракон, ако поискаш, Черек, но аз ще остана тук. Вземете близнаците… или пък ще повикам Белдин.

— Няма да е същото, Белгарат. Ти трябва да дойдеш. Дори звездите го казват.

— И астрология ли? И вие, алорните, ли взехте да се побърквате по тия марагски глупости?

— Белгарат! — каза Черек с упрек в гласа. — Това не са глупости!

— Сигурно! А пробвахте ли от листенцата на нийсанците?!

— Добре, Белгарат, достатъчно.

Точно тогава чух онзи глас за пръв път. Гарион го чува още откакто се роди, но на мен ми проговори доста късно. Има ли смисъл да уточнявам, че това ме сепна? Огледах се, но Черек и неговите синове не бяха промълвили и думичка. Гласът идваше от моята глава.

— Готов ли си сега да ме чуеш? — тросна се гласът.

— Кой си ти?

— Знаеш кой съм. Престани да спориш. Ти ЩЕ отидеш в Малория и ЩЕ тръгнеш още сега, Това е едно от онези неща, които трябва да се случат. А сега по-добре върви да поговориш с Алдур.

После усещането за чуждо присъствие в главата ми просто изчезна.

Малко е да се каже, че бях разтърсен. Опитах да приема всичко това за халюцинации, но много добре разбирах, че не са.

— Чакайте тук — заявих на краля на Алория и на неговите синове. — Трябва да поговоря с Алдур.

— Виждам, че си доста разтревожен, сине мой — ми каза Учителя още щом влязох в неговата стая.

— Мечото рамо и неговите огромни синчета чакат отвън — докладвах му аз. — Открили са път към Малория и искат да отида с тях до там. Но моментът е ужасно неподходящ за мен, Учителю. Поледра трябва да роди през следващите два месеца и искам да съм до нея. Черек настоява, но аз им казах да вървят без мен.

— И? — Учителя естествено знаеше, че това не е всичко.

— Имах „посещение“. Беше ми казано с тон, нетърпящ възражение, че трябва да отида с тях.

— Това е нещо много рядко срещано, сине мой. Необходимостта рядко решава да се обърне директно към нас.

— Боях се, че ще го приемеш по този начин — признах направо. — Няма ли начин да бъде отложено всичко?

— Не, сине мой. ВРЕМЕТО е част от СЪБИТИЕТО. Веднъж пропуснато, то няма да ни споходи втори път. Пропуснем ли тази възможност, може да се провалим. Знам, че това ще е голяма жертва от твоя страна, по-голяма отколкото би могъл да си представиш, но тя трябва да бъде направена. НЕОБХОДИМОСТТА иска това от теб, а тя не може да бъде пренебрегвана.

— Някой трябва да остане с Поледра, Учителю — възпротивих се аз.

— Някой от братята ти ще стори това вместо теб. Твоята задача е ясна.

— Това хич не ми харесва, Учителю.

— Не би и трябвало да ти харесва, сине мой. От теб се иска да отидеш на всяка цена.

Страхотно ми помогна, няма що. Скърцайки със зъби, аз се измъкнах от кулата на Учителя и разпръснах мисълта си към няколко точки в Толнедра.

— Имам нужда от теб — проплаках на Белдин.

— Не крещи! — извика ми той в отговор. — Заради теб разлях цяла халба с бира.

— Престани да мислиш за корема си и веднага се върни тук.

— Какво има?

— Трябва да замина веднага, а няма кой да се грижи за Поледра.

— Аз да не съм ти дойка, Белгарат. Близнаците ще ти свършат по-добра работа. Нали това им е призванието.

— Те са овчари, мързел такъв, не детегледачки! Връщай се веднага!

— Ти накъде си се запътил?

— Към Малория. Синовете на Черек са открили път, който не изисква размахването на крила. Отиваме в Ктол Мишрак, за да приберем Сферата.

— Да не сте откачили? Ако Торак ви спипа, ще се пържите на бавен огън.

— Нямам намерение да му го позволя. Връщаш ли се или не?

— Добре де, по-спокойно. Тръгвам.

— Аз ще съм тръгнал вече, когато пристигнеш. Каквото и да каже или да се опита да направи Поледра, не й позволявай да ме следва. Не й позволявай дори да излиза от кулата. Прикови я за стената, ако се наложи, но в никакъв случай не я изпускай.

— Ще се погрижа. Много здраве на Торак.

— Много смешно, Белдин. А сега се размърдай.

Както забелязвате, чувството ми за хумор съвсем се беше изпарило. Върнах се обратно до мястото, където бях оставил краля на Алория и неговите синове, и ги заварих да потропват в снега.

— Добре — казах, — ето какво ще направим. Сега ще отидем до моята кула, а вие ще внимавате да не изтървете и думичка за вашата налудничава идея пред жена ми. Искам тя да си помисли, че просто сте минали случайно оттук и сте се отбили, за да ми предадете почитанията си. Не искам да разбере какво сте намислили, преди да се отдалечим поне на двайсетина мили оттук.

— Виждам, че си размислил — отбеляза направо Черек.

— Не си насилвай късмета, Мечо рамо — сопнах му се аз. — Заповядаха ми отгоре и аз не се чувствам никак щастлив от това.

Не знам дали Поледра се е досетила за всичко, пък и до ден днешен не иска да ми каже. Моята съпруга поздрави любезно алорните и им каза, че обядът е вече на печката. Това беше явен знак, че вече се досеща за нещо. Беше невъзможно да ни е видяла от кулата, още по-малко да е чула какво си говорим долу. Винаги съм се чудил докъде точно се простират дарбите на Поледра. Дори само фактът, че бе живяла вече толкова години показваше, че не е съвсем обикновена. Но дори да можеше да се похвали с някое по-специално умение, тя никога не го бе демонстрирала в мое присъствие. Предполагам, че това беше част от негласното споразумение помежду ни. Аз не й задавах определени въпроси, а тя не ме изненадваше с демонстрации на необичайни дарби. Вероятно всеки брак си има своите малки тайни. Ако съпрузите знаеха всичко един за друг, съвместният им живот сигурно щеше да бъде много скучен.

Май вече споменах, че Мечото рамо беше един от най-лошите лъжци на света. След като си похапна достатъчно от свинското печено, му се отвори приказка. Той се облегна в стола си и каза:

— Тръгнали сме за Марагор по работа и минахме оттук, за да видим дали твоят съпруг може да ни покаже пътя.

Марагор? Че какво биха правили алорните в Марагор?

— Разбирам — отвърна му неопределено Поледра.

И тъй като Черек вече ме беше вързал с нелепата си лъжа, аз нямах друг избор, освен да опитам поне да загладя ръбовете й.

— Пътят всъщност не е чак толкова дълъг, мила — казах аз на съпругата си. — Ще ми трябва не повече от седмица, за да ги преведа през планините на Мар Амон.

— Освен ако не завали отново — добави тя. — Работата трябва да е доста важна, щом сте решили да прекосите тези планини през зимата.

— О, работата наистина е важна, лейди Поледра — увери я Драс Бичия врат. — Много, много важна. Става въпрос за търговия.

Търговия? Знам, че ще ви прозвучи нереално, но Драс беше по-лош лъжец и от баща си. Марагите нямат излаз на море. Как тогава биха могли алорните да търгуват с Марагор? Да не говорим, че до този момент марагите не бяха проявявали какъвто и да е интерес към търговията. А освен това бяха и канибали! Ама че идиот беше тоя Драс! Точно той, първородният принц на Алория!

— Дочухме слухове, че потоците на Марагор били претъпкани със самородно злато — добави Рива.

Слава Богу, поне той имаше малко здрав разум в главата си. Поледра познаваше алорните дотолкова, че да знае как самото споменаване на думата злато може да разпали въображението им.

— Ще се опитам да ти посреднича, Мечо рамо — казах аз и направих гневна физиономия на Черек, — но не разчитайте на кой знае какъв успех с марагите. Златото не ги интересува толкова, че да се наведат и да го вземат, когато се търкаля в краката им. Не мисля, че ще можете да им предложите нещо, което да ги накара да си направят труда.

— Струва ми се, че пътуването ще ви отнеме повече от седмица — каза Поледра. — Облечи се добре преди да тръгнеш.

— Разбира се — успокоих я аз.

— Може би няма да е зле и аз да дойда с теб.

— В никакъв случай — не и сега, когато до раждането остава толкова малко.

— Излишно се притесняваш за раждането.

— Не. Ти ще останеш тук. Вече повиках Белдин. Той ще бъде с теб.

— Няма да прекрачи дори прага на кулата, ако преди това не се изкъпе.

— Ще му напомня.

— Кога тръгвате?

Хвърлих един въпросителен поглед на Черек.

— Утре сутрин?

Той сви рамене, преигравайки за пореден път.

— Става — съгласи се уж след кратък размисъл. — И без друго времето в онези планини едва ли ще се оправи. Колкото по-рано тръгнем, толкова по-добре.

— Гледайте да вървите под дърветата — посъветва ни Поледра. — Снегът натрупва доста в горите.

Ако се досещаше за истинската причина на нашето пътуване, значи приемаше новината доста леко.

— Хубаво ще е да си легнем по-рано днес — казах аз, надигайки се рязко от масата. Нямах никакво намерение да оставя алорните да се оплетат още повече в собствените си лъжи.

Онази вечер Поледра беше много тиха в семейното ложе. Така и не се откъсна от мен през цялата нощ, а призори ми прошепна:

— Много се пази. Аз и малкото ще те чакаме да се върнеш.

После добави нещо, което изричаше рядко, може би защото смяташе, че се подразбира от само себе си.

— Обичам те.

Целуна ме, претърколи се в другия край на леглото и заспа на мига.

На сутринта поехме с алорните на юг, все едно че целта на пътуването ни наистина бе Марагор. На около пет мили от моята кула завихме в широка дъга, като се стараехме да останем извън полезрението на Поледра, и продължихме на североизток.