Дейвид Едингс, Лий Едингс
Белгарат — магьосникът (7)

Шеста глава

Учителя се забави много в Пролгу, но нашата работа беше повече от достатъчно, за да не скучаем. Убеден съм, че и хората на другите Богове бяха доста заети. Като се изключеха алорните и арендите, войната беше нещо непознато за останалата част от човечеството. Но дори тези два войнствени народа все още не бяха постигнали дисциплината, необходима за формирането на армия. Светът още беше едно мирно място и доста редките сблъсъци, избухващи тук-там, увличаха не повече от шепа хора, които се налагаха с първобитни оръжия. Е, не се разминаваше съвсем без загинали, но по онова време те можеха да минат за нещастни случаи.

Този път обаче нещата вървяха в друга посока. Цели раси щяха да се изправят една срещу друга и никой от нас не беше готов за това. В началото разчитахме преди всичко на познанията на Белсамбар за ангараките, за да изработим стратегията си. Твърде високото самочувствие, което бе набил в главите им Торак, ги бе направило потайни и подозрителни към всеки непознат. Сякаш за да подчертаят отношението си към външния свят, ангараките от край време строяха оградни стени около своите градове. Едва ли бяха очаквали задаващата се война. Огромните каменни зидове бяха за тях по-скоро гранична линия между „низшите“ раси и тяхната собствена нация от „свръхчовеци“.

Белдин седна смръщен на пода, след като Белсамбар привърши разказа си за стената, ограждала града, в който се бе родил преди повече от хиляда години.

— Може пък вече да са се отказали от строежа на стени — промърмори нашият дребен побратим.

— Преди няколко века, когато ги навестих, все още продължаваха да ги правят — отбеляза Белзедар. — Мен ако питате, по-вероятно е стените им да са станали по-високи и по-дебели.

Белтира сви рамене.

— Всичко, построено от човешки ръце, може да бъде сринато обратно в прахта — каза той.

— Не и докато отгоре се сипят копия, вряло масло и камънаци — възрази му Белдин. — Обзалагам се, че ангараките ще се покрият зад тези стени, след като ги погнем. Те се плодят като зайци, но въпреки това ние ще сме повече от тях, тъй че едва ли ще искат да ни срещнат на открито. Ще се изтеглят в градовете си, ще хлопнат портите и после ще трябва да ги измъкваме отвътре. Така доста хора ще намерят смъртта си. Трябва да измислим начин да сринем тези стени, без да хвърлим половината човечество срещу тях.

— Бихме могли да го направим и ние — предложи Белкира. — Доколкото си спомням, навремето ти прехвърли половин акър камънаци, докато помагаше на Белгарат да построи кулата си.

— Тези камъни не бяха слепени един с друг, братко — отвърна му Белдин с кисела физиономия. — Белсамбар каза, че ангараките зидали стените си с хоросан. Ще трябва да ги рушим камък по камък.

— А в това време те ще ги строят отново — добави Белмакор. Той погледна замислено към тавана на кулата на Белсамбар, където се бяхме събрали. После, тъй като все пак говореше Белмакор, гласът на логиката взе превес. — Белдин е прав. Не можем просто да хукнем да превземаме градовете им. Загубите ни в жива сила ще бъдат твърде многочислени. Всички са съгласни с това, нали?

Белмакор срещна погледа на всеки от нас и ние кимнахме един по един.

— Чудесно — каза той сухо. — Второ, ако се опитаме да разрушим стените им със силата на Волята и Думата, само ще се изтощим до смърт и нищо няма да постигнем.

— Какво ни остава тогава? — пресече мъдруването му Белзедар.

Бях подочул, че те двамата спорили доста по пътя към земите на толнедранците. Белзедар решил, че той, като втори ученик, командва парада. Белмакор, позовавайки се на моя авторитет, оспорил това и Белдин го подкрепил. Белзедар най-вероятно го бе взел твърде навътре и сега явно търсеше начин да си върне.

— Както вероятно се сещаш — продължи той, — не можем да нападнем директно Торак. Единственият начин да го принудим да върне Сферата е като изтребим достатъчно от хората му. Това обаче трудно ще ни се отдаде, докато те се крият зад тези техни стени.

— В такъв случай бихме могли да решим проблема с някоя механична играчка. Не мислиш ли така, стари ми друже? — отвърна му Белмакор със своя влудяващ маниер на градски многознайко.

— Механична играчка? — повтори Белзедар объркан.

— Нещо, което не кърви, друже. Нещо, което има по-голям обхват от копията на ангараките и може да събори техните стени.

— Няма такова нещо — тросна му се Белзедар.

— Все още няма, друже, все още… Но ми се струва, че Белдин би могъл да измъдри нещо, което да ни свърши работа.

Тук му е мястото за едно важно уточнение. Цял куп народи си приписват изобретяването на обсадните машини — алорните, арендите, малореаните — също. Истината обаче е друга. Моите побратими Белмакор и Белдин създадоха първите от тях.

Естествено, не всички работеха по начина, по който се очакваше. Техният катапулт например излетя във въздуха при първите няколко изстрела. Да не говорим за първия подвижен таран, който си беше пълна катастрофа. Доста време не можаха да измислят как да го насочват. „Механичната играчка“ на Белмакор тръгваше накъдето поиска и събаряше наред дърветата, доста по-встрани от заплануваната цел.

Горе-долу по това време нашият побратим-мистик Белсамбар предложи нещо толкова ужасно, че самата мисъл за това ни потресе.

— Белмакор, ще можеш ли да измислиш устройство, което да изхвърля различни неща на голямо разстояние? — попита той.

— Разбира се, старче — отвърна му уверено Белмакор.

— Защо тогава да хвърляме тези неща срещу стените? Те нищо не са ни направили. Имаме сметки за уреждане с Торак. Аз съм ангарак и познавам начина, по който мисли Торак, по-добре от всички вас. Той насърчава своите гролими да принасят в жертва хора, само за да докажат, че обичат него, своя Бог, повече от сънародниците си. И колкото повече страда жертвата на олтара, толкова по-убедително за него е това доказателство. Болката на жертвата му доставя най-голямо удоволствие. Затова, ако искаме наистина да го нараним, нека направим болката обща.

— Какво по-точно си намислил, братко? — попита Белмакор учудено.

— Огън — отговори му Белсамбар с ужасяваща простота. — Катранът гори, нефтът също. Защо да си губим времето? Защо да жертваме живота на войниците си, като ги хвърляме срещу стените? По-добре да използваме твоите чудесни машинки, за да изсипем течен огън отвъд стените. Затворени зад собствените си зидове, ангараките ще изгорят живи и дори няма да ни се наложи да влизаме в градовете им, нали така?

— Белсамбар! — изстена Белтира. — Та това е ужасно!

— Да — призна Белсамбар, — но както вече казах, аз познавам начина, по който разсъждава Торак. Той се бои от огъня. Боговете могат да надзъртат в бъдещето си, а той вижда огън в своето. Нищо не би му причинило повече болка, а нали това е нашата цел?

Белсамбар се оказа абсолютно прав, макар да нямам и най-малка представа как се бе досетил за това. Торак наистина се боеше от огъня, при това с пълно право.

Въпреки очевидните преимущества в предложението на Белсамбар, ние се опитахме да измислим друг вариант. Белмакор и Белдин се впуснаха в трескаво изобретателство. Близнаците пък експериментираха с времето. Бури и торнада се сипеха от ясното като планински извор небе. Аз концентрирах силите си върху създаването на илюзии. Бях намислил да пренаселя непристъпните ангаракски градове с невъобразими ужаси и така да изкарам техните обитатели навън, преди да се наложи Белсамбар да ги засипе с безмилостния си огън.

Белзедар също бе запретнал ръкави с не по-малък ентусиазъм. Мисълта за Сферата го бе обладала напълно и той трескаво се опитваше да измисли начин, по който да се добере до нея. Единствен Белсамбар седеше бездеен встрани и чакаше спокойно. Той изглежда знаеше, че щом войната започне, рано или късно ще ни се наложи да се възползваме от неговата зловеща идея.

Независимо от работата си, ние трябваше често да пътуваме до земите на съюзниците, за да проверим как вървят техните приготовления. До този момент никоя от петте протонации на човечеството не бе достигнала до идеята за едноличното управление. Но задаващата се война промени това. Военните формации трябва да бъдат организирани на принципа на пирамидата, и след края на войната начело на повечето от народите вече стоеше владетел, признат от по-голямата част свои поданици. Май трябва да пишем в сметката на Торак и заслугата — или вината — за появата на първите крале.

Аз пък изглежда нося изцяло отговорността за възникването на кралския род на алорните. След пратеничеството при Боговете в навечерието на войната, по силата на безмълвно споразумение помежду ни, всеки от моите побратими бе поел задължението да поддържа връзки с една от нациите. Едва по-късно осъзнах, че решението да отида при Белар и неговите алорни е променило безвъзвратно съдбата ми.

Приготовленията за войната отнеха няколко години. Повечето хроники, описващи този период, са доста мъгляви. Като цяло в него не се случи нищо достатъчно важно, за да си струва вниманието. Имаше, разбира се, няколко погранични сблъсъка с ангараките, но до значими битки така и не се стигна. Накрая Боговете решиха, че техните народи са готови. Поне доколкото някой по онова време можеше да бъде готов за война.

В човешката история няма друга такава война като тази срещу ангараките, най-малкото заради факта, че военните действия предизвикаха миграцията на цели раси. Това бяха времена, в които връзката между Боговете и техните народи беше все още толкова тясна, че никому не бе хрумнала идеята жените, старците и децата да останат в поселищата, докато мъжете воюват.

Мара и Исса поведоха своите мараги и нийсанци през земите на далите. В същото време толнедранците и арендите се насочиха в широка дъга на запад. Само алорните не поеха наникъде. Това беше единственият път, когато съм виждал моя Учител ядосан за нещо. С крайно необичайно за него раздразнение той ми заповяда да отида при тях и да разбера какво ги бави.

И тъй, аз поех отново на север. И както обикновено, не бях сам. Не си спомням да бяхме обсъждали този въпрос, но така или иначе младата вълчица бе решила, че аз й принадлежа. След като трябваше да пътуваме заедно, за пореден път приех облика на вълк, което, предполагам доста й допадна. Тя така и не успя да свикне с човешкия ми образ и винаги изглеждаше по-щастлива, когато ме виждаше на четири крака, с вееща се зад мен опашка.

Открихме защо се бавят алорните още преди да навлезем в земите на Бога Мечка. Не е за вярване, но те вече воюваха. Помежду си.

По онова време обществото на алорните беше разделено на големи кланове и разправията се бе разпалила около спора кой от вождовете да застане начело на алорнската армия. Останалите Богове бяха решили този проблем за своите народи по най-бързия начин, налагайки своя нетърпящ възражения избор. Белар обаче нямаше никакво намерение да постъпва така.

— Сигурен съм, че ще ме разбереш, Белгарат — каза ми той виновно, след като най-после успях да го открия.

Поех дълбоко въздух, мъчейки се да потисна желанието да изкрещя в лицето му.

— Не, Господарю. — Тонът ми беше толкова безстрастен, колкото успях да го докарам. — Всъщност не те разбирам.

— Но нали ако избера някой от вождовете за предводител на армията, останалите ще ме обвинят, че съм издигнал на върха своя фаворит? Затова ще им се наложи сами да се разберат помежду си.

— Останалите нации са вече на път, Господарю — напомних му аз с цялото търпение, на което бях способен в момента.

— И ние ще тръгнем, Белгарат — увери ме той. — По някое време…

Вече познавах алорните достатъчно, за да съм наясно, че това „по някое време“ ще дойде най-вероятно след няколко века.

Вълчицата седна до мен и леко провеси езичето си. Отдавна бях разбрал, че това е начинът, по който вълците се смеят, но не бих казал, че смехът й подейства особено успокояващо на нервите ми.

— А би ли изслушал моето предложение, Господарю? — попитах аз Бога Мечка с нужното благоприличие.

— Ами, разбира се, Белгарат — отвърна ми той. — Как ли не си блъсках главата, но така и не успях да измисля някое прилично решение. Не искам да разочаровам братята си, а както е тръгнало, ще взема да изпусна войната.

— Наистина няма да е същото без теб, Господарю — уверих го аз. — Сега, на въпроса. Защо не извикаш вождовете на кланове при себе си и не ги накараш да теглят жребий. Който спечели, ще бъде предводител на армията.

— Искаш да кажеш, да оставя всичко в ръцете на чистата случайност?

— Това все пак е някакво решение, Господарю. И ако ние двамата с теб обещаем да не се месим по никакъв начин, вождовете няма да има за какво да се оплакват, нали така? Те всички ще имат равни шансове. Ако след това им заповядаш да приемат жребия, с това ще приключи цялата тази… история. — Едва се сдържах да не кажа „идиотщина“.

— Моите хора обичат хазарта — заключи Белар. — Ти знаеше ли, че ние сме измислили заровете?

— Не — казах приветливо, — не знаех.

Всяка от другите раси твърдеше същото.

— Защо още сега да не съберем вождовете, Господарю? Ти ще им обясниш какви са правилата и какъв е залогът, после набързо ще приключим с всичко. Нали все пак не искаме да караме Торак да чака? Ти, Господарю, ще му липсваш ужасно на бойното поле.

Белар ми се ухили. Както вече споменах, той си имаше своите кусури, но очарование също не му липсваше.

— О, между другото, Господарю — подхвърлих аз с небрежен тон, — стига да не е проблем, аз също бих искал да тръгна с твоите хора на юг.

Все някой трябваше да наглежда алорните.

— Разбира се, Белгарат — отвърна ми той. — За мен ще е удоволствие.

Вождовете на алорните теглиха жребий и независимо от това, което си мисли Поулгара, аз дори не опитах да наглася резултата. Вождовете до един си приличаха така, че ми беше все едно кой ще води алорнската армия. Важното бе някой все пак да застане начело, при това възможно по-скоро. Чист късмет беше, че печелившата клечка изтегли не кой да е, а Чагат — пра-прадядото на Черек Мечото рамо, най-великият крал, който алорните някога са имали. Не е ли странно как нещата сами се подреждат?

Добре де, по-късно разбрах, че макар ние двамата с Белар да не сме се намесили, някой друг е сторил това вместо нас. Приказливият приятел, който Гарион разнася в главата си, е свършил тази работа. Именно той е избрал Чагат за първи крал на алорните. Но аз пак избързвам.

Щом приключихме спора за лидерството, алорните се подготвиха за учудващо кратко време. Всъщност в това нямаше нищо чак толкова чудно, като се има предвид, че в онези далечни времена те все още бяха полуномадски народ. Да не говорим, че за кратко време лагерите им заприличваха на истински кочини, което ги караше да очакват с нетърпение поредното преместване.

Така или иначе, ние поехме на юг през вече пустите земи на арендите и толнедранците. Някъде към средата на лятото се добрахме до изоставените поселища на нийсанците. Вече бяхме съвсем близо до северната граница на ангараките и не след дълго се стигна и до първите по-сериозни сблъсъци.

Алорните са далеч от съвършенството, но когато опре до бой, те нямат равни на себе си. Там, на ангаракската граница, за пръв път видях алорнски берсерк в действие. Доколкото си спомням, беше едър мъжага с яркочервена брада. Винаги съм искал да разбера дали Барак, графът на Трелхайм, не е негов далечен роднина, но все не ми остава време да се заема сериозно с това проучване. Онзи берсерк наистина приличаше много на Барак, тъй че най-вероятно родът на графа води началото си именно от него. Червенокосият мъжага изпревари своите другари поне с двайсетина метра и се нахвърли сам върху група от десетина ангарака. Вече виждах сцени от погребалната му церемония, когато той започна да мачка враговете си един по един. Последните трима хукнаха да се спасяват, но той ги догони и покоси с няколко безмилостни удара. Децата на Бога Мечка зарязаха битката и с тържествуващи крясъци го вдигнаха на ръце. Алорни!

Колкото повече се приближавахме към високите планински плата на Корим, толкова по-чести ставаха срещите ни с децата на Бога Дракон. По онова време Корим беше център на ангаракската цивилизация. По своя път на юг ние превзехме и сринахме не един и два вражески града, а нашите вестоносци донасяха непрекъснато радостни вести за победите на съюзниците ни.

Машинариите на Белмакор и Белдин вършеха чудесна работа и в началото почти не давахме жертви. Обикновено се разполагахме достатъчно далеч от градските стени, за да сме извън обсега на ангаракските копия. После алорните пускаха в действие катапултите, а аз изпълвах градовете с илюзорни чудовища. След известно време стените се превръщаха в купчина камънаци, а полупобърканите от страх ангараки не можеха да окажат кой знае каква съпротива. Когато веднъж попитах Чагат дали не е по-добре да вземе пленници, вместо да избива всички до крак, той просто ми отговори:

— За какво са ми? Какво ще ги правя после?

За нещастие варварите, които съпровождахме, приеха с луд възторг идеята на Белсамбар да изгорим живи обитателите на укрепените ангаракски градове. В тяхна защита мога да кажа само, че всъщност те бяха онези, които рискуваха живота си в битките. Иначе алорните бяха едни от малкото, които не си падаха по този начин за водене на бой. Те бяха много разочаровани, когато след една от атаките с горящ катран атакуваха града и почти не завариха жив човек отвъд разрушените стени.

Торак, разбира се, също не стоеше със скръстени ръце. Неговите ангараки се изсипваха върху нас от всички страни, подобно на планински порой.

Не обичам войната. Никога не съм я обичал. Това е възможно най-глупавият начин да се реши някой спор. Но в този случай не ни беше оставен кой знае какъв избор.

Изходът от войната беше предопределен. Нашата численост бе поне пет пъти по-голяма от тази на ангараките и ние просто ги смазахме. Ако ви интересуват по-кървави детайли, потърсете си ги на някое друго място. Моят стомах е твърде капризен, за да си позволя да опиша изстъпленията, на които се нагледах през онези две седмици. Накрая изтласкахме враговете кажи-речи до самите стени на непристъпния главен град-храм на Торак, разположен около най-високия планински връх. Нашият Учител непрекъснато убеждаваше брат си да върне Сферата, напомняйки му, че ангараките са на ръба на пълното изтребление и че без свои деца той ще бъде нищо. Богът Дракон обаче не го послуша.

Назъбеният терен около източните склонове на Корим принуди марагите и нийсанците да направят заход откъм юг. Ако не беше този съвсем случаен ход, последствията от онова, което последва, щяха да са далеч по-ужасяващи.

Именно заплахата от това да изгуби своите деца накара Бога Дракон да прекрачи окончателно границата на лудостта. Изправен пред два еднакво убийствени за него избора — да върне Сферата или да изгуби всичките си поклонници, Торак направо превъртя. Дори лудостта на един простосмъртен е нещо ужасно. А лудостта на един Бог?!

Подтикван от отчаяние, братът на моя Учител направи нещо, което само лудостта може да му нашепне. Торак знаеше какво точно ще се случи. Няма как да не го е знаел. И въпреки това, изправен пред риска да изгуби своите ангараки, той съживи Сферата. Контролът, който бе постигнал върху нея, беше в най-добрия случай незначителен, но Богът Дракон не се поколеба да я съживи.

И с това пропука света.

Ревът, който последва, не можеше да се сравни с нищо, което бях чувал през живота си. Това беше звукът на разкъсващ се камък. И до ден днешен понякога се събуждам нощем треперещ, облян в ледена пот, а в ушите ми кънти онова ужасяващо ехо, което нося в съзнанието си вече цели пет хилядолетия.

Мелсените, доста вещи в геологията, описват какво се случи, когато Торак разцепи света. Моите изследвания потвърждават тяхната теория. Сърцевината на света е все още течна и онзи първичен континент, който всички ние смятахме за толкова солиден, всъщност е плувал върху това подземно море от разтопена лава, подобно на дървен сал.

Торак използвал мощта на Сферата, за да разкъса „въжетата“ на този „сал“. В отчаяния си опит да спаси ангараките, той разцепил кората на огромната земна маса, за да не може останалата част от човечеството да доунищожи неговите деца. Цепнатината беше широка няколко мили. Разтопената лава от дълбините изригна от тази страховита бездна. Катастрофата вече бе придобила гигантски размери, когато морето се изля в новосъздадената земна паст. Повярвайте ми, не е добра идея да изсипеш вода върху вряща лава! Всичко експлодира!

Не бих си позволил да гадая колко точно бяха жертвите. Половината от човечеството, а по-вероятно и по-голяма част от него, беше заличена от лицето на земята. Ако теренът на източен Корим беше малко по-приветлив, марагите и нийсанците сигурно щяха да се издавят до един или да бъдат принудени да живеят в Малория. Накратко, от света, такъв какъвто го познавахме, остана само спомен.

Но и Торак плати прескъпо за злодеянието си. На Сферата никак не й хареса начина, по който я бяха използвали. Белсамбар се оказа прав — Торак наистина бе видял огън в бъдещето си и Сферата му го осигури в изобилие. Преди да разцепи света, той вдигна Сферата в лявата си ръка. Когато всичко свърши, Богът Дракон вече нямаше лява ръка. Сферата я бе изпепелила. После, за да подчертае колко е разгневена, тя запали и лявата страна на лицето му. Бях на десетина мили, когато това се случи, но виковете му се чуваха толкова ясно, сякаш съм до него.

Тук му е мястото да уточня, че за разлика от хората Боговете не се възстановяват. За нас раните и драскотините са нещо преходно, но не и за тях. Възстановяването е човешка привилегия, от която Боговете по принцип не се нуждаят.

След като разцепи света, Торак определено имаше нужда от възстановяване. Не е изключено да е изпитвал жегването на огъня чак до онази нощ, близо пет хилядолетия по-късно, в която изумен изкрещя името на майка си.

Земята пищеше, стенеше и ревеше под напора на Сферата. Волята на Торак раздираше плътта й. После морските вълни се плиснаха в разкрилата се паст, за да експлодират в хиляди огромни гейзери и кълба от пара. Накрая, когато всичко поутихна, между нас и децата на Бога Дракон беше зейнало непреодолимо препятствие. Земята рухна под краката ни и водната стихия ни погна по петите, поглъщайки жадно села и градове. Точно тогава изчезна без следа и Гара, моето родно селце. Блещукащата малка рекичка, която така обичах, беше погълната от бушуващите морски талази.

Неистов вик на болка и отчаяние се изтръгна от гърдите на хилядите оцелели. Морето бе погълнало земите на повечето от тях.

— Впечатляващо — отбеляза младата вълчица.

— Твърде често го казваш — троснах й се аз. Мъката ме бе стегнала здраво за гърлото. На фона на катастрофата, отнела живота на толкова хора, нейната забележка ми се стори почти цинична.

— Не мислиш ли, че наистина е впечатляващо? — попита ме тя невъзмутимо. Как да спориш с един вълк?

— Мисля — отвърнах й, — но когато някой почне да употребява тази дума твърде често, останалите могат да го вземат за твърде наивен.

Това си беше кажи-речи обида, но нейното безразличие към разигралата се трагедия просто ме влудяваше. С годините осъзнах, че безпомощното раздразнение, което нейните чудатости често предизвикват у мен, всъщност е един от крайъгълните камъни на нашата връзка.

Тя сбърчи носле.

— Ще го казвам всеки път, когато пожелая — заяви с онзи влудяващ тон, издаващ чувството за превъзходство, характерно за всички жени. — Щом това не ти се нрави, можеш просто да не слушаш. А ако ме сметнеш за твърде наивна, това ще си е твой проблем… И твоя грешка.

И тъй, морето ни раздели. На единия му бряг останахме ние, а на другия — Торак и неговите ангараки.

— Какво ще правим сега, Учителю? — попитах Алдур.

— Нищо не можем да направим — отвърна ми той. — Всичко свърши. Войната приключи.

— Никога! — изрева Белар. — Моите хора са алорни. Аз ще ги науча как да прекосят морето. Щом не можем да се доберем до предателя Торак по суша, ще изградим могъщ флот и пак ще го накараме да си плати. Войната още не е приключила, братко. Торак вдигна ръка срещу теб, открадна онова, което беше твое, и накрая потопи тази прекрасна земя на дъното на леденостудено море. Няма ги вече нашите домове, нашите поля и гори. Така мисля аз, скъпи братко. Между алорните и ангараките ще се води война навеки, докато предателят Торак не си получи заслуженото!

— Торак вече е наказан, Белар — каза моят Учител на сприхавия си по-млад брат. — Дори в този миг плътта му гори и ще гори до сетния ден. В една или друга степен, Сферата е вече съживена. Тя дойде при нас в мир и любов, но беше съживена, за да сее смърт и омраза. Торак й изневери и превърна нежната й душа в камък. Сега нейното сърце ще бъде леденостудено и твърдо като стомана и тя никога повече няма да позволи да я използват по този начин. Да, Сферата е у Торак, но тя едва ли ще му донесе радост. Той няма да може повече нито да я докосне, нито да я погледне, освен ако не иска да бъде унищожен.

— Независимо от това — отвърна му Белар, — аз ще воювам с него, докато Сферата не ти бъде върната. Заклевам се в това от името на Алория.

— Както решиш, братко — каза Алдур. — Сега трябва да издигнем бариера срещу прииждащото море, преди то да е погълнало цялата суша, която ни е останала. Затова нека обединим волята си и спрем бушуващите води.

До онзи ден все още не съзнавах в каква степен Боговете се различават от нас.

Алдур и Белар се хванаха за ръце и отправиха поглед отвъд обширното поле към настъпващото море.

— Спри — каза Белар на морето, вдигайки ръка. Думата не бе изречена силно, но морето го чу и спря. Ревящите му талази закипяха яростно, но не посмяха да прекрачат невидимата бариера, издигната от тази единствена дума. Над полето се надигна ураганен вятър.

— Надигни се — каза Алдур също тъй спокойно на земята.

Вцепених се от мощта на тази заповед. Земята, в която все още зееше прясната рана, нанесена й от Торак, простена, потръпна и набъбна. После пред очите ми камъни, пръст и пясък се заиздигаха все по-високо и по-високо, докато накрая полето се превърна в планина, която препречи за вечни времена пътя на морето, отприщено от Бога Дракон.

Случвало ли ви се е някога да стоите на половин миля от нещо подобно? Ако ли не, не съжалявайте. Всички до един бяхме повалени от най-силното земетресение, което някога съм преживявал. Останах да лежа върху пръстта, докато зъбите ми тракаха неудържимо от трусовете. Раняваната, мачкана и насилвана в този ден земя стенеше и виеше. И не само тя. Моята малка приятелка, свита на кълбо до мен, проточи врат към небето и също нададе вой. Прегърнах я и я притиснах силно към себе си. Не беше много добра идея, като се има предвид колко уплашена беше тя. Странно, но вълчицата не понечи да ме ухапе. Дори не ми изръмжа. Вместо това облиза лицето ми, сякаш се опитваше да ме успокои.

Когато трусовете затихнаха, ние се поокопитихме и поехме към новоиздигнатата планинска верига, а после на изток, където морето на Торак отстъпваше с яростен грохот.

— Впечатляващо — каза вълчицата тъй спокойно, сякаш нищо не се бе случило.

— Наистина. — Не можех да не се съглася с нея.

После пристигнаха и другите Богове заедно с техните народи и всички се зачудиха на стореното от Белар и Алдур.

— Настъпи време разделно — каза им моят Учител с тъга в гласа си. — Вече я няма прекрасната земя, която беше майка кърмилница на нашите деца във времената на тяхното детство. Онова, което остана от нея, е неплодородно и мъртво парче пръст, което няма да може да осигури прехраната на хората. Затуй, ето какво ще ви посъветвам, братя мои. Нека всеки от вас поведе своя народ на запад. Отвъд планините, където е скътан Пролгу, ще откриете друга плодородна равнина. Тя не е нито толкова обширна, нито толкова красива като тази, която Торак потопи днес на дъното на морето, но ще може да изхрани човешките раси.

— А ти, братко мой? — попита го Мара.

— Аз ще се върна в Долината заедно със своите ученици — отвърна му Алдур. — Днес в света бе отприщено Злото, а неговата сила е огромна. Сферата ми се разкри, а именно чрез нейната сила бе проправен пътят за Злото. Затуй върху мен пада бремето да подготвя света за деня, в който Доброто и Злото ще се срещнат в своята последна битка.

— Тъй да бъде тогава — каза Мара. — Сбогом и на добър път, братко мой.

После той, Исса, Чалдан и Недра поведоха своите хора на запад.

Само Белар не помръдна.

— Моята клетва ме обвързва — каза той. — Аз няма да отида с другите на запад. Вместо това ще отведа моите алорни в необитаемите земи на северозапад. Там заедно ще търсим начин как да се доберем до Торак и неговите деца. Твоята Сфера ще ти бъде върната, братко мой.

Богът Мечка обърна лице на север, взря се за миг и после тръгна с отмерена крачка. Неговите снажни воини го последваха.

Моят Учител ги проследи с поглед. Нечовешка тъга бе изписана върху лицето му. Накрая Алдур се обърна на запад и пое по обратния път към Долината, а ние с моите побратими го последвахме смълчани.