Дейвид Едингс, Лий Едингс
Белгарат — магьосникът (19)

Осемнадесета глава

Не бих могъл да разкажа за следващите няколко месеца, защото просто не ги помня. Имам само няколко по-ярки спомена от това време, но те са единствено цветни петна в паметта ми, без връзка помежду си или пък със случилото се преди и след тях. Опитвам се с всички сили да ги залича. Никой не обича да се връща към собственото си безумие.

Ако Алдур не ни бе напуснал, може би всичко щеше да мине далеч по-леко за мен. Но Необходимостта реши да ми го отнеме в най-неудачния момент. И тъй, аз се чувствах абсолютно самотен, изоставен с мъката си. Не, не драматизирам, нито пък искам да си изрисувам ореола на мъченик. Чудесно знам, че всичко, което ме сполетя, беше неизбежно. Я по-добре да приключа дотук с приказките за това, а?

Спомням си дългите дни, в които бях привързан към леглото, а Белдин и близнаците бдяха над мен и потискаха безмилостно всеки опит да мобилизирам Волята си. Моите побратими бяха твърдо решени да не ме оставят да последвам примера на Белсамбар и Белмакор. После, когато желанието ми да сложа край на живота си се поуталожи, ме развързаха. Не че за мен това имаше някакво значение. Помня как с дни седях и гледах в пода, загубил реална представа за времето.

Тъй като единствено присъствието на Белдаран сякаш ме успокояваше донякъде, моите побратими често я носеха в кулата и понякога дори ми позволяваха да я подържа. Все още мисля, че именно моята по-малка дъщеричка ме измъкна най-накрая от ноктите на лудостта. Колко обичах това малко момиченце!

Белдин и близнаците обаче никога не ми донесоха Поулгара. Нейните леденосиви очи ми причиняваха болка, а цветът им се сменяше от тъмносиньо в стоманено сиво още щом някой споменеше името ми. Явно природата на Поул не познаваше прошка.

Белдин бе следил внимателно бавното ми измъкване от капана на лудостта и едва в началото на есента се осмели да ме попита:

— Искаш ли да видиш гроба? Чувам, че някои хора имали такъв обичай.

Идеята ми беше ясна. Гробът е мястото, което се посещава и се обкичва с цветя. Целта му е да помогне на близките да преодолеят скръбта си и да погледнат отново напред. Може би при някои това наистина помага. Но при мен — не. Самото споменаване на думата накара главата ми отново да закънти от непоносима болка.

(Знаех си, че правя грешка като ви разказвам всичко това.)

Така или иначе, все пак успях да си възвърна разсъдъка — ако не окончателно, то поне в голяма степен — някъде към края на зимата и след един обстоен разговор с близнаците те решиха, че могат да ме отвържат и да ме пуснат да ходя насам-натам. Белдин така и не спомена повече онзи „гроб“.

Помня, че крачех до изнемога през снежните преспи, покрили Долината. Правех го, защото исках вечерта да съм мъртво уморен. Достатъчно уморен, за да мога да поспя поне малко. Единственият проблем бе, че всяко кътче в Долината извикваше по някакъв спомен у мен. Не можете да си представите колко бели сови има на този свят!

Мисля, че решението започна да се оформя у мен в самия край на зимата, когато снеговете бяха започнали да се топят. Аз все още не си давах сметка за него, но то бе вече закътано в едно отдалечено ъгълче на съзнанието ми.

Под въздействието на това неосъзнато решение се заех да сложа ред в делата си. През една мразовита и ветровита вечер отидох до кулата на Белдин, за да видя дъщерите си. По онова време те вече бяха почти на годинка и можеха да ходят. Белдин беше сложил предвидливо врата на стаята си, за да избегне всякакви неприятни инциденти. Белдаран вече бе открила чудото на тичането, макар да си плащаше за удоволствието с доста синини. Кой знае защо намираше това за много забавно и след всяко ново падане се заливаше от смях.

Поулгара, естествено, никога не се смееше. Тя и сега не го прави често. Понякога си мисля, че Поулгара взема живота твърде насериозно.

Белдаран припна към мен с широко разтворени ръчички, аз я грабнах в обятията си и я целунах.

Поулгара дори не ме погледна. Тя изглеждаше изцяло погълната от една играчка — някаква странна крива пръчица, а може да е било корен, изровен кой знае откъде. По-голямата ми дъщеря се мръщеше и въртеше нещото из ръцете си със сериозността на престарял мъдрец.

— Съжалявам за това — каза Белдин, след като забеляза, че гледам играчката. — Поул има невероятно пронизително гласче. Освен това въобще не си прави труда да плаче, когато иска нещо, както правят останалите деца. Вместо това просто пищи. Нали все нещо трябва да й дам, за да се занимава?

— Пръчка?

— Обработва я вече шести месец. Писне ли, тутакси й я давам и тя млъква на мига.

Той хвърли бегъл поглед на Поулгара, после се наведе към мен и прошепна:

— Пръчката има само един край. Тя обаче още не се е сетила за това и се опитва да намери другия. Близнаците смятат, че съм жесток, но и аз трябва да подремвам от време на време.

Целунах Белдаран още веднъж и я наместих да седне. После отидох при Поулгара и я взех на ръце. Тя веднага се стегна и започна да се криви, за да се измъкне.

— Престани — казах. — Това може и да не значи много за теб, Поулгара, но аз съм твой баща. Няма как да го промениш.

След това я целунах.

Стоманените оченца поомекнаха за миг и преляха в най-наситеното синьо, което някога съм виждал. После отново проблеснаха в сиво и малката ме перна с пръчицата по главата.

— Не й липсва дух, а? — отбеляза Белдин.

Аз седнах, обърнах малката и много внимателно я плеснах по дупето.

— Внимавай как се държиш със стария си баща, госпожичке — казах.

Тя се обърна и ми хвърли изпепеляващ поглед.

— Дръж се прилично, Поулгара — продължих невъзмутимо. — А сега върви да си играеш.

Това беше първият път, когато я целунах и мина доста време, преди да се престраша да го направя отново.

Пролетта не беше никак приятна през онази година. Заливаха ни студени дъждове, на няколко пъти прехвърчаше сняг. Но постепенно вечерите ставаха все по-сухи и дърветата и храстите започнаха плахо да напълват.

През един мрачен и мразовит пролетен ден аз се изкачих на хълма в западния край на Долината. Въздухът беше студен, над главата ми се носеха сиво-черни облаци. Денят ужасно приличаше на онзи, в който преди повече от четири хилядолетия напуснах родното си селце Гара. Има нещо в студените облачни пролетни дни, което винаги събужда у мен страстта към пътешествия. Останах там доста време и онова неясно решение, което се бе оформило в съзнанието ми още към края на зимата, най-после изплува на повърхността. Колкото и да обичах Долината, за мен сега тя беше свързана с твърде много болезнени спомени. Знаех, че Белдин и близнаците могат да се грижат за моите дъщери. Поледра ме бе напуснала, Учителя ме бе напуснал. В това райско кътче вече нямаше нищо, което да ме задържи. Поне не в момента.

Огледах Долината. Кулите изглеждаха като куп небрежно разхвърляни играчки, а скитащите на стада сърни приличаха на мравки. Дори древното дърво, гледано от хълма, изглеждаше малко. Знаех си, че това дърво ще ми липсва, но си растеше там откак свят светува и затова най-вероятно пак щеше да си бъде на мястото, когато се завърна. Ако въобще някога се върнех.

После се изправих, въздъхнах и обърнах гръб на единственото място, което някога бях считал за свой дом.

Този път заобиколих източния ъгъл на Улголанд. Не бях упражнявал уменията си от онази неприятна случка насам и никак не бях сигурен, че късметът ще ми се усмихне отново. Грул най-вероятно вече бе оздравял и аз бях убеден, че елдракът не би пропуснал възможността да си отмъсти. Освен това щеше да е ужасно унизително да опитам да събера Волята и да открия, че от нея не е останал и помен. В тези планини се мотаеха още хрулжини, алгороти и някой и друг трол, затова здравият разум ме съветваше да не минавам оттам.

Моите побратими се опитаха да влязат в контакт с мен. Чувах приглушените им гласове от време на време, но нито веднъж не си направих труда да им отговоря. Това щеше да е само загуба на време и енергия. Нямаше да се върна обратно, каквото и да ми кажеха.

Преминах през западна Алгария без да срещна жива душа. Когато прецених, че отдавна съм подминал северната граница на Улголанд, свих на запад, прекосих планините и се спуснах сред полята на Мурос.

Там, където сега се простира Мурос, тогава имаше едно неголямо сънливо поселище на арендите васити. Поспрях, за да си набавя провизии. И тъй като не носех никакви пари в себе си, ми се наложи да се върна към съмнителните прийоми от младостта. Просто си откраднах всичко, от което се нуждаех.

Оттам се спуснах по течението на реката чак до Камаар. Като всеки друг пристанищен град, и този носеше нещо космополитно в атмосферата си. Градът беше част от владенията Во Вакюм, но в него освен васити живееха кажи-речи още толкова алорни, толнедранци и нийсанци. Местните бяха най-вече моряци, а през малкото време, когато са си у дома, моряците са добронамерени и щедри, тъй че хич не ми беше трудно да си осигуря почерпка из кръчмите.

Тъй като културата на Камаар, доколкото можеше да се говори за такава, бе предписмена, хората там още ценяха добре разказаните истории, а кой би могъл да ги заплита по-добре от мен? Ето така си осигурих пребиваването в Камаар. Често ми се е случвало да го правя през последвалите години. Това е доста лесен начин да си изкараш прехраната, без дори да трябва да стоиш изправен. Казано направо — превърнах се в пияница. Скоро се изтърколих толкова надолу по обществената стълбица, че започнаха да ме изхвърлят и от най-долнопробните кръчми. А там обикновено са готови да изтърпят кажи-речи всичко.

Наистина не мога да си спомня колко останах в Камаар — най-малко две години, а вероятно и по-дълго. Всяка вечер се напивах до несвяст и никога не знаех къде ще осъмна. Хората не обичат да слушат истории рано сутрин, затова денят ми минаваше обикновено в просия. С времето станах доста добър в занаята. Толкова добър, че изкарвах достатъчно пари, за да се отрежа вечерта.

Започнах да виждам образи, които просто не съществуваха, и да чувам неща, дето никой друг не чуваше. Ръцете ми трепереха непрекъснато, а вечер често се събуждах с крясък.

Иначе не сънувах. Нещо повече, не помнех какво съм правил преди повече от пет дни. Не бих се увлякъл дотам да твърдя, че бях щастлив, но поне не страдах.

Една вечер, докато спях кротко в любимото си кьоше на улицата, ми се присъни нещо. Учителя вероятно е трябвало дълго да „крещи“, за да проникне през пиянския ми унес, но накрая все пак успя да привлече моето внимание.

Когато се събудих, бях абсолютно сигурен, че съм имал посещение. Истински сън не ме бе спохождал от години. И това не бе всичко. Бях трезвен като пеленаче, дори ръцете ми не трепереха. Но онова, което наистина ме убеди в реалността на видението ми, бе друго. Божественият аромат, разнасящ се от кръчмата, от която най-вероятно ме бяха изхвърлили предишната вечер, ме накара да повърна на мига. През следващия час и половина умувах, коленичил на току-що повърнатата храна, предизвиквайки вероятно отвращение у всеки минаващ. Не след дълго осъзнах, че не толкова миризмата на кръчма, колкото вонята на собствените ми плесенясали дрипи ми бе обърнала стомаха. После, все още залитащ от слабост, се надигнах, добрах се някак до пристана и се хвърлих в морето.

Не, нямах никакво намерение да се давя. Просто се опитвах да отмия тази ужасна миризма от тялото си. Когато се измъкнах от водата, вече вонях на вмирисана риба и на всевъзможните отпадъци, които хората хвърлят от пристана. Въпреки това обаче подобрението беше значително.

Постоях на брега известно време, треперейки неудържимо. Тутакси реших да напусна Камаар още същия ден. Моят Учител очевидно не одобряваше поведението ми и ако си позволях да го разочаровам още веднъж, едва ли щеше да ми се размине с едно яко повръщане. Страхът не е най-добрата мотивация, когато си решил да промениш начина си на живот, но върши работа като начало. Кръчмите на Камаар бяха на една ръка разстояние, а аз познавах повечето от съдържателите по име, затова реших да отида до Арендия, за да избегна изкушението.

Тръгнах, препъвайки се, през улиците на по-добрата част на Камаар — най-вероятно псувайки всеки срещнат — и някъде по пладне най-после се добрах до горния край на града. Нямах пари да платя за сала, затова преплувах река Камаар и се озовах на отсрещния арендски бряг. Цялото упражнение ми отне около два часа, но пък и аз не бързах кой знае колко. Делтата на реката беше пълна до ръба със свежа течаща вода и тя успя да отмие цял куп мои грехове.

Върнах се обратно при площадката на сала, за да поразпитам за едно-друго. На брега беше скована груба колиба, а нейният собственик седеше на един пън до самия бряг с въдица в ръка.

— Не щеш ли да те прехвърля до Камаар, друже? — попита ме той с акцент, който говореше недвусмислено за васитския му произход.

— Не, благодаря — отвърнах, — тъкмо идвам оттам.

— Само не ми казвай, че си плувал до тука.

— Не — излъгах. — Имах си малка лодка, но я преобърнах недалеч от брега. В коя част на Арендия се намираме? Изгубих цялото си имущество заедно с лодката.

— А, имаш късмет, че си излязъл на брега точно тук, а не няколко мили по-надолу по реката. Сега се намираш в земите на Негово превъзходителство графът на Во Вакюм. На запад са земите на графа на Во Астур. Не би трябвало да го казвам — нали астурианците все пак са ни съюзници и прочие — но те са вироглави и лицемерни хора.

— Съюзници?

— Във войната с проклетите мимбрати, нима не си чул?

— А тя продължава ли още?

— О-о, продължава си. Графът на Во Мимбре се е провъзгласил за крал на цяла Арендия, но нашият граф и графът на астурианците няма да склонят глава пред него току-тъй. — Той присви очи и ме огледа. — Не се връзвай, ама хич не изглеждаш добре.

— Бях на легло известно време.

Селякът отскочи като опарен.

— Да не е нещо прилепчиво, а?

— Не, просто лоша рана, която не зарасна както трябва.

— Слава Богу, и без друго си имаме достатъчно грижи от тая страна на реката, за да дойде сега някой непознат и да ни натресе зараза.

— Накъде да тръгна, за да изляза на пътя за Во Вакюм?

— Трябва да се върнеш няколко мили нагоре по реката. Има друг сал точно срещу началото на пътя. Няма начин да не го видиш. — Той присви отново очи. — Не искаш ли да ти капна глътка-две от личните запаси, а? Пътят си е доста дълъг и пиенето ще ти дойде добре. Хайде, евтино ще ти го дам.

— Не, благодаря, друже. Стомахът ми нещо се е разбунтувал. След боледуването, нали разбираш.

— Жалко. Пък ми се стори, че си веселяк човек.

Веселяк? Аз? Тоя човек наистина искаше да ми продаде от питието си.

— Е — казах, — няма да стигна скоро до Во Вакюм, ако остана още тук. Благодаря ти за упътването, друже, и наслука.

Обърнах му гръб и тръгнах нагоре по реката.

По времето, когато достигнах Во Вакюм, кажи-речи се бях отърсил от страничните ефекти на годините, прекарани в Камаар, и започвах да разсъждавам нормално. Първата ми задача бе да намеря прилични дрехи, с които да сменя дрипите си, и малко пари за храна. Предполагам, щях да открадна каквото ми трябваше, стига да бях опитал, но реших, че вече ще се държа прилично. Решението на моя проблем се намираше най-вероятно само на няколко преки от мен — в най-близкия храм на Чалдан, Богът-Бик на арендите. Да не забравяме все пак, че по онова време вече не бях кой да е.

Не мога да виня жреците, че не ми повярваха, когато споменах името си. В техните очи най-вероятно съм изглеждал като поредния дрипав просяк. Но тяхното пренебрежително и самодоволно отношение ме ядоса. Без дори да се замисля, им устроих малка демонстрация на способностите си, просто за да докажа, че съм онзи, за когото се представям. Всъщност бях не по-малко изненадан от тях, когато магията ми проработи. Излизаше, че нито лудостта, нито пиянските години, прекарани в Камаар, бяха успели да навредят на моите способности.

Жреците се изпотрепаха да се извиняват и на мига ме снабдиха с нови дрехи плюс претъпкана кесия като компенсация, че не са ме познали още в мига, когато ме зърнаха да влизам в храма им. Приех великодушно подаръците, макар да знаех, че вече не са ми нужни. Способностите ми се бяха оказали непокътнати. Ако пожелаех, можех да изтъка дрехи от въздух и да превърна камъчетата наоколо в диаманти. Изкъпах се, сресах чорлавата си брада и облякох новите дрехи. Ей Богу, почувствах се доста по-добре.

В момента обаче се нуждаех много повече от достоверна информация, отколкото от дрехи и пари. Докато живеех в Камаар, умишлено бях обърнал гръб на света и сега бях жаден за новини. Малко се изненадах, когато разбрах, че нашето приключение в Малория е вече добре известен факт тук, в Арендия. Жреците на Бога-Бик ме увериха, че същото важи не само за Толнедра, но и за Нийсия и Марагор. Като се замисля, в това май нямаше нищо чудно. Моят Учител бе срещнал братята си в тяхната пещера и решението да си тръгнат бе продиктувано до голяма степен от факта, че успяхме да си възвърнем Сферата. Тъй като това беше най-знаменателното събитие от Разцепването на света насам, преди да ни напуснат, Боговете най-вероятно са осведомили своите жреци по въпроса.

Естествено, историята вече беше доста поукрасена. Замесено ли е някое чудо, жреците тутакси впрягат въображението си, като предават фактите. Тъй като техните „дребни“ добавки ме издигаха едва ли не в ранга на Бог, аз реших да не ги поправям. Подобна репутация понякога може да свърши добра работа. Бялата роба, с която бях сменил вмирисаните си парцали, придаваше известен драматизъм на осанката ми. Отрязах си и една удобна тояга, за да завърша образа. Не смятах да оставам във Во Вакюм, а ако ми дотрябваше съдействието на жреците в градовете, през които щях да мина, можех да постигна много лесно нужния ефект, разигравайки вече добре отработената роля на митологична персона. Това си беше чисто шарлатанство, но пък ми спестяваше споровете и дългите обяснения.

Прекарах около месец в храма на Чалдан във Во Вакюм и после поех към Во Астур, за да разбера какво са намислили астурианците. Нищо добро, както се оказа, но в края на краищата това беше Арендия. Арендите винаги са живели в състояние на гражданска война, а сред тях единствено астурианците успяваха да поддържат баланса между племената, заради което си струваше да им се опрости някой и друг грях.

Честно казано, арендските граждански войни ужасно ми досадиха. Истинските причини за вечните разправии винаги са били прикривани под булото на някакви великопатриотични идеи, което си е чиста проба мошеничество. Все пак отидох до Астурия, защото там за разлика от Во Вакюм имаше морско пристанище. Освен това последното нещо, което бях направил, преди да се разделя с Черек и неговите синове, бе да раздробя Арендия. Бях много любопитен дали планът ми работи.

Во Астур беше разположен на южния бряг на река Астур и алорнските кораби често плаваха до неговото пристанище. Отбих се в първия срещнат храм и местните жреци ми препоръчаха няколко прилични крайречни хана, където можех да се срещна с алорнски моряци. Въобще не изгарях от желание да демонстрирам магическите умения насред някоя смърдяща на евтино вино кръчма, но просто нямах избор. Искаш ли да откриеш някой алорн, следвай пътя на бирата.

И какъвто съм си късметлия, още във втората кръчма се натъкнах на един алорнски капитан. Името му беше Хакнар и той идваше в Арендия право от Вал Алорн. Представих му се и бялата роба в комбинация с дългата тояга си казаха думата. Той на мига ми предложи солидна почерпка с арендско пиво, но аз учтиво отказах. Нямах никакво намерение да започвам отново.

— Как са лодките? — попитах по някое време.

— Корабите — поправи ме той. Моряците винаги са били много обидчиви на тема плавателни съдове. — Бързи са, но трябва да внимаваш какво правиш, когато излезе силен вятър. Крал Черек ми каза, че ти си ги проектирал.

— С известна помощ — отвърнах скромно. — Основният план беше на Алдур. Как е Черек?

— Малко тъжен, струва ми се. Липсват му синовете.

— Няма как. Длъжни сме да пазим Сферата. А как се оправят момчетата с техните нови кралства?

— Добре, както чувам. Мисля, че малко си ги понасилил, Белгарат. Бяха още твърде млади за такава отговорност. Драс е кръстил кралството си Драсния, а сега строи голям град на някакво място, наречено Боктор. Май Вал Алорн доста му липсва. Кралството на Алгар се нарича Алгария, но той не строи градове. Вместо това насърчава хората си да се занимават с животновъдство и най-вече с коневъдство.

Кимнах. Логично беше Алгар да не се интересува от градове.

— А какво прави Рива? — попитах после.

— Той определено строи град. Дори май думата „укрепление“ ще е по-удачна. Бил ли си някога на Острова на бурите?

— Веднъж — казах аз.

— Тогава знаеш къде е пристанът. Долината, която се простира до планините, прилича на няколко поредни стъпала. Рива е накарал хората си да построят каменна стена на ръба на всяко от стъпалата. Сега пък строят къщи зад всяка от стените. Ако някой реши да нападне града, ще трябва да преодолее не една, а няколко стени, а това може да му струва скъпо. Строежите вървят с добро темпо.

— Рива започнал ли е да строи своя дворец?

— Положил е основите, но иска първо да построи къщи за хората си. Знаеш го какъв е. Още е много млад, но винаги мисли първо за хората си.

— Тогава от него би трябвало да излезе добър крал.

— Най-вероятно. Само дето поданиците му са започнали малко да се притесняват. Те искат да се ожени, но Рива продължава да отказва на всички кандидатки. А повярвай ми, те никак не са малко. Явно е дарил сърцето си на някое по-специално момиче.

— Така е. Той я сънува веднъж.

— Един мъж не може да се ожени за своята мечта, Белгарат. Риванският трон трябва да се сдобие с наследник, а това е нещо, за което всеки мъж трябва да се погрижи сам.

— Той е още съвсем млад, Хакнар. Рано или късно някое момиче ще му легне на сърцето. Ако работата се проточи, просто ще прескоча до острова и ще си поприказвам с него. Черек още ли нарича онова, което е останало от кралството му, Алория?

— Не. Алория я няма вече. Това наскърби доста Мечото рамо. Той дори още не е успял да кръсти полуострова, който ти му остави. Ние си го наричаме просто „Черек“. Това е когато все пак успеем да се приберем у дома за малко. Повечето време прекарваме, патрулирайки из Морето на бурите. Черек е доста щедър, когато работата опре до раздаването на титли, но захапе ли ги човек, тутакси усеща кукичката, на която са закачени. Бях полупиян, когато той ме направи „барон Хакнар“. Едва когато изтрезнях, разбрах, че съм дал обет да прекарвам всяка година до края на живота си по три месеца в Морето на бурите. А там е много неприятно, така да знаеш, Белгарат, особено през зимата. Всяка вечер се одървям като пън, докато съм в морето. Ти сигурен ли си, че не искаш да те черпя едно?

— Благодаря ти, Хакнар, но май трябва да тръгвам. Во Астур ми действа потискащо. Не можеш да накараш астурианците да приказват за нещо друго освен за политика.

— Политика? — Хакнар се засмя. — Единственото нещо, за което съм чувал да си говорят астурианците, е кой с кого ще воюва следващата седмица.

— Тук в Астурия и това е част от политиката — казах му аз, докато се надигах от масата. — Предай моите поздрави на Черек следващия път, когато го видиш. Кажи му, че все още държа всичко под око.

— Убеден съм, че това значително ще облекчи съня му. Няма ли да дойдеш във Вал Алорн за сватбата?

— Каква сватба?

— На Черек. Предишната му жена умря, докато той беше в Малория. И тъй като ти му открадна всичките синове, на него ще му трябва нов наследник. Бъдещата му съпруга е истинска красавица — на около петнайсет или там някъде. Много е красива, но не е особено умна. Като й кажеш „Добро утро“, десет минути се чуди какво да ти отговори.

Нещо в мен прещрака. Аз не бях единственият, изгубил съпругата си.

— Извини му се от мое име — казах на Хакнар. — Не мисля, че ще успея да дойда. А сега ще е по-добре да тръгвам. Благодаря ти за информацията.

— Радвам се, че можах да ти помогна, Белгарат. — После той се обърна и се уригна. — Гостилничарю, още пиво!

Излязох на улицата и се отправих бавно към храма на Чалдан, опитвайки да забравя поне за известно време за загубата на Черек. Имах си достатъчно поводи да скърбя. Пък и не исках да рискувам с тежки мисли, защото този път наоколо нямаше никой, който да ме привърже за леглото.

Получих още няколко настойчиви покани да посетя графа в неговия дворец, но ги отклоних до една с набор подходящи извинения. Не бях посетил графа на Во Вакюм и затова не исках да излиза, че фаворизирам някой от местните владетели. Нямах никакво желание да ставам инициатор, макар и косвен, на нова война.

С това решение май допуснах грешка. Вероятно можех да спестя на Арендия няколко хилядолетия страдание, ако просто бях привикал тези трима графове, за да им набия в главите, че примирието е повече от задължително. Като се има предвид природата на арендите, обаче, те най-вероятно щяха да се отметнат от дадената пред мен дума след не повече от месец.

Така или иначе, вече бях научил онова, което исках да зная, а поканите в двореца на графа започваха да стават все по-настойчиви, затова благодарих на жреците за тяхното гостоприемство и си тръгнах на следващата сутрин, още преди изгрев слънце.

Бях почти убеден, че графът на Во Астур ще приеме моето „неочаквано“ отпътуване като лична обида и затова на около миля от града свих към гората и там приех отново облика на вълк.

(Да, наистина беше болезнено. Въобще не бях сигурен дали ще успея да го направя, но беше време да разбера действителното положение. Напоследък бях правил доста неща, с които само задълбочавах болката си. Нямах намерение да прекарам остатъка от своя живот като емоционален инвалид. Поледра не би харесала това. Ако ли пък изгубех разсъдъка си при опита да се преобразя във вълк, тогава какво? Още един побеснял вълк в арендските гори едва ли щеше да направи впечатление на някого.)

Моите предчувствия относно настроението на графа на Во Астур се оказаха доста точни. Тъкмо се промъквах тихичко по южния край на гората, когато недалеч от мен профуча група ездачи. Астурианският граф май наистина искаше да му погостувам. Шмугнах се сред дърветата, седнах на задните си лапи и изгледах отдалечаващите се хора на Негово превъзходителство. По онова време арендите бяха далеч по-ниски, отколкото са днес, и групата безстрашни воини изглеждаха доста смешни, възседнали едрите си коне.

Продължих през гората и накрая стигнах до полята на Мимбре. За разлика от васитите и астурианците, мимбратите бяха разчистили почти изцяло горите от своята територия. Мимбратските коне са дори още по-едри от тези на северните им родственици, а благородниците от западните графства вече бяха започнали да усъвършенстват броните, така характерни за тях в днешно време. Рицарите ездачи имат нужда от открито пространство, за да могат да участват пълноценно в битки. Затова дърветата се оказваха неудобна пречка. Проблемът на мимбратите беше, че идеята да използват разчистените землища за фермерство се бе оказала твърде отвлечена за тях.

Когато говорим за арендските граждански войни, ние обикновено се сещаме за тримата графове съперници, но това далеч не дава пълна картина на тези многовековни ежби. И по-незначителните благородници също си имаха своите дребни развлечения и почти не можеше да се намери арендска област, в която да няма някаква местна разпра. Възвърнах си човешкия облик, макар, признавам, преди това сериозно размислих над възможността да прекарам остатъка от живота си като вълк. Тъкмо се бях насочил към Во Мимбре, когато се натъкнах на някаква микроскопична войничка в пълния й разгар.

За съжаление, тъпоумните аренди обожаваха обсадните машини. Те имат безкрайно предсказуем начин на мислене и по някаква причина идеята за продължаващи с десетилетия обсади им се струва особено привлекателна. Атакуващите някоя крепост можеха да прекарат месеци наред, обсипвайки стените с камънаци, преди да се усетят, че това всъщност не ги води наникъде. От време на време обаче дори на арендите става скучно и те решават да излязат с някоя особено оригинална идея.

В този случай баронът, обсадил крепостта, беше решил да наобиколи околните села, да събере крепостните на своя противник и после да ги обезглави пред стените на неговата крепост.

Именно в този момент аз реших да се включа в играта. Изкачих се на един създаден сякаш тъкмо за целта хълм, вдигнах драматично тоягата си и изревах „Спрете!“, така че да ме чуят чак в Нийсия. Баронът и неговите рицари зяпнаха. Рицарят, който тъкмо бе понечил да замахне и да обезглави първия крепостен, свали меча за миг, но после отново го вдигна.

Е, не му беше писано да изпълни пъкленото си дело, защото още в следващия миг изпусна меча на земята. Трудничко е все пак, макар и бидейки истински мъж и благородник, да стискаш здраво в ръцете си нажежено до бяло желязо. Глупакът затанцува някакъв идиотски танц, започна да квичи от болка и неистово да духа изгорените си длани.

Аз се спуснах от хълма и застанах пред „страховития“ мимбратски барон.

— Няма да ти позволя да продължиш с тази лудост! — казах му.

— Онова, което правя, не ти влиза в работата, старче — отвърна ми той, но гласът му не прозвуча особено убедително.

— Аз решавам кое е моя работа и кое — не! Само опитай да нараниш тези хора и ще ти изтръгна сърцето!

— Убий този стар глупак — каза баронът на един от рицарите си.

Той посегна колебливо към меча си, но все пак го измъкна от ножницата и тъкмо се канеше да замахне, когато аз концентрирах Волята си и казах „Свиня“.

Рицарят тутакси се превърна в шопар.

— Магия! — зяпна баронът.

— Именно. А сега си събирай рицарчетата и върви у дома, но преди това пусни крепостните да си ходят.

— Моята кауза е справедлива — заяви той.

— Но методите ти не са. Махай се от очите ми, преди да ти е поникнала опашка.

— Практикуването на магии е забранено във владенията на графа на Во Мимбре — каза ми той, сякаш това щеше да ме спре.

— Нима? И как ще ме спреш? — Насочих тоягата си към близката скала и тя експлодира на хиляди дребни камъчета. — Не си насилвай късмета, драги ми бароне. Това спокойно можеше да си и ти. Вече ти казах да ми се разкараш от очите. Съветвам те да го направиш, преди да съм се ядосал.

— Ще съжаляваш за това, магьоснико.

— Ти ще съжаляваш, ако не си плюеш на петите още в този миг. — Махнах небрежно с ръка към рицаря-свиня и той отново се превърна в човек. Очите му излъчваха див ужас. Той само ми хвърли бегъл поглед и после хукна с крясъци през полето.

Инатливият барон понечи да каже нещо, но после размисли. Той заповяда на хората си да се качат по конете и после ги поведе на юг с кисела физиономия.

— Можете да си вървите по домовете — казах аз на крепостните. После се изкачих отново на хълма, за да се убедя, че баронът няма се опита да ме заобиколи в гръб.

Сигурно можех да постъпя и другояче. На практика нямаше нужда от пряката ми намеса. Можех да накарам барона и неговите хора да се оттеглят без дори да им се представя. Всъщност просто си изпуснах нервите. Именно така най-често се забърквам в какви ли не неприятности.

Както и да е. Та през следващите няколко дни по дърветата се появиха обяви с награда за главата на „злия магьосник“. Приложеното описание на външността ми беше доста точно, а наградата — обидно малка.

Реших да отида направо в Толнедра. Бях убеден, че мога да се справя с последствията от моето малко представление, но струваше ли си труда? Арендия и без друго бе започнала да ме отегчава.