Дейвид Едингс, Лий Едингс
Белгарат — магьосникът (31)

Тридесета глава

След унищожаването на Марагор, когато гневът на черекските берсерки се поуталожи, в западните кралства се установи крехък мир, който естествено не важеше за Арендия. Техните безкрайни граждански войни така и не престанаха, може би защото те самите не го искаха. Взаимната омраза вече се беше превърнала в нещо като религия за арендите.

Ние с Поул прекарахме следващите няколко века в Долината, увлечени в своите занимания. Моята дъщеря прие без излишни коментари факта, че явно не й е писано да остарее. Странното при нея обаче беше, че тя наистина не старееше. Ние с Белдин отдавна бяхме придобили вида на зрели мъже, близнаците също. Косите ни сивееха тук-там. Поул обаче си остана все така свежа и красива, както в онзи прекрасен ден на сватбата на нейната сестра. А вече беше на повече от триста години. Единствената забележима промяна бе в някак помъдрелите й очи. Предполагам, че един магьосник би трябвало да изглежда зрял и мъдър, за което няколко сиви кичура само биха му помогнали. Поулгара обаче не мислеше и да се оплаква от това, че косата й е все така прекрасна.

Може би някой ден ще проверя на какво се дължи всичко това. Върти ми се мисълта, че всеки от нас е придобил вида, към който винаги се е стремял. Звучи интригуващо, нали?

Както и да е. Та в началото на двайсет и петия век, струва ми се, Поулгара реши, че вече й е време да се оправя съвсем сама. Опитах се да й предложа помощта си, но тя ме сряза:

— Учителя ми каза да се погрижа за това, татко. Доколкото си спомням, твоето име дори не се спомена в разговора.

Последната й забележка беше абсолютно ненужна.

Изчаках половин ден, след като тя препусна, възседнала своя алгарски кон, и я последвах. Никой не ми беше забранил да го правя. А аз в края на краищата бях неин баща. Знаех, че има невероятен талант и все пак…

Трябваше, естествено, да бъда адски внимателен. Като изключим майка й, Поулгара ме познава по-добре от всеки друг на този свят и аз съм склонен да мисля, че би могла да долови присъствието ми на десет мили разстояние. Разширих необичайно репертоара си, докато я следвах по източната граница на Улголанд. Май променях формата си кажи-речи всеки час. Стигнах дори дотам да се преобразя в полска мишка, за да мога да наблюдавам лагера й привечер. Една ловуваща сова за малко не сложи край на бляскавата ми кариера на досадник.

Моята дъщеря не даваше никакви признаци, че е доловила присъствието ми, но с Поулгара човек никога не може да бъде сигурен. Тя прекоси планините на път за Мурос, където сви на юг право към Арендия. Това вече наистина ме изнерви.

Както очаквах, по пътя за Во Вакюм тя се натъкна на група васитски мъжкари. Васитите обикновено са невероятно учтиви с дамите, но тези изглежда си бяха забравили добрите маниери у дома. Те я заразпитваха доста грубо и накрая й заявиха, че ако не представи някакъв документ за самоличност, ще бъдат принудени да я задържат.

Няма да повярвате колко майсторски се справи тя със ситуацията. Уж се беше разгорещила в спора си с тях, когато най-неусетно прибави нужната думичка и… ги приспа до един. Целият номер беше задействан с едно едва забележимо, небрежно движение на китката. Често съм говорил с нея за това и тя винаги ми е казвала, че Думата, която освобождава нейната Воля, не й е съвсем достатъчна. Винаги ставало по-добре, когато добави жест.

Васитите заспаха на мига, без дори да си направят труда да слязат от конете си. А, да, конете им също заспаха. Поулгара пък продължи безгрижно напред, тананикайки си някаква непозната за мен мелодийка. След като беше изминала няколко мили, тя събра отново Волята си и каза: „Събудете се“, след което махна още веднъж с ръка.

Васитите дори не подозираха, че допреди малко са дремали кротко и затова решиха, че тя просто е изчезнала. Не знам защо, но по някаква причина магьосничеството изнервя ужасно арендите и затова те предпочетоха да не я преследват. Не че ако бяха решили противното, щяха да са наясно в каква посока да тръгнат.

Поулгара не ми беше казала нищо за характера на своята малка задачка в Арендия и затова трябваше да продължа да я следя. Но след онази среща на пътя, го правех повече от любопитство, отколкото от загриженост. Вече бях убеден, че наистина може да се грижи за себе си.

Моята дъщеря продължи към Во Вакюм и когато достигна до градските порти, заповяда със самочувствието на императрица на стражите да я заведат в двореца на графа.

Во Вакюм беше определено най-красивият сред древните арендски градове. Панаирът за животни в Мурос носеше на васитите сериозни печалби, тъй че им оставаха доста пари, които пръскаха за благоустройство и строителство.

На входа на града аз се преобразих отново. Арендите обожават ловните кучета и затова реших, че една хрътка би се чувствала доста добре в техния най-голям град. Освен това, в самия дворец графът щеше да реши, че съм куче на графинята, а тя — че съм на графа.

— Ваша Светлост — поздрави Поулгара графа. — Настоявам да говорим насаме. Онова, за което съм дошла е твърде важно, за да го обсъждаме на всеослушание.

— Вашето искане е малко необичайно, лейди…? — Графът остави незавършеното си изречение да увисне във въздуха. Наистина много му се искаше да разбере коя ли ще да е тази царствена посетителка.

— Ще ви се представя след като останем насаме, Ваша Светлост. Навсякъде в Арендия е пълно с вражески шпиони, а вестта за моето посещение не бива да достига до Во Мимбър или Во Астур. Вашето владение е в опасност и аз дойдох, за да ви помогна.

— Вашите маниери и осанка ми говорят, че ще е по-добре да изпълня молбата ви, милейди — отвърна й графът. — Нека се уединим на подходящо място, където ще мога да ви изслушам на спокойствие.

Той стана и й подаде ръка, след което двамата напуснаха приемната зала.

Тръгнах весело подир тях, потраквайки с нокти по мраморния под. Арендските благородници позволяваха на кучетата си да се мотаят навсякъде из къщите им, и затова никой не ми обърна внимание. На прага на покоите си графът все пак ми махна да си вървя, което не беше чак такъв проблем. Проснах се пред вратата, опрял кажи-речи нос в нея.

— И тъй, лейди — каза графът, — ще бъдете ли тъй добра да разкриете името си пред мен.

— Казвам се Поулгара — отвърна му тя. — Може и да сте чувал за мен.

— Дъщерята на Древния Белгарат. — Графът изглеждаше изумен.

— Именно. Напоследък давате ухо на лоши съветници, Ваша Светлост. Един толнедрански търговец ви се е представил като вестоносец на Ран Вордю Седемнадесети. Той ви лъже. Родът Вордю няма никакво намерение да ви предлага съюзничество. Ако последвате неговия съвет и окупирате мимбратска територия, легионите няма да ви се притекат на помощ. Щом нарушите мира си с мимбратите, те мигновено ще се съюзят с астурианците и заедно ще ви смажат.

— Толнедранският търговец ми представи документи, лейди Поулгара — възрази й графът. — Те носят личния печат на самия Ран Вордю.

— Не е чак толкова трудно да се фалшифицира имперския печат, Ваша Светлост. Мога да ви направя такъв печат още сега и тук, стига да пожелаете.

— А щом толнедранецът не говори от името на Ран Вордю, тогава кой го е изпратил?

— Ктучик, Ваша Светлост. Мургите искат размирици в Запада и Арендия, с нейните безспирни граждански войни, е идеалното място, откъдето би могло да започне всичко. Постъпете с мнимия толнедранец както намерите за добре. Аз трябва да отида до Во Астур, а оттам и до Во Мимбър. Планът на Ктучик е всеобхватен и крайната му цел е война между Арендия и Толнедра.

— Не бива да се стига до нещо подобно! — възкликна графът. — Както сме разделени, легионите ще ни смажат!

— Именно. После във всичко това ще бъдат въвлечени и алорните, а оттам до всеобщата война има само една малка крачка.

— Ще изкопча истината от този фалшив толнедранец, лейди Поулгара. Имате думата ми.

Вратата се отвори и графът се препъна в мен. Понякога хората са небрежни до жестокост към своите домашни любимци.

Поулгара поне ме прекрачи елегантно.

— Хайде, татко — каза ми тя покровителствено, — вече можеш да си вървиш у дома. Както сам виждаш, оправям се чудесно и без теб.

Това очевидно си беше самата истина. Е, аз продължих да я следя. За всеки случай. Тя отиде във Во Астур и проведе с местния граф почти същия разговор. После отскочи до Во Мимбър и там отново се справи със същата лекота. С едно единствено пътуване тя неутрализира онова, което най-вероятно бе отнело на оная ходеща мумия Ктучик десет години, за да го подготви. Те двамата още не се бяха срещали, но ученикът на Торак вече имаше повече от основателна причина да я мрази.

Поулгара ми обясни всичко, след като се прибра в Долината. Преди това, разбира се, не пропусна да ми натрие сол на главата, задето съм я следил така.

— Ктучик има свои хора тук, в Западните кралства, и те не приличат чак толкова на ангараки — ми каза тя. — Някои от тях са префасонирани гролими, но има и други. Чувал ли си някога за дагашите?

— Не бих казал.

— Те са общество от платени убийци, чиято светая светих се намира някъде в южната част на Нийсия. Много добри шпиони са, а като убийци са просто ненадминати. Освен това мургите са открили злато в планините североизточно от Урга и Госка, тъй че Ктучик може да си позволи да подкупва и толнедранците.

— Всеки може да подкупи толнедранците, Поул.

— Вероятно, да. Останалата част я знаеш.

Поулгара направи дълбокомислена пауза и ме изгледа укорително. Побързах да срежа зараждащия се скандал.

— Но ти провали плановете на Ктучик.

— Така е, но няма да е зле да не го изпускаме от поглед. Мисля, че дори в момента той пак планира нещо. Едва ли се е опитал да въвлече арендите във война с толнедранците просто ей така, за едното удоволствие.

— Ще го наглеждам — обещах й аз.

Не след дълго Белдин се завърна от поредното си пътуване до Малория, само за да ни каже, че там не се е случило нищо кой знае колко интересно.

— Без да броим това, че Зедар напусна Ашаба — добави той после.

— Някаква идея къде може да е отишъл? — попитах аз.

— Никаква. Зедар е станал хлъзгав като змиорка. Доколкото знам, гледа само да не припарва до Кел. Какво става с надраките?

— В какъв смисъл?

— Минах през техните поселища на път за насам. Те са струпали войски на около десет левги от източната драснианска граница. Според мен са намислили нещо голямо.

Започнах да сипя проклятия.

— Значи затова било всичко!

— Карай по ред, Бергарат. Какво става там?

— По тази граница се въртеше скромна търговия. После надраките станаха нагли. Организираха няколко нападения срещу Драсния и синът на Бичия врат ги прогони обратно в горите. После известно време там не се случваше нищо по-специално.

— Мисля, че съвсем скоро пак ще се вдигне пушилка. Надракските градове са почти изоставени. Мобилизирали са всеки мъж, достатъчно зрял или здрав, за да се държи на краката си и да размахва оръжие.

— По-добре да предупредя Ронар.

— Кой пък е този?

— Настоящият крал на Драсния. Ще отскоча дотам и ще му обясня какво става. Ти защо не отидеш до Алгария да видиш дали няма да можеш да откриеш Чо-Дан, главата на Съвета на клановете. Аз ще посетя Боктор и оттам Вал Алорн, за да предупредя череките.

Белдин потри ръце.

— Не сме имали война от доста време насам.

— На мен специално хич не ми липсваше. — Почесах се по брадата. — Май ще трябва да отида и до Рак Ктол, за да поговоря с Ктучик. Може пък да успея овреме да му избия вредните идеи от главата.

— И да ни провалиш малката войничка с ангараките?

Той направи шеговита физиономия.

— Къде е Поул? — попита след това.

— В Арендия. По-специално във Во Вакюм, ако се не лъжа. Ктучик се опитва да играе игрички и там. Поул наглежда положението. Хайде да вървим да предупредим алорните.

Кралят на Драсния Ронар прие новините дори с известен ентусиазъм. Беше почти толкова безотговорен по тая линия, колкото и Белдин, ако не и повече. Оттам отидох до залива Черек и се срещнах с крал Бледар. Той беше още по-зле и от Ронар. Флотата му потегли за Коту още на следващия ден. Надявах се, че поне Белдин ще успее да сдържи алорните, след като се озоват на надракската граница. Аз и Поул бяхме прекарали последните няколко века, поддържайки на всяка цена крехкия мир в Запада, а една прибързана конфронтация заплашваше да вдигне всичко във въздуха.

След това отидох до Рак Ктол.

Поспрях в пустинята на няколко мили западно от онази скала с размерите на малка планина и премислих различните възможности. Последното ми посещение най-вероятно бе убедило Ктучик в необходимостта да слага лостови навсякъде, затова проникването ми в града най-вероятно щеше да бъде далеч по-трудно този път. След кратко умуване, не без леко разочарование, стигнах до извода, че всъщност мога въобще да не прекосявам града. Нали знаех къде е кулата на Ктучик, а и тя като всяка друга си имаше прозорци.

Беше късно през нощта и пясъкът отдавна бе изстинал, затова не можех като предишния път да се възползвам от топлите въздушни маси. Налагаше ми се буквално да впивам нокти във въздуха, докато се издигах в спирала все по-високо и по-високо около скалата на Ктучик. Може би единственото хубаво нещо в цялото упражнение беше, че след първите стотина метра вече не можех да виждам земята под себе си.

И какъвто съм си късметлия, след като кацнах на нужния перваз, установих, че Ктучик е заспал на работната си маса, с глава положена върху ръцете. Размахах огромните си крила на лешояд и го събудих. Годините определено не го бяха направили по-красив. Все още приличаше на ходещо зомби.

Само дето не изписка уплашено, но после бързо се овладя.

— Радвам се да те видя, старче — излъга набързо.

— Радвам се, че се радваш. А сега по същество. Най-добре разпрати вестоносци до своите надраки, за да им кажат да спрат нашествието си. Алорните са готови да ги посрещнат както подобава.

Очите му се превърнаха в две мръсносиви, ледени бучки.

— Някой ден и моето търпение ще свърши, Белгарат.

— Разчитам на това. Защото, Господ ми е свидетел, че вече едва те изтрайвам.

— И как разбра за надраките?

— Имам си очи навсякъде, Ктучик. Нищо не можеш да скриеш от мен. Провалените ти мераци в Арендия не те ли убедиха в това?

— И аз се чудех как точно се провалихме там.

— Е, сега вече знаеш.

Не се опитвах да си припиша заслугите на Поул, просто си мислех, че няма да е зле известно време да пазя нейното участие в играта в тайна. Поул беше вече наистина добра, но не бях сигурен дали е готова да се срещне очи в очи с Ктучик.

— Ужасно съжалявам, стари ми друже — рече той с мазна усмивчица. — Боя се, че не съм в състояние да ти помогна с надраките. Този път идеята не беше моя. Заповедите ми идват директно от Ашаба.

— Не ми се прави на умник, Ктучик. Знам, че можеш да се свържеш с Торак, когато си поискаш. По-добре го направи още сега. Теб те нямаше още, когато завладяхме Корим. Повярвай ми, Торак доста се разстройва, когато големи маси от неговите ангараки се запътят наведнъж към отвъдното. Ако не си разбрал още, онова, което очаква надраките на драснианската граница, може да се нарече само с една дума и тя е „клане“. Виждал съм достатъчно често алорните в действие. Но иначе си прав, изборът е изцяло твой. Не съм аз онзи, който ще трябва после да отговаря пред Торак.

После, колкото да сипя още сол в раната, добавих с усмивка:

— Наистина ти трябва копие от Ашабанските пророчества, друже. Защото на мен Мринският кодекс ми дава адски точни наставления. Знам за цялата ти дребна игричка поне от двеста години насам, което ще рече, че имах предостатъчно време да се подготвя.

Накрая направо му се изсмях в лицето и свърших с едно:

„Винаги е приятно човек да си поприказва с теб, Ктучик“, след което стъпих на перваза на прозореца и скочих в пропастта.

Това глупаво театралничене замалко не ми видя сметката. Бях на не повече от трийсет метра от повърхността на пустинята, когато най-после успях си осигуря пълния комплект от пера. Да се преобразиш падайки от голяма височина си е доста труден номер. По някаква причина ми е адски трудно да се концентрирам, когато земята се приближава стремглаво под краката ми.

Като изключим възможността да смутя още повече Ктучик, моето посещение до Рак Ктол си беше в общи линии загуба на време. Трябваше и сам да се сетя, че Торак никога няма да отстъпи от нещо, което вече си е наумил, каквото и да се изпречи на пътя му. Егото му просто не позволяваше да го стори. Надраките атакуваха драсниянската граница още преди да успея да се прибера у дома. Както можеше да се очаква, алорните ги посрещнаха подобаващо и ги размазаха. Неколцина от чедата на Торак успяха да се измъкнат, но векове наред нямаше достатъчно надраки дори за едно свястно родово събиране.

Торак очевидно бе успял да се самоубеди, че не носи никаква вина, защото първата му реакция беше да нареди на гролимите да учетворят жертвоприношенията си. Ако някой си беше направил труда да води такава статистика, то най-вероятно щеше да излезе, че с течение на времето гролимите са избили повече ангараки от алорните, да речем.