Дейвид Едингс, Лий Едингс
Белгарат — магьосникът (23)

Двадесет и втора глава

Вероятно всичко щеше да мине доста по-добре, ако бяхме поели веднага на път, но все още беше зима, а аз нямах никакво намерение да мъча дъщерите си с пътуване в такова време. Белдаран се възползва от отлагането, за да си ушие сватбена рокля. Поулгара, обаче, се настани отново на дървото и дори отказваше да говори с нас.

Около месец след като взех решението си, се появи Анрак, братовчедът на Рива. Заедно с него дойде и още един алорн.

— Здравей, Белгарат — поздрави ме с момчешки ентусиазъм Анрак. — Защо сте още тук?

— Защото навън е зима.

— О, времето не е чак толкова лошо. Рива няма търпение да се запознае с момичето, за което ще се ожени.

— А той откъде научи?

— Пак му се присъни един от онези сънища.

— Ясно. А кой е приятелят ти?

— Казва се Гелхайм. Той е нещо като художник. Рива иска да види портрет на бъдещата си съпруга.

— Той знае как изглежда тя. Сънува я непрекъснато през последните петнайсет години.

Анрак сви рамене.

— Предполагам, че иска да е сигурен, че си избрал която трябва.

— А мислиш ли, че Алдур и Белар щяха да ми позволят да сгреша?

— Човек никога не знае. Понякога Боговете са малко странни. Имаш ли нещо за пиене?

— Ще те запозная с близнаците. Те са алорни, значи ще се сдушите.

Белдаран и Анрак си допаднаха от самото начало, но с Поулгара нещата стояха иначе. Всичко започна съвсем невинно една утрин, малко преди закуска.

— Мислех, че имаш две дъщери — подхвърли ми братовчедът на Рива.

— Така е — признах си аз. — Поулгара е малко нещастна в момента. Живее на едно дърво.

— Тя май не е съвсем наред с главата. Прилича ли на сестра си?

— Не особено, не.

— Нали уж са близначки.

— Това не означава, че непременно трябва да си приличат.

— И къде е това нейно дърво?

— Долу, в центъра на Долината.

— Ще отскоча дотам, за да се запозная с нея. Щом Рива ще се жени, може би няма да е зле и аз да направя същото.

Белдаран се засмя.

— Кое му е смешното, хубавице? — попита я той. От самото начало я наричаше така.

— Не мисля, че на сестра ми ще й хареса особено идеята, Анрак. Можеш да й предложиш, разбира се, но бъде готов в следващия миг да си плюеш на петите.

— Ами. Не може да е чак толкова лоша.

Белдаран само се подсмихна и му обясни как да намери дървото.

Когато Анрак се появи отново в кулата, изражението му все още беше доста сепнато.

— Ама тя е доста проклета, а? — отбеляза сдържано. — Винаги ли е толкова мръсна?

— Сестра ми смята, че къпането е излишна приумица — отвърна му Белдаран.

— Същото може да се каже и за добрите маниери. Сигурно ще успея да я изкъпя, но тая нейна уста… Не разбрах дори значението на някои от думичките.

— Какво й каза, за да я ядосаш така? — попита Белдаран.

— Бях прям — обясни Анрак, свивайки рамене. — Казах й, че двамата с Рива обикновено правим всичко заедно и след като той ще се жени, може би няма да е зле и аз да сторя същото. Това май беше всичко.

Той се почеса замислено. Май бе още обиден.

— Не съм свикнал да ми се присмиват — отбеляза мрачно алорнът. — Предложението ми си беше абсолютно честно. Поне да бях изтърсил нещо не на място, че да знам защо.

Той прекоси стаята и се огледа в огледалото на Белдаран.

— Какво толкова й има на брадата ми? — попита после. — На мен ми изглежда съвсем като хората.

— Поулгара не си пада по брадите, Анрак — обясних му аз.

— Но това още не е причина да ме обижда така, нали? Наистина ли приличам на див глиган, който се спотайва в храсталака?

— Поулгара малко преувеличава от време на време — каза му Белдаран. — Иска се време, докато й свикне човек.

— Аз май никога няма да й свикна — заяви Анрак. — Не ми се сърди, Белгарат, ама здравата си се дънил, докато си възпитавал това момиче. Ако реша, че чак толкова ми се жени, ще си избера някое свястно алорнско момиче. Магьосническите момичета ми идват малко в повече.

— Магьоснически?

— Не е ли това името на вашата раса?

— Магьосничеството е занаят, Анрак, не раса.

— О-о… не знаех.

Гелхайм нарисува няколко портрета на Белдаран и после си тръгна.

— Предай на Рива, че напролет потегляме — каза му Анрак.

Гелхайм кимна и после се отдалечи през снеговете към далечния остров.

Анрак прекарваше по-голямата част от времето си в кулата на близнаците, но един ден все пак дойде при мен, за да ми разкаже как върви строителството на двореца на Рива.

— На мен лично ми се струва малко префърцунен — отбеляза той с известна доза неодобрение. — Не че има твърде много заврънкулки по фасадата, обаче е ужасно голям. Не знаех, че Рива е толкова самовлюбен.

— Той просто следва инструкциите — обясних му аз. — Дворецът на риванския крал трябва да бъде построен, за да пази по-скоро Сферата, отколкото самия крал. Нали не искаме Торак да се докопа отново до нея?

— Опасността от това не е чак толкова голяма, Белгарат. Нали за да го стори, той трябва първо да мине през Драс и Алгар. Да не говорим пък за флотата на Мечото рамо. Едноокият може и да успее да събере голяма армия, но докато се добере до Острова на Бурите, от нея няма да остане жив човек.

— Няма да ни навреди, ако вземем няколко допълнителни охранителни мерки.

Около месец след този наш разговор времето най-после просветна и ние започнахме да се подготвяме за пътуването.

— Вече сме почти готови, нали? — попита ме Белдаран една пролетна вечер.

— Освен ако не сте решили да помъкнете и някой шкаф със себе си — каза Белдин кисело. Безкрайните приготовления го бяха поизнервили, а той винаги е предпочитал да пътува без багаж.

— Тогава ще отида да се видя с Поулгара — каза дъщеря ми.

— Тя няма да дойде, Белдаран — казах й аз.

— О, разбира се, че ще дойде. — В звучния й глас се прокрадна непозната стоманена нотка.

— Както сама знаеш, Поул не одобрява този брак.

— Това си е неин проблем. Тя ще присъства, независимо дали това й харесва или не.

Беше лесно човек да подцени Белдаран при цялото й невинно, лъчезарно излъчване. Тя рядко настояваше на нещо, най-вече защото не й се налагаше да го прави. Ние всички я обичахме толкова много, че изпълнявахме всяко нейно желание, без да се мръщим много-много. Когато обаче някой от нас решеше да застане на пътя й, тя ставаше твърда до неузнаваемост. Белдаран вече беше малко разочарована от факта, че близнаците няма да дойдат с нас, но все някой трябваше да остане в Долината.

Май бих дал доста, за да изслушам именно този разговор между моите две дъщери, но нито една от тях не пожела да говори за това. В резултат Поулгара, макар и малко нацупена, все пак дойде с нас.

Заобиколихме източната граница на Улголанд, което по онова време се беше превърнало в стандартна практика. Белдин проучваше пътя пред нас. Не че очаквахме някакви особени неприятности, но моят уродлив побратим никога не пропуска възможността да полети.

 

Чудя се как ли вървят нещата между него и Вела. Тя отдавна се е отказала от своите кинжали, но пък ноктите и клюнът могат да бъдат също толкова ефикасни.

 

Онази година времето беше особено приятно и снегът в проломите на Сендарските планини вече се бе разтопил. Щом стигнахме Мурос, Анрак избърза напред.

— Рива ми заповяда да го направя — обясни той. — Трябва да изпратя вестоносец още щом се добера до брега. Той ще предостави кораб, който да ни вземе от Камаар.

— А дали няма да е твърде рисковано да вкараме татко отново в Камаар? — подхвърли Поулгара с престорена невинност.

И двете момичета бяха малко нервни в Мурос. От време на време аз съвсем забравях, че те никога преди не са напускали Долината. В онези дни Мурос не беше кой знае какъв град, но все пак в него живееха достатъчно хора, за да се почувстват моите дъщери непривично.

Наехме си четириколка и се появихме в Камаар с полагащата се тежест. Наехме си стаи в най-добрата странноприемница и аз изпратих Белдин да потърси Анрак.

— Рива е тръгнал за насам — увери ни Анрак, след като Белдин го доведе. — Не се е стърпял. Той наистина иска да те види, хубавице.

Белдаран се изчерви.

— Отврат — промърмори Поулгара.

Знаех си, че рано или късно ще й мине. В края на краищата отношението й към сватбата на нейната сестра беше съвсем нормално. Между моите две дъщери съществуваха връзки, които дори не бях започнал да разбирам. Поулгара изглежда беше по-силната от двете, но в същото време именно тя е онази, която обикновено заговаря несъзнателно в множествено число, а това е най-често признакът, отличаващ по-слабия близнак. Ако някой бъде така нетактичен да попита Поулгара на колко години е, тя най-вероятно ще му отговори: „Трябва да сме на три хиляди, там някъде.“ Белдаран я няма вече толкова отдавна, но нейната личност все още заема невероятно важно място в света на Поул.

Май ще трябва да си поговоря някой ден с нея за това. Светогледът на един човек, който никога не се е чувствал сам, сигурно е доста интересен.

Рива пристигна в Камаар. Сигурен съм, че жителите на града го забелязаха веднага. Но не точно фактът, че бе висок над два метра, привлече най-силно вниманието им. По-скоро ще да е бил начинът, по който риванският крал преминаваше през всичко и всеки, озовал се между него и Белдаран. И преди бях виждал лудо влюбени мъже, но никой от тях не можеше да се мери с Рива.

Когато влезе в нашата стая в странноприемницата — Белдин се оказа достатъчно съобразителен и бърз, за да отвори вратата преди женихът да мине през нея — Рива хвърли един единствен поглед на моята дъщеря и това му беше повече от достатъчно.

Белдаран си бе подготвила нещо като встъпителна реч по повода, но още щом зърна лицето на Рива, от добре обмислените думички не остана и следа.

Те дори не си проговориха! Прекарвали ли сте някога цял следобед в една стая с двама души, които са втренчили поглед един в друг, без да обелят и думичка?

Всичко стигна дотам, че на мен ми стана неудобно и вместо да ги гледам, предпочетох да насоча поглед към Поулгара. А гледката си струваше труда, повярвайте ми. Атмосферата в стаята беше така нажежена от разпалените емоции, че въздухът всеки миг щеше да заискри. Отначало Поулгара гледаше Желязната Хватка с откровена враждебност. Той беше неин съперник и тя го мразеше с цялата си душа. Но малко по малко неподправеното обожание, с което Рива обливаше Белдаран, започна да впечатлява дори моята вироглава дъщеря. Поулгара владее до съвършенство лицето си, но не и очите. Гледах как тези прекрасни очи преливат в миг от стоманено сиво в тъмно лилаво и обратно, докато емоциите бушуваха в нея. Всичко това продължи доста време. Поулгара никога не се предава толкова лесно. Накрая тя въздъхна дълбоко и две огромни сълзи се търкулнаха по бузите й. Очевидно беше осъзнала, че е загубила. Нямаше начин, по който да надделее над любовта между Белдаран и риванския крал.

Усетих неочакван прилив на съчувствие към нея, затова я приближих и притиснах мръсната й ръка между дланите си.

— Не искаш ли да поизлезем, Поул? — предложих й тихо. — Да подишаме малко свеж въздух, а?

Тя ми хвърли един бърз, изпълнен с благодарност поглед, кимна мълчаливо и се изправи. Напуснахме стаята с достойнство.

В края на коридора на нашия етаж имаше балкон и ние излязохме на него.

— Е — каза Поулгара с почти равен тон. — Това май решава всичко, а?

— Всичко е решено от доста време насам, Поул — казах й аз. — Това е една от онези Необходимости. Неизбежно беше.

— Всичко опира рано или късно до тях, нали, татко?

— До Необходимостите, ли? Разбира се, Поул. И до това, че ние сме онези, които сме.

— Надявам се поне да са щастливи. — Почувствах се толкова горд от нея в онзи миг, че сърцето ми за малко не се пръсна.

После тя изведнъж се обърна към мен и извика:

— О, татко! — Вкопчи се в рамото ми и заплака неудържимо.

Прегърнах я и дълго й повтарях: „Спокойно, спокойно.“ Сигурно е било адски глупаво от моя страна да кажа точно това, но така и не можах да се сетя за нещо по-добро.

След време тя се поовладя и подсмръкна няколко пъти — доста силничко за една млада дама, бих казал.

— Издухай си носа в кърпичката — посъветвах я аз.

— Забравих да си взема кърпичка.

Сътворих кърпичка — от нищото, естествено — и й я подадох.

— Благодаря ти.

Тя си издуха първо носа, а после си избърса очите.

— Дали тук някъде има нещо като баня? — попита ме после.

— Вероятно. Ще ида да попитам съдържателя.

— Ще съм ти задължена. Май че е време да се поизчистя. Вече нямам причина да ходя мръсна, нали?

Тогава не разбрах какво точно иска да каже с това.

— Татко, защо не се разходиш из града и не ми купиш някоя прилична рокля? — предложи ми тя.

— Разбира се, Поул. Нещо друго?

— Гребен и четка, може би. — Поул придърпа един от рошавите си кичури и го огледа критично. — Изглежда ще трябва да направя нещо и по въпроса с косата си.

— Ще видя какво ще намеря. А искаш ли панделка?

— Не ставай смешен, татко. Да не съм коледна елха, та да имам нужда от украса? Върви да намериш съдържателя. Наистина ми се иска да се изкъпя. О, и нека роклята да бъде по-скромна. Това е сватбата на Белдаран, а не моята. Ще бъда в стаята си. — И тя тръгна надолу по коридора.

Намерих баня и после отидох да потърся Анрак. Открих го да си пийва заедно с Белдин в близката кръчма.

— Върви да намериш шивач — казах.

— Какво да намеря?

— Поулгара иска нова рокля.

— Какво й е на тая, с която е облечена в момента?

— Просто го направи, Анрак, недей да спориш с мен. О, тя иска още гребен и четка. Шивачът най-вероятно ще знае къде би могъл да ги намериш.

Анрак погледна мрачно полупразната си халба.

— Веднага, Анрак!

Той въздъхна и излезе.

— За какво е всичко това? — попита ме Белдин.

— Поулгара е решила да се променя. Вече не иска да изглежда като изоставено птиче гнездо.

— И как се стигна дотам?

— Нямам никаква представа, но не смятам и да питам. Щом иска да изглежда като момиче, а не като купа сено, това си е нейна работа.

— Виждаш ми се нещо въодушевен.

— И още как. — И аз скочих във въздуха с възторжен вик.

Всички бяхме изумени, когато Поулгара влезе в стаята на следващата сутрин. Роклята, която носеше, беше синя, естествено. Поул носи почти винаги само синьо. Сега, когато най-после се бе измила, ние всички забелязахме, че кожата й е не по-лоша от тази на сестра й, а тя самата е изумително красива. Но онова, което ни учуди най-много, беше начинът, по който се държеше. Макар и още на шестнайсет, Поулгара излъчваше царствеността на истинска кралица.

Рива и Анрак тутакси скочиха на крака и й се поклониха. После Анрак въздъхна.

— Какво има? — попита го братовчед му.

— Мисля, че направих грешка.

— Да ти беше за пръв път, разбирам.

— За тая обаче ще съжалявам. Може би щях да имам някакви шансове с лейди Поулгара, ако бях по-настойчив, разбира се. Долината е доста изолирана и тя нямаше други обожатели. Боя се, обаче, че вече е твърде късно. Стъпим ли веднъж на риванска земя, всеки млад мъж ще хукне да й предлага услугите си.

Поул го възнагради с дружелюбен поглед.

— А ти защо я остави да се изплъзне? — попита го Рива.

— Не видя ли как изглеждаше тя вчера?

— Не, не съвсем. Мислите ми бяха заети с други неща.

Белдаран се изчерви. Мислите и на двама им бяха заети с „други неща“ предишния ден.

— Моля ви, само не се обиждайте, лейди Поулгара — каза Анрак.

— Няма за какво, Анрак — отвърна му тя. Изглежда беше доста поласкана от факта, че я наричат „лейди Поулгара“. Сега вече всички се обръщат към нея така, но въпреки това тя грейва всеки път, когато чуе това обръщение.

— Е… — продължи Анрак, опитвайки се да подбере подходящите думи, — лейди Поулгара беше малко… по-различна. Аз мисля, че тя е магьосница като баща си. Разбира се, той е магьосник, а не магьосница, така де, разбирате какво искам да кажа. Та всички магьосници са много мъдри и тя сигурно е размишлявала над нещо много важно през последните милион години или там някъде.

— Аз съм само на шестнайсет, Анрак — поправи го меко Поулгара.

— Ами, да, знам, но за вас времето не е такова, каквото е за нас, обикновените хора. Вие можете да накарате времето да спре и после пак да тръгне, в който си миг поискате, нали така?

— Можем ли да направим нещо такова, татко? — попита ме тя с известно любопитство.

— Не знам. — Погледнах Белдин. — Можем ли?

— Теоретически погледнато, можем — отвърна ми той. — Двамата с Белмакор обсъждахме веднъж тази възможност, но решихме, че идеята не е много добра. Така можеш да объркаш всичко — едно място или момент с друго място и друг момент. После най-вероятно ще е адски трудно да се възстанови, а не можеш просто да зарежеш всичко, както си е.

— А защо не?

— Защото ще бъдеш на две места в едно и също време.

— Че какво лошо има в това?

— Ще бъде парадокс, Белгарат. Двамата с Белмакор не бяхме съвсем сигурни какво би могло да причини това на Вселената, да я пренареди, да я разкъса на парченца или дори да я накара да изчезне.

— Едва ли.

— Е, аз реших, че няма да съм онзи, който ще опита, за да разбере.

— Сега разбра ли какво имах предвид, когато ти обяснявах що за хора са магьосниците? — обърна се Анрак към своя братовчед. — Тъй или иначе, лейди Поулгара се беше покачила на едно дърво и правеше разни… магьоснически работи. Аз… такова, й предложих да се омъжи за мен, тъй като нейната сестра ще се омъжва, а близнаците обичат да правят всичко заедно. Тя изглежда не си падна особено по идеята и затова реших да не настоявам. И ако трябва да бъда абсолютно честен, тя не беше особено спретната, когато я видях за пръв път.

Анрак замълча и погледна плахо Поулгара.

— Аз се бях маскирала, Анрак — помогна му тя.

— Наистина ли? И защо?

— Магьоснически работи, сам се сещаш.

— А, така ли? Много добре се бяхте маскирала, лейди Поулгара. Изглеждахте си като истинска мърла.

— На твое място бих сменила темата, Анрак — посъветва го Белдаран. — Защо вместо да си говорим за глупости, не закусим, за да можем после да започнем да си стягаме багажа? Нямам търпение да видя новия си дом.

Още същия следобед отплавахме и два дни по-късно вече бяхме в столицата на Рива. Неговите поданици се бяха събрали на брега и ни чакаха. Не мисля, че риванците бяха особено заинтересовани от мен или Белдин. Всички искаха да видят бъдещата кралица. Рива кръжеше непрекъснато около нея, да не би случайно прашинка да падне върху момичето на неговите мечти. Освен това не искаше никой да я хареса твърде много. Сигурен съм, че всички схванаха гледната му точка, поне що се отнасяше до Белдаран.

— По-добре си намери някоя цепеница — промърмори ми Белдин.

— Какво?

— Цепеница, Белгарат — голямо твърдо парче дърво от тези, които се слагат в камините.

— И какво ще правя с тази цепеница?

— Отвори си очите, Белгарат. Вгледай се внимателно в лицето на Поулгара и после огледай физиономиите на тия млади алорни наоколо. Повярвай ми, цепеницата няма да ти е излишна.

Естествено, не тръгнах да си търся цепеница, но пък реших да не изпускам Поул от погледа си, докато сме на Острова на Бурите. Помислих си също, че тя май не бе избрала най-подходящия момент, за да се измъкне от своя пашкул. Бях много горд със своята дъщеря, разбира се, но видът й ме караше да се чувствам доста изнервен.

Стратегията ми беше съвсем простичка. Заставах на такова място, че всички да ме виждат, и гледах страшно. Бях облечен в една от онези смехотворни бели роби, които така впечатляват обикновените хорица, и носех в ръка тоягата, отрязана още в Толнедра. Репутацията ми сред алорните беше впечатляваща, а допълнителните атрибути удвояваха ефекта. Младите риванци се държаха почти през цялото време учтиво и с уважение. Никой от тях така и не се опита да прикотка Поулгара в някое тъмно ъгълче.

Поул, естествено, се забавляваше като никога досега. Не бих казал, че окуражаваше ухажорите, но се усмихваше лъчезарно и от време на време дори казваше по някоя нежна дума. Не е много мило от моя страна да го казвам, но ми се струва, че тя дори тайничко се забавляваше от физиономиите по лицата на младите ривански момичета, които определено не бяха изпълнени с любов към нея.

Бяхме прекарали около седмица в двора на Рива, когато пристигна малка флотилия от кораби на Черек. Другите алорнски крале вече бяха пристигнали за сватбата на Рива.

За мен беше истинско удоволствие да се видя отново с Черек и неговите синове, макар да не ни остана много време за разговори насаме. Поул ме увери, че може да се грижи сама за себе си, но аз нямах никакво намерение да рискувам.

 

Да, Поулгара, разбира се, че ревнувах. Нима всеки баща не ревнува поне мъничко? Знаех чудесно какво се върти в празните глави на тия млади юначаги и определено не смятах да оставям инициативата в техните ръце.

* * *

Няколко дни след пристигането на Черек, Белдин дойде при мен. Аз си стоях все на същото място, с все същата страшна физиономия, а Поулгара, както обикновено, разбиваше сърца на поразия.

— Мисля, че няма да е зле да поговориш с Мечото рамо — ми каза Белдин.

— Така ли?

— Сватбата на Рива вече наведе Алгар и Драс на някои определени мисли.

— Какви по-точно?

— Няма ли да пораснеш, Белгарат? Независимо от чувствата, които Рива и Белдаран изпитват един към друг, това си остава политически брак.

— Теологически, за да бъдем по-точни.

— Все тая. Драс и Алгар вече са се размислили за преимуществата, които би могъл да им донесе един евентуален брак с Поулгара.

— Това е смешно!

— Не съм аз този, който си прави подобни сметки, така че не го казвай на мен. Рано или късно някой от двамата ще отиде при Черек и ще го помоли да говори с теб за това. После пък Черек ще дойде при теб с някакво предложение. Затова по-добре изпревари събитията и не му позволявай да се излага така. Не забравяй, че алорните все още са ни нужни като съюзници.

Казах няколко думички, които просто ще пропусна, и после се надигнах.

— Ще наглеждаш ли Поулгара вместо мен?

— Защо не.

— Оня високия с русата коса въобще не го изпускай от поглед. Син е на един от старейшините, а този остров е твърде малък за война между клановете. — После отидох да потърся Мечото рамо.

Пред него поразтеглих малко истината и му казах, че Алдур е наредил Поулгара да остане при мен в Долината, което означава, че тя не бива да се омъжва известно време. След като веднъж бях неутрализирал бащата, Алгар и Драс можеха да врънкат колкото си искат. Черек просто нямаше да се съгласи да им посредничи.

Черек беше остарял видимо от времето на нашето приключение в Малория. Брадата и косата му бяха посивели, а очите му изглеждаха някак уморени. Той ми каза, че надраките проучвали областите около източната граница на Драс, а мургите дори вече се осмелявали да преминават границата на Алгария.

— Може би няма да е зле да ги плеснем овреме през ръцете — казах му аз.

— Драс и Алгар вече работят по въпроса — отвърна ми той. — На практика все още сме във война с ангараките, което значи, че дори да опитат да протестират на дипломатическо ниво, ние пак ще бъдем в силна позиция.

— Черек, съмнявам се, че точно ангараките ще се опитат да въртят дипломация с нас — казах аз.

— Светът става все по-цивилизован от ден на ден, Белгарат. Толнедранците, да речем, вече се опитаха да ни изиграят няколко дребни номерца от тоя сорт.

— Нима?

— Опитаха се да ме накарат да подпиша някакъв нов закон срещу „пиратството“. Ти чувал ли си някога нещо по-абсурдно? Какви закони може да има в открито море?

— Толнедранците са си такива. И моля те, кажи на Драс и Алгар да си търсят невести някъде другаде. Поулгара не е свободна в момента.

— Ще им спомена за това.

По онова време календарът на алорните още не беше съвсем точен. Алорните, разбира се, брояха годините, но пък не си правеха труда да кръщават месеците, както правеха толнедранците, например. Онова, което ги интересуваше, беше смяната на сезоните. Така че не мога да ви кажа точната дата, на която се състоя сватбата на Рива и Белдаран. Трябва да е било около три седмици след пристигането на Черек. Десетина дни преди сватбата Поулгара най-после се отказа от завоеванията си на местна почва и двете с Белдаран пощуряха на тема шиене на рокли. С помощта на няколко добродушни алорнски момичета те прекроиха наново роклята на Белдаран и след това се заеха да измислят нещо подходящо за сестрата на младоженката. Белдаран винаги си е падала по шиенето, но страстта на Поул датира от този период. Шиенето си е пипкава работа, но пък дава поле за безкрайни женски приказки. Не съм съвсем сигурен за какво точно са си говорили двете млади дами през въпросните дни, защото млъкваха, щом прекрачех прага на стаята. Очевидно е ставало въпрос за някои от онези тайни, които жените предпочитат да не споделят. Поулгара очевидно даваше на сестра си съвети за бъдещия й брачен живот, макар да нямам и най-малката представа откъде пък тя самата е била наясно с тая пиперлива тема. Какво би могла да научи, докато седи на клона и си говори с птиците?

Така или иначе, щастливият ден най-после настъпи. Рива беше адски изнервен, но Белдаран изглеждаше абсолютно спокойна. Церемонията се състоя в тронната зала на двореца. Една тронна зала може би не е най-подходящото място за сватбено тържество, но Рива настояваше, обяснявайки, че иска да се ожени в присъствието на Сферата, а според него нямало да бъде особено уместно да се появи в храма на Белар с меч в ръка. Такъв си беше Рива.

Неделима част от сватбените обреди са различните странни обичаи, чийто първоначален замисъл е отдавна забравен. Според алорните, младоженецът трябва да пристигне първи на сватбата, съпроводен от яки приятели, готови да напердашат всеки, който реши да попречи по някакъв начин на шествието. И тъй бащата, братята и братовчедът на Рива, облечени до един в бляскави ризници, блъскаха без много да се церемонят всеки, дръзнал да се приближи твърде много според тяхната преценка. Ако не бях прибрал бойната секира на Драс преди да потеглим за двореца, един Господ знае как щеше да завърши всичко. Драс се престараваше във всичко и аз не исках да видя как ще разфасова половината гости, само за да покаже колко много обича своя брат.

Малко след като тримата гиганти се кротнаха, преди да са осакатили някого, фанфарен залп, сътворен от Белдин, оповести пристигането на булката. Белдин просто обожаваше Белдаран и затова малко се престара. Почти сигурен съм, че на около стотина мили на юг жителите на Тол Хонет са зарязали за миг делата си с въпроса: „Какво беше това?“, когато ревът на стотици сребърни тръби разцепи въздуха в тронната зала. Фанфарите бяха последвани от прекрасен женски хор — от около стотина девици, струва ми се — който нашепваше химн в чест на младоженката. Всъщност не знам дали „нашепваше“ е точната дума, но след звуковите ефекти на Белдин всичко ми се струваше някак нереално тихо. Моят гърбав брат бе изучавал музика през последните няколко безбурни столетия и трябва да кажа, че химнът беше наистина неземен, макар че да си призная, четирийсет и осемгласните хармонии надхвърлят леко слуховия ми диапазон.

Въоръжени до зъби алорни разтвориха широко дверите на тронната зала на риванския крал и Белдаран, цялата в бяло, прекрачи прага с гъвкава стъпка. Моята русокоса щерка беше бледа като луната, но лицето й не издаваше и намек за слабост или неувереност. На гостите им се схванаха вратовете, докато обърнати назад се взираха в младоженката.

Отнякъде прозвуча звън на огромна камбана. След церемонията потърсих камбаната, но така и не я открих.

После сноп бледа светлина, която ставаше все по-ярка и по-ярка, огря моята по-малка дъщеря.

Поулгара, загърната в лилава кадифена пелерина, пристъпи до мен и ме хвана за ръката.

— Ти ли правиш това? — попита ме тя, кимвайки с глава към божествената светлина, която бе окъпала и без друго съвършената Белдаран.

— Не съм аз, Поул — отвърнах й тихо. — Тъкмо се канех да те попитам дали ти не го правиш.

— Може да е чичо Белдин. — Тя тръсна леко рамене и наметалото й се разтвори, за да разкрие роклята й. Само дето не се задавих, когато я зърнах.

Неземната светлина, за която бях почти сигурен, че е дар от странния старец с раздрънканата каручка, продължаваше да облива искрящата в бяло Белдаран. Роклята на Поулгара беше в синьо — шеметна каскада от дипли и волани, увенчана от семпли, но безкрайно ефектни детайли от снежнобяла дантела. Кройката беше малко смело вталена и изрязана за онези времена, но аз реших да не се заяждам за дреболии. Това наситено синьо правеше роклята да изглежда като пенеща се морска вълна, от която като Богиня се въздигаше Поулгара.

Направих каквото можах, за да изглеждам напълно спокоен.

— Хубава рокля — процедих през стиснатите си зъби.

— О, тая вехтория ли? — подхвърли тя престорено небрежно, отмятайки уж между другото една от диплите. После се засмя с онзи топъл, дълбок смях, който далеч надхвърляше невръстната й възраст, и, направо не е за вярване, ме целуна. Никога преди не го беше правила по свое собствено желание и аз бях така сепнат от това, че почти не чух предупредителния звън в главата си.

Разделихме се и всеки от нас хвана сияещата булка под ръка, след което с достолепна, отмерена крачка предоставихме заедно нашата обична Белдаран на обожаващия я крал на Острова на Бурите.

Главата ми беше пълна с куп належащи проблеми и затова почти не дадох ухо на церемониалните слова на Върховния жрец на Белар. Така де, ако сте били на една сватба, все едно сте били на всичките. Все пак чудесата, съпътстващи тази церемония, все още не бяха свършили.

Сферата на моя Учител пламна в тъмно, много тъмно синьо, досущ като това на роклята на Поулгара. Всички ние бяхме безкрайно щастливи, че Белдаран се омъжва за Рива, но изглежда Сферата беше далеч по-заинтригувана от Поулгара, отколкото от нейната сестра. Готов съм да се закълна, че казвам самата истина за онова, което последва, макар никой друг в залата да не го видя. Не че аз самият не си помислих, че съм превъртял и ми се привиждат разни неща. Сферата, както вече казах, грейна, но в това все още нямаше нищо толкова необичайно, тъй като Рива беше наблизо.

Необичайното беше, че Поулгара също грейна. Сякаш самото й тяло излъчваше бледа синя светлина, а иначе белият й кичур сияеше в същото теменужено синьо, което излъчваше и Сферата.

После ми се стори, че дочувам от дъното на залата да се приближава едва доловимо пърхане на призрачни криле. Това беше именно онази част от видението, която ме накара да се запитам дали съм с всичкия си, защото определено не бях пиян.

Изглежда обаче Поулгара също чу странния шум, защото се обърна почти едновременно с мен.

След това с неизмерима любов и почит моята чернокоса вироглавка се поклони пред сияещия образ на снежно бялата сова, кацнала на един от рафтовете в дъното на тронната зала на крал Рива.