Дейвид Едингс, Лий Едингс
Белгарат — магьосникът (21)

Двадесета глава

Като се сещам за всички неприятности, причинени ми от дългата поредица от Селмисри, чувствата, породени у мен от поредната Кралица-Змия, бяха повече от странни. Но тя самата бе необикновена. Изборът на всяка нова кралица на Нийсия се основава почти изцяло на нейната външност. В определен период от живота на настоящата кралица биват избирани двайсет кандидатки за трона. Дворцовите евнуси имат рисунка на първата Селмисра и с нея обикалят кралството, сравнявайки чертите на всички дванайсетгодишни кандидатки с оригинала. Двайсетте избранички биват отвеждани в едно кралско имение недалеч от Стис Тор, за да получат нужното обучение. Когато старата кралица умре, двайсетте биват оглеждани повторно и една от тях става наследница на трона. Останалите деветнайсет се прощават с живота. Брутално, но политически издържано решение. Външността и маниерите са двата решаващи фактора при избор. Интелигентността не се взема под внимание. При подобен подбор обаче шансовете да се натъкнеш на някоя пълна идиотка или пък на гений са кажи-речи равни. Очевидно този път случайността бе избрала интелекта. Тя, разбира се, беше и доста хубава. Селмисрите винаги са красавици. Бе усвоила до съвършенство и цялото типично за поста маниерничене, тъй като от това на времето бе зависил животът й. Новата кралица се бе оказала и достатъчно умна, за да прикрие своя интелект, чувството си за хумор и впечатляващата сила на характера. Но озовала се на трона, тя прибързано бе решила, че е в безопасност. Представете си само колко разтревожени са били дворцовите евнуси, когато разбрали истинската й природа. Във всеки случай са били достатъчно разтревожени, за да започнат планирането на нейното убийство.

А на мен тя ми хареса. Поредната Селмисра беше красива, интелигентна млада жена, която се опитваше да извлече най-доброто от една твърде неблагодарна ситуация. Както тя самата бе споменала, множеството наркотици, които вземаше, я бяха направили временно безплодна, но беше намерила решение и за този проблем. Винаги съм се чудил какво ли щеше да се случи, ако все пак бе успяла да се омъжи. Подобен прецедент вероятно щеше наистина да промени историята в тази част на света.

Поживях в нейния палат още няколко седмици и после си тръгнах, макар и против волята си. Моята царствена домакиня се оказа достатъчно щедра, за да ми заеме своята лична кралска баржа, с която се спуснах по течението на Реката на змията.

Малко преди да достигнем бързеите, се отбихме към северния бряг и аз поех по виещата се пътека, която водеше към планините на Марагор.

Истинско облекчение беше да се измъкна от блатата на Нийсия. Вече нямаше защо да си отварям очите на четири заради змиите и не ме следваше облак от комари. Колкото по-високо се изкачвах в предпланините, толкова по-студен ставаше въздухът, а горите — по-редки. Винаги съм предпочитал планините.

Имах малко неприятности на границата с Марагор. Марагите явно все още практикуваха обредния канибализъм, за който ми бе споменал Белдин. В техните очи чужденците бяха преди всичко крачещ източник за прехрана. Все пак не ми се наложи дълго да ги убеждавам, че не си струва да хвърлят усилията си на вятъра. След което спокойно продължих на северозапад, към столицата Мар Амон.

Вече споменах за някои от странностите в марагската култура, но този път ще трябва да бъда малко по-подробен в обясненията си. Бог Мара винаги е обръщал твърде голямо внимание на физическата красота. За една жена красотата не представлява особен проблем — тя или я има, или я няма. Виж, на мъжете им се налага да поработят по въпроса. Мъжката красота се опира на добре развитата мускулатура. По тази причина марагите прекарваха голяма част от времето си във вдигане на тежки неща високо над главите си. След известно време обаче това занимание започва да досажда, пък и какъв е смисълът да си напомпан до пръсване от глава до пети, ако не използваш за нещо мускулите си. Затова и мъжете в Марагор си устройват всевъзможни състезания — бягане, скачане, хвърляне, плуване и тъй нататък. За съжаление, когато развиеш твърде много мускулите си, те май започват да притискат главата и да смаляват мозъка. Тъй че след известно време всеки зрял мъж в Марагор става красив като мраморна статуя и почти толкова интелигентен. Това правеше мъжете неспособни да се грижат за себе си и тази функция се падаше на жените. Те притежаваха цялата марагска собственост, движима и недвижима, и се грижеха за своите мъжлета като за писани яйца. Освен това организираха всевъзможни турнири, които да поддържат духа на тези ходещи произведения на атлетическото изкуство.

В Марагор жените са далеч повече от мъжете, но това не представлява особен проблем за местното общество, тъй като от марагските мъже и без друго не излизат добри съпрузи. Накратко, марагите се оправят съвсем прилично и без бракове. Те са щастливи, умеят да се радват на живота и в известен смисъл са доста щедри един към друг.

(Спирам дотук. Поради куп различни причини Поулгара никога не е имала високо мнение за марагите, което означава, че ако продължа с обясненията за тях, най-вероятно ще й дам пореден повод да се заяде с мен.

О, само още нещо. Марагите нямат върховен глава или суверен. Държавата се управлява от Матриархален съвет, съставен от жени на средна възраст, за които се предполага, че надвишават средното ниво на интелигентност. Той взема всички важни решения, касаещи държавната политика. Знам, че звучи малко странно, но пък подобна уредба явно подхожда на Марагор.)

Държавата на марагите се простира в една приятна наглед и изключително плодородна долина в южната част на Толнедранските планини. Там има богати залежи на минерали и бързи потоци, които преминават през тези залежи и даряват марагите наготово с богат урожай от полезни изкопаеми, в чийто списък влизат и цял куп скъпоценни камъни. Диаманти, сапфири и смарагди се търкалят между дребните камъчета на речните брегове и само чакат някой да ги вдигне от земята. Стига, разбира се, да има око, за да ги забележи. Виж, златото по дъното на речните басейни е видимо за всеки. Марагите не дават и пет пари за него. С течение на вековете Марагор се е превърнал в държава-рентиер — марагите не са особено заинтересувани да развиват търговията със съседите си. Когато на околните народи им потрябва евтино злато или пък диаманти на безценица, те просто отскачат до Марагор и си ги осигуряват срещу хранителни продукти и суровини. Сега сами разбирате защо марагите никога не са секли монети. Освен това тяхната представа за красота се основава на физическото съвършенство и те не обръщат почти никакво внимание на украшенията. А щом обърнеш гръб на парите и бижутата, златото става кажи-речи ненужно. То е твърде меко и твърде тежко, за да му бъде намерено някакво практическо приложение.

Независимо от това златото привлече моето внимание. Отклоних се леко от прекия път между границата и столицата и успях да се запася с достатъчно злато. Знам, беше глупаво от моя страна. Но трябва да признаете, че когато златото се въргаля в краката, никак не е лесно да му обърнеш гръб.

Беше вече есен, когато достигнах Мар Амон — красив град, построен на няколко мили от голямото езеро, което се простира в самия център на Марагор. Отидох право в храма на Мара и се представих на Върховната жрица. В Марагор имаше и жреци, разбира се, но точно като останалите мъже, те играеха незначителна роля във важните дела на държавата. Върховната жрица се оказа висока, красива жена на около четирийсет и пет. Името й беше Терел. Поприказвах малко с нея и скоро разбрах, че външният свят я интересува твърде малко. Това може би е най-сериозният недостатък в марагската култура. Няма друго място, което да е така изолирано от останалата част на света.

Независимо, че нямах пулсиращи бицепси и врат като дървесен дънер, марагските жени все пак ме намираха привлекателен. Може би моята популярност също е изиграла решаваща роля в преценката им. Мъжката слава в Марагор се опира преди всичко на спечелените в състезанията титли. Освен това марагските мъже са доста скучни събеседници. А жените, както може би сте забелязали, обичат да си говорят. Сигурно вече сте разбрали, че същото се отнася и за мен.

Поскитах известно време из Мар Амон и много от разговорите, започнали с едно най-обикновено „Добро утро“, продължаваха до свечеряване. Жените на Марагор се оказаха дружелюбни и щедри, тъй че храната и подслонът не бяха никакъв проблем за мен.

Има няколко начина за мъжете да облекчат съзнанието си след тежка загуба. Едно от тях вече бях опитал в Камаар, но резултатът се оказа плачевен. Другото, което изпробвах в Мар Амон, беше не толкова саморазрушително, но пък кажи-речи със същия резултат. Прекомерното сладострастие може да прояде душата също тъй успешно, както и алкохолът. Е, поне черният ви дроб няма да пострада.

(Да спрем дотук, а?)

Изкарах девет години в Мар Амон. Те преминаха в състояние на полуопиянение, а след първите две-три лета вече се обръщах на малко име към всяка заслужаваща внимание столична дама.

През пролетта дойде да ме търси Белдин. Тъкмо закусвах в кухнята на една много мила млада госпожица, когато той отвори вратата с гръм и трясък. Лицето му приличаше на буреносен облак.

— Какво си мислиш, че правиш, а, Белгарат? — прогърмя той.

— Каня се да закуся. На теб на какво ти прилича?

— Прилича ми на прелюдия към мърсуване.

— Говориш като улгос, Белдин. Освен това значението на думата „мърсуване“ е твърде разтегливо, за да ти се обидя. Как успя да ме откриеш?

— Не беше чак толкова трудно — изръмжа той. — Оставяш диря, широка половин миля.

Той се приближи до масата и седна на един от свободните столове. Без да обели и думичка, моята домакиня сервира закуска и на него.

— Да знаеш, че си се превърнал в легенда в Камаар — продължи той, все още доста ядосан. — Не са виждали някой, който да се задържи толкова дълго пиян като теб.

— Сложих край на пиенето.

— Сигурно. Забелязах обаче, че бързичко си му намерил други заместители. Отвращаваш ме. Само от вида ти ми се гади.

— Не ме гледай тогава.

— Налага ми се. Идеята не беше моя. Мен ако питаш, можеш спокойно да си вържеш някой по-тежичък камък на шията и да скочиш в близкия гьол. Дойдох да те търся, защото бях принуден да го сторя. Изпратиха ме.

— Предай извиненията ми на Алдур. Кажи му, че съм се пенсионирал.

— Не думай! Ти не можеш да се пенсионираш, плужек такъв. Приел си съдбата си доброволно и сега няма как да се откажеш заради едното самосъжаление.

— Върви си, Белдин.

— О, не, Белгарат. Нашият Учител ме изпрати да те върна обратно в Долината и аз ще му се подчиня, дори ти да не искаш да го сториш. Можем да го направим по лесния начин, а можем и по трудния. Зависи изцяло от теб. Ще се прибереш ли с добро, непокътнат, или да те върна обратно на парченца?

— Това последното може да ти отнеме известно време, братко мой.

— Не мисля. Ако се съди по детските номерца, които си правил по пътя дотук, от уменията ти не е останало дори колкото да изгасиш свещ. Сега престани да хленчиш като стара мома и тръгвай с мен обратно към Долината, където ти е мястото.

Той се изправи.

— Не. — Аз също се изправих.

— Ти си отвратителен, Белгарат. Да не мислиш, че последните дванайсет години, прекарани в пиянство и разврат, са променили нещо? Поледра все още е мъртва, твоите дъщери все още са в Долината, а ти все още си имаш своите задължения.

— Прехвърлям ги на теб, братко. Наслаждавай им се на воля.

— Тогава май ще е по-добре да започваме.

— Какво да започваме?

— Да се бием. — И без да губи нито секунда, той ми заби един юмрук в корема.

Белдин е ужасно силен и неговият удар ме хвърли на пода, но преди това прелетях през цялата стая. Лежах на земята и се опитвах да поема отново въздух, когато той се приближи и ме срита в ребрата.

— Можем да продължим така цяла седмица — изръмжа Белдин и отново ме срита.

Принципите ми бяха сериозно пострадали през „времето, прекарано в пиянство и разврат“, както го бе нарекъл моят побратим, но не дотам, че да реша да играя нечестно срещу него. Докато ме нападаше само с удари и ритници, нямаше да използвам магия. Изправих се на крака и двамата се пердашихме известно време. Странно, но това ме накара да се почувствам по-добре. И което беше още по-странно, стори ми се, че Белдин знаеше това.

Накрая и двамата се проснахме на пода, изтощени до изнемога.

С огромно усилие Белдин все пак успя да се претърколи и да ме прасне още веднъж.

— Ти предаде нашия Учител! — изръмжа той и ме удари още веднъж. — Предаде Поледра!

Около едното ми око се образува лилав кръг.

— Предаде дъщерите си!

С учудваща за лежащ на пода човек пъргавина, той успя да ме срита в гърдите.

— Предаде паметта на Белсамбар и Белмакор! С нищо не си по-добър от Зедар! — И огромният му юмрук полетя отново към мен.

— Чакай малко — казах, вдигайки немощно ръка.

— Стига ли ти толкова?

— Очевидно.

— Ще се върнеш ли тогава с мен в Долината?

— Добре де… щом е толкова важно за теб.

Белдин седна.

— Знаех си аз, че ще успея да те убедя. Имаш ли нещо за пиене под ръка?

— Вероятно. Всъщност нямам никаква представа. Не съм близвал алкохол откак напуснах Камаар.

— Значи трябва доста да ти се е разсъхнало гърлото.

— Не мисля, че трябва да го правя пак, Белдин.

— Не се безпокой, ти не си като другите пияници. В Камаар си се наливал с определена цел. Това вече е минало. Просто не го оставяй повече да те завладее.

Марагската госпожица, чиято кухня току-що бяхме потрошили, донесе на всеки от нас по халба бира. Пивото ми се стори отвратително на вкус, но Белдин очевидно не мислеше така. Дори не успях да си допия халбата. Не ми се искаше да започвам отново. Тук му е мястото да уточня, че през последвалите векове по-често държах халбата за компания, отколкото да пия от нея. Хората могат да си мислят каквото искат, но аз съм се събуждал твърде често вонящ на повърнато, за да ми държи влага до края на живота.

На следващата сутрин се извинихме на домакинята за поразиите, причинени от нас, и потеглихме към Долината. Времето беше прекрасно, затова решихме да не приемаме други форми, а просто да повървим. В края на краищата, нямахме чак толкова бърза работа.

— Какво става? — попитах Белдин, когато се бяхме отдалечили на около миля от Мар Амон.

— Ангараките са започнали да прииждат по рифовия мост — отвърна ми той.

— Да, и аз чух за нещо подобно. Селмисра ми каза за разузнавателните отряди.

— Нещата отидоха още по-далеч. Доколкото знам, цялото население на Ктол Мишрак се е прехвърлило на нашия бряг. Войниците са преминали първи и са се спуснали надолу по брега. В момента строят крепост недалеч от устието на една от реките, които се вливат в Източното море. Кръстили са я Рак Госка, а себе си наричат „мурги“. Те са все същите ангараки, но явно искат да се разграничат от онези, които са останали в Малория.

— Не съвсем. Ти как си със староангаракския?

— Не си губя времето с мъртви езици, Белгарат.

— Този не е съвсем мъртъв. Някои от хората в Ктол Мишрак всъщност говорят на развален староангаракски. Както и да е. На този език думата „мурго“ означава „благородник“ или „воин“. Очевидно тези мурги са били нещо като аристократи в Ктол Мишрак.

— Какво означава „тул“ тогава?

— „Крепостен“ или може би просто „селянин“. Социалното разделение при тях е доста мъгляво. Ти би трябвало да го знаеш и сам, Белдин. Прекарал си в Малория повече време от мен.

— Не бях там, за да осъществявам социални контакти. Втората вълна ангараки се е заселила северно от мургите. Те се наричат „тули“ и снабдяват мургите с храна. Третата върна е тръгнала към областта, която някога беше част от източна Алория — онази огромна гора, сигурно се сещаш. Те се наричат помежду си „надраки“.

— „Граждани“ — преведох му. — Класата на търговците. Алорните правят ли нещо по въпроса?

— В общи линии, не. Ти си ги разхвърлял на доста голямо пространство. Бичия Врат вече говори за поход на изток, но той не разполага с нужната армия за това. Алгар пък не би могъл да направи кой знае какво, тъй като Източният лагер блокира достъпа му до тази част на континента.

— Май ще е по-добре да се свържем с Учителя, след като се върнем в Долината. В тази миграция няма нищо случайно. Докато ангараките си стояха в Малория, те не бяха проблем за нас. Сега са се установили на нашия бряг, за да създадат условия за идването на гролимите. Май ще се наложи да изритаме тия мурги, тули и надраки обратно там, откъдето са дошли.

— Нова война?

— Ако се наложи. Не мисля, че можем да си позволим да допуснем гролимите на този континент.

— Изумително — каза той.

— Кое?

— Мозъкът ти все още работи. Реших, че съвсем е изветрял през последните десетина години.

— Близо бях до това. Още няколко години в Камаар и това щеше да се случи. Пиех каквото ми попадне.

— И аз чух нещо подобно. И какво те накара да спреш?

— Учителя ми се яви. Бързичко изтрезнях и хукнах да се махам от Камаар. Оттам минах през Арендия и Толнедра. Но щом си вървял по следите ми, сигурно знаеш за моите подвизи по тия места. Дриадите създаваха ли ти проблеми, докато минаваше през гората им?

— Не видях ни една от тях.

— Може да си улучил неподходящо време. Защото мен определено ме забавиха.

— Не думай.

— Размножителният им период тъкмо бе започнал.

— Трябва да е било доста забавно.

— Не бих казал. Ти говори ли въобще със Селмисра в Стис Тор?

— Съвсем набързо. Големи чудесии ставаха в столицата, когато минах оттам. Някой тъкмо беше заклал всички висшестоящи дворцови евнуси.

Аз се засмях доволно.

— Добро момиче!

— Какви ги приказваш, Белгарат?

— Точно тази Селмисра не е никак глупава. Но беше направила грешката да го покаже на евнусите си. Те вече планираха нейното убийство и аз й подсказах как би могла да реши проблема. Всичките ли беше успяла да оправи?

— Доколкото разбрах, да.

— Вероятно затова се е забавила толкова много. Тя е много последователна млада госпожица. Така-а, а Торак какво прави в Ашаба? Селмисра ми каза, че е отишъл там.

— Изживява религиозен екстаз, както чувам. И това през последните десет години. От самото начало бръщолеви някакви несвързани идиотщини. Урвон е назначил екип от гролими, които записват надлежно всяка думичка на Торак. Даже са кръстили тези бълнувания „Ашабски пророчества“. Между другото, напоследък всички са пощурели. Бичия Врат е приковал някакъв луд за една колона западно от Боктор и е назначил писар, за да записва всичко, което онзи каже.

— Добре. Аз му казах да постъпи така. Малко преди да си тръгне, Учителя каза, че занапред ще получаваме инструкции чрез предсказания, а не директно като преди.

Направих кратка пауза.

— Как са момичетата? — попитах, като се опитах гласът ми да звучи спокойно.

— По-големи. Теб те нямаше доста време.

— Вече трябва да са станали на около десет.

— На тринайсет са. Рожденият им ден беше през последната зима.

— Ще е хубаво да ги видя отново.

— Само не очаквай топло посрещане, Белгарат. Белдаран може и да ти се зарадва, но ти определено не си сред любимците на Поул.

Оказа се, че това последното е доста меко казано.

Двамата с Белдин напуснахме Марагор и прекосихме Толнедранските планини на път към Долината. Не бързахме особено. След забележката на моя гърбав малък побратим се чувствах доста напрегнат при мисълта за предстоящата среща с Поулгара. И с пълно право, както се видя по-късно.

През скитническите години ми бе липсвало умиротворението на Долината. Всепоглъщият й покой ме обзе още когато се спуснахме от планините и аз погледнах за пръв път от толкова време своя дом. Болезнените спомени бяха още там, но изминалото време ги бе притъпило. Въпреки това от време на време някой дребен детайл се забиваше в сърцето ми като нож.

В отсъствието на Белдин, моите дъщери се бяха пренесли при близнаците. Да се каже, че сладкото бебешко личице на Белдаран се бе разхубавило още повече, е все едно да не се каже нищо. Макар да бе едва на тринайсет, красотата й вече наистина беше изумителна. Разкошната й дълга коса бе добила цвета на лен. Лицето й спираше дъха, щом го погледнеш, а движенията й бяха грациозни като на газела.

— Татко! — възкликна тя, когато се изкачих на върха на кулата. Гласът й беше богат и звучен, глас, който не можеш да се умориш да слушаш. Ти изтича през стаята и се хвърли в прегръдките ми. В същия миг се проклех за дванадесетте пропилени години. Цялата ми любов към нея се върна с пълна сила и ме разтърси. Стояхме така прегърнати доста време и сълзи се стичаха по бузите ни.

— Е, стари вълко — каза кисело друг един глас, — виждам, че си решил да се върнеш на местопрестъплението.

Трепнах. После въздъхнах, свалих ръце от прекрасните рамене на Белдаран и се обърнах, за да срещна погледа на Поулгара.