Дейвид Едингс, Лий Едингс
Белгарат — магьосникът (10)

Девета глава

След откритието на моята спътница животът ми вече не беше същият. Никога не знаех какво ще ме гледа, когато се обърна — вълк или сова, пеперуда или мечка. Явно й доставяше огромно удоволствие да ме стряска, но след известно време новооткритата игра взе да й омръзва и тя започна да се преобразява само в сова.

— Какво толкова намираш в совите? — троснах й се един ден.

— Харесвам ги — обясни ми тя, сякаш това беше най-естественото нещо на света. — През първата ми зима, когато бях още малко и наивно същество, преследвах заек, който подскачаше насам-натам из снега. Тогава отгоре се спусна една огромна бяла сова, която ми измъкна зайчето изпод носа. Отнесе го до близкото дърво и го изяде, като ми подхвърляше остатъците. Тогава си помислих, че не е никак зле да си сова.

— Глупости — изсумтях аз.

— Може би — отвърна невъзмутимо, докато оправяше перата на опашката си, — но ми е забавно. Някой ден друго преображение навярно ще ми достави още по-голямо удоволствие.

Тези, които познават моята дъщеря, вероятно вече са се сетили как й е дошла идеята за онова „ново преображение“. Нито Поулгара, нито жена ми искат да ми кажат как са общували една с друга през онези ужасни години, в които си мислех, че съм изгубил Поледра завинаги. Но май пак се увличам…

През следващите няколко века всичко в Долината беше мирно и тихо. Вече бяхме задействали необходимите механизми, които трябваше да доведат до нужните резултати. Сега не ни оставаше нищо друго, освен да отброяваме годините.

Настъпи и денят, в който Тол Недран изгоря до основи и моите мъки по създаването на рода на Хонетините най-после дадоха плод. Един от членовете на този род — по онова време дребен градски чиновник — носеше любовта към каменоделството и зидарството, която така внимателно бях вплел в наследствената тъкан на Хонетините. Та той изучи внимателно опожарения град и посъветва градските патриарси оттук нататък къщите да се строят от камък, защото ще бъдат далеч по-огнеустойчиви от дървените колиби със сламени покриви. После, въпреки бурните негодувания на лодкарите и собствениците на салове, бяха построени и първите мостове през реката — един на северния край на острова и друг — на южния.

След като най-после се досетиха да засипят блатата с чакъл, местните запретнаха още по-здраво ръкави. Честно казано, нас не ни вълнуваше особено дали жителите на Тол Хонет ще живеят в каменни къщи или в сламени хижи. Важни бяха задругите на строителите, които послужиха като основа за възникването на бъдещите легиони. Именно от тези легиони щяхме да се нуждаем по-късно. Строежът на каменни блокове е непосилно занятие за сам човек, той изисква обединените усилия поне на няколко души. Стандартната строителна бригада от десет души постепенно се превърна във взвод. Когато се налагаше да се носят особено тежки каменни блокове, бригадите се организираха по десет — стандартната рота. За поставянето на особено тежките каменни плочи, които служеха за основи, бяха необходими по сто бригади от по десет души — легион. За да бъде свършена нужната работа, беше необходима и организация, така те скоро се научиха да изпълняват заповедите на своите бригадири. Убеден съм, че вече схванахте. Моят Хонетин стана главен надзорник на строителните операции. Може дори да се каже, че бях горд с него, пък бил той и Хонетин.

По това време Толнедра не беше и наполовина толкова цивилизована, колкото е сега — ако човек въобще може да нарече Сенедра цивилизована. Във всяко общество има хора, които предпочитат по-скоро да вземат наготово онова, от което се нуждаят, вместо да се потрудят за него. Толнедра не правеше изключение. Околностите на града гъмжаха от банди главорези и когато една от тях се опита да прекоси северния мост, за да плячкоса мирното население, моят надзорник заповяда на хората си да оставят инструментите и да грабнат оръжие. Останалото, както казват, е история. Моето протеже на мига осъзна какво е създал и така се роди мечтата за една нова империя.

След като строителят Хонет разпростря властта си в радиус от двайсет мили около Тол Недран, той набързо прекръсти града на Тол Хонет и се самопровъзгласи за Ран Хонет Първи — Император на цяла Толнедра. Това си беше леко изхвърляне, тъй като територията на неговата „империя“ не надвишаваше четиристотин квадратни мили, но все от нещо трябва да се започне.

На мен обаче не ми остана време да седя и да се радвам на постижението си, защото малко след това избухна гражданската война в Арендия. Никак не ми се искаше родовете, които бях създавал векове наред, да се изтребят взаимно до крак само за няколко месеца. Трите главни града в Арендия — Во Мимбър, Во Вакун и Во Астур бяха основани отдавна. По онова време всеки от тях се управляваше от граф. Не знам дали идеята за общ крал щеше да хрумне на арендите, ако Хонетинската империя не се бе простряла на юг. Не след дълго графът на Во Астур реши проблема — поне от своя гледна точка — като се самообяви за крал на Арендия.

Гражданската война ми създаде сериозни неприятности. Разкъсвах се на парчета, опитвайки се да предотвратя срещата на членовете на трите графски рода, създадени лично от мен, на бойното поле. Ако наследникът на Мандорален беше убил, да речем, този на Лелдорин, мирът между графовете щеше да се превърне в абсолютна химера.

И като че ли бъркотията в Арендия не беше достатъчна, та хергелета от хрулжини и глутници алгороти нападнаха източните части на държавата в търсене на нещо — или някого — за ядене. Улгосите нямаха никакво намерение да излизат от пещерите и затова чудовищата бяха закъсали за храна.

За пръв път забелязах зверовете, докато водех барона на Во Мандор, наследник на Мандорален, към бойното поле. Аз, естествено, не исках той да се добере дотам, затова го разкарвах по възможно най-дългия път. Бяхме близо до границата с Улголанд, когато ни нападнаха алгоротите.

Мандорин, баронът, беше мимбрат до мозъка на костите си. Той и неговите васали се бяха опаковали от главата до петите в броня, която ги защитаваше от отровните нокти на алгоротите.

Мандорин извика на васалите си да се подредят в боен строй, смъкна забралото, свали пиката в атакуваща позиция и се спусна напред.

Какво да го правиш, кръвта вода не става.

Смелостта на алгоротите е резултат от стадното им чувство. Затова, когато Мандорин и неговите хора започнаха да ги избиват един по един, глутницата скоро се пръсна и чудовищата си плюха на петите. Не след дълго и последният от тях се скри сред дърветата на близката горичка.

Когато Мандорин вдигна забралото на шлема си, на лицето му вече беше цъфнала широка усмивка.

— Какво освежаващо премеждие, древни Белгарат — каза той развеселен. — Жалко само, че бяха твърде плашливи и така само ни развалиха удоволствието.

Аренди!

— Ти по-добре гледай да уведомиш всички за този инцидент, Мандорин — казах му аз. — Жителите на Арендия трябва да узнаят възможно най-скоро, че чудовищата от Улголанд се крият в тази гора.

— Ще посъветвам всички мимбрати да са нащрек — обеща той. — Безопасността на васитите и астурианците не е моя грижа.

— Те също са твои сънародници, Мандорин. Това те задължава да предупредиш и тях.

— Те са мои врагове — заинати се той.

— Което не ги прави по-малко хора от теб. Въпрос на чест е да предупредиш и тях, а ти си човек на честта.

Приказките за честта го спечелиха за идеята. Сянка на съмнение пробяга за миг по лицето му, но накрая то се проясни.

— Ще бъде както казваш, Древни — обеща ми той. — Така или иначе, скоро няма да има нужда от това предупреждение.

— Така ли?

— Щом приключим с астурианците, аз лично ще поведа отряд към планините на Улго. Смятам, че изтребването на тази напаст едва ли ще ни отнеме кой знае колко време.

Все едно че слушах Мандорален.

Около петнайсет столетия след пропукването на света, Белдин се завърна отново от Малория, за да ни разкаже какво става с Торак и неговите ангараки. Белмакор също бе зарязал забавленията си в Марагор, за да се присъедини към нас. Нямаше го само Белзедар. Събрахме се в кулата на Учителя и седнахме на обичайните си места. Празното кресло на Белзедар притесняваше всеки от нас.

— За известно време в Малория цареше пълен хаос — започна разказа си Белдин. — Гролимите от Мал Яска избираха своите жертви за заколение почти изцяло от офицерските корпуси на армията, а генералите на свой ред арестуваха и екзекутираха всеки гролим, срещу когото успяваха да изфабрикуват някакво обвинение. Накрая на Торак му писна от всичко това и сложи край на безредиците.

— Жалко — промърмори Белмакор. — И какво точно направи Торак?

— Призова висшето командване на армията и гролимите първосвещеници в Ктол Мишрак и им постави ултиматум. Каза им, че ако не прекратят игричките си на мига, ще му се наложи да ги привика до един в Ктол Мишрак, за да ги държи под око. Това заявление изостри вниманието и на едните, и на другите. Те могат да си живеят в Мал Яска и Мал Зет при полуавтономия, пък и климатът на тези два града не е чак толкова отвратителен. Ктол Мишрак е като предградие на ада. Той е в южния край на арктическото блато — толкова на север, че през зимата дните са не по-дълги от два часа. Ако онова, което следва там след зазоряване, може да се нарече ден. Торак е покрил небето над града с облаци, които никога не се разнасят, тъй че слънчевите лъчи почти не достигат улиците му. Ктол Мишрак означава „Градът на Вечната нощ“ и бих казал, че това име доста му подхожда. Наоколо виреят само лишеи. Другите растения просто не могат да оцелеят в такъв мрак.

Белтира потръпна.

— Защо прави всичко това? — попита той изумено.

Белдин сви рамене.

— Кой знае защо Торак прави каквото и да е? Той е луд. Може да иска да скрие лицето си. Мисля, че гролимите и генералите се кротнаха и заради това, че всъщност Ктучик е онзи, който коли и беси в Ктол Мишрак. Аз успях да се срещна с Урвон, а той може да смрази и кръвта на змия само с един поглед. Всички говорят, че Ктучик бил още по-зъл.

— Откри ли кой е третият ученик? — попитах.

Белдин поклати глава.

— Никой не иска да говори за него. Останах с впечатлението, че не е ангарак.

— Това въобще не е в стила на моя брат — каза замислено Алдур. — Торак гледа на другите човешки раси с отвращение.

— Може и да греша, Учителю — призна Белдин, — но повечето ангараки смятат, че не е един от тях. Както и да е. Важното е, че заплахата от преместване в Ктол Мишрак охлади нрава на Урвон, който командва парада в Мал Яска. Той започна да се подмазва на генералите почти на мига.

— А Урвон наистина ли има чак такава автономия? — попита Белкира.

— На този етап — да. Торак е концентрирал вниманието си върху Сферата и е оставил административните въпроси на своите ученици. Ктучик е абсолютен господар в Ктол Мишрак, а Урвон седи на трона си в Мал Яска. Той обожава да го обожават. Единственият друг значим център в Малория е Мал Зет. Логично е да се предположи, че там се спотайва третият ученик на Торак. Така че щом генералите се помириха с Урвон, Торак ги изпрати по живо по здраво да си вървят у дома. По-късно уточниха подробностите помежду си. Сега гролимите върлуват в границите на Мал Яска, а генералите — в Мал Зет. Всички останали градове и области се управляват съвместно. Това не се харесва особено на нито една от страните, но те и без друго нямат кой знае какъв избор.

— Това ли са последните новини от Малория? — попита Белкира.

— Има още някои подробности. Когато генералите и гролимите прекратиха дрязгите помежду си, това тутакси им осигури достатъчно време, за да се заемат поотделно с карандите.

— Грозни диваци — отбеляза Белмакор. — Когато за пръв път видях един от тях, не можах да повярвам, че е човек.

— Е, те са се поочовечили напоследък — отвърна Белдин. — Ангараките се видяха в чудо с карандите още щом напуснаха границите на Даласийските планини. Карандите си имат нещо като конфедерация от седем кралства в североизточния ъгъл на континента. Новосътвореният от Торак океан промени доста и техния климат. Някога в Карандия цареше нещо като ледников период — много сняг, глетчери и прочие. Но парата, която изригна при пропукването на континента, разтопила всичко кажи-речи за една нощ. Преди имало едно неголямо поточе, кръстено Маган, което се виело през Карандските планини в югоизточна посока и се вливало накрая в океана при Гандахар. Когато всички глетчери се разтопили наведнъж, поточето се превърнало в пълноводна река, която наводнила три четвърти от земите край бреговете си. Това принудило карандите да потърсят убежище на някое по-високо място. За тяхно нещастие, по-високото място, което открили, се оказало част от територията на ангараките.

— Тяхното нещастие може да се превърне в наш късмет — подхвърли Белмакор, — защото докато ангараките са заети с карандите, ще им остава по-малко време да мислят за нас.

— Та докато гролимите се боричкаха с генералите — продължи Белдин, — карандите си живееха що годе спокойно. Но още щом Торак уреди въпроса, ангаракските генерали тутакси поведоха войските към карандското кралство Палия и скоро го завладяха. Карандите не могат да се мерят с тях и кралството падна за около месец. Гролимите започнаха да точат жертвените си ножове, но генералите решиха да оставят Палия непокътната, при условие, разбира се, че поданиците й плащат данъци. Те предложиха също карандите от Палия да бъдат обърнати във вярата на Торак. Това направо вбеси гролимите. Според тях останалите човешки раси са достойни само за робство или за жертвоприношения. Известно време Торак се чудеше чия страна да вземе и накрая подкрепи генералите. Тяхното предложение му осигуряваше не само повече вярващи, но и нови попълнения за армията — в случай, че Белар все пак открие начин да преведе алорните си през океана. Не знам защо, но алорните явно доста притесняват Торак.

— Нищо чудно — каза Белмакор. — На мен ми действат по същия начин. Може би заради навика им да се юрват с рогата напред при най-дребния повод.

— Торак дори придвижи нещата с още една стъпка напред — продължи Белдин. — Палия му се стори твърде малка. Той заповяда на своите гролими да покръстят цяла Карандия. „Искам ги всичките — каза им той, — всеки човек, който живее в границите на Малория, трябва да се преклони пред мен и ако някой от вас ме разочарова, ще усети силата на гнева ми.“ Гролимите определено изглеждаха мотивирани, когато се запътиха към Карандия.

— Това вече е повод за безпокойство — каза Алдур. — Докато моят брат има само своите ангараки, ние лесно можем да мерим сили с него. Но решението му да приеме и други раси променя ситуацията.

— Засега той няма кой знае какъв успех, Учителю — побърза да го успокои Белдин. — Торак успя да наложи своята религия преди всичко заради превъзходството на армията си, но на границата на Мелсенската империя генералите се натъкнали право на кавалерията от слонове. Както дочух, гледката не е била особено приятна. Ангараките се изтеглили възможно най-бързо и вместо Мелсения предпочели да нападнат Даласия. — Той погледна към Белмакор. — Ти май спомена, че далите имали градове там.

— Имаха, поне последния път, когато бях там.

— Е, градовете вече ги няма. С изключение на Кел, разбира се. Когато ангараките преминали границата, там нямало нищо друго освен фермерски селца от измазани с кал сламени хижи.

— Защо ли са го направили? — попита Белмакор изумен. — Градовете им бяха красиви. В сравнение с тях Тол Хонет изглежда като бунище.

— Имало е защо — увери го Алдур. — Унищожението на градовете ще попречи на ангараките да разберат колко напреднала всъщност е далската цивилизация.

— На мен въобще не ми се сториха чак толкова напреднали — каза Белдин. — Все още ръчкат нивите си с пръчки, а духът им е като на стадо овце.

— Това също е било част от прикритието, сине мой.

— Ангараките нямаха никакви проблеми с покоряването им, Учителю. Идеята след всичките тези хилядолетия да си имат най-после Бог — дори това да е Торак — ги накара да се юрнат с хиляди. И това ли е било измама, Учителю?

Алдур кимна.

— Далите са готови на всичко, за да прикрият истинските си постижения и намерения.

— Генералите опитаха ли да нападнат отново Мелсенската империя? — попита Белмакор.

— Не. Не и след онзи първи провал — отвърна му Белдин. — Слоновете са смазали десетки хиляди техни войници. Сега ангараки и мелсени въртят дори някаква дребна търговия, колкото да не е без хич.

— Казваш, че си срещнал Урвон — каза Белкира. — В Ктол Мишрак или в Мал Яска?

— В Мал Яска. Заради чандимите гледам да не се мотая много-много из Ктол Мишрак.

— Какви са тия чандими? — попитах го аз.

— Някога са били гролими. Сега са кучета, големи колкото коне. Някои ги наричат „Хрътките на Торак“. Те пазят територията около Ктол Мишрак. Душат за натрапници. Ако се мотая край града за щяло и нещяло, сигурно скоро ще ме спипат. Веднъж в околностите на Мал Яска зърнах някакъв гролим да се задава от изток. Прерязах му гърлото, облякох неговата роба и се вмъкнах в града. Надзъртах наоколо, когато Урвон ме изненада. Веднага разбра, че не съм гролим. Разпозна таланта ми на мига. Трябва да си призная, че видът му ме постресна. Белязано изчадие. Ангараките са доста смугли, почти като толнедранците. Кожата на Урвон обаче беше покрита тук-там с големи бели петна. Направо ми заприлича на див кон, от онези петнистите. Та Урвон също се сепна. Веднага ме заплаши, че щял да извика пазачите, но аз можах да надуша страха му. Нашата подготовка е далеч по-обширна от тази на учениците на Торак. Урвон веднага усети, че не съм залък за неговата уста. Аз пък не страдах от излишна симпатия към него, затова направо го вдигнах във въздуха със силата на Волята и го треснах няколко пъти в стената. После, докато той се опитваше да си поеме дъх, му казах, че ако шавне или, не дай Боже, гъкне, ще му изкормя карантията с нажежена до бяло кука. И за да съм още по-убедителен, му показах куката.

— Откъде пък се е взела тази кука? — попита Белкира с искрена почуда.

— Оттук — отвърна му Белдин, щракна с пръсти и в ръката му се появи димяща кука. — Не е ли прекрасна?

Той махна небрежно и куката изчезна.

— Урвон като че ли ми повярва. Не съм съвсем сигурен, тъй като само миг след това вече беше загубил съзнание. Прииска ми се да го закова с куката за стената, но после реших, че съм в Мал Яска да събирам информация, а не за да осквернявам храмове. Затова го оставих да си лежи проснат на пода и побързах да се измъкна извън града, където въздухът е доста по-чист. Гролимските храмове вонят по един доста специфичен начин. — Белдин млъкна за миг и се почеса неистово под едната мишница. — Май ще е по-добре да не се мяркам за известно време в Малория. Урвон най-вероятно е окачил описанието ми на всяко второ дърво. Наградата, определена за моята глава, ме ласкае, но все пак ще изчакам нещата да поутихнат.

— Мъдро решение — промърмори Белмакор и после избухна в неудържим смях.

През следващите няколко седмици в живота ми настъпи значима промяна. Бях се навел над работната си маса, когато моята спътница влетя през прозореца, който най-сетне бе успяла да ме убеди да оставям отворен, кацна неуверено на любимия си стол и прие обичайната си вълча форма.

— Смятам да се махна за известно време — обяви тя невъзмутимо.

— О! — възкликнах неопределено.

Вълчицата впери в мен златните си немигащи очи.

— Май ми се иска да се поразходя отново по света.

— Разбирам.

— Светът доста се е променил, струва ми се.

— Не е изключено.

— Може и да се върна някой ден.

— Надявам се, че ще го сториш.

— Довиждане тогава — каза тя, прие отново формата на сова и изчезна от погледа ми с един-единствен удар на яките криле.

През всичките тези години нейното присъствие ме бе изнервяло понякога, но скоро открих, че ужасно ми липсва. Често ми се случваше да се обърна, за да й покажа нещо и чак тогава се сещах, че вече не е до мен. Ставаше ми някак празно и тъжно. Вълчицата бе прекарала толкова дълго време редом с мен, та ми се струваше, че сме заедно откак се помня.

Десетина години по-късно, Учителя ме извика при себе си и ми заръча да тръгна към далечния Изток, за да нагледам мориндимите. Техните занимания с черна магия и призоваване на демони винаги го бяха тревожили и той не желаеше да стигнат твърде далече в уменията си.

Мориндимите винаги са били — и, според мен, все още са — доста по-примитивни от своите братовчеди карандите. И едните, и другите почитат демони, но карандите поне са способни да водят нещо като нормален живот. Племената на Карандия уреждат споровете помежду си за доброто на целия народ. Вероятно защото вождовете им имат по-голяма власт от магьосниците. При мориндимите нещата стоят по-иначе. Там магьосниците са над всички. Това подхранва и без друго безумния им егоцентризъм. Всеки мориндимски магьосник приема съществуването на други магьосници като лична обида. Мориндимите водят първобитен, номадски живот, а магьосниците им оплитат битието с върволица от неразбираеми ритуали, практики и мистични видения. Казано накратко, обикновеният мориндим живее в непрекъснат ужас от онова, което може да му натресе някой магьосник.

Пътувах през Алория до северния край на планините, които сега се наричат Гар ог Надрак. Белсамбар ме бе осведомил за привичките на тези диваци след едно свое отдавнашно пътуване до океана и затова бях що годе наясно как да се държа като мориндим. Тъй като задачата ми беше да науча колкото се може повече за техните занимания в призоваване на демони, реших, че най-добре ще свърша работата, ако стана чирак на някой от местните магьосници.

Поспрях при границата на земите на мориндимите, за да се маскирам. Направих кожата си по-мургава и я покрих с татуировки. После се омотах в кожи, накичих се с пера и тръгнах да търся някой магьосник.

Бях се постарал да се бележа с подходящите знаци за магьосник-пилигрим — бяла кожена превръзка на челото и боядисано в червено копие, от което се поклащаха птичи пера. Това бе част от моето прикритие, тъй като мориндимите смятат, че не е на хубаво да се заяждаш с такъв магьосник. Е, наложи се веднъж-дваж да прибягна към обичайната магия, за да се отърва от няколко особено твърдоглави досадници, но като цяло карнавалният ми костюм вършеше работа.

След около седмица мотаене из пустошта попаднах на многообещаващ — поне на пръв поглед — учител. Всички приказки за лошия късмет, който може да ти донесе заяждането с магьосник-пилигрим, важат само за простите люде. Когато край един поток срещнах друг магьосник, накичен с всевъзможни кокали и нахлузил животински череп на главата си, първата му работа беше да ме изгледа страшно и да изсумти неодобрително.

— Хъм — каза той, — виждам, че носиш знаците на пилигрим.

— Да — отвърнах аз уклончиво. — Но не мисли, че съм особено щастлив от това. Проклетото видение ме налетя изневиделица, без да го търся.

— Разкажи ми за видението си.

Прецених набързо ячкия, обрасъл и доста вмирисан магьосник. Не че имаше кой знае какво за преценяване.

— Яви ми се насън — казах. — Видях Владетеля на Ада, бълващ огън и жупел, и той ми заповяда да пребродя Мориндикум нашир и надлъж и да открия онова, което винаги остава скрито. Тази е целта на пътуването ми.

Това си бяха пълни глупости, но като спомене Владетеля на Ада и прабави към това малко пламъци, човек може да метне който си поиска мориндимски магьосник.

Освен това винаги ме е бивало в празните приказки.

— Ако оживееш след това твое поклоничество, аз съм готов да те приема за мой чирак… и роб.

Бях получавал и по-изгодни предложения през живота си, но реших да не се пазаря. Бях пристигнал в Мориндия, за да уча, а не да се връзвам на плиткоумието на местните магьосници.

— Май нещо се колебаеш — отбеляза той.

— Не съм много силен в главата, господарю — признах, — а майсторството ми в магията е незначително. Боя се, че не съм достоен да бъда твой ученик.

— Боиш се или не, вече е решено — изрева ми той. — А сега погледни на какво бих могъл да те науча.

Магьосникът очерта набързо с пламтящия си показалец бълбукащ знак върху водната повърхност, без да си даде сметка, че бързото течение на потока ще отнесе творението му още преди да успее да го завърши.

Той призова един от Върховните демони, които са преки ученици на Владетеля на Ада. Сега, като се замисля, май беше Морджа. Срещнах Морджа много години след това и той ми се стори познат.

— Какво си мислиш, че стори, глупако? — изръмжа Морджа с изключително неприятен глас.

— Призовах те, за да ми се подчиняваш — заяви моят бъдещ учител и господар, забравил, че защитният му знак е вече половин миля по-надолу по течението.

Морджа — ако това наистина е бил той — се изсмя.

— Я се вгледай по-добре във водната повърхност, глупако! Вече не си защитен от знака си. Затова…

Демонът протегна дългата си, покрита с люспи ръка, сграбчи моя учител и му отхапа главата.

— Малко мозък, както можеше да се очаква — отбеляза той, примлясквайки.

После захвърли небрежно безжизнения труп и впери изгарящия си поглед в мен.

Аз си плюх на петите, без много-много да се двоумя.

След време намерих по-малко склонен към демонстрации магьосник, който се съгласи да ме приеме за чирак. Беше много стар, което бе преимущество, понеже като негов чирак, аз му ставах автоматично и доживотен слуга. Старецът живееше в куполообразна шатра, покрита с кожи от мускусен бик и разположена край едно малко ручейче. Шатрата беше заобиколена от купища отпадъци, тъй като старият магьосник имаше навика да изхвърля остатъците от храна, където му скимне, без да си прави труда да ги зарови. През лятото близките храсталаци се изпълваха с досадни комари. Но като цяло положението се траеше.

Старчето си мърмореше непрекъснато нещо, предимно безсмислици. Накрая все пак успях да разбера, че хората от неговия клан били избити в една от войните, превърнали се кажи-речи в ежедневие за мориндимите.

Моето презрение към магията, така както я разбират мориндимите, датира именно от този период. Тяхната „магия“ е свързана с куп безполезни дрънканици, циркаджийски номера и безсмислени символи, начертани в пръстта. Разбира се, нито едно от тези неща не е необходимо, но мориндимите вярват в тях и смятат, че това ги прави значими.

Моят неблаговонен „господар“ ме научи най-напред да призовавам импове — гадни малки изчадийца, които ми стигаха до коляното. Когато започнах да се справям съвсем прилично с това задание, той премина на таласъми и караконджули. След около пет-шест години старчето най-после реши, че вече мога да се пробвам с някой истински демон, като преди това с особен блясък в очите ме предупреди, че най-вероятно няма да надживея своя първи опит. След онова, което се бе случило с първия „учител“, аз вече имах доста ясна представа за какво става въпрос.

Претупах целия ненужен ритуал и накрая призовах своя демон. Не беше кой знае колко голям, ала не исках да го изтърва от контрол. Целият трик при призоваването на демони е да ги „пренесеш“ във формата, която си им измислил, а не в истинския им облик. Докато ги държиш пленени в своята представа за тях, те са длъжни да ти се подчиняват. Успеят ли обаче да се измъкнат и да възстановят обичайната си форма, нищо добро не те чака.

(Препоръчвам ви да не опитвате нещо подобно. Горещо ви го препоръчвам.)

Все пак успях да задържа своя първи средноголям демон под контрол. Накарах го да направи няколко дребни трика — да превърне водата в кръв, да изпепели десетина дървета — все неща от този род. После, понеже се бях уморил до смърт все аз да тичам за прехраната, му заръчах да ми донесе няколко мускусни бика. Той изчезна нанякъде, виейки и ръмжейки, и половин час по-късно се върна с толкова месо, че ни стигна за близо месец. Накрая го пуснах да си върви по живо по здраво обратно в ада.

Преди това обаче не пропуснах да му благодаря, което — както ми се стори — доста го обърка.

Старият магьосник беше много впечатлен. Не след дълго обаче се разболя. Грижих се за него доколкото можах през последните му дни, и след смъртта му го погребах подобаващо. После, тъй като вече бях научил повече от достатъчно за мориндимите, тръгнах обратно за Долината.

Малко преди да прекрача нейните граници обаче, пътят ми ме отведе до една неголяма спретната къща, построена сред гигантски дървета на брега на малка рекичка. Беше на самия северен край на Долината, а тъй като често бях минавал оттам, можех да се закълна, че е била построена съвсем наскоро. Интересно, никога преди не бях срещал жив човек в радиус от петстотин левги от центъра на Долината. Зачудих се кой ли е решил да се засели в такова диво и безлюдно място, затова отидох до вратата и почуках.

Оказа се, че къщата има само един обитател — жена, млада и свежа на вид, но далеч не девойка, както бързо прецених. Косата й беше кестенява, а очите светеха със странен златист отенък. Странно, тя не носеше обувки, а краката й, както забелязах, бяха красиви.

Когато приближих, тя вече бе застанала на вратата, сякаш е очаквала идването ми. Представих й се и й обясних, че сме съседи. Това не я впечатли особено. Свих рамене, решавайки, че вероятно е от онези хора, които предпочитат да живеят сами. Тъкмо се канех да й пожелая приятен ден и да си продължа пътя, когато тя ме покани на обяд. Странна работа. Докато приближавах към къщата, не усещах никакъв глад, но още щом тайнствената ми съседка спомена храна, червата ми закъркориха зловещо.

Вътрешността на къщата беше чиста и подредена, с всички онези дреболийки, които създават нужния уют в дома. Тя се оказа доста по-просторна, отколкото ми се бе сторила отвън. Макар да не беше моя работа, се зачудих защо ли на стопанката й е било необходимо чак толкова пространство.

По прозорците бяха окачени искрящо чисти пердета, по первазите и в центъра на излъсканата до блясък дъбова кухненска маса се мъдреха саксии с диви цветя. Огън припукваше весело в огнището, а върху него къкреше гърне. Оттам се разнасяха божествени аромати и се примесваха с уханието на прясно изпечен хляб.

— Чудя се дали няма да поискаш да се измиеш преди да похапнеш — предложи ми деликатно тя.

Да си кажа честно, не си бях и помислял за нещо подобно.

Жената прие моето колебание за съгласие. Тя ми приготви ведро топла вода от огнището, кърпа и парче кафяв селски сапун.

— Ей там — посочи към външната врата.

Излязох отново навън, сложих ведрото на някакъв праг и си измих лицето и ръцете. После, без сам да знам защо, си смъкнах туниката и се измих до кръста. Накрая се подсуших с кърпата, намъкнах дрехата и се върнах в къщата.

Жената ме подуши.

— Така е доста по-добре — отбеляза тя с одобрение.

После ми посочи масата.

— Седни. Ще ти донеса храна.

Свали ми една глинена чиния от рафта и тръгна с нея из стаята. Красивите й боси стъпала пошляпваха тихичко по лъснатия под. Не след дълго на масата пред мен се озова блюдо, каквото не бях виждал от години.

Начинът, по който се държеше с мен — като със стар познат, ми се стори малко странен в началото, но скоро отдадох всичко това на онова необяснимо усещане за близост, което понякога изпитваме към напълно непознати хора.

След като похапнах — или по-скоро след като се натъпках до пръсване — ние си побъбрихме и аз установих, че тази непозната жена е много приятен събеседник. Вероятно защото се съгласяваше с всички мои твърдения.

(Правило ли ви е някога впечатление как всеки от нас преценява интелигентността на своя събеседник най-вече по това доколко начинът му на мислене е сходен с неговия собствен? Убеден съм, че има цял куп хора, които за нищо на света не биха се съгласили с моите виждания за света. Поне част от тях вероятно не са чак пълни идиоти, но аз определено бих предпочел компанията на хора, които са съгласни с мен.)

Та компанията на тази жена ми се видя изключително приятна и аз скоро установих, че само се чудя какво извинение да намеря, за да поостана още малко. Непознатата беше невероятно красива, но у нея имаше и нещо неуловимо за сетивата, което ме караше да тръпна по непознат за мен начин. Тя ми каза, че името й е Поледра. Поледра, харесваше ми дори начинът, по който звучеше това име.

— А твоето име? — попита тя, след като ми се представи.

— Казвам се Белгарат — отвърнах, — и съм първият ученик на Бога Алдур.

— Колко интересно — отбеляза тя, после се засмя и докосна ръката ми така, сякаш се познавахме от години.

Поостанах още няколко дни в нейната къща. Накрая едва събрах сили, за да й кажа, че трябва да се връщам в Долината и да разкажа на своя Учител какво съм научил на север.

— Ще дойда с теб — каза ми тя. — От онова, което ми разказа, останах с впечатлението, че в тази твоя Долина могат да се видят забележителни неща. А аз винаги съм си била любопитна.

После затвори вратата на къщата си и ме последва.

Странно, но когато пристигнахме, Учителя не изглеждаше никак учуден и дори поздрави Поледра с видимо уважение. Не съм съвсем сигурен, но ми се стори, че двамата дори си размениха съзаклятнически погледи.

(Добре де, аз не съм глупак. Имах, естествено, известни подозрения, но с времето ми се струваха все по-маловажни и накрая съвсем забравих за тях.)

Поледра просто се нанесе в моята кула. Въпросът дори не беше подложен на обсъждане. Това определено предизвика учудените погледи на моите побратими, но за всички вероятно е било ясно от самото начало, че е по-добре да оставят нещата, както са си. Известно време бях доста изнервен, но бързо ми мина. Кой знае защо, Поледра намираше всичко това за невероятно забавно.

През последвалата зима мислих доста по въпроса и накрая измъдрих това, до което Поледра явно бе стигнала доста отдавна. През пролетта двамата се оженихме. Макар да бе претрупан с работа, Учителя отдели от времето си, за да ни благослови лично.

Още от самото начало бракът ни беше изпълнен с много обич, топлина и уют. Аз отхвърлих с облекчение всички странни мисли, които ме бяха тревожили в началото, и така всичко при нас тръгна като по вода. Но това, разбира се, е друга история.

(Не ме припирайте. И до там ще стигнем. Всичко с времето си.)