Дейвид Едингс
Господарят демон на Каранда (1)

ПРОЛОГ

Който представлява кратката история на Малореа и посочва кои племена живеели на нейната територия.

Представено в резюме от „Хрониките на ангараките“

Библиотека на Мелценския университет.

Традицията поставя древния дом на ангараките в близост до южното крайбрежие на днешна Даласия. Торак, богът-дракон на ангараките, използвал силата на вълшебния камък Ктраг Яска в процеса, наричан от някои „разцепването на земните недра“. Кората на земята се разпукала, от отворите рукнала течна магма, водите на южния океан оформили Морето на Изтока.

Този процес на гигантски катаклизми продължил десетилетия наред и постепенно светът приел формата, която има и днес.

В резултат на бурното движение на земните пластове алорните и техните съюзници били принудени да се изтеглят в неизследваните области на западния континент, докато ангараките избягали в пустошта на Малореа.

Торак бил осакатен от силата на вълшебния камък, възпротивил се срещу начина, по който богът го използвал. Това накарало неговите жреци, наречени гролими, да паднат духом, и начело на държавата се издигнали военните. Докато гролимите отново съберат сила, военните установили пълен контрол над всички ангараки. Изгубили предишната си власт и челните си позиции в обществото, жреците създали свой център на религиозната власт, наречен Мал Яска, недалеч от най-високия връх на Карандските планини.

Тъкмо тогава Торак се събудил и предотвратил гражданската война, която неминуемо щяла да избухне заради противопоставянето на жреческото съсловие на военното управление. Ала богът не предприел никакви ходове срещу военния щаб в Мал Зет, а се отправил в северозападната част на обширната област, известна под името Стара Малореа, водейки след себе си една четвърт от всички ангараки. Там те построили свещения град Ктхол Мишрак. Богът се установил там и бил толкова погълнат от усилията си да възвърне своя контрол над Ктраг Яска, че не обърнал съвсем никакво внимание на факта, че хората вече престанали да обръщат особено внимание на религиозните проблеми. Онези, които останали с Торак в Ктхол Мишрак, били обикновени фанатици, които обаче попаднали в желязната хватка на тримата ученици на бога: Зедар, Ктучик и Урвон. Тези тримата поддържали старите форми на обществото в Ктхол Мишрак, ала същевременно останалите ангараки се променяли.

Когато най-сетне продължаващите дрязги между църквата и военните привлекли вниманието на Торак, той свикал висшето командване на войските и върховните йерарси на гролимите и с изключение на селищата Мал Яска и Мал Зет всички градове и области преминали под съвместното управление на военните и жреческото съсловие. Жреците и военните незабавно се споразумели помежду си и се върнали в своите градове-държави. Това наложено със сила примирие дало възможност на военните да съсредоточат вниманието си върху другите народи, живеещи в Малореа.

Произходът на тези народи е изгубен сред сложна плетеница от митове. И все пак три различни племена предшествали появата на ангараките на континента: даласианци в югозападните части; каранди — на север, и мелцени — на изток. Военните съсредоточили силите си именно върху карандите.

Карандите били войнствен народ. Живеели в примитивни селища, по чиито кални улици скитали шопари. Те традиционно били свързани с мориндимите от крайния север и селището Гар ог Надрак. Както надраките, така и карандите почитали за свои богове демони.

В началото на второто хилядолетие бродещите банди от карандски разбойници се превърнали в сериозен проблем по източната граница, затова армия ангараки напуснала Мал Зет и се придвижила към западните покрайнини на карандското кралство Палиа. Град Раканд, разположен в Югозападна Палиа, бил плячкосан и изгорен, а обитателите му били взети в плен.

Точно в този момент било взето едно от най-важните решения в ангаракската история. Докато гролимите подготвили истинска оргия от човешки жертвоприношения, военните спрели своя поход напред. Те не желаели да окупират Палиа, защото затрудненията по осъществяване на съобщенията в далечния север превърнали това начинание в непривлекателен ход. Генералите сметнали, че друга перспектива е далеч по-привлекателна: да задържат Палиа като васално кралство и да изискват ежегоден данък от него, вместо да окупират изцяло обезлюдена страна. Гролимите се възмутили, ала военните отстояли категорично мнението си и не отстъпили. В крайна сметка двете страни се споразумели да повдигнат този въпрос пред Торак и да оставят той да реши вместо тях.

Торак възприел позицията на военните и това не изненадало никого: ако карандите променели религията си, църквата щяла да удвои броя на своите последователи. Освен това войниците в армията на Торак щели да станат два пъти повече, а това било особено важно в случай на бъдещ конфликт с кралете на Запада. „Нека всеки човек, живеещ в безкрайната Малореа, се поклони и почита мен за свой бог!“ — повелил Торак на своите мисионери, макар те да приели думите му твърде неохотно. За да е сигурен, че те ще работят пламенно за неговата кауза, Торак изпратил Урвон в Мал Яска — там той трябвало да смени религията на карандите. Урвон се обявил за временен глава на Малореанската църква, обкръжавайки се с пищност и разточителство, непознати дотогава на аскетичните гролими.

Армията се насочила срещу Катакор, Джено и Делчин, както и срещу Палиа. Ала мисионерите се справили зле с поставената им задача, защото карандските магьосници призовали цели пълчища демони, защитаващи тяхното общество. Накрая Урвон отпътувал в Ктхол Мишрак, за да потърси съвет от Торак. Не е съвсем ясно точно какво извършил Торак, ала карандските магьосници скоро открили, че магиите, с които по-рано контролирани демоните, вече били съвсем безполезни. Сега всеки магьосник можел да проникне в страшните дебри на мрака само с риск, че ще загуби и живота, и душата си.

Завоюването на карандите погълнало вниманието както на военните, така и на жреците през следващите няколко века. В крайна сметка обаче съпротивата секнала и карандите се превърнали в подчинен народ, приеман от победителите като сбирщина от низши твари.

Ала когато продължила по течението на река Маган срещу Мелценската империя, армията срещнала далеч по-развит народ. След няколко опустошителни битки, в които мелценските бойни колесници и слонове унищожили цели батальони, ангараките спрели своя поход. Ангаракските генерали започнали да подготвят условията за обявяване на примирие. За тяхна изненада мелцените бързо се съгласили да нормализират отношенията си с нашествениците и предложили да търгуват с тях с коне, защото до този момент ангараките все още не разполагали с такива животни. Но мелцените отказали дори да обсъждат възможността за търговия със слонове.

След това армията се насочила срещу Даласия, която завоювала с лекота. Даласианците били прости фермери и скотовъдци, които познавали в твърде малка степен уменията за водене на война. През следващите десет години ангараките навлезли в Даласия и установили там военни протекторати. В началото жреците също постигнали успехи. Даласианците покорно приели религиозния култ на ангараките. Ала победените били мистичен народ и гролимите скоро открили, че мощта на вещиците, гадателите и пророците е останала непокътната. Освен това копия от скверните „Малореански евангелия“ все още били разпространявани тайно сред даласианците.

Може би след време гролимите щели да успеят да победят тайната даласианска религия. Но тогава се случила катастрофа, която завинаги променила живота на ангараките. По някакъв неведом начин легендарният магьосник Белгарат, придружен от трима алорни, успял да преодолее мерките за сигурност и се промъкнал незабелязано посред нощ в желязната кула на Торак, в центъра на Ктхол Мишрак, откъдето откраднал Ктраг Яска. Въпреки че четиримата били подложени на страшно преследване, те успели да избягат на запад.

Обзет от неутолим бяс, Торак разрушил града. След това заповядал мургите, тулите и надраките да отидат на западните брегове на Морето на Изтока. Повече от милион човешки същества загубили живота си, докато прекосявали страшните северни области. Много време трябвало да изтече, докато обществото и културата на ангараките се съвземат от този страшен удар.

След сриването до основи на град Ктхол Мишрак почти никой не успявал да се добере до Торак, тъй като богът съсредоточил вниманието си изцяло върху различните планове как да осуети растящата мощ на Западните кралства. Това дало възможност на военните да упражняват пълен контрол над Малореа и подчинените и васални кралства.

Нестабилният мир между ангараките и мелцените се запазил в продължение на много векове. От време на време той бил нарушаван от неголеми военни конфликти, в които и двете страни избягвали да въвличат всичките си бойни сили. Двете нации установили практиката всяка да изпраща деца на свои видни граждани, които били възпитавани в семейства на лидери на другото кралство. Това довело до по-добро взаимно разбиране относно начина на живот в двете държави, както и до създаването на група младежи с космополитно възпитание, което в крайна сметка се превърнало в правило за управляващата класа на Малореанската империя.

Такъв младеж бил Калат, син на високопоставен ангаракски генерал. Отраснал в Мелцена, той се върнал в Мал Зет, където станал най-младият член на Генералния щаб в цялата история на тази държава. Завръщайки се в Мелцена, той се оженил за дъщерята на мелценския император и провъзгласил себе си за император след смъртта на своя тъст през 3830 година. След това, използвайки мелценската армия като заплаха, Калат обявил себе си за наследствен върховен главнокомандващ на ангараките.

Процесите на интеграция между Мелцена и ангараките протичали бурно. Но след време прословутото търпение на мелцените се наложило над бруталността на ангараките. За разлика от другите народи, мелцените били управлявани от бюрократична система. В крайна сметка тяхната бюрокрация се оказала много по-ефективна от военното управление на ангараките. Дотогава и титлата върховен главнокомандващ била забравена и владетелят на двете нации започнал да се нарича просто император на Малореа.

За изтънчените мелцени култът към бог Торак си останал повърхностно занимание. Те приели неговите външни форми, защото така им било изгодно, но гролимите никога не успели да постигнат жалкото подчинение пред бога-дракон, каквото проявявали ангараките.

След това, през 4850 година, Торак изведнъж се отърсил от вековното си уединение и се появил пред портите на Мал Зет. Носел желязната маска, за да прикрива обезобразеното си лице. Богът унищожил императора и обявил себе си за крал и бог и незабавно след това започнал да събира огромна армия, като желаел да смаже кралствата на Запада и да постави целия свят под свое господство.

Последвалата мобилизация оставила на практика цяла Малореа без здрави работоспособни мъже. Ангараките и карандите били изпратени по суша на север и прекосили най-северните части на Гар ог Надрак; от своя страна, даласианците и мелцените се придвижили към пристанищата, където се строели кораби да ги превозят през Морето на Изтока, като крайната цел на пътуването им била южен Ктхол Мургос. Малореанците от север се присъединили към надраките, тулите и северните мурги със заповед да нахлуят в кралствата Драсния и Алгария. Втората група малореанци се присъединили към южните мурги и получили нареждане да предприемат поход в северозападна посока. Планът на Торак бил да смаже съпротивата на Запада в клещите между двете армии.

Ала южните сили попаднали в страховита буря, която се разразила в Западно море в началото на пролетта на 4875 година. Ледените води унищожили всичките войници на Торак в най-страшния ураган, вилнял някога в тези географски ширини. Най-сетне вятърът утихнал, но зимата се задържала до самото начало на лятото. Все още не е създадена достатъчно убедителна теория, обясняваща тази буря, ала е очевидно, че произходът й не може да бъде обяснен с естествените природни стихии. Ала каквато и да била причината за нея, южната армия загинала. Малцината оцелели войници, които с нечовешки усилия успели да се върнат на изток, разказвали ужасяващи неща, на които е трудно да повярва човек.

Северните военни сили на Торак също били сполетени от множество бедствия, ала в крайна сметка успели да обсадят град Воу Мимбре, където били разбити напълно от обединените армии на Запада. Торак бил покосен от мощта на Ктраг Яска (там наричали скъпоценния камък Кълбото на Алдур). Богът-дракон останал да лежи в кома, продължила няколко столетия, макар че тялото му било спасено и отнесено в тайно скривалище от неговия ученик Зедар.

През годините, последвали тези катастрофи, малореанското общество отново започнало да се разцепва и придобило своята структура от миналото. То се разделило на отделните области — Мелцен, Каранда, Даласия и земите на ангараките. Императорската институция била спасена след възкачването на трона на император Корзет.

Корзет бил едва на четиринадесет години, когато наследил трона от възрастния си баща. Подведени от младостта му, отделни области от империята започнали да обявяват независимост от короната. Корзет действал с изключителна решимост и потушил разцеплението. Остатъка от живота си прекарал на гърба на коня, предизвиквайки едни от най-страшните кръвопролития в историята, но след смъртта си оставил на своите наследници единна и силна Малореа. След това потомците на Корзет разполагали с пълна и неограничавана от нищо власт над империята, която управлявали от Мал Зет.

Това положение останало непроменено до възкачването на трона на император Закат. Известно време той създавал илюзията, че ще бъде просветен владетел, но скоро започнали да се появяват признаци на раздор.

По това време мургите били управлявани от Таур Ургас, без съмнение луд и безкрайно амбициозен човек. Той организирал заговор срещу младия император. Никой досега не е открил със сигурност точно в какво се състоял тайният му план, но Закат открил, че Таур Ургас стои зад всичко, и се заклел да му отмъсти. Тази разпра довела до страшна война, в която Закат тръгнал на поход, за да унищожи изцяло полуделия владетел.

Тъкмо в разгара на междуособиците Западът нанесъл своя удар.

Кралете на Запада изпратили свои армии срещу Изтока, а междувременно Белгарион — младият върховен повелител на Запада, потомък на вълшебника Белгарат — поел пешком през северните земи и по големия маршрут по суша на север, навлизайки в Малореа. Той бил придружен от Белгарат и един драснианец. Белгарион носел древния меч на Рива, на чиято дръжка бил поставен Ктраг Яска — или така нареченото Кълбо на Алдур. Целта му била да убие Торак: това било предсказано в някакво пророчество, широко известно на Запад.

Богът-дракон се събудил, за да се изправи срещу човека, предизвикал го на бой. Но Белгарион победил Торак и го убил, вследствие на което жреческото съсловие на Малореа изпаднало в състояние на хаос и пълно объркване.