Дейвид Едингс, Лий Едингс
Белгарат — магьосникът (9)

Осма глава

Той дойде от запад и отначало помислихме, че е сляп, защото очите му бяха прикрити с платнена превръзка. По дрехите му личеше, че е улгос. Вече бях виждал такива широки кожени куртки с качулка в Пролгу. Бях леко изненадан, защото мислех, че всички улгоси са били избити. Излязох да го посрещна и го поздравих на неговия език.

— Яд хо, гроя УЛ — казах. — Вад мар ишум.

Той махна с ръка.

— Това не е необходимо — отвърна ми на нормалната реч. — Горимът ме научи на вашия език.

— Чудесно — отбелязах аз с леко раздразнение. — Защото не говоря езика на улгосите много добре.

— Да — каза той с лека усмивка. — Забелязах. Ти трябва да си Белгарат.

— Има нещо такова. Проблеми с очите ли имаш?

— Светлината ми причинява болка.

Погледнах към мрачното небе.

— Днес слънцето не е чак толкова ярко.

— За теб може би не — каза той. — За мен е ослепяващо ярко. Можеш ли да ме заведеш при твоя Учител? Трябва да му предам послание от Светия Горим.

— Разбира се — съгласих се бързо.

Може би сега вече щяхме да разберем какво става в Улголанд.

— В тази посока е — казах му аз и посочих към кулата на Учителя.

Направих го, без да се замисля. Той най-вероятно не можеше да види жеста ми през кърпата, с която бе превързал очите си. Оказа се обаче, че може, защото ме последва, без каквито и да било проблеми.

Заварихме Белсамбар при Учителя. Нашият ангаракски брат-мистик ставаше все по-затворен с всяка изминала година. Бях опитвал на няколко пъти да го измъкна от вцепенението, но без особен успех. Затова накрая предложих на Учителя да опита да направи нещо за Белсамбар.

Алдур поздрави учтиво улгоса на родния му език.

— Яд хо, гроя Ул. — Произношението на Учителя беше доста по-добро от моето.

— Яд хо, гроя Ул — отвърна му улгосът. — Нося послание от Горима на Светия УЛ.

— Чаках с голямо нетърпение вести от вашия Горим — каза му Алдур. Улгосите са сковани и превзети хора и Учителя знаеше точно как да общува с тях. — Как вървят делата на служителите на моя баща?

— Недобре, божествени Алдур. Сполетя ни голяма беда. Пропукването на света влуди зверовете, с които живеехме в мир още от времето, когато първият Горим довел нашия народ в Пролгу.

— Значи там се криела причината за всичко! — възкликнах аз.

Улгосът ме изгледа с лека почуда.

— Преди няколко години преминах през Свещения Улго и тогава хрулжините и алгоротите се опитаха да ме хванат и убият. Пролгу беше изоставен, а над него кръжеше драконът. Какво се случи, приятелю?

Улгосът сви рамене.

— Аз лично не съм го видял с очите си — отвърна ми той. — Било е преди да се родя, но съм говорил с по-възрастните и те ми разказаха, че нараняването на земната плът разтърсило из основи планините около Пролгу. Отначало всички помислили, че това е просто някое по-силно земетресение, но УЛ извикал стария Горим при себе си и му разказал какво се е случило в Корим. Не след дълго зверовете започнали да нападат моите братя. Предишният Горим бил разкъсан от един елдрак — страховито създание.

Алдур въздъхна.

— Да — съгласи се той. — Ние с моите братя направихме голяма грешка, когато създадохме елдракина. Скърбя дълбоко за смъртта на вашия Горим.

Учителя беше длъжен да изкаже съболезнованията си, но той едва ли бе по-привързан към предишния Горим от мен самия.

— Аз не го познавах, Божествени — призна си улгосът с леко свиване на рамене. — Старите хора са ми разказвали, че земята още не била спряла да трепери, когато зверовете нападнали Пролгу. Дори дриадите подивели. Хората се скрили но къщите си, като мислели, че чудовищата няма да посмеят да пристъпят границите на свещения град, но се оказало, че грешат. Подивелите създания от планините преследвали хората дори из градските улици. Тогава УЛ показал на хората от моя народ пещерите.

— Пещерите — повтори замислено Алдур. — Разбира се. Дълго съм се чудил за значението на пещерите под Пролгу. Сега вече знам защо градът е бил построен върху тях. Чудех се също защо не мога да достигна до съзнанието на своя баща, след като Белгарат ми разказа за премеждията си из планините на Улго. Оказва се, че просто не съм търсил на вярното място. Прекланям се пред мъдростта на своя баща. Служителите на УЛ в безопасност ли са в тези пещери?

— Напълно, Божествени. Светият УЛ е поставил заклинание на входа на пещерите и чудовищата се боят да ни последват вътре. Ние живеем там откак земята бе наранена.

— Проклятието на твоя брат се е разнесло надалече, Учителю — каза мрачно Белсамбар. — Дори богобоязливите люде от Улго са усетили отровното му жило.

Лицето на Алдур помръкна.

— Тъй е, сине мой — съгласи се той. — Моят брат Торак ще трябва дълго да изкупва вината си.

— Неговите деца също, Учителю — добави Белсамбар. — Вината пада върху всички ангараки.

Де да се бях заслушал по-внимателно в думите на Белсамбар и да бях обърнал внимание на това колко празен е погледът му. Но вече бях свикнал да махвам с ръка на настроенията на нашия брат. Мистиката беше неговата стихия, а мистиците винаги са били малко странни хора.

— Моят Горим ми заръча да ти разкажа за случилото се в Улго — продължи нашият посетител. — Той те моли да предадеш тези сведения и на своите братя. Свещеният Улго вече не е безопасен за хората. Зверовете бродят из горите и разкъсват всичко живо, което се мерне пред очите им. Ние, улгосите, вече не стъпваме на повърхността. Живеем изцяло в пещерите, където сме в безопасност.

— Значи затова светлината ти причинява болка? — попитах го аз. — Ти си бил роден и отгледан кажи-речи в пълен мрак.

— Така е, древни Белгарат — отвърна ми той. За пръв път някой ме наричаше така. Дори мъничко се обидих. Все пак не бях чак толкова стар, нали?

— С това изпълних заръката на своя Горим — каза улгосът на моя Учител. — Сега с твоето позволение ще побързам да се върна в пещерите при моите братя, защото светлината на горния свят наистина ме мъчи неимоверно. Лъчите на слънцето се забиват като кинжали в очите ми.

— По-добре изчакай — посъветва го Учителя. — Нощта скоро ще се спусне и тогава ще можеш да поемеш по обратния път, защото онова, което за нас е мрак, за теб ще е просто малко по-мека светлина.

— Осланям се на думите ти, Божествени — съгласи се улгосът.

Нахранихме го. За да бъдем по-точни — близнаците го нахраниха. Белтира и Белкира просто не могат да оставят кое да е живо същество гладно.

Както и да е. Улгосът си тръгна след залез слънце и едва половин час по-късно аз осъзнах, че той дори не ни каза името си.

Двамата с Белсамбар пожелахме лека нощ на Учителя и после аз изпратих моя ангаракски брат до неговата кула.

— То продължава, Белгарат — каза ми Белсамбар тъжно.

— Кое продължава?

— Разпадането на света. Той никога вече няма да бъде същия.

— Така е открай време, Белсамбар. Светът се променя всеки ден. Всяка вечер умира някой, а на сутринта се ражда друг. Винаги е било така.

— Това са естествени промени, Белгарат. Онова, което се случва сега, е лошо, противоестествено.

— Мисля, че малко преувеличаваш, братко. И преди сме си имали неприятни моменти. Зимите понякога могат да станат доста тягостни, но в края на краищата пролетта винаги настъпва отново.

— Не и този път. Оттук нататък зимата ще става все по-лоша с всяка изминала година. — Един мистик е способен да превърне всичко в метафора. Метафорите са полезни образи на речта, но човек лесно може да се поувлече в използването им.

— Зимата винаги преминава, Белсамбар — казах му аз. — Ако не бяхме убедени в това, животът ни също нямаше да има кой знае какъв смисъл, нали?

— А има ли в действителност, Белгарат?

— Да, има. Ако не за друго, поне за да видиш какво ще стане утре.

— И какво толкова има да се види? Всичко ще бъде още по-лошо. — Той въздъхна. — Всичко това е започнало много отдавна, Белгарат. Вселената се е разединила след избухването на онази звезда, а сега Торак разцепи и нашия свят. Не само зверовете в Улголанд са изгубили разсъдъка си. Хората също са полудели. Някога, много отдавна, ангараките също бяха хора като всички останали. Торак ни опорочи и даде на гролимите пълна власт над нас. Гролимите пък ни направиха горди и жестоки. После и самият Торак беше опорочен от собствената си жажда за власт и сила.

— Според мен сега той горко съжалява за грешката си.

— Но това няма да го промени. Той все още жадува за силата на Сферата, макар че тя го обезобрази. Неговата алчност хвърли човечеството във война, а войната преобрази всички ни. Ти ме видя, когато за пръв път пристигнах в Долината. Щеше ли тогава да повярваш, че съм способен да изгоря живи хора?

— Ние имахме проблем, Белсамбар, и всеки от нас търсеше неговото решение.

— Но именно аз бях онзи, който изсипа огнен дъжд върху ангараките. Ти не би го сторил. Дори Белдин не би го сторил… но аз го направих. И когато започнах да изгарям своите братя и сестри, тогава Торак полудя. Той нямаше да разцепи света и да издави всичките тези хора, ако не го бях принудил.

— Ние всички направихме неща, с които не се гордеем, Белсамбар. Което не означава, че ти трябва да поемеш вината заради всички ни.

— Не можеш да ме разбереш, Белгарат. Ние всички сме опорочени от онова, което се случи. Светът стана жесток и ние станахме жестоки заедно с него. Светът вече не е онова прекрасно място, което беше. Задава се Вечната нощ и ние не можем да направим нищо, за да я спрем.

Вече бяхме стигнали до предверието на неговата кула. Сложих ръка на рамото му.

— Върви да се наспиш, Белсамбар — му казах. — На сутринта, когато слънцето изгрее, всичко ще изглежда по-иначе.

Той ми се усмихна едва-едва. Изражението му беше пропито от мъка.

— Ако изгрее.

Белсамбар ме прегърна.

— Сбогом, Белгарат — ми каза накрая.

— Искаш да кажеш „лека нощ“.

— Може би.

После той се обърна и се прибра в кулата си.

По-късно бях събуден от гръмотевична експлозия, придружена от заслепяващо зарево. Скочих от леглото си и хукнах към прозореца, само за да зърна с невярващи очи купчината камъни, които бяха останали от кулата на Белсамбар. Още преди да погледна навън, знаех, че това не е нещастен случай и че Белсамбар не е оцелял като по чудо. Вече не усещах неговото присъствие в съзнанието си.

Не знам колко време съм останал на прозореца, неспособен да помръдна, взрян безпомощно в ужасяващата гледка.

— Белгарат! Слез веднага долу!

Беше Белдин. Виждах го ясно при основата на кулата си.

— Какво стана? — извиках му от прозореца.

— Нали ти казах да наглеждаш Белсамбар! Той просто сложи край на съществуването си по своя собствена воля! Него го няма вече, Белгарат! Белсамбар го няма!

Светът сякаш се срина върху мен. Белсамбар беше малко странен, но все пак той беше мой брат. Обикновените хора трудно ще разберат колко дълбока може да бъде връзката с човек, когото си познавал през последните хиляда години. Смъртта на Белсамбар ме осакати по един особен начин. Мисля, че бих предпочел да остана без крак или ръка пред това да загубя моя ангаркски брат-мистик и съм убеден, че и останалите са си помислили същото. Белдин плака дни наред, а близнаците просто загубиха за известно време връзката си с останалия свят.

Усещането за празнота, което ме бе обзело още първия миг след експлозията, явно бе отекнало през целия свят. Дори Белзедар и Белмакор, които по това време бяха в Малория, го почувствали и след не повече от седмица влетяха в Долината, макар да знаеха, че нищо не могат да променят. Белсамбар вече не беше сред нас и нищо на света не можеше да го върне обратно.

Опитахме се да утешим нашия Учител, доколкото това бе по силите ни, макар че всъщност не можехме да направим нищо, за да облекчим болката и мъката му.

Белдин изчака известно време, след като слязохме от кулата на Алдур, и тутакси подхвана Белзедар заради начина, по който се бе държал в Малория. Двамата с Белмакор се оказахме наблизо и трябва да ви кажа, че „безотговорен“ беше най-мекият сред епитетите, с които Белдин засипа Белзедар.

Белзедар прие мълчаливо словесната канонада, което съвсем не беше в стила му. По някаква причина смъртта на Белсамбар го бе засегнала по-дълбоко от нас останалите. Не искам да кажа, че някой от моите побратими приемаше безстрастно случилото се, но Белзедар изглеждаше направо разбит. С нетипична за него смиреност, той се извини на Белдин. Не че това промени особено нещата. Белдин тъкмо беше набрал инерция и нямаше никакво намерение да спира, просто защото Белзедар му се е извинил. По някое време дори започна да се повтаря и тогава Белмакор се намеси тактично.

— Какво толкова прави в Малория, старче? — попита той меко Белзедар.

Белзедар сви рамене.

— Опитвах се да върна Сферата на Учителя, какво друго?

— Това не е ли малко опасно за сам човек, стари друже? Торак все пак е Бог и ако те спипа, ще ти хапне черния дроб за закуска.

— Мисля, че измислих начин, по който да го заблудя — отвърна Белзедар.

— Не ставай идиот — тросна му се Белдин. — Учителя и без друго има достатъчно мъка на главата си, за да прибавиш към нея и собственото си недомислено самоубийство.

— В плана ми няма нищо необмислено, Белдин — отговори му хладно Белзедар. — От доста време изпилвам всеки детайл. Планът ми ще успее и това е единственият начин, по който бихме могли да прескочим Торак.

— Да го чуем тогава тоя твой план.

— Не, не става. Не ми е необходима чужда помощ, а още по-малко ми трябва някой да се меси. — С тези думи той се завъртя на пети и тръгна към кулата си, следван от проклятията и попържните на Белдин.

— Чудя се какво ли си е наумил — каза замислено Белмакор.

— Някоя глупост, естествено — отсече Белдин. — Белзедар никога не е бил особено интелигентен, а сега като капак на всичко се е побъркал за Сферата. Понякога се държи така, сякаш Торак е откраднал камъка от него, а не от Учителя.

— Явно и ти си го забелязал — каза Белмакор с лека усмивка.

— Да съм го забелязал? Че как би могъл някой да го пропусне? Ти какво прави в Малория?

— Исках да видя какво е станало с моя народ.

— Е, и?

— Като разцепи света, Торак определено не им е направил услуга.

— Едва ли се е и опитвал. Какво точно е станало?

— Не съм абсолютно сигурен. Мелсена беше островно кралство в източното крайбрежие. Когато Торак се зае да пренамести земната география, той успя с един замах да потопи повечето от местните острови. Това явно е създало някои „дребни“ неприятности на моите хора. Сега те са се нагъчкали на малкото непотопена площ, останала от острова. Освен това са назначили комитет, който да оцени положението и да предложи мерки.

— Какво са назначили?

— Комитет, старче. В подобни кризисни ситуации това е едно от първите неща, които правим ние, мелсените. Ако нещата не потръгнат добре, винаги можем да припишем цялата вина на комитета.

— Това е най-нелепото нещо, което съм чувал през живота си.

— Разбира се, че е. Ние, мелсените, сме си „нелепи“ хора. Това е част от нашия чар.

— И какво е измъдрил комитетът?

— Те изучили проблема от всички възможни страни — за около десетина години, ако се не лъжа — и после изготвили доклад до правителството.

— И какво успели да установят? — попитах аз.

— Докладът е от петстотин страници, Белгарат. Ще осъмнем, докато ти го разкажа.

— Съкрати го.

— Е, в общи линии всичко опира до това, че на Мелсенската империя й е необходима повече територия.

— И за да измъдрят това са им били необходими десет години?! — зяпна Белдин.

— Мелсените са перфекционисти, старче. Освен това комисията е предложила експанзия към сушата.

— А тази суша не е ли вече заета?

— Ами заета е, но цялото население по източното крайбрежие — чак до земите на карандите — е от далски произход, тъй че между двата народа съществува определено родство. Императорът изпратил емисари при нашите братовчеди от Ренгел и Селанта, за да обсъдят с тях възможните решения на проблема.

— И кога е започнала войната? — изтърси Белдин, без да го увърта излишно.

— О, до война не се стигна, старче. Ние, мелсените, сме твърде цивилизовани за това. Емисарите на императора просто посочили на незначителните кралчета какво биха спечелили, ако се съгласят да станат част от Мелсенската империя. Както и какво ще загубят, ако откажат.

— Накратко, заплашили са ги — уточни Белдин.

— Не съвсем, скъпи ми друже. Емисарите са били извънредно учтиви, но въпреки това са успели да създадат правилно впечатление за това колко разочарован ще бъде императорът, ако не получи онова, което иска. Малките владетелчета на мига схванали идеята. Между другото, след установяването на здрави връзки с Ренгел и Селанта, мелсените анексирали Даршива и Пелдан. Но Гандахар още им се опъва. Хората от джунглите на Гандахар са опитомили слона, а кавалерията от слонове е нещо, на което и най-лекомисленият военачалник трудно може да махне с ръка. Сигурен съм обаче, че скоро всичко ще си дойде на мястото.

— Мислиш ли, че ще прекрачат и границите на далите? — попитах аз.

Белмакор поклати глава.

— Това определено няма да е добра идея, Белгарат.

— Защо? Доколкото знам, далите не са особено войнствен народ.

— Не са, но само луд би могъл да им се изпречи на пътя. Те изучават тайните на естеството и вече са открили безброй неща, които биха могли сериозно да вгорчат живота на всеки, дръзнал да ги нападне. Да си чувал някога за Урвон?

— Той е един от учениците на Торак, нали така?

— Да. В общи линии е успял да подчини гролимите в Мал Яска, докато Ктучик управлява Ктол Мишрак. Та преди няколко години Урвон пожелал да научи повече за местните жители на Малория и затова пратил гролимите си да им хвърлят един поглед. Онези, които изпратил в Кел, въобще не се върнали. И до ден днешен продължават да бродят слепи и полудели в сянката на прокълнатите планини. Естествено, човек трудно може да прецени кога точно е полудял един гролим — те и без друго не са съвсем с всичкия си.

Белдин се изсмя като прегракнал пес. Всъщност аз не съм го чувал да се смее по друг начин.

— Добре казано, братко.

— С какво толкова са се захванали далите от Кел? — попитах с нескрито любопитство.

— С какво ли не — магьосничество, призоваване на духове, астрология.

— Само не ми казвай, че все още се занимават с тия мухлясали недомислици.

— Не съм съвсем убеден, че става въпрос за недомислици, старче. Астрологията, например, е приоритет на Зрящите, а те в известен смисъл оформят обществения елит в Кел. Кел съществува от незапомнени времена, без някога да е имал нещо, което поне малко да наподобява правителство. Местните просто се подчиняват безпрекословно на Зрящите.

— Срещал ли си някой от тези „зрящи“? — попита Белдин.

— Една от тях — млада жена с превръзка на очите.

— И как чете бъдещето чрез разположението на звездите, щом е сляпа?

— Не казах, че е сляпа, старче. Разбрах, че си сваляла превръзката само когато трябвало да прочете нещо от Книгата на Небесата. Беше странно момиче, но далите до един я слушаха в захлас. Не че разбрах нещо от това, което каза.

— Обичайният трик на хората, които се преструват, че могат да надзърнат в бъдещето — отбеляза Белдин. — Когато говориш несвързано, трудно могат да те обвинят в мошеничество.

— Не мисля, че те са мошеници, Белдин — възрази му Белмакор. — Далите ми казаха, че досега никой от Зрящите не е бъркал в предсказанията си. Просто мислят с векове напред. За тях Втората епоха е започнала, след като Торак разцепи света.

— Това определено си беше събитие, което трудно се забравя — казах аз. — Алорните започнаха своя календар от този ден. Ако не се лъжа, според тоя календар сега трябва да сме сто трийсет и осма година, там някъде.

— Глупости! — изсумтя Белдин.

— Така поне си намират занимавка, за да не мислят непрекъснато как да се счепкат със съседите си.

Вълчицата изприпка към нас през поляната.

— Чудя се кога ли най-после ще се прибереш у дома — каза ми тя натъртено.

— Май е станала лоша почти колкото истинска съпруга — отбеляза Белдин.

Тя му се озъби. Така и не можех да преценя каква част от думите ни разбира.

— Ще се връщаш ли в Малория? — попитах Белмакор.

— Не мисля, старче. По-скоро ще навестя марагите. Те са ми по-симпатични.

— Е, аз поне се връщам в Малория — каза Белдин. — Все още искам да разбера кой е третият ученик на Торак. Пък и няма да е зле някой да наглежда Белзедар. Стига да успея да го спипам, разбира се. Всеки път, когато се доближа до него, той все ми се измъква.

Белдин се обърна към мен.

— Ти какво смяташ да правиш?

— Като начало ще се прибера у дома, иначе рискувам моята приятелка да ме захапе за крака и да ме завлече там насила.

— Имах предвид в по-далечна перспектива, Белгарат.

— Не съм съвсем сигурен. Май ще поостана тук за известно време, поне докато Учителя не ми намери някаква работа.

— Е — обади се отново вълчицата, — прибираш ли се или не?

— Да — въздъхнах аз, вдигайки очи към небето.

Чувствах се самотен в Долината след смъртта на Белсамбар. Белдин и Белзедар бяха в Малория, а Белмакор замина за Марагор, най-вероятно за да се позабавлява с местните красавици. Което ще рече, че при Учителя останахме само аз и близнаците. Между нас имаше нещо като негласно споразумение близнаците никога да не се отделят от Алдур. Тази традиция започна от деня, в който Торак открадна Сферата от нашия Учител.

През следващите няколко века ми се отвори доста работа — цял куп нагласени женитби и дори няколко убийства.

(Стреснах ли ви? Не би трябвало. Аз никога не съм се преструвал на светец, а на света винаги има хора, които са, меко казано, неудобни. Не казвах на Учителя какво точно съм направил, но той не ме и питаше. Не смятам да си губя времето — нито пък вашето — с недоизкусурени извинения. Бях воден от Необходимостта, което означава, че съм постъпил правилно.)

Годините си минаваха една след друга. Щях да подмина трихилядния си рожден ден, без дори да се сетя за него, ако моята спътница не ми бе напомнила. По някаква причина тя никога не забравяше за рождения ми ден, което беше наистина странно. Вълците следят сезоните, но не и годините, ала тя нито веднъж не забрави за деня, който вече отдавна бе изгубил всякакво значение за мен.

Онази сутрин доста трудно отворих очи. Бяхме празнували нещо с близнаците предишната вечер, не помня какво точно. Тя седеше до леглото и ме гледаше дяволито, а досадното й езиче се поклащаше леко от едната страна на муцуната. Едва ли някой обича да му се смеят още преди да е успял да се събуди напълно.

— Миришеш неприятно — отбеляза тя.

— Моля те, не започвай — казах. — Нещо не ми е добре тази сутрин.

— Интересно. Снощи беше толкова развеселен.

— Това беше снощи. Сега си е за сега.

— Любопитно ми е защо си причиняваш това. Сам знаеш, че на сутринта няма да се чувстваш добре.

— Такъв е обичаят. — През годините бях надушил, че с думичката „обичай“ мога да й се измъкна най-лесно.

— О, разбирам. Е, щом е обичай, значи всичко е наред. Днес си вече по-стар, така да знаеш.

— Днес специално се чувствам много, много по-стар.

— Родил си се на този ден преди много, много години.

— Пак ли е дошъл рожденият ми ден? Вече? Къде се дява това време?

— Зад… или пред нас. Зависи в коя посока си решил да гледаш.

Не е за вярване, нали? Вълчица да философства.

— И ти не си с мен от вчера.

— Какво е времето за вълка? Дните толкова си приличат, не мислиш ли?

— Доколкото си спомням, за пръв път се срещнахме малко преди разцепването на света.

— Да, тогава беше.

Направих бързо няколко сметки наум.

— Оттогава са минали около хиляда мои рождени дни.

— Е, и?

— Вълците обикновено по толкова ли живеят?

— Ти също си вълк… понякога, а си живял дори още по-дълго.

— Това е различно. Ти си един доста необикновен вълк.

— Благодаря ти. Вече бях почнала да си мисля, че никога няма да го забележиш.

— Направо е невероятно. Не мога да повярвам, че един вълк може да живее толкова дълго.

— Вълците живеят толкова, колкото пожелаят. — Нослето й се набърчи. — Ще съм ти много благодарна, ако направиш нещо по въпроса с неприятната си миризма.

(Както виждаш, Поулгара, тази реплика не е измислена от теб.)

Няколко години след това ми се наложи да променя облика си по причина, която вече отдавна съм забравил. Не си спомням дори каква точно форма бях приел, но помня, че беше началото на лятото и слънцето струеше през отворения прозорец на моята кула, къпейки в златиста светлина остатъците от полузабравени експерименти и купчините книги на бюрото. Мислех си, че вълчицата е заспала и затова спокойно се заех с превъплъщението. Оказа се, че греша. Трябваше и сам да се сетя, защото нищо интересно не й бе убягнало през всичките години, прекарани заедно.

Обърнах се и я видях да ме вгледа втренчено с разкошните си топли очи.

— Значи така го правиш — каза ми. — Колко лесно било само.

После за миг се превърна в снежнобяла сова.