Дейвид Едингс, Лий Едингс
Белгарат — магьосникът (8)

Седма глава

Всички бяхме разтърсени от изхода на войната с ангараките. Никой от нас не бе очаквал отчаяния отговор на Торак. Измъчваше ни убийствено чувство за вина заради смъртта на половината човечество. Бяхме доста мрачна картинка при пристигането си в Долината. Всеки от нас си имаше належащи задачи, но въпреки това в първите вечери неизменно се събирахме в кулата на Учителя, за да потърсим утеха в неговото присъствие и в познатата гледка, която се разкриваше от прозорците.

Всеки от нас имаше кресло и ние обикновено се събирахме около масата, за да обсъдим събитията от деня, а после да се прехвърлим на други, по-общи теми. Не знам дали сме успели да решим някой от проблемите на света в тези почти хаотични разговори, но всъщност не такава беше целта им. По-скоро имахме нужда да бъдем заедно в онези смутни дни, имахме нужда от умиротворението, което винаги е изпълвало познатата стая на върха на кулата. Дори светлината там беше някак по-различна. Може би и тя, точно като огъня в камината, съществуваше, защото Учителя бе пожелал това. Изработените от полиран абанос кресла бяха удобни и всичко останало в стаята изглеждаше тъй чисто и съвършено, сякаш непокътнато от хилядолетията. Повечето вещи на Алдур се съхраняваха в някакво друго измерение и се появяваха по негово желание, вместо да събират прах по рафтовете.

Нашите вечерни събирания продължиха около шест месеца и ни помогнаха да намерим сили, за да прогоним кошмарите, населили сънищата ни.

Беше въпрос на време някой от нас да зададе онзи въпрос и този някой се оказа Белтира.

— Как започна всичко, Учителю? — попита той замислено една вечер. — Защото всичко е започнало доста преди ние да се появим на света, нали?

Алдур погледна мрачно незлобливия алорнски пастир.

— Наистина, Белтира. Всичко е започнало много, много отдавна, по-отдавна, отколкото бихте могли да си представите. Някога, по времето, когато Вселената е била още съвсем млада, още преди аз и моите братя да се родим, се случило нещо, което не било предвидено. Нещо, което разделило Предназначението на всички неща.

— Инцидент, така ли, Учителю? — предположи Белдин.

— Определението ти е доста уместно, сине мой — похвали го Алдур. — Като всички неща, и звездите се раждат, живеят и умират. Инцидентът, за който говорим, се случил след смъртта на една звезда. Проблемът бил, че мястото и времето на тази смърт не били част от първоначалния замисъл на Сътворението. Смъртта на коя да е звезда е титанично събитие, а поради близостта й с много други звезди смъртта на онази звезда изиграла още по-гигантска роля. Всички вие сте изучавали небесата и знаете, че Вселената се състои от звездни „гроздове“. Гроздът, в който се намирала звездата, за която ви разказвам, бил толкова голям, че слънцата му били безчет. Своенравното слънце, което умряло в самия център на звездния грозд, възпламенило близките до него слънца, а те на свой ред възпламенили други слънца. Взривът се разпространил с нечувана скорост и унищожил целия грозд.

— Това някъде наблизо ли се е случило, Учителю? — попита Белсамбар.

— Не, сине мой. Това събитие се състояло на другия край на Вселената, далече, далече. Толкова далече, че светлината от тази катастрофа още не е достигнала до този свят.

— Как е възможно това, Учителю? — Белсамбар изглеждаше крайно учуден.

— Зрението не е съвършено, братко — обясни му Белдин. — Има дистанция във времето между мига, в който става нещо, и мига, в който ние го съзираме. На нощното небе ние виждаме звезди, които всъщност вече не съществуват. Някой ден, когато и двамата имаме достатъчно време, ще ти обясня всичко по-подробно.

— Как може едно толкова отдалечено от нас събитие да има каквото и да е значение за този свят, Учителю? — попита Белзедар.

Алдур въздъхна.

— Времето и пространството са възникнали по силата на Предназначението, Белзедар — отвърна му той със странна почуда в гласа. — Инцидентът разединил това Предназначение. Онова, което някога било едно цяло, се превърнало в две противоположни части. От това разделяне се породило ново усещане за нещата и от мига на събитието двете нововъзникнали Предназначения се противопоставили едно на друго. След време двете сили се споразумели този свят, който все още не съществувал, да стане поле на тяхната последна битка. Това е причината, поради която сме се появили аз и моите братя. Затова и създадохме този свят. Точно тук ще бъде сложен край на раздвоението в Предназначението на Вселената. Поредица от събития, някои незначителни на вид, други — величави, ще доведе до това последно събитие, което ще предопредели Избора.

— Кой трябва да направи този избор? — попита Белдин.

— Не ни е отредено да знаем това — отвърна му Алдур.

— О, чудесно! — възкликна саркастично Белдин. — Значи всичко опира до някаква си игричка! И кога ще стане това?

— Скоро, сине мой. Много скоро.

— Не можеш ли да бъдеш малко по-конкретен, Учителю? Нашите представи за време вероятно се разминават и това „скоро“ би могло да означава за теб нещо съвсем различно от това, с което аз го свързвам.

— Изборът трябва да бъде направен, когато светлината на избухналия звезден грозд достигне до този свят.

— А това би могло да се случи всеки момент, нали? Още тази нощ, да речем.

— Овладей нетърпението си, Белдин — каза Алдур. — Ще има знамения, които ще ни подскажат, че мигът на Избора наближава. Пропукването на света беше едно от тези знамения. Ще има и други.

— Например? — не мирясваше Белдин. Тази мисъл изглежда не му даваше покой.

— Преди светлината да докосне този свят, за миг ще настъпи пълен мрак.

— Тогава ще си отварям очите при всяко смрачаване — каза Белдин кисело.

— Доколкото разбирам, има два възможни Изхода от този сблъсък — отбеляза Белмакор. — Торак служи на единия от тях, нали?

— Да, така е. Всеки от тези два Изхода е съставен от безброй по-малки части, някои от които дори не подозират за своето предназначение.

— Кое от двете Предназначения е възникнало първо, Учителю? — попита Белкира.

— Не знаем. Не ни е отредено да знаем.

— Още игрички — каза Белдин с безкрайно отвращение. — Мразя игричките.

— Ала в тази ще трябва да се включи всеки от нас, добри ми Белдине. Правилата може и да не са ни по вкуса, но ще трябва да им се подчиним, защото са определени от двете воюващи Предназначения.

— И защо? Битката си е тяхна. Защо трябва да замесват и нас? Защо просто не изберат място и време и не си уредят сметките веднъж завинаги?

— Защото не могат да го сторят, сине мой. Ако се противопоставят пряко едно на друго, техният сблъсък ще унищожи Вселената.

— А това май не ни устройва — подхвърли незлобливо Белкира.

— Ти си наместник на другия Изход, нали, Учителю? — попита Белсамбар. — Торак е наместник на единия Изход, а ти — на другия?

— Аз съм част от всичко това, сине мой — каза Алдур. — Всички сме част от него. Ето защо това, което правим, е толкова важно. И все пак след време ще се появи някой, който ще е още по-важен от нас. Именно той ще се възправи срещу Торак и ще разчисти пътя пред Избора.

Тогава за пръв път чух за Белгарион. Алдур обаче бе подготвял неговото идване още от сътворението на нашия свят. Казано по-простичко, Боговете създали този свят, за да има Белгарион почва под краката си, докато възстановява реда във Вселената. Това беше доста сериозна отговорност за някой като Гарион, но мисля, че той се справи достойно. Нали все пак всичко свърши добре.

Обяснението на нашия Учител ни даде да разберем от какво огромно значение е всичко, което правим. И макар да бяхме погълнати изцяло от своите задачи, ние не можехме да не си дадем сметка колко е променен светът след стореното от Торак. Новото море, което приличаше по-скоро на океан, изникнал насред континента, промени драстично климата. Планинската верига, която нашият Учител бе издигнал заедно с Белар, направи промените още по-осезаеми. Летата станаха по-горещи и по-сухи, а зимите — по-дълги и по-студени. Това е една от причините да се ядосвам толкова, когато някой започне да си играе с времето. Виждал съм какво може да се случи, когато някой реши да „дооправи“ естествения климат. Двамата с Гарион си говорихме веднъж доста дълго по този въпрос или по-скоро аз му говорих дълго. Той ме слушаше. Поне се надявам да ме е слушал. Гарион притежава огромна сила и понякога й изтърва края преди да е обмислил достатъчно внимателно последствията.

С промяната на климата в света около нас постепенно настъпиха и други изменения. Необятната прастара гора, с която Долината граничеше на север, започна да оредява и накрая се превърна в степ. Алгарите сигурно не са имали нищо против това, но аз лично предпочитам дърветата.

Най-драстично се преобрази климатът в далечния Север. Белар обаче не се отказа от своя план да се добере някак до ангараките и неговите алорни трябваше да свикнат със суровите зими.

Така или иначе, ние в Долината си имахме други, далеч по-неотложни грижи. Пропукването на света бе задействало много нови процеси и Алдур не ни даваше да си поемем дъх, преди да се убеди, че всичко, което трябва да се случи, се случва. Предполагам, че и при ангараките нещата са стояли по същия начин. Двете съревноваващи се Предназначения без съмнение вече маневрираха на „бойното поле“.

Около двайсет години след пропукването на света нашият Учител ни събра в кулата си и предложи един от нас да отиде до Малория, за да разбере какво са намислили Торак и неговите ангараки.

— Аз ще отида — предложи услугите си Белдин. — Летя по-добре от останалите си побратими и освен това ще мога да се смеся с ангараките, без да предизвикам някакви съмнения.

— Логиката ти нещо ми убягва, старче — каза Белмакор. — Бих казал, че си доста забележителна персона.

— Точно там е работата. Когато хората ме погледнат, те забелязват само гърбицата и това, че ръцете ми са по-дълги от краката. Никой не се заглежда в лицето ми, камо ли да се замисли от коя раса съм. Това да си недъгав има и своите преимущества.

— Искаш ли да дойда с теб? — предложи Белсамбар. — Аз все пак съм ангарак и познавам тамошните обичаи.

— Благодаря за предложението, братко, но по-добре недей. Мнението ти за гролимите отдавна е прекрачило прага на неодобрението. Едва ли ще успеем да запазим своята анонимност твърде дълго, ако изкормяме всеки срещнат свещенослужител на Торак. Ще отида само да хвърля едно око тук-там и предпочитам Торак да не разбере за посещението ми.

— Няма да ти преча, Белдин.

— Хайде да не рискуваме, а? Обичам те твърде много, за да поставя живота ти на карта.

— Но ти наистина не бива да ходиш сам в Малория, Белдин — каза му Белзедар със странен блясък в очите. — Мисля, че ще е най-добре и аз да дойда с теб.

— Аз не съм дете, Белзедар. Мога да се грижа за себе си.

— Убеден съм в това, но ако сме двама, ще можем да покрием по-голямо пространство. Другият континент е доста обширен, а ангараките вероятно вече са се пръснали из него. Учителя иска колкото се може повече информация, при това възможно най-бързо. Ето защо двама ще свършат по-добре работата.

Сега виждам, че доводите на Белзедар бяха доста прозрачни. Обществото на ангараките беше най-изкъсо държаното човешко общество в света. Торак не би позволил на хората си да се пръснат. Те му бяха нужни на едно място, за да ги държи под пълен контрол. Трябваше да се досетя, че Белзедар има други причини да отиде до Малория. Да помогне на Белдин определено не беше една от тях.

Двамата спориха известно време, но накрая Белдин отстъпи.

— Все ми е тая — каза той. — Ела, щом толкова ти се е приискало.

И тъй, на следващата сутрин двамата приеха облика на соколи и отлетяха на изток.

Не след дълго и ние се пръснахме във всички посоки. На мен Учителя възложи няколко доста мащабни мисии в Арендия и Толнедра.

Младата вълчица, естествено, тръгна с мен. Не си бях и помислял да я оставям. Но дори да бях опитал, едва ли щях да постигна нещо. При първата ни среща тя бе казала: „Ще поостана известно време с теб.“ Очевидно краят на това „известно време“ все още не бе дошъл. Но аз нямах нищо против. Тя беше приятен спътник.

Най-късият път до северна Арендия минава през Улголанд, затова двамата с вълчицата навлязохме в планините и продължихме в северозападна посока. Всяка вечер приготвях подходящ лагер за двама ни. Отначало огънят малко я изнервяше, но не след дълго неговата топлина започна да й допада.

След няколко дни си дадох сметка, че ще минем доста близо до Пролгу. С новия Горим не хранехме особени симпатии един към друг. Той беше твърдо убеден, че улгосите са по-свестни от всички други хора. Макар и неохотно, трябваше да приема, че няма да е особено възпитано да подмина Пролгу, без да поднеса почитанията си. Затова свърнах леко в северна посока и поех към града.

Маршрутът, който избрах, минаваше през гъсто обрасла планинска клисура, прорязана от буен ручей. Сутринта вече преваляше и слънцето тъкмо бе стигнало влажното дъно на клисурата. Бях се отплеснал нещо — когато се разхождам из планините, обикновено ме обзема приятно чувство на покой и умиротворение.

Тогава вълчицата присви уши и изръмжа предупредително.

— Какво има? — попитах на езика на хората, без да си дам сметка за това.

— Коне — отвърна ми тя на вълчи език. — Но може и да не са съвсем коне. Миришат на кръв и сурово месо.

— Не се притеснявай — отвърнах й, преминавайки на вълчи. — Срещал съм ги и преди. Наричат се хрулжини. Месоядни са. Онова, което подушваш, вероятно е кръвта и месото на някоя сърна.

— Според мен грешиш. Миризмата не е на сърна, а на човешка кръв и плът.

— Не може да бъде — изсумтях аз. — Хрулжините не нападат хора. Те живеят в мир с улгосите от тези планини.

— Носът ми никога не ме лъже — натърти тя. — Не мога да сбъркам миризмата на човешка кръв с тази на сърна. Тези месоядни коне са убивали и яли хора и сега отново ловуват.

— Ловуват ли? Какво?

— Според мен са тръгнали по твоите следи.

Насочих съзнанието си към хрулжините. Мислите им наистина не приличаха особено на обичайните конски мисли. Конете се хранят с трева и единственото време на годината, в което стават агресивни, е размножителният период. Хрулжините приличат доста на коне — като се изключат острите нокти и зъби — но те не пасат трева. И преди бях докосвал на няколко пъти съзнанието на хрулжин при пътуванията си из планините на Улголанд. Знаех, че са ловци, доста хищни при това, но досега волята на УЛ винаги бе успявала да удържи злобния им нрав.

Вълчицата беше права. Хрулжините бяха тръгнали по моите следи.

И преди ме бяха преследвали. Един млад лъв например вървя неотлъчно по следите ми цели два дни, преди да успея да го прогоня. В мозъка на ловуващото животно всъщност няма и следа от злоба или ярост. То просто търси храна. Но онова, с което се сблъсках този път, бе не просто жестокост или омраза, а истинска лудост. Тези хрулжини искаха не толкова да се нахранят, колкото да ме убият за удоволствие. Май бях загазил.

— Предлагам ти да направиш нещо с външността си — посъветва ме вълчицата. Тя седна и дългият й розов език се провеси от едната страна на муцуната. Май вече ви споменах, че това е начинът, по който се смеят вълците и кучетата.

— Какво му е смешното? — троснах й се аз.

— Хората са толкова забавни. Човекът-ловец мисли единствено за животното, което е решил да улови. Ако ловува зайци, дори няма да погледне катеричката на близкия клон. Тези месоядни коне ловуват човек — теб. Промени облика си и те ще те подминат.

Направо се почувствах засрамен. Как не се бях сетил сам за това? При цялата ни образованост и опит, първата емоция, която ни спохожда щом разберем, че нещо иска да ни убие и изяде, е най-обикновена паника.

Оформих образа в съзнанието си и „прелях“ същността си в тялото на вълк.

— Така е доста по-добре — каза моята спътница одобрително. — Ти си красив вълк. Другата ти външност не е толкова приятна за окото. Тръгваме ли?

Кривнахме встрани от брега на потока и се скрихме сред дърветата, за да проследим с поглед хрулжините. Неочакваното изчезване на моята миризма ги обърка и едновременно с това ги вбеси. Жребецът водач на стадото се закова на място и изрева ядно, а по извитите му зъби се стече пяна. Няколко от кобилите се спуснаха надолу по клисурата, следвайки моята миризма, после се върнаха и обдушиха внимателно мястото, където се бях преобразил.

— Предлагам да се измъкнем по-бързо — каза ми вълчицата. — Месоядните коне могат да си помислят, че ние сме убили и изяли нещото, което преследваха. Това ще ги настрои против нас. Може дори да се откажат от лова на хора и да си опитат късмета с лов на вълци.

Продължихме напред сред дърветата, но не много навътре, за да можем все пак да следим с поглед обърканите хрулжини в случай, че им хрумне да тръгнат на лов за вълци. След около половин час вече бяхме набрали такава преднина, че шансовете им да ни настигнат станаха незначителни.

Промяната у хрулжините ме изуми. Досега всички се бяха подчинявали безпрекословно на мира, установен от УЛ. Какво ги бе накарало да полудеят?

Както скоро разбрах обаче, хрулжините не бяха единствените зверове, загубили разсъдъка си.

(Това, че използвам думата „звяр“, не е израз на някакви лични предубеждения. Тя е просто буквален превод на съответната дума от езика на улгосите. Улгосите наричат дори дриадите „зверове“. Доколкото си спомням, Сенедра беше малко обидена от това определение.)

Така или иначе, аз реших да не се връщам към човешкия си облик, дори след като окончателно се изплъзнахме на хрулжините. Нещо странно ставаше в Улголанд. Двамата с моята спътница стигнахме планината, на чието плато е разположен Пролгу, и поехме нагоре. Горе-долу по средата на изкачването срещнахме група алгороти, които изглеждаха не по-малко луди от хрулжините. Алгоротите и без друго не са сред любимите ми създания. Не знам какви са ги мислили Боговете, когато са ги създавали. Кръстоската между маймуна, овен и влечуго ми се струва прекалено екзотична. Алгоротите също претърсваха околностите за хора, които да убият и изядат. По всичко личеше, че колкото и да не ми се иска, ще се наложи да разменя няколко приказки с Горима.

Пролгу обаче се оказа напълно безлюден. По всичко личеше, че жителите на града са напуснали доста набързо домовете си. Но това се бе случило доста отдавна, за да доловим по миризмата накъде са поели улгосите. Навсякъде из града се натъквахме на купчини човешки кости. Нима бе възможно улгосите да са били избити до крак? Нима УЛ бе размислил и решил да ги изостави?

Всъщност така и не успях да се замисля сериозно над тези въпроси. Нощта бе паднала неусетно и ние с моята спътница все още обдушвахме празните къщи, когато рев раздра небето. Отидох до прага на къщата, която претърсвахме, и хвърлих един поглед навън.

Вече почти се бе стъмнило, но и на тази мижава светлина успях да различа силуета в небето.

Беше женският дракон. Крилата й разкъсваха ядно облаците, а от ноздрите й току изригваха огнени струи.

Сигурно обърнахте внимание, че говоря за нея в женски род и с определителен член. На света бе останал само един дракон и той беше женски. Двамата мъжки, които Боговете бяха създали, се бяха избили взаимно още през първия размножителен период. Обикновено искрено съчувствах на оцелялата женска, но не и този път. И тя, досущ като хрулжините и алгоротите, беше завладяна от страстта да убива, но за разлика от тях беше твърде глупава, за да се замисли какво точно.

Имаше и още една неприятна подробност. Торак бе надарил драконите с пълен имунитет срещу кое да е действие, постигнато със силата на Волята и Думата.

— Ще съм ти много благодарна, ако направиш нещо по въпроса — каза ми вълчицата.

— Нали това се мъча да измисля — отвърнах й аз.

— Мисли по-бързо. Птичката се връща.

Доверието й в моите способности беше трогателно, но не ми помагаше особено. Набързо прехвърлих трите основни характеристики на дракона през главата си. Тя беше неуязвима, глупава и самотна. Последните две ми се сториха многообещаващи. Изтичах до края на града, концентрирах съзнанието си върху една малка горичка, на около миля в подножието на южния планински скат и я подпалих.

Драконът направи остър завой във въздуха и се спусна право към моя малък горски пожар.

— Чудя се защо го направи — отбеляза вълчицата.

— Огънят е част от ритуала на чифтосването при драконите.

— Впечатляващо. Повечето птици се чифтосват през пролетта.

— Тя не е точно птица. Между другото, хич няма да е зле да напуснем възможно най-бързо тези планини. Тук стават странни неща, които не мога да разбера, а ние си имаме спешна работа в долината.

Тя въздъхна.

— Все с тия твои „спешни работи“.

— Такава е човешката природа — казах й аз.

— Но в момента ти не си човек.

С нейните доводи както обикновено нямаше смисъл да се спори, но така или иначе тръгнахме веднага и два дни по-късно вече бяхме в Арендия.

Задачите, които ми бе поставил Учителя, касаеха някои конкретни аренди и толнедранци. По онова време още не можех да разбера защо Алдур е толкова загрижен от разни бракосъчетания. Сега вече разбирам. Все пак някои хора трябваше първо да се родят и моята мисия бе да се погрижа това да се случи.

Отначало се притеснявах, че присъствието на моята спътница може да усложни ситуацията, но се оказа иначе. Трудно можеш да останеш незабелязан в някое арендско село или толнедранско градче, когато до теб пристъпва едър вълк. В случая това се оказа сериозно преимущество, тъй като всички ме приемаха доста сериозно.

Уреждането на бракосъчетанията далеч не беше толкова трудно в онези дни. Обществата на арендите и толнедранците са патриархални и децата се подчиняват безпрекословно на волята на своите бащи, когато става въпрос за нещо важно. Затова рядко ми се налагаше да убеждавам щастливата двойка да мине под венчило. Вместо това просто разменях по няколко думи с двамата бащи. По онова време се радвах на солиден авторитет. Спомените за войната бяха още пресни, а аз и моите побратими бяхме изиграли значима роля в конфликта. Нещо повече: скоро открих, че свещенослужителите — както в Арендия, така и в Толнедра — могат да ми окажат неоценима помощ. След като се справих с първите дирижирани бракосъчетания, аз вече имах универсален подход, който действаше кажи-речи безотказно. Когато двамата с вълчицата прекрачехме границите на някое непознато поселище, първата ни работа беше да отскочим до храма на Чалдан или Недра. Там се представях на свещенослужителите и им обяснявах за какво става въпрос. Те на свой ред ме запознаваха охотно с бащите, от които имах нужда.

Е, не всичко минаваше гладко, разбира се. От време на време попадах и на твърдоглавци, неодобряващи избора, който бях направил за техните деца. Ако нещата наистина се закучеха, аз им правех по някоя и друга малка демонстрация, касаеща онова, което може да се случи, когато съм ядосан. Това обикновено беше достатъчно, за да ги вкара в правия път.

— Чудя се кому е необходимо всичко това — подхвърли вълчицата на излизане от едно арендско село, където бях успял да убедя един особено твърдоглав човек, че щастието на дъщеря му (а и неговото здраве) зависи от това дали тя ще се омъжи за младежа, когото съм избрал за нея.

— На тях ще им се родят деца — опитах се да й обясня аз.

— Колко интересно — отвърна ми сухо. Един вълк може да придаде цял куп иронични отенъци на изказването си. — Това не е ли обичайният резултат от чифтосването?

— Нашата цел е да се родят точно определени деца.

— Защо? Всички малки се раждат еднакви. Характерът зависи от отглеждането, а не от кръвната линия.

Спорихме така безкрай и подозирам, че вълчицата поддържаше спора, само за да ме дразни, формално погледнато, аз бях главата на нашата малка делегация, затова всяка възможност да ми се натрие носа беше добре дошла за нея.

По онова време Арендия беше доста мрачно място. Още преди войната с ангараките крепостничеството беше широко разпространено сред арендите и ситуацията не се промени особено след миграцията им на запад. Никога не съм схващал логиката на робовладелците, но арендите просто са си такива. И най-дребният повод им е достатъчен, за да започнат война с ближните си, което означава, че обикновеният селянин просто не би могъл да просъществува без нечия протекция.

Земите, които арендите обитаваха преди войната, се намираха в центъра на континента и имаха предимно равнинен ландшафт, използван най-рационално за нуждите на земеделието. Техният нов дом представляваше гъста гора и им се наложи да изкоренят доста дървета, преди да успеят да засадят каквото и да било. Този непосилен труд се падаше по право на крепостните. Двамата с вълчицата скоро свикнахме да виждаме голи хора, размахващи брадви.

— Те защо свалят козината си, докато правят това — попита моята спътница веднъж. В езика на вълците няма дума за „дрехи“, затова се бе наложило да импровизира.

— Вероятно имат само един чифт неща, с които да покрият телата си. Свалят ги, докато работят, за да не наранят тъканта им. — Реших да не навлизам в темата за бедността на крепостните. Разговорите ни на тема крепостничество и без това бяха станали доста заплетени. Как да обясниш какво е това „собственост“ на същество, което не се нуждае от каквито и да било вещи?

— Това покриване и откриване на телата е една от големите човешки глупости — заяви тя. — Защо го правят?

— За да се стоплят, когато е студено.

— Но те го правят и когато не е студено. Защо?

— Защото се срамуват, предполагам.

— Какво означава „да се срамуваш“?

Въздъхнах. Така нямаше да стигнем до никъде.

— Това е просто един от обичаите на хората.

— О, щом е обичай, тогава разбирам. — Вълците изпитват огромно уважение към обичаите. Но тя веднага се сети за нещо друго. Винаги се сещаше за „нещо друго“. — Какъв е този обичай, щом хората веднъж го спазват, а друг път не?

Аз се предадох.

— Да, права си. Май че не може да мине за обичай.

Вълчицата седна насред горската пътека и розовото езиче увисна насмешливо.

— Ще престанеш ли? — озъбих й се аз.

— Просто се забавлявам от непоследователността на мисълта ти — отвърна ми тя. — Но това вероятно се дължи на настоящия ти облик. Ако приемеш истинската си форма, тогава сигурно и мислите ти ще потекат по-гладко.

Моята спътница беше все така убедена, че аз всъщност съм вълк, който се прави на човек.

Из горите на Арендия често срещахме банди от обявени извън закона селяни. Явно не всички крепостни приемаха безропотно съдбата си. Не обичам насочените към мен върхове на стрели и затова след първите два-три подобни инцидента реших да приемам облика на вълк щом поредното село се скрие от погледите ни. Дори най-глупавият крепостен има достатъчно мозък в главата, за да не се заяжда с двойка възрастни вълци. Но моят късмет винаги си е бил такъв. Всеки път, щом се заема с нещо важно, особено когато бързам, все ще се намери някой, който да се опита да ми попречи. Защо просто не ме оставят на мира, след като аз самият не ги закачам?

Поразходихме се така още няколко години из Толнедра, без да преставаме с уреждането на чужди бракове, и накрая се озовахме в Тол Недран.

(Не се опитвайте да го намерите на картата. Името му беше променено на Тол Хонет още преди началото на второто хилядолетие.)

Знам, че повечето от вас са били в Тол Хонет, но едва ли бихте го познали в първоначалния му вид. Войната бе научила толнедранците каква е истинската стойност на една удобна за отбраняване позиция. От тази гледна точка островът в средата на Недран („Реката на Недра“), им се бе сторил идеалното място за построяване на град. В наши дни може и да е така, но някога нещата стояха по-иначе. След близо хиляда години, обитателите на Тол Хонет най-после поправиха повечето от грешките, допуснати при градежа.

Когато обаче двамата с вълчицата за пръв път се озовахме там, островът все още представляваше едно мочурливо парче земя, заливано начесто от пролетните приливи на реката. Оградата от побити по ръба на острова колове беше доста калпава, а дървените къщи с покриви от слама можеха да минат за всичко друго, но не и за уютни. Улиците бяха тесни, криви и кални. Честно казано, цялото място вонеше на сметище. Моята спътница прие този факт почти като лична обида, защото вълците имат доста остро обоняние.

Главната ми задача в Тол Недран бе да наглеждам появата на рода на Хонетите. Никога не съм харесвал Хонетите. Те имат невероятно високо мнение за себе си, а аз мразя, когато някой се опитва да гледа на мен от върха на носа си. Което обяснява защо бях малко рязък с бащата на младоженката, докато му обяснявах, че идеалната партия за неговата дъщеря е синът на един занаятчия, който се бе специализирал в градежа на каменни огнища. Родът на Хонетите трябваше на всяка цена да наследи някаква поне мъглява склонност към каменоделството, защото в противен случай Толнедранската империя просто нямаше да възникне. А ние щяхме да имаме нужда от тази империя в по-късни времена. Не бих ви досаждал с такива подробности, но просто исках да ви дам пример на какъв първичен стадий бяха „приготовленията“ ни в онези времена. Задействахме схеми, които трябваше да дадат първите си плодове най-рано след около хиляда години.

След като направо насилих бащата на младоженката да приеме направения от мен избор, двамата с вълчицата можехме вече спокойно да напуснем Тол Недран. Със сал, разбира се. По онова време още нямаше мостове. Салджията направо ни одра кожите, но какво друго би могло да се очаква от един толнедранец?

Накрая изпълних и последната от задачите, възложени ми от моя Учител, и заедно с вълчицата се насочихме на изток, към планините Толнедран. Беше време да се завърнем в Долината, но аз нямах никакво намерение да минавам отново през Улголанд. Преди въобще да припаря до това място, трябваше да разбера какво всъщност става там. Моята спътница се забавляваше с преследване на зайци и сърни, но аз имах по-интересно занимание. Много ми се искаше да открия пещерата, за която Учителя ми бе споменавал по най-различни поводи. Знаех, че е някъде из тези планини и затова се заех да я търся, без да бързам излишно. Не че имах някакви специални планове. Просто ужасно исках да зърна мястото, където Боговете бяха живели по времето, когато са сътворявали света.

Да си призная, това не беше единственият път, когато съм търсил пещерата. При всяко минаване през тези планини, отделях около седмица, за да огледам наоколо. Все пак първият дом на Боговете е нещо, което си струва да се види.

Естествено, така и не успях да го открия. Стори го Гарион, много, много по-късно. Там трябваше да се случи нещо важно, нещо, в което нямаше отредена за мен роля.

Когато двамата с вълчицата най-после се добрахме до Долината, заварихме завърналия се току-що от Малория Белдин. Белзедар обаче още никакъв го нямаше. Моят малък уродлив побратим ми бе липсвал много през стотината години, прекарани в Малория. Между нас се бе завързало някакво особено приятелство и колкото и да е странно, неговата компания ми доставяше истинско удоволствие.

Докладвах на Учителя за успеха на мисията си в Толнедра и Арендия и после му разказах за странните метаморфози, настъпили в Улголанд. Той ми се стори не по-малко удивен от мен самия.

— Възможно ли е улгосите да са сторили нещо, с което да са обидили своя Бог, Учителю? — попитах аз. — Нещо толкова сериозно, че той да е решил да ги остави, без каквато и да било защита срещу подивелите зверове?

— Не, сине мой — поклати Алдур посребрилата си глава. — Той не би го направил… не би могъл да го направи.

— Но нали веднъж вече е размислил, Учителю — припомних му аз. — Нали преди първият Горим да отиде при него, той не е искал да се грижи за нито една част от човечеството. А и след това Горим е трябвало да го убеждава с години, преди УЛ да склони. Може би не е хубаво от моя страна да го казвам, но сегашният Горим не е кой знае колко приятен човек. Дори погледите, които ми хвърля, могат да разгневят всекиго. Знае ли човек кого би могъл да предизвика, ако се разприказва.

Алдур се усмихна едва-едва.

— Наистина не е хубаво да го казваш, Белгарат — каза той и после се засмя с глас. — Признавам обаче, че съм напълно съгласен с теб. Но не, Белгарат, търпението на УЛ не познава граници. Дори човек като настоящия Горим не би могъл да го обиди до такава степен. Все пак ще проуча внимателно какво става в Улголанд и ще те запозная с резултата.

— Благодаря ти, Учителю — казах аз и си тръгнах.

На път за моята кула навестих Белдин, за да го поканя да си поприказваме в компанията на няколко халби превъзходно пиво. Предвидливо бях заел от близнаците една бъчонка, пълна с разкошната кехлибарена течност, във варенето на която алорните са ненадминати открай време.

Не след дълго Белдин се появи в стаята на върха на моята кула, тътрузейки крака по познатия начин, и пресуши първата си халба, без дори да си поеме дъх.

Налях още пиво от бъчонката и двамата се настанихме един срещу друг на масата.

— Е? — казах подканващо.

— Е, какво? — Все същият стар Белдин.

— Какво става в Малория?

— Не можеш ли да бъдеш малко по-конкретен? Малория е доста голямо място. — Вълчицата бе изникнала отнякъде и бе положила глава в скута му. По някаква причина тя бе харесала Белдин още от самото начало. Той я почеса разсеяно зад ушите.

— Какво прави Торак? — попитах аз малко по-рязко, отколкото ми се искаше.

— Гори си, какво друго. — Белдин се ухили по неговия си грозно-чаровен начин. — Мисля, че братът на нашия Учител ще гори още доста, доста дълго.

— Гори? Все още? — Наистина бях малко изненадан. — Мислех, че огънят досега е угаснал.

— Дори не е отслабнал, поне видимо. Нашето приятелче продължава да си гори досущ като в доброто старо време, когато направи фаталната грешка да обърне Сферата срещу света. Никой, бил той човек или Бог, не може да очаква кой знае каква милост от един камък. През по-голямата част от времето си Торак просто пищи, сякаш го дерат с кремък.

— Колко жалко за него — отбелязах аз с доза сарказъм.

Белдин ми се ухили отново.

— Между другото — продължи той, — след разцепването на света Торак е накарал своите ангараки да сложат Сферата в желязна кутия, за да не му се налага да я гледа. Предполагам, дори видът й разпалва огъня у него още по-силно. Явно в началото океанът, който той изсипа насред стария континент, е подгонил ангараките също тъй стръвно, както и нас, защото са се изнесли доста чевръсто на изток. Всичките им свещени места са били потопени под водата.

— Защо ли тяхната съдба не ме трогва особено? — отбелязах злобно.

— Белгарат, ти прекарваш твърде много време с алорните. Започнал си дори да говориш като тях.

Свих рамене.

— Алорните всъщност не са чак толкова лоши. Особено след като им свикнеш на номерата.

— Предпочитам да не им свиквам. Тия дангалаци са способни да ме вбесят за нула време.

— И какво станало после?

— Онази експлозия, която ние също видяхме, имам предвид, когато морската вода се изля върху разтопената лава, е променила климата на Изтока доста драстично. Между Кел и мястото, където преди се намираше Корим, се е появило обширно блато.

— А Кел си е още там, така ли?

— Кел винаги си е бил там, Белгарат, и вероятно винаги ще си остане. Този град е съществувал още преди повечето от нас да слязат от дърветата. Блатото явно е там от доста време, но ангараките все пак са успели да изгазят през него. Торак бил твърде зает с крещенето и затова неговите генерали трябвало да поемат командването. А те бързичко схванали, че тези калищаци хич не са подходящи за обитаване от хора.

— Учудвам се, че въобще им е направило впечатление. Ангараките обожават грозните неща.

— Така или иначе, доколкото разбрах, между генералите и гролимите възникнал спор. Гролимите се надявали, че нивото на морската вода ще спадне и всички ще могат да се върнат обратно в Корим. Нали олтарите им били все още там. Генералите обаче се оказали по-практични. Те знаели, че морето няма да се оттегли. Затова решили да не губят повече време в безсмислени спорове и повели армията на северозапад, а останалите ангараки ги последвали. Гролимите останали на брега да гледат замечтано към потопения Корим.

Белдин се уригна за пореден път и за пореден път ми подаде празната си халба.

— Знаеш къде е бурето — озъбих му се аз.

— Ама и ти си един домакин, Белгарат.

Той стана и затътрузи крака към бъчонката. На връщане разля сума ти бира по пода. Накрая се тръсна обратно в креслото, отпи една гигантска глътка и примлясна доволно.

— Гролимите хич не се зарадвали на решението на генералите — продължи моят маймуноподобен побратим. — Много им се искало да се върнат обратно, но ако го направели сами, нямало да има кого да изкормват на гнусните си олтари. Затова тръгнали след ордата с надеждата, че ще успеят да убедят поне част от ангараките да ги последват. Това раздразнило генералите, в резултат на което последвали няколко доста нелицеприятни инцидента. Предполагам, че оттам е започнало разделението в ангаракското общество.

— Какво? — сепнах се аз.

— Говоря доста разбрано, Белгарат. Да не би слухът да е почнал да ти изневерява? Чувам, че това често се случвало при старите хора.

— В какъв смисъл „разделянето на ангаракското общество“?

— Ами те просто вече не са едно цяло, както изглежда. Докато Торак си беше цял целеничък, гролимите имаха безпрекословна власт. Но сега нещата стоят иначе. Отношението на повечето ангараки към гролимите не се различава от това на Белсамбар. Както и да е. Та генералите превели ангараките през планините и накрая достигнали до поле, което било що-годе обитаемо. Там построили голям военен лагер на място, наречено Мал Зет, и поставили стражи, които да не допускат гролимите вътре. След няколко безуспешни опита, гролимите се отказали и помъкнали последователите си на север, където построили друг лагер. Нарекли го Мал Яска. Тъй че сега в Малория има два вида ангараки. Войниците в Мал Зет са като всички останали войници — религията за тях не е нищо повече от глупави ритуали и празни приказки. От друга страна „правоверните“ в Мал Яска прекарват по-голяма част от времето си в молитви към Торак.

— Направо не е за вярване, че събитията са се развили така — казах аз. — Главите на ангараките винаги са били пълни кажи-речи само с религиозни брътвежи.

После се сетих за нещо.

— А как реагира Белсамбар, когато му каза за това?

Белдин сви рамене.

— Не ми повярва. Той не може да възприеме факта, че ангаракското общество се е разпаднало. Нашият брат и без друго си има сериозни проблеми, Белгарат. Мисля, че го мъчи някаква странна „расова“ вина. В края на краищата, той е ангарак, а Торак издави половината човечество. Може би трябва да поговориш с него. Опитай се да го убедиш, че той не носи лична вина за катастрофата.

— Ще направя каквото е по силите ми — обещах аз. — Та значи така стоят сега нещата в Малория?

Белдин се засмя.

— О, чакай, има и още. Преди около двайсетина години Торак се отърси от самосъжалението и в общи линии дойде на себе си. В доброто старо време сигурно щеше просто да сравни Мал Зет със земята, но сега мозъкът му е твърде зает с други кроежи. Той открадна Сферата, но не може да направи нищо с нея. Разочарованието му е толкова силно, че просто не е с всичкия си. Та той премина пътьом през Мал Зет и Мал Яска, завлече със себе си най-фанатичната част от ангараките и заедно с тях достигна чак до североизточното крайбрежие, близо до земите на карандите. Когато се озоваха там, той заповяда на своите хора да му построят кула — изцяло от желязо.

— Желязо? — смаях се аз. — Една желязна кула не би издържала и десет години. Сигурно е започнала да ръждясва още преди да успеят да я завършат.

— Предполагам, че той й е заповядал да не ръждясва. По някаква причина Торак си пада по желязото. Може идеята му да е дошла от онази желязна кутия, в която държи Сферата. Вероятно си е втълпил, че ако затрупа фаталното камъче под купища желязо, ще успее да отслаби силата му до такава степен, та да установи контрол над него.

— Това са пълни глупости!

— Кажи го на Торак. Хората, които заведе на онова място, построиха град, а той го покри с облаци. Това е най-мрачният град, който някога съм виждал. Ангараките го наричат Ктол Мишрак — Градът на безкрайната нощ. Торак вече далеч не е такъв хубавец, какъвто беше някога, и вероятно иска да се скрие от света. Грозните хора постъпват така понякога. Аз съм се родил грозен, затова съм свикнал. Ами, в общи линии, това е всичко, Белгарат. Ангараките имат вече три главни града — Мал Зет, Мал Яска и Ктол Мишрак. О, има и още нещо. Очевидно сме успели доста да впечатлим Торак, защото е решил да обучи свои собствени ученици.

— Нима? И колко по-точно?

— Засега трима. Може да привика и други. Явно войната е показала на Торак, че хич не е зле да си имаш няколко помощника под ръка. Преди войната нямаше никакво намерение да дели силата си с когото и да било, но сега е размислил. Знаеше ли, че обикновените свещенослужители губят сила, щом напуснат пределите на родината си?

— Не разбирам накъде биеш.

— На Боговете също не са чужди дребните хитринки. Всички те са научили свещенослужителите си на някой малък трик. Това върши добра работа, когато се налага да се затегне вярата на последователите им. Един обикновен гролим — същото важи за свещенослужителите на Недра, Чалдан и особено за тези на Селмисра — притежава някои умения, сходни с нашите. Но реши ли да напусне областта, в която е изпратен, гролимът тутакси губи своите способности. Това обаче не важи за учениците на Боговете. Нашите способности не са обвързани с определено място. Торак е осъзнал колко полезно би могло да бъде това и е почнал да обучава свои собствени ученици.

— Имаш ли някаква представа кои са те?

— Първите двама са бивши гролими — Урвон и Ктучик. За третия не успях да науча нищо.

— Къде беше Белзедар през цялото това време?

— Нямам никаква представа. След като кацнахме на брега на Малория и приехме отново човешкия си облик, той ми подхвърли няколко нескопосани извинения за това как искал да обходи целия континент и после тръгна на изток. Оттогава не съм го виждал. Въобще не знам какво прави в момента. За едно обаче съм сигурен.

— И какво е то?

— Нещо го яде отвътре. През цялото време нямаше търпение да се отърве от компанията ми.

— Това може да се каже и за някои други хора, братко.

— Много смешно, Белгарат. Много смешно. Колко бира имаш още?

— Колкото е останала в буренцето. Ако въобще е останало нещо. Ти я смучеш като прежадняла камила.

— Много ми се беше разсъхнало гърлото. Опитвал ли си някога ангаракска бира?

— Не, доколкото си спомням.

— Не ти и трябва. Е, след като приключа с твоята, винаги мога да се обадя на близнаците.

Той стана, уригна се и пое със забързана крачка по утъпкания път към биреното буренце.