Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада/Малореан (1.1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Belgarath the Sorcerer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2010)

Издание:

Дейвид и Лий Едингс. Белгарат — магьосникът

Редактор: Валери Манолов

ИК „Пан“, София, 1998

ISBN: 954–657–180–6

История

  1. — Добавяне

Деветнадесета глава

Една сутрин в края на пролетта прекосих река Аренд, определяща от край време границата между Арендия и Толнедра. По северния бряг на реката патрулираха мимбратски рицари, но това не беше кой знае какъв проблем за мен. В края на краищата и аз си имах своите дребни преимущества.

Спрях за известно време във Вордюнската гора, за да обмисля положението. Учителя ме бе измъкнал от пиянския унес в Камаар, но така и не ми бе дал някакви наставления, затова сега трябваше да решавам всичко на своя глава. Нямаше никакво определено място, където да отида, нито пък някаква спешна задача, която да ме води там. Това обаче не значеше, че съм забравил за своите отговорности. Май бях станал нещо като странстващ магьосник, който върви накъдето му видят очите и си пъха носа в неща, които най-вероятно не са негова работа. Ако ли пък се натъкнех на нещо наистина важно, спокойно можех да го прехвърля на моите побратими в Долината. Иначе бях свободен да се запътя в коя да е от четирите посоки на света. Мъката ми не се беше уталожила, но поне започвах да свиквам да живея с нея и да я контролирам. Годините в Камаар все пак ме бяха научили какво става, когато се опитам да се скрия от нея.

И тъй, когато се насочих към Тол Хонет, душата ми беше изпълнена с потисната меланхолия. Реших, че след като съм се озовал на това място, няма да е зле да проверя как вървят нещата в империята.

Докато пътувах на юг, минах през Великото графство Вордю и установих, че там също се плетат всевъзможни политически интриги. Хонетите отново бяха на власт, а кланът Вордю винаги бе приемал това като лична обида. Наоколо изобилстваше с доказателства, че втората Хонетинска династия е в упадък. Има нещо наистина странно в логиката, по която се развиват династиите. Основателят на една династия винаги е енергичен и надарен човек, но с течение на вековете наследниците му се превръщат във все по-бледо негово подобие. Може би фактът, че те почти неизменно се женят за някоя от братовчедките си, има нещо общо с това. Контролираното възпроизводство в рамките на една кръвна линия може и да дава чудесни резултати при конете, кучетата и добитъка, но при хората нещата стоят съвсем иначе. В подобни случаи излиза, че глупостта и страхливостта се удвояват за сметка на положителните качества.

Та по същата причина и хонетинските императори не вървяха на добре през последните стотина, че и повече години. Вордюните, от друга страна, ставаха все по-нетърпеливи. Те усещаха, че идва техният ред.

Добрах се до Тол Хонет в самото начало на лятото. Тъй като това беше техният роден град, хонетинските императори бяха посветили голяма част от времето си — и немалка част от имперската хазна, естествено — за да подобрят вида на своята столица. Един съвет — всеки път, когато хонетините дойдат на власт в Толнедра, инвестирайте в търговията с мрамор и няма да сбъркате.

Прекосих северния мост, водещ към града, и спрях пред портата, за да отговоря на стандартните въпроси, които задаваха легионерите, поставени на пост. Бронята им беше доста впечатляваща, за разлика от самите легионери. Отбелязах си на ум, че легионите на императора най-вероятно са под всякаква критика. Някой трябваше да направи нещо по въпроса, спешно при това.

Улиците бяха претъпкани с хора. В Тол Хонет винаги е така. Всеки жител на Толнедра, който е или пък се мисли за важна клечка, счита за свое задължение да прекарва една значителна част от годината в своята столица.

И тъй като вече се бях превърнал в нещо като религиозна реликва, също като в Арендия се насочих първо към най-близкия храм. Оказа се, че главният храм на Недра е бил преместен от последното ми посещение насам, затова се наложи да разпитам за новото му местоположение. Естествено, не тръгнах да питам префърцунените търговски принцове, които се мръщеха в носените от роби паланкини и притискаха напарфюмирани кърпички към носовете си. Вместо това се обърнах към един почтен на вид мъж, който поправяше уличната настилка.

— Кажи ми, приятелю, как мога да стигна до Храма на Недра?

— Ей там е, от южната страна на императорския палат — отвърна той. — Тръгни надолу по тази улица и в края й свърни наляво.

После ме огледа с присвити очи.

— Ще ти трябват пари, за да влезеш вътре — уточни той.

— Така ли?

— Такъв е новият закон. Първо плащаш на жреца на входа, за да влезеш, а после плащаш на друг жрец, за да те допусне до олтара.

— Странно хрумване.

— Това тук е Тол Хонет, друже. Нищо в този град не е безплатно, а жреците са не по-малко алчни от кой да е друг.

— Мисля, че ще успея да им предложа нещо, което ще оценят повече от парите.

— На твое място не бих разчитал особено на това. Успех все пак.

— Мисля, че си изпуснал нещо там, приятелю — казах му аз, сочейки към едрата толнедранска медна монета, в която току-що бях превърнал едно от камъчетата край краката му. Все пак човекът се беше отнесъл съвсем учтиво с мен, нали така?

Той сграбчи мълниеносно монетата, която най-вероятно се равняваше на неколкодневната му надница, и се огледа подозрително наоколо.

— Да ти спори работата — пожелах му аз и тръгнах по улицата, която ми бе посочил.

Храмът на Недра приличаше по-скоро на палат — импозантна мраморна постройка, хладна и неприветлива като мавзолей. Простите хорица се молеха отвън, в направени специално за целта ниши в стената. Вътрешността на храма очевидно беше запазена за онези, които можеха да си платят.

— Искам да говоря с Първосвещеника — казах аз на отчето, което охраняваше парадния вход.

— Абсолютно изключено. Как въобще ти хрумна да молиш за нещо подобно?

— Не съм те молил, заповядвам ти. Сега бягай да го извикаш или просто ми се махни от пътя, за да го намеря сам.

— Върви си по пътя, старче.

— Нещо не ни спори приказката с теб, друже. Я да опитаме още веднъж. Казвам се Белгарат и съм дошъл, за да се видя с Първосвещеника.

— Белгарат ли? — ухили се подигравателно той. — Няма такъв човек. Върви си!

Пренесох го на около петстотин метра от храма и влязох вътре. Определено трябваше да си поговоря с Първосвещеника по повод нововъведението да се плаща за достъп в храма. Дори Недра не би одобрил нещо подобно. Храмът беше претъпкан с жреци, до един зажаднели за парите на богомолците. Реших да ликвидирам дребните заяждания в зародиш, като просто си сътворих ореол, който дори килнах хашлашки леко встрани. Не знам дали толнедранската теология включва календар с дни на светци, но моят малък трик определено привлече вниманието на жреците, както и желанието да ми съдействат от все сърце. И всичко това абсолютно безплатно.

Първосвещеникът, дебелак на име Артон, се беше нагиздил с обсипана с диаманти роба. Той огледа за миг ореола ми, след което ме поздрави с пресилен ентусиазъм. Аз се представих и името ми очевидно доста го изнерви. Наистина, това, че не играе по правилата, съвсем не беше моя работа, но аз пък не виждах причина да му обяснявам как стоят нещата в действителност.

— Чухме за твоите приключения в Малория, Свети Белгарат — изгука ми той. — Ти наистина ли уби Торак?

— Някой ти е размътил главата с глупости, Артон — отвърнах му. — Не съм аз онзи, комуто е отредено да го стори. Ние просто отидохме там, за да си възвърнем откраднатата Сфера.

— О — гласът му прозвуча разочаровано. — И на какво дължим честта, о, Древни?

Свих рамене.

— Посещение на добра воля. Минавах оттук и реших да ви навестя. Недра да се е свързвал с някого?

— Нашият Бог напусна земята, Белгарат — напомни ми той.

— Всички Богове я напуснаха, Артон. Но те си имат свой начин да поддържат връзка с нас. Белар говори на Рива в съня му, а на мен по същия начин ми се яви Алдур преди около два месеца. Внимавай със сънищата си. Те може да се окажат изключително важни.

— И аз имах един странен сън преди почти половин година — припомни си той. — Стори ми се, че Недра ми говори.

— И какво ти каза?

— Не мога да си спомня точно. Но мисля, че ставаше въпрос за пари.

— Нещата винаги опират до парите. — Замислих се за миг. — Ето, този ваш нов „закон“, да речем. Не мисля, че Недра би одобрил да се вземат пари от богомолците в храмовете му. Той е Бог на всички толнедранци, а не само на тези, които могат да си позволят входната такса.

По лицето му премина тревога.

— Но… — опита се да се възпротиви първожрецът.

— Виждал съм някои от съществата, които живеят в ада, Артон — прекъснах го безкомпромисно аз. — Не дай Боже да ти се наложи да ги видиш и ти. Но това зависи само от теб. Та как вървят нещата в Толнедра?

— О, не много добре, Белгарат. — Каза го доста неуверено и аз почти надуших онова, което се опитваше да скрие от мен.

Въздъхнах.

— Не бъди толкова срамежлив, Артон — му казах уморено. — Духовенството не бива да се меси в политиката. Вземаш подкупи, нали?

— Откъде знаеш това? — Гласът му се извиси почти до фалцет.

— Ясен си ми като отворена книга, Артон. Върни парите и престани да си вреш носа в политиката.

— Трябва да посетиш императора — каза той, сменяйки майсторски темата.

— Познавам се вече с цял куп представители на рода Хонет. Те всички са извадени от един и същ калъп.

— Негово величество ще се обиди, ако не го посетиш.

— Спести му ядовете тогава. Просто не му казвай, че съм бил тук.

Той естествено и дума не искаше да чуе за подобен вариант. Не желаеше също да го разпитвам за това кой всъщност го подкупва и защо. Затова настоя лично да ме съпроводи до императорския палат. Покровителството е залегнало в самата сърцевина на толнедранската политика. При смяна на династиите, със старите управници си отиват дори дотогавашните касиери по мостовете.

Настоящият император се казваше Ран Хонет двайсет и някой си или нещо от този род. Негово величество всъщност дори успя да ме изненада. Не за добро, разбира се. Просто при него типичната за последните няколко владетели глупост бе отстъпила пред неподправения идиотизъм. И както обикновено става в подобни случаи, се бе намерил услужлив и напорист роднина, който бе иззел изцяло императорските функции и пробутваше всяка своя приумица под надслова „Императорът реши…“. Въпросният роднина, в случая братовчед на Ран Еди-койси, ни заряза да чакаме в един от апартаментите за гости цели два дни, докато през това време цял куп толнедрански големци се вмъкнаха в императорската приемна като в собствения си дом.

Накрая на мен ми писна.

— Да си вървим, Артон — казах аз на първосвещеника на Недра. — И двамата си имаме по-належащи дела.

— Не можем да постъпим така! — сепна се Артон. — Това ще бъде изтълкувано като смъртна обида.

— Е, и? Навремето ми се е случвало да обиждам Богове, Артон. Нямам намерение сега да се тревожа за чувствата на някакво си царче.

— Позволи ми първо да поговоря отново с Върховния шамбелан.

Той скочи на тлъстите си бутчета и хукна да говори с братовчеда на императора.

Братовчедът се оказа типичен Хонет. Първата му реакция бе да ме погледне отвисоко.

— Ще чакате благоволението на Негово имперско величество — каза надменно той.

И тъй като се правеше на толкова важна клечка, а аз вече се бях ядосал, реших да го окача на стената, на около метър и половина от пода, та да може наистина с основание да гледа другите отвисоко.

— Как мислиш, старче — попитах го невъзмутимо, — дали имперското благоволение ни е огряло вече с божествените си лъчи?

Оставих го още известно време да виси на стената и после, след като реших, че е схванал поуката, го свалих на пода.

Императорът изведнъж реши да ни види незабавно.

Заварихме въпросния Ран Хонет, седнал на трона, да си смуче пръста. Кръвната линия на Хонетите се беше скапала дори повече, отколкото предполагах. Поразрових се из черепната му кутийка и не открих в нея абсолютно нищо. Той изрецитира със запъване няколко императорски учтивости — потръпнах само при мисълта колко време му е било нужно, за да ги наизусти — и после царствено ни разреши да се оттеглим.

Двамата с Артон се поклонихме и се измъкнахме от тронната зала с лице към суверена, който тъкмо бе лапнал отново пръста си.

Напуснах възможно най-бързо Тол Хонет и се отправих към Тол Борун. Откакто бях зарязал живота на пияница, използвах непрекъснато дарбите си, за да хитрувам по всевъзможни начини. Волята и Думата са нещо много сериозно, а аз ги бях обърнал на прост шарлатански трик. Независимо от мъката си, все още бях ученик на своя Учител, а не на някакъв панаирджийски факир. Лесно бих могъл да си измисля извинение, като се позова на преживените тежките години, но нямам никакво намерение да го правя. Бях длъжен да се държа както подобава на човек с моето предопределение.

Подминах Тол Борун най-вече за да избегна нови предизвикателства. И май наистина постъпих правилно — боруните със сигурност щяха да ме изнервят. Моите уважения към фамилията Борун, но нейните членове понякога се държат като пълни идиоти.

(Съжалявам, Сенедра, не го приемай лично.)

Прекосих земите на фамилията Анадил и накрая се добрах до северния край на Гората на дриадите. Изминалите векове са променили сериозно местния ландшафт, но мисля, че тогава пътувах по същия маршрут, който три хиляди години по-късно избрахме заедно с група приятели, следвайки следите на Сферата. Двамата с Гарион често сме си говорили за тези повторения и си мисля, че това може и да е бил поредният сигнал за срив в тъканта на Необходимостта. Използването на същия маршрут може да се дължи и на факта, че оттам минаваше най-естественият път на юг, който освен всичко останало вече познавах добре. Ето на, набие ли си човек в главата някаква теория, после лесно успява да изкриви всеки детайл така, че да пасне в общата схема.

Още в онези времена Гората на дриадите беше прочута с многовековните си букове и с почти неземното спокойствие, което излъчваше. Хората имат навика да си измислят странни религии, в пълен разрив с ежедневния им живот. Дриадите, от друга страна, живеят в своята религия, затова и не им се налага да говорят и дори да мислят за нея.

Прекарах почти седмица в тяхната гора, преди да успея да мярна дриада. Дриадите са кротки дребни същества, които предпочитат да си нямат работа с непознати, освен в определени периоди от годината. Както сами се сещате, те всичките са жени, затова им се налага все пак да контактуват понякога с мъжки индивиди — от всевъзможни видове — за да могат да осигурят потомството си.

(Няма какво повече да ви обяснявам, убеден съм, че картинката вече ви е ясна.)

Не съм се опитвал да открия дриади. На теория те също са чудовища, макар и не толкова страшни, каквито са елдраците и алгоротите.

Очевидно бе дошъл пак един от онези особени периоди на годината, защото дриадата, която срещнах, бе загърбила всичките си задръжки и се опитваше да ме спипа на всяка цена. Когато я видях за пръв път, тя беше застанала по средата на една горска пътека, по която тъкмо бях поел. Косата й беше огненочервена. Самата дриада беше дребничка на ръст, но лъкът, който бе опънала до скъсване, изглеждаше съвсем истински.

— По-добре спри — посъветва ме тя.

Щом се убеди, че нямам намерение да бягам, тутакси стана ужасно добронамерена. Каза ми, че се нарича Ксана и че има планове за мен. Дори ми се извини за лъка. Обясни, че пътниците напоследък минавали доста рядко през гората и затова всяка дриада със съответната мисъл в главата трябвало да бъде доста внимателна, за да не ги изпусне.

Опитах се да й обясня, че онова, което ми предлага, е много неуместно, но тя не пожела дори да ме изслуша. Оказа се страшно твърдоглаво малко същество.

(Смятам да прескоча последвалия епизод, най-малкото защото той няма пряко отношение към историята, която се опитвам да ви разкажа.)

Дриадите обикновено поделят всичко помежду си и Ксана не се поколеба да ме представи на своите сестри. Те до една ме глезеха на поразия, но всичките им грижи и усмивки не можеха да скрият факта, че аз всъщност съм техен пленник или по-скоро роб, за да наречем нещата с истинските им имена. С всеки изминал ден положението ми ставаше все по-нелепо. Аз обаче бях решил да не правя кой знае какъв въпрос от това. Усмихвах се колкото можех и чаках да ми се отдаде подходяща възможност. Още първият път, щом останах сам, аз се преобразих на вълк и изчезнах в гората. Те ме търсиха, естествено, само дето не знаеха какво точно да търсят. Това ми позволи да им се измъкна без всякакви проблеми.

Достигнах северния бряг на Горската река, преплувах до отсрещния бряг и там отръсках козината си от водата. Между другото, ето ви един полезен съвет — ако сте приели формата на животно с дълга козина и ви се е наложило по някаква причина да се намокрите, преди да си възвърнете човешкия облик не забравяйте да изтръскате водата. В противен случай след трансформацията дрехите ви ще се окажат прогизнали.

Вече бях в Нийсия, което значеше, че повече няма защо да се притеснявам от дриадите. Вместо това започнах да си отварям очите за змии. Нормалните хора правят всичко възможно, за да намалят числеността на змиите около местата, където живеят. За нийсанците обаче змията е част от религията и затова те не смеят да вдигнат и пръст срещу влечугите. Още през първия ден в онова вонящо блато бях ухапан цели три пъти, което ме накара да бъда изключително внимателен. За мой късмет, пак благодарение на магическите ми умения, отровата им не можеше да ми навреди кой знае колко, но пък ухапването от змия трудно може да мине за приятно усещане.

Войната с марагите беше променила сериозно нийсанското общество. Преди нея нийсанците разчистваха обширни терени сред джунглата, за да строят градове, които после свързваха с не зле поддържани пътища. Но пътищата си имат и един сериозен недостатък — те са идеалният маршрут за вражески нашествия. Градовете пък говорят за голямо струпване на хора, което предполага и изобилие от ценности за грабене. Селмисра бе осъзнала това и беше заповядала на своите поданици да се пръснат и да позволят на джунглата да си възвърне изгубените територии. Единственият град в Нийсия сега беше столицата Стис Тор и тъй като пътят ми към западните кралства и без друго минаваше оттам, аз реших да удостоя Змийската кралица с посещението си.

От марагското нашествие бяха изминали почти сто години, но наоколо все още се срещаха следи от опустошителната война. По стените на изоставените, потънали в избуяла растителност градове личаха следи от отколешните пожари и разрушения, причинени от обсадните машини. Ниисийците отдавна вече отбягваха тези неприветливи руини.

Управлението в Нийсия би могло спокойно да мине за теокрация. Селмисра беше не само кралица, но и Върховна жрица на Бога-Змия. Което значеше, че когато тя заповяда нещо на своите поданици, те й се подчиняват безпрекословно, дори ако им се нарежда да живеят в храсталаците заедно със змиите.

Достигнах Стис Тор уморен до припадък и гладен като вълк. Човек трябва много да внимава какво яде в Нийсия. Кажи-речи всяко растение наоколо — както и голяма част от птиците — съдържат някакъв наркотик, отрова, или пък и двете едновременно.

Открих сала и с него се добрах до нужния бряг на Реката на Змията, а оттам и до Стис Тор. Ниисийците са доста въодушевен народ. Останалите народи търсят източник на това вдъхновение в религиозната си вяра, но хората-змии са открили далеч по-пряк, поне според собствените си разбирания, път към религиозното откровение. Джунглите им са пълни с всевъзможни растения със странно въздействие върху човешкия организъм, а ниисийците винаги са си падали по крайностите. Някога познавах един нийсиец, който беше пристрастен едновременно към девет различни наркотика! Той беше най-щастливият човек, когото някога съм познавал. Но все пак мисля, че не е много добра идея да повериш проектирането на дома си на човек, който търси вдъхновение по химически път. Не само че на строителите после им се завива свят като погледнат плановете, но и къщата ти се оказва претъпкана с разни странни детайли. Като например стълбища, които не водят заникъде; стаи, към които няма врати; врати, от другата страна на които те чака само празнота и прочие архитектурни неудобства. Всичко това, естествено, е боядисано в цветове, за които дори не са измислени имена и които няма да срещнете в нито една дъга.

Вече знаех къде се намира палатът на Селмисра, тъй като двамата с Белдин го бяхме посещавали по време на марагското нашествие. Затова не ми се наложи да се разправям с хора, които не знаят къде са в този момент дори самите те.

Всички служители в палата бяха евнуси с бръснати глави. В което си има известна логика. От самото й избиране, бъдещата Селмисра бива подлагана на серия процедури, чиято цел е да я превърнат малко след половото й съзряване в максимално точно копие на първата Дева на Исса. За съжаление, неизвестно защо, въпросните процедури изострят до крайна степан сексуалния глад на бъдещата кралица. Тъй като освен всичко останало Селмисра трябва да управлява и кралство, ако дори един от нейните министри е нормален мъж, то в този палат едва ли би кипяла ползотворна — или каквато и да е — държавническа дейност.

Кралицата, естествено, вече знаеше, че съм се запътил към палата й. Едно от уменията, които се изискваха от нея като бъдеща наследница на трона, бе да долавя неща, недоловими за останалите. Това нейно дарование не може да се сравнява с нашите умения, но върши работа.

Евнусите ме поздравиха със строго определени, отговарящи на ранга им приветствия и тутакси ме съпроводиха до тронната зала. Настоящата Селмисра, естествено, приличаше досущ на своята предшественица, както и на всички останали преди нея. Тя се бе излегнала на диваноподобния трон и се наслаждаваше на отражението си в огледалото, като небрежно галеше любимата си змия по главата. Робата й — ако това въобще можеше да се нарече роба — бе изтъкана от ефирна материя, създадена, за да стимулира по-скоро мъжкия нагон, отколкото въображението на поетите. Зад тронната площадка се извисяваше триметрова статуя на Бога-Змия.

— Привет, Нетленна Селмисра — изписука евнухът, който ме бе въвел в залата, след като се просна по очи на пода.

— Първият евнух се приближава към трона — пропя в унисон ято облечени в червени роби плешивци.

— Какво има, Стез? — отвърна му Селмисра с безразличие.

— Древният Белгарат желае аудиенция с Годеницата на Исса.

Кралицата обърна бавно глава и впери в мен безцветните си змийски очи.

— Девата на Исса приветства Ученика на Алдур — каза тя.

— Благословен е ученикът на Алдур, щом Кралицата-Змия го удостои с благоволението си… Добре изглеждаш, Селмисра — отбелязах аз, орязвайки с един замах половинчасовите предварителни церемониални празнословия.

— Наистина ли мислиш така, Белгарат? — каза тя с почти момичешки трепет, който ми подсказа, че настоящата кралица е още съвсем млада.

— Ти винаги изглеждаш добре, сладурче — отвърнах й аз.

Обръщението ми най-вероятно бе сметнато за непростимо светотатство от евнусите, но не забелязах Селмисра да се раздразни от него.

— Уважаемият гост поздравява Нетленната Селмисра — провъзгласи хорът.

— Дали няма да можем да минем и без това? — попитах аз и махнах с ръка към коленичилите, припяващи идиоти. — Ние с теб трябва да си поговорим, а тези приятелчета само ще ни разсейват.

Лична аудиенция ли искаш, Белгарат? — Кралицата изопна гръб като доволна котка.

Отвърнах с най-мръснишката усмивка, която успях да докарам.

— За нас ще е удоволствие да изслушаме Древния Белгарат насаме — заяви тя на своите слуги. — Имате позволението ми да се оттеглите.

— Но…! — чух да промърморва гневно един от евнусите.

— Ти можеш да останеш, ако искаш, Кае — каза с безразличие Селмисра на протестиращия. — Но знай, че никой смъртен не може да изслуша разговора ни с ученика на Алдур и после да напусне тази зала, без да се прости с живота си. Върви си и живей или пък остани и… умри.

На това девойче определено не му липсваше стил. Тронната зала се опразни на мига.

— Е — каза тя след известно време, — сега, след като сме вече сами… — И остави изречението си недовършено.

— Само не се опитвай да ме съблазняваш, сладурче, мога да ти бъда баща.

Селмисра се засмя. Това бе единственият път, в който съм виждал или чувал някоя от около стоте Селмисри да прави нещо подобно.

— Нека да минем по същество, Селмисра — предложих делово аз. — Тръгнал съм към западните кралства по работа и си мисля, че ти би могла да ме осведомиш по някои важни за мен въпроси.

— Слухът ми попива думите ти, Древни — каза тя и на лицето й се изписа физиономия, твърде неопределена, за да я свържа с конкретно послание. За разлика от повечето си предшественици, тази Селмисра май се отличаваше с доста бърз ум, и което бе още по-странно, със силно развито чувство за хумор. Набързо смених подхода си. Интелигентна Селмисра — това можеше да се окаже доста опасна новост.

— Ти, естествено, знаеш за случилото се в Малория — започнах аз.

— Да — отвърна ми тя простичко. — Моите поздравления.

— Благодаря.

— Не искаш ли да седнеш тук? — покани ме Кралицата-Змия, след което се надигна леко и потупа свободното място до себе си.

— А-а… благодаря, но прав мисля по-добре. Алория вече е разделена на четири самостоятелни кралства.

— Да, знам. Как успя да накараш онзи твърдоглав Черек да се съгласи на това?

— Не аз, а Белар го убеди.

— Черек наистина ли е чак толкова набожен?

— Не че му хареса, но поне видя ползата от всичко това. Сега Сферата е у Рива, а той е на Острова на бурите. Може би няма да е зле да предупредиш морските си капитани да не се навъртат наоколо. Черек разполага със солидна военна флота, готова да потопи всеки съд, който се приближи на по-малко от петдесет мили от острова на Рива.

В безцветните й очи проблясна едва доловима искрица.

— Знаеш ли, Белгарат, току-що ми хрумна една много интересна мисъл.

— Нима?

— Рива женен ли е вече?

— Не. Все още е ерген.

— Можеш да му предадеш тогава, че аз също не съм омъжена. Това съвпадение не те ли навежда на мисълта за една доста интересна възможност? Защото мен определено ме води натам.

Замалко не се задавих с безобидния — поне наглед — плод, който тъкмо бях решил да опитам след дълги колебания.

— Не говориш сериозно, нали?

— Струва си да се помисли по въпроса? Ниисийците са малък народ и от тях не стават много добри войници. Марагското нашествие беше явно доказателство за това. Ако двамата с Рива се оженим, този брак би могъл да сложи началото на едно доста интересно съюзничество.

— Ако не ме лъже паметта, правилата ти забраняват да се омъжваш.

— Правилата са пълна досада, Белгарат. Хора като мен и теб могат да ги пренебрегват когато си поискат. Нека назовем нещата с истинските им имена. Аз съм формална владетелка на една слаба нация и това определено не ми харесва. Вместо това бих предпочела да имам в ръцете си истинска сила. Един съюз с алорните ще ми я даде.

— Това би означавало да погазиш традициите.

— Традициите са като правилата, Белгарат. Създадени са, за да бъдат пренебрегвани. Исса спи непробуден сън от доста време насам. Светът се променя и ако Нийсия не го последва, тя ще е обречена да остане в задния двор на историята. Смятам, че бих могла да бъда онази, която ще промени хода на събитията.

— Няма да се получи, Селмисра — казах й.

— Имаш предвид моята стерилност? Мога да се оправя с нея. Трябва само да спра тия наркотици и отново ще си възвърна плодовитостта. Ще мога да даря Рива със син, който ще управлява неговия остров. Той пък би могъл да ме дари с дъщеря, която ще управлява Нийсия. Заедно бихме могли да променим баланса на силите в тази част на света.

Аз се засмях.

— Едно поне е сигурно, толнедранците ще пощуреят само при мисълта за това.

— Значи си струва да го направим дори само заради това.

— Тази възможност звучи доста изкусително за мен самия, но се боя, че за нещо подобно и дума не може да става. Бракът на Рива е вече предопределен.

— Виж ти… И коя е щастливката?

— Нямам никаква представа. Това е един от онзи бракове, за които казват, че са решени в Рая. Боговете вече са избрали невестата на Рива.

Селмисра въздъхна.

— Жалко — промърмори след това. — Е, какво пък, Рива е още момче. Сигурно ще мога да го образовам, но това си е досадна работа. Аз предпочитам зрелите мъже.

Подех отново разговора, без да губя и секунда.

— Арендската гражданска война е в разгара си. Астурия и Вакюм са се съюзили срещу Мимбре. Но това беше преди около два месеца и ситуацията може да се е променила оттогава.

— Аренди — въздъхна тя и завъртя кокетно очи.

— Съгласен съм с теб по тая точка. В Толнедра втората Хонетинска династия е в залеза си. Може би ще успеят да изцедят пряко сили още един или двама императори от кръвната си линия, но това ще е краят. Вордюните вече потриват доволно ръце и дори почват малко по малко да губят търпение.

— Мразя Вордюните — каза тя.

— Аз също. Но ще ни се наложи да ги изтърпим.

— Така изглежда.

Тя замълча за миг и очите й потъмняха леко.

— Чух за скорошната ти загуба — каза след това с тъга в гласа си. — Моите искрени съболезнования.

— Благодаря ти.

Дори успях да го кажа с равен тон.

— Ето че ми хрумна и друга възможност — подхвърли Селмисра. — И двамата с теб сме свободни в момента. Съюзът между нас може да се получи дори още по-обещаващ от този с Рива. Торак няма да остане вечно в Малория. Той вече изпраща разузнавателни отряди около рифовия мост. Стъпването на ангараките на този континент е само въпрос на време, а с тях ще дойдат и гролимите. Не мислиш ли, че е време да започнем да се подготвяме за това?

Вече бях изцяло нащрек. Очевидно си имах работа със самороден политически гений.

— Ти пак ме изкушаваш, Селмисра.

Това си беше чиста лъжа, естествено, но все пак успях да я убедя, че предложението й ме е заинтригувало.

— За съжаление ми е забранено да го сторя — въздъхнах след кратка драматична пауза.

— Забранено?

— От моя Учител. И през ум не ми минава да му се противопоставям.

Беше неин ред да въздъхне.

— Колко жалко. Е, изглежда ще трябва да обмисля отново варианта с алорните. Може да поканя Драс или Алгар в Стис Тор.

— Те си имат своите отговорности на север, Селмисра, а ти имаш работа тук. Бракът няма да се получи, който и от двамата да избереш. Рядко ще се виждате.

— Тези бракове са най-успешните. Така няма да се отегчим един друг. — Тя плесна с разтворена длан по облегалката на трона. — Аз не говоря за любов, Белгарат. Нужен ми е съюз, не забавление. Намирам се в много опасна ситуация. Дори вече имах глупостта да изпусна контрола на някои неща още с идването си на трона. Евнусите вече знаят, че аз не съм просто поредното глупаво момиченце, погълнато изцяло от повика на плътта си. Убедена съм, че вече подготвят кандидатки за трона ми. Изберат ли някоя от тях, начаса ще ме отровят. Ако не намеря алорн, за който да се омъжа, ще си взема толнедранец за мъж, или пък аренд. Животът ми зависи от това, старче.

Тогава най-после я разбрах. Не амбицията я подтикваше, а инстинктът й за самосъхранение.

— Имаш алтернатива — подхвърлих и аз престорено небрежно. — Удари първа. Неутрализирай евнусите, преди те да са неутрализирали теб.

— Вече мислих за това, но няма да се получи. Те до един се тъпчат с всички познати противоотрови.

— Доколкото знам, Селмисра, още не е открита противоотрова срещу пробождане с кинжал в сърцето.

— В Нийсия ние не постъпваме така.

— Което ще рече, че евнусите няма да го очакват.

Тя присви очи.

— Наистина няма да го очакват. Естествено, ще трябва да се справя с всички наведнъж, но тази кървава баня ще даде добър урок на останалите, нали така?

— Доста време ще мине, преди някой да реши да ти се пречка, сладурче.

— Какъв невероятен старец си ти — каза ми тя с искрено възхищение. — Ще трябва да измисля как да те възнаградя.

— Парите не значат нищо за мен, Селмисра.

Кралицата-Змия ме възнагради с дълъг, влажен поглед.

— Тогава май ще трябва да е нещо друго.

Реших, че се налага да сменя темата, при това бързо.

— Какво става на юг? — попитах.

— Ти ми кажи. Хората там са от западните дали. Никой не знае какво правят далите. Едно обаче е сигурно — те все някак успяват да поддържат връзка със Зрящите в Кел. Мисля, че няма да е зле да ги държим под око. В много отношения те са по-опасни дори от ангараките. О, за малко да забравя. Торак е напуснал руините на Ктол Мишрак. Сега живее в Карандските планини, на едно място, наречено Ашаба. Предава заповедите си на гролимите чрез Ктучик и Урвон. Никой не знае къде е Зедар.

Тя замълча за миг.

— Сигурен ли си, че не искаш да поседнеш до мен? Спокойно, няма дори да се наложи да се женим. Убедена съм, че Алдур едва ли ще възрази срещу някое по-гъвкаво споразумение между нас двамата. Ела до мен, Белгарат, и ще си поговорим за наградата, която ти обещах. Ще успея да измисля нещо, което да те заинтересува.