Дейвид Едингс, Лий Едингс
Белгарат — магьосникът (11)

Десета глава

Убеден съм, че ще разберете защо по онова време исках мир в света повече от всякога. Един младоженец би могъл да намери далеч по-приятни занимания от това да се грижи за помиряването на някакви си войнстващи глупаци. За съжаление, само няколко години след сватбата ни с Поледра избухна война между клановете на алорните. Още щом до нас стигна новината за поредната проява на алорнски идиотизъм, Алдур тутакси извика мен и близнаците в кулата си.

— Трябва да идете там — каза ни той с тон, който не търпеше възражения. Учителя рядко даваше заповеди, затова веднага наострихме уши. — Много е важно настоящата кралска фамилия да остане на власт. Един от нейните потомци ще бъде жизнено важен за нас.

Не бях във възторг от мисълта, че ще трябва да оставя Поледра сама, но пък нямах и никакво намерение да я излагам на риск, вземайки я със себе си.

— Ще се грижиш ли за жена ми, Учителю? — попитах Алдур.

Глупаво беше от моя страна да задавам подобен въпрос. Разбира се, че щеше да се грижи. Но държах да разбере защо отивам в Алория с нежелание.

— Тя ще бъде в безопасност — увери ме той.

В безопасност, да, но не и особено щастлива от мисълта, че съм я оставил сама. Поледра, естествено, се опита да спори с мен, но аз успях да я убедя, че такава е волята на Алдур. Което си беше самата истина.

— Няма да е за дълго — успокоих я накрая.

— Дано — отвърна тя. — Никак няма да ми е приятно, ако излезе иначе.

Ние с близнаците напуснахме Долината още на следващата утрин и се насочихме на север. Когато стигнахме къщата на Поледра, вълчицата вече ни чакаше там. Белкира и Белтира бяха леко изненадани от неочакваната среща, но не и аз.

— Пак ли си хукнал да изпълняваш някоя задача? — попита ме тя.

— Да — отговорих й с равен глас. — Но този път не се нуждая от компания.

— Твоите нужди не са моя грижа — заяви ми невъзмутимо тя. — Ще дойда с теб, независимо дали това ти харесва или не.

— Както искаш — предадох се. Отдавна бях разбрал, че да се спори с нея е абсолютно безсмислено.

И тъй, вече четирима, ние се добрахме до границата на Алория и тръгнахме да търсим Белар. Мисля, че той нарочно ни отбягваше, защото не можахме да го открием никъде. Белар можеше да спре войната между клановете, когато си поиска. Но макар и Бог, понякога беше инатлив като лошо дете. Всеки път, когато алорните почнеха да се налагат един друг, той се оттегляше и отказваше категорично да вземе нечия страна. Може би желанието на един Бог да обича поравно всички свои деца е достойно за уважение, но в случая това си беше пълно безумие. Накрая се отказахме да търсим Бога Мечка и се отправихме към устието на реката, кръстена на нашия Учител, за да се доберем до Залива на Черек. В залива видяхме кораби, които обаче хич не ми изглеждаха годни да плуват по море. Плоскодънните баржи с нисък нос въобще не отговарят на моята представа за надежден морски транспорт.

Решихме, че ще е далеч по-удачно да се преобразим, отколкото да рискуваме живота си.

— Виждам, че все още не си се научил да летиш добре — отбеляза бялата сова, докато размахваше уверено криле редом с мен.

— Оправям се — отвърнах и продължих да се боря с въздушните течения.

— Но не особено добре. — Както обикновено, тя държеше да има последната дума. Не си направих труда да й отвръщам. Вместо това се концентрирах върху позицията на опашката си.

След безумно изморителен за едни и безумно забавен за други полет, ние се добрахме до недодяланото пристанище на поселището, което сега се казва Вал Алорн, и тръгнахме да търсим прекия наследник на крал Чагат — крал Увар Кривоклюния. Заварихме го да цепи дърва в двора на къщата си. Ран Вордю VI, тогавашният крал на Толнедра, живееше в дворец. Увар Кривоклюния управляваше империя поне десет пъти по-голяма от Толнедра, но обитаваше дървена хижа с капещ покрив. Дори през ум не му минаваше да нареди на някой от подчинените си да нацепи дърва за огрев. Алорните никога не са били склонни да се подчиняват на заповеди. Както и да е. Та ние заварихме Увар гол до кръста, потен като прасе, да цепи дърва с такова настървение, сякаш от това зависеше бъдещето на империята му.

— Привет, Белгарат — поздрави ме той и брадвата му потъна до дъно в един доста внушителен дънер.

— Привет, Кривоклюни — отвърнах му аз. — Какво става тук?

— Цепя дърва — отвърна той.

— Това го виждам — казах. — Думата ми беше за друго. Чувам, че в кралството ти се води война.

Увар присви малките си свински очички, кацнали над счупения му нос.

— О, това ли — промърмори. — Нищо особено. Мога да се справя с проблема.

— Увар — мобилизирах цялото търпение, на което бях способен, — а не е ли време да се захванеш с него? Войната продължава вече година и половина.

— В момента съм малко зает, Белгарат — отвърна ми той с извинителен тон. — Трябва да си закърпя покрива, а и зимата ще дойде скоро, тъй че ще ми трябват дърва за огрев.

Можете ли да повярвате, че кръвта на този човек тече в жилите на крал Анхег?!

За да не го наругая, аз му представих близнаците.

— Защо не влезем вътре? — предложи Увар. — Останало ми е цяло буре с превъзходно пиво, пък и вече се поуморих.

Близнаците прикриха усмивките си с абсолютно еднакъв жест и всички заедно влязохме в „двореца“ на Увар. Мебелировката вътре се оказа в пълно съзвучие с общия вид на хижата.

— За какво започна този път войната? — попитах краля на Алория, след като вече си бяхме придърпали по едно грубо трикрако столче край нерендосаната маса в центъра на стаята.

— Религия, Белгарат — отвърна ми той. — Нима може да има някаква друга причина?

— Може, но за това ще си приказваме някой друг път. Как е възможно в Алория да избухне война заради религията? Та нали всички твои поданици са предани на Белар?

— Е, някои са малко по-предани от останалите — каза Увар кисело. — Идеята на Белар да разпердушиним ангараките е страхотна, но засега това не ни се отдава особено. Все още не сме намерили начин да прекосим океана. Освен това в източните покрайнини се е появил някакъв твърдоглав жрец. Та той е събрал нещо като армия, с която иска да покори южните кралства.

— Защо?

Увар сви рамене.

— Притрябвали са му за нещо. Откъде да знам защо.

Едва се сдържах да не го сграбча за раменете и да го разтърся.

— А те направили ли са нещо, за да го предизвикат? — попитах вместо това.

— Доколкото знам, не. Видиш ли, Белар се е запилял някъде от известно време насам. Понякога го наляга мъка по дома и тогава грабва няколко момичета, събира дружина от воини, заедно с десетина бъчви бира, и всички хукват да се веселят из горите. От няколко години нито сме го виждали, нито сме го чували. Така или иначе, онзи жрец е решил, че южните кралства трябва да се включат във войната срещу ангараките. А за да приемат тази своя мисия по-присърце, се налага да ги въведем в правата вяра. Той дойде при мен с тая налудничава идея и аз му казах да си я избие от главата. Вместо да ме послуша, той хукнал да проповядва същите глупости сред другите кланове. Успял да убеди половината от тях да се присъединят към него, но другата половина са ми все още верни. Стигна се дотам, че понякога се поступват едни с други. Онези религиозни маниаци са сложили началото на Мечия Култ. Това трябва да има нещо общо с Белар, само дето Белар нищо не знае по въпроса.

Увар пресуши халбата си и отиде до килера, за да си долее.

— Той няма да си мръдне пръста, преди да е приключил с дървата за огрев — каза тихо Белкира.

Аз кимнах мрачно.

— Вие двамата защо не видите какво може да се направи по въпроса? — подхвърлих им след това.

— А това няма ли да е измама? — попита ме Белтира.

— Може и да е, но как иначе ще го накараме да се размърда преди да настъпи зимата?

Близнаците кимнаха едновременно и излязоха навън.

Когато след известно време ги последвахме и ние, Увар с учудване установи, че камарата нацепени дърва доста е пораснала.

— Ами… — каза кралят на Алория, — щом вече съм запасен с дърва за зимата, май няма да е зле да направя нещо и по въпроса с войната.

През следващите няколко месеца ние с близнаците запретнахме ръкави и не след дълго верните на краля кланове обърнаха отцепниците в бягство. Имаше и една голяма битка около мястото, което днес се нарича Гар ог Надрак. Макар и да не блестеше с бързина на мисълта, Увар разбираше достатъчно от военна тактика, за да се досети да заеме позиции по околните хълмове. Така прикри от врага истинската численост на своите сили. Битката трая почти цял ден и когато накрая Увар застана очи в очи с твърдоглавия си противник, главата на жреца не се оказа чак толкова твърда. Кралят на Алория я разцепи чак до раменете с един единствен удар и този удар сложи край на войната. Хората от Мечия Култ се изпокриха, а въстаналите кланове сложиха оръжие и сведоха глава пред Увар.

Мирът беше възстановен, а ние четиримата — аз, близнаците и вълчицата — се прибрахме обратно в Долината. Вълчицата, естествено, ни изостави при къщата на Поледра, а когато се завърнах, съпругата ми ме очакваше в моята кула.

Белмакор се беше завърнал в наше отсъствие, но стоеше заключен в своята кула и отказваше да излезе. Учителя каза, че нашият брат мелсен е изпаднал в дълбока депресия, а ние го познавахме достатъчно добре и бяхме наясно, че няма смисъл да се опитваме да го развеселим. По принцип депресиите на Белмакор винаги ми изглеждаха доста съмнителни. Ако някога, когато и да е, подозренията ми се оправдаят, няма да се замисля и миг, а просто ще отида и ще завра Белзедар на някое доста неприятно място.

Споменът за онова, което последва, е доста болезнен за мен и затова ще бъда максимално лаконичен. След като години наред бе измъчван от меланхолични пристъпи, предизвикани от безкрайните ни усилия да създадем нещо, което на моменти изглеждаше илюзорно и безсмислено, Белмакор реши да последва Белсамбар в отвъдното.

Ако Поледра не беше до мен, със сигурност щях да изгубя разсъдък. Нищо друго на този свят не би успяло да ме удържи.

Естествено, Алдур призова веднага Белдин и Белзедар в Долината. По това време Белдин се навърташе из Нийсия, за да наглежда хората-змии. Колкото до Белзедар, всички предполагахме, че е бил в Малория, въпреки че се появи доста по-бързо, отколкото можеше да се очаква за такова разстояние. Но дори след като пристигна, той се чувстваше някак не на място, обграден от нашата тъга. Тогава си помислих, че това се дължи на особняшкия му нрав. През годините Белзедар се бе променил. Все още отказваше да сподели с нас каквито и да е подробности относно своя план да върне Сферата. Не че имахме кой знае каква възможност да го попитаме — той ни отбягваше почти през цялото време.

След около седмица Белзедар помоли Алдур за разрешение да напусне Долината и после отпраши за Малория.

— Струва ми се, че на твоя брат му тежи нещо — каза ми Поледра след като той си тръгна. — Мисля, че се опитва да следва едновременно два пътя. Умът му е раздвоен, защото не може да реши кой от двата е верният.

— Белзедар винаги си е бил малко странен — съгласих се аз.

— Бих те посъветвала да не му се доверяваш прекалено. Той не ти казва всичко.

— Той не ми казва нищо — троснах й се. — Откак Торак открадна Сферата от Учителя, Белзедар вечно крие нещо от нас. Честно да си кажа, любов моя, никога не съм го харесвал чак толкова, че да се поболея от мъка по него.

— Кажи го пак — усмихна ми се топло тя.

— Кое?

— „Любов моя“. Толкова ми е приятно да го чуя, а ти се обръщаш към мен по този начин много рядко.

— Чудесно знаеш какво изпитвам към теб, мила.

— И въпреки това обичам да го повтаряш.

— Бих направил всичко, за да те направя по-щастлива, любов моя. — Никога няма да ги разбера тия жени.

Двамата с Белдин си поговорихме на дълго и широко за странното поведение на Белзедар, но не можахме да стигнем до друг извод освен този, че сме безсилни пред него.

После Белдин постави друг, по-неотложен въпрос.

— В Марагор е станала една мътна и кървава — отбеляза той.

— Какво имаш предвид? — попитах.

— Прибирах се насам от Нийсия, когато чух за това, но толкова бързах, че не ми остана време да разпитам за подробности.

— И все пак?

— Някакъв идиот е разчел погрешно един от свещените им текстове. Мара трябва да е бил полузаспал, когато го е диктувал. Или пък онзи, дето го е записвал, не е разбрал нещо. Всичко опира до глагола „предполагам“. Доколкото разбрах, марагите го разбират твърде буквално. Те са започнали да нападат съседите си. Пленяват толнедранци и нийсанци и ги отвеждат в Мар Амон. Там се организират религиозни церемонии, по време на които пленниците биват убивани. После марагите ги изяждат.

— Какво ги правят после?

— Чу ме много добре, Белгарат. Марагите практикуват ритуален канибализъм.

— А Мара защо не сложи край на това?

— Откъде да го знам? Веднага, щом Учителя ми позволи, тръгвам натам. Мисля, че някой от нас трябва да си поговори сериозно с Мара. Ако Недра и Исса подочуят нещо за новите хранителни навици на марагите, тогава здравата ще загазим.

— Има ли още нещо, което може да се обърка? — избухнах аз.

— Има още много такива неща. Няма защо да се цупиш. Никой не ти е обещавал, че ще е лесно. Ще отида до Мар Амон и ще видя какво мога да направя. Ако ми потрябва помощ, ще те извикам.

— Дръж ме в течение.

— Стига да има нещо смислено за разказване. Как я карате вие двамата с Поледра?

Аз му се ухилих.

— Засрами се, Белгарат. Държиш се като влюбен сополанко.

— Знам и не можеш да си представиш какво удоволствие ми доставя това.

— Смятам да навестя близнаците. При тях винаги се намира по някое и друго буренце с първокласно пиво. Изкарах няколко десетилетия в Нийсия, а нийсанците не са и чували за бирата. Имат си други забавления хората.

— Нима?

— Пушат разни листенца, дъвчат коренчета, варят си отвари от гъбки и всичко това ги кара да се чувстват щастливи до побъркване. Идваш ли с мен при близнаците?

— Не, братко. Поледра хич не обича да й ухая на бира.

— Станал си мъж под чехъл, Белгарат.

— И това не ме притеснява ни най-малко, друже.

Ухилих му се отново и той закуцука надолу по стълбите, мърморейки под нос.

През следващите стотина години избухнаха още няколко войни между клановете на алорните. Всеки път в основата на размириците бяха членовете на Мечия култ, но алорнските крале вече можеха да се справят с тях и без чужда помощ.

Ако не се лъжа, някъде по средата на деветнайсетия век след разцепването на света Белдин навести мислите ми с молба спешно да се свържа с него. Ниисийците бяха започнали да правят редовни набези за роби в земите на марагите и марагите не им оставаха длъжни. Поговорих с Поледра и се постарах недвусмислено да покажа желанието си тя да не напуска Долината. Привидно отстъпи, но с Поледра човек никога не би могъл да е абсолютно сигурен. Естествено се цупи известно време. Поледра може да бъде невероятно сладка, когато се цупи. Гарион вероятно разбира какво имам предвид, но не и някой друг.

Целунах нацупената долна устничка на своята съпруга и поех към Марагор, макар да не бях съвсем сигурен какво точно очаква Белдин от мен. Да се опиташ да научиш марагите на ум и разум си е истинско наказание. Те са просто купчини мускули, които носят мозъка в бицепсите си. Да не говорим пък, че марагските жени очакват от своите мъже по-скоро издръжливост, отколкото интелигентност.

(Добре, Поулгара, знам, че това са камъни и в моята градина. Аз наистина харесвам марагите. Те може и да си имат своите кусури, но поне умеят да се радват на живота.)

Нашествието на марагите в Нийсия постепенно се превръщаше в истинско бедствие. Ниисийците — точно като змиите, които толкова харесват — изпълзяха в джунглата. Преди това не пропуснаха да оставят няколко изненади за нашествениците. В Нийсия фармакологията е истинско изкуство, а не всички тревички и плодчета, които растат из джунглата, карат хората да се чувстват добре. Цял куп от тях предизвикват точно обратния ефект. Хиляди мараги първо се вдървиха, после се тресоха с часове, за да умрат накрая в адски мъки, само защото бяха имали непредпазливостта да опитат съвсем безобидната на вид храна, която нийсанците бяха „забравили“ в селата си.

Побеснелите от яд мараги все пак продължиха похода си, като спираха само от време на време, за да изпекат на бавен огън някой военопленник. Те стигнаха до Стхис Стор, столицата на Нийсия, но кралица Селмисра и всичките й поданици вече се бяха изнизали в джунглата, оставяйки след себе си складове и килери, претъпкани с храна. Тъпоглавите мараги си похапнаха славно и от тази храна, което се оказа сериозна грешка.

Защо винаги съм обграден от хора, неспособни да се поучат от грешките си? Не е нужно в ръцете ти да умрат дузина твои другари, за да се досетиш, че храната, с която току-що са се натъпкали, не е била съвсем читава. Не е за вярване, но нийсанците бяха успели да отровят дори добитъка си по такъв майсторски начин, че животните изглеждаха абсолютно здрави. Но щом някой от марагите си устроеше угощение с телешко да речем, изведнъж лицето му почерняваше и той започваше да повръща кръв. Поне половината от мъжете мараги намериха смъртта си при това ялово нашествие.

Ситуацията постепенно излизаше извън контрол. Мара едва ли щеше да остане още дълго безразличен към съдбата на своите деца. Ако Исса не направеше спешно нещо, за да сложи край на това, кой знае до какво можеше да се стигне.

Исса беше странен Бог. След разцепването на света той просто повери управлението на своята върховна жрица Селмисра и после напълно съзнателно изпадна в нещо средно между сън и транс. Изглежда не му бе хрумнало да удължи живота на жрицата и след известно време тя умря. Хората-змии не си направиха труда да го събудят заради такава дреболия. Те просто намериха заместница на Селмисра.

Та ние двамата с Белдин тръгнахме да търсим тогавашната кралица Селмисра, за да уговорим с нея незабавното изтегляне на марагите. Накрая я открихме в една къща сред джунглата. Всъщност това беше почти пълно копие на нейния палат в Стхис Тор. Кралицата вероятно разполагаше и с други такива къщи, пръснати из цяла Нийсия.

Представихме се на нейните евнуси и те ни заведоха в тронната зала, където я заварихме да се наслаждава на своето отражение в огледалото. Селмисра — като всички други преди нея — беше влюбена до полуда в самата себе си.

— Мисля, че имате проблем, ваше величество — заявих й направо. — Искате ли моят брат да се опита да спре тази война?

Жената-змия не изглеждаше особено заинтригувана от моето предложение.

— Не си хаби силите напразно, древни Белгарат — каза тя, прозявайки се.

Всяка следваща Селмисра трябваше да бъде точно копие на първата. Ниисийците я избираха заради приликата и с оригинала и още от най-ранна детска възраст започваха да я обучават как да се държи със същия студенокръвен и надменен маниер.

Белдин обаче все пак успя да привлече мигом вниманието й.

— Добре тогава — каза той с безразличие, което спокойно можеше да съперничи на нейното, — сега е сушавият сезон. Двамата с Белгарат ще подпалим твоите вонящи джунгли. Ще изгорим Нийсия до основи. Тогава марагите, щат не щат, ще трябва да се приберат по домовете си, което ще сложи край на конфликта.

Това беше единственият случай, в който видях някоя Салмисра да изразява емоция, различна от неприкритата животинска сласт. Воднистите й очи се разшириха, а бялата й кожа стана дори още по-бледа.

— Няма да го направиш! — изсъска тя.

Белдин сви рамене.

— И защо не? От една страна, така ще сложим край на войната. А като се отървем веднъж завинаги от наркотиците, твоите хора може би ще запретнат ръкави за нещо по-полезно. Не се и опитвай да ми се пречкаш, змийска жено, защото тогава ще разбереш колко грубо мога да пипам. Пусни марагите да си вървят у дома или ще изпепеля Нийсия от планините чак до брега на океана. Няма да ти оставя и листенце от тревицата, към която така си се пристрастила и която те поддържа все още млада. А като остарееш за няколко дни, всички тия хубави момченца, с които си се заобиколила, тутакси ще загубят интерес към теб.

Селмисра впи поглед в него.

— Ти успя да ме заинтригуваш, грознико — каза му тя. — Никога преди не съм се чифтосвала с маймуна.

— Можеш само да си мечтаеш за това — ухили й се Белдин. — Аз обичам жената до мен да е дебела и топлокръвна. От теб ще се простудя, Селмисра.

Ето такъв си е моят побратим Белдин, по-добре е човек да не се опитва да го надприказва.

— Е, приемаш ли предложението ми — притисна я той отново. — Ако оставиш марагите да се приберат по живо по здраво, няма да изгоря вонящата ти джунгла.

— Ще дойде време, когато ще съжаляваш за това, ученико на Алдур.

— Губиш си времето, сладурче — ухили й се отново моят маймуноподобен побратим. — Съжалявал съм за много неща в моя дълъг живот, но чуй какво ще ти кажа, съкровище. Никога няма да съжалявам, че не съм преспал със змия в пазвата си. — После лицето му придоби предишното си каменно изражение. — Питам те за последен път, Селмисра. Ще пуснеш ли марагите, или да подпалвам вонящата ти дупка на мига?

Тази последна реплика сложи края на войната между марагите и нийсанците.

— Беше доста убедителен там вътре, старче — похвалих аз своя побратим, след като вече се бяхме измъкнали от двореца на кралицата. — По едно време си мислех, че очите й ще изхвърчат от орбитите.

— И аз си мисля, че успях да привлека вниманието й.

Белдин въздъхна.

— Но това можеше да се окаже доста интересно занятие.

— Кое по-точно?

— Няма значение.

Изпроводихме препатилите мараги до тяхната граница, изоставяйки хиляди мъртви сред вонящите блата на джунглата, а после двамата с Белдин се върнахме в Долината.

Още с появата ни там, Учителя веднага ме прати в Алория.

— Кралицата на Алория носи в утробата си дете — каза ми той. — Същото онова дете, което чакаме да се роди от толкова време. Искам ти да присъстваш на раждането му и след това да го наглеждаш, докато достигне зрелостта.

— А сигурни ли сме, че това е точно той, Учителю? — попитах.

Алдур кимна.

— Всички признаци са налице. Още щом го зърнеш за пръв път, веднага ще разбереш, че това е именно той. Затова върви във Вал Алорн. Увери се, че не грешим и се върни!

Ето така ми се наложи да присъствам на раждането на Черек Мечото рамо. И наистина, още щом акушерката вдигна на ръце зачервеното ревящо малко зверче, аз тутакси разбрах, че това е той. Не ме питайте как. Просто разбрах. Двамата с Черек бяхме свързани от самото начало и аз го разпознах в мига, когато го зърнах за пръв път в живота си. Поздравих щастливия баща и се върнах в Долината, за да докладвам на Учителя и — поне така се надявах — да прекарам известно време с жена си.

Посетих Алория още няколко пъти през детството на Черек и всеки следващ път двамата се опознавахме все по-добре. Като навърши десет, той вече бе достигнал ръста на зрял мъж, но нямаше никакво намерение да спира да расте. Беше висок над два метра и десет, когато, деветнайсетгодишен, наследи трона на Алория. Дадохме му известно време да привикне с трона и короната, а после аз се върнах във Вал Алорн, за да се погрижа да вземе подходяща съпруга. Вече не помня името на момичето, но така или иначе тя свърши онова, което се очакваше от нея. Черек беше на около двайсет и три, когато се роди първият му син, Драс, и на около двайсет и пет, когато вторият му син, Алгар, се появи на бял свят. Рива, неговият трети син, се роди малко след двайсет и седмия рожден ден на краля. Моят Учител беше доволен. Всичко вървеше според очакванията.

Синовете на Черек израснаха също тъй бързо. Алорните по принцип са едри хора, но Драс, Алгар и Рива надхвърляха доста представите ми за едър алорн. Да си в една стая с Черек и неговите синове беше като да се разхождаш из вековна гора. Определението „гигант“ често се използва прибързано, но що се отнася до тия четиримата, си беше съвсем удачно.

Много пъти ми се е струвало, че нашият Учител познава поне отчасти бъдещето, но той предпочиташе да не говори с нас за предстоящите събития. Знаех, че на Черек и неговите синове е отредена някаква по-специална роля, но Учителя не искаше дори да ми намекне каква точно е тя. Убеден съм, че имаше основателна причина за това. Може би, ако знаех предварително, щях да се опитам да промени по някакъв начин предстоящите събития. А това определено щеше да е сериозна грешка.

Отидох отново до Алория през лятото, когато Рива навърши осемнайсет. Оказа се, че този негов рожден ден ще има особено значение в по-нататъшния му живот, защото именно тогава получи прозвището си. Четири години по-рано по-големият брат на Рива се бе превърнал в Драс Бичия врат. Малко след това алорните кръстиха Алгар Леката стъпка. Рива, който имаше огромни длани, стана Желязната Хватка. Аз лично съм искрено убеден, че Рива наистина би могъл да направи камъка на сол, ако го стисне с все сила в лапите си.

Когато се върнах в кулата, Поледра ми бе подготвила изненада.

— Чудя се — започна тя, — дали няма да престанеш за известно време с това тичане до Алория и обратно.

— Много се надявам — отвърнах й аз. — Учителя ще реши.

— Аз лично ще говоря с Учителя — каза ми тя. — Ще бъде добре да поостанеш известно време тук.

— Така ли?

— Така е според обичая, а обичаите трябва да се спазват.

— И за кой обичай по-точно става въпрос?

— За онзи, според който бащата трябва да присъства на раждането на детето си.

Втренчих се в нея.

— Защо не ми каза по-рано?

— Нали ти казвам сега. Какво ти се яде за вечеря?