Дейвид Едингс, Лий Едингс
Белгарат — магьосникът (2)

Първа глава

Проблемът с всяка идея идва оттам, че колкото повече се дърдори за нея, толкова по-изпълнима и реална започва да изглежда тя. Подхвърленото уж случайно по време на обикновен неангажиращ разговор преди лягане предложение може изведнъж да се превърне, поне доколкото това касае другите, в твой неотложен дълг. Защо никой така и не успя да разбере, че дори да съм склонен да обсъдя нещо, то това все още не означава, че смятам наистина да го направя?

Както и да е. Този път всичко започна с нелепата забележка на Дюрник колко много му се искало да чуе цялата история. Знаем го какъв е — умира си да разглоби всяко нещо на части, за да разбере как действа. Е, поне в този случай му е простено. В края на краищата, Поул тъкмо го бе зарадвала с близнаци, а мъжете са склонни да му изтърват края в подобни моменти. Виж Гарион поне трябваше и сам да се сети, че това, което се опитва да ме принуди да направя, е пълна безсмислица. Проклет да е денят, в който насърчих любопитството на това момче към първопричините в най-широк смисъл. Понякога може да бъде такъв досадник! Ако просто ме беше оставил на мира, нямаше да трябва да се залавям с този непосилен труд.

Но не — двамата с Дюрник продължиха да ме тормозят и на следващия, и на по-следващия ден и тъй нататък, сякаш съдбата на света зависеше от тази тяхна прищявка. Опитах се да ги замотая с няколко мъгляви обещания — всъщност човек не би могъл да ги нарече дори обещания — като горещо се надявах, че те скоро ще забравят за всичко това.

После Гарион направи нещо толкова безскрупулно и нечестно, че постъпката му ме разтърси от дън душа. Той каза първо на Поулгара за глупавата си идея, след като се върна в Рива, разказа и на Сенедра. И като че ли това не беше достатъчно, та те двете се съюзиха и решиха да привлекат Поледра на своя страна. Не е за вярване, нали?

Тук му е мястото да си призная, че вината си беше изцяло моя още от самото начало. Единственото извинение, за което мога да се сетя е, че през онази нощ бях малко изморен. Затова така нелепо позволих да ми се изплъзнат някои малки лични тайни, които бях съхранявал в паметта си цели три хилядолетия. Като например тази, че навремето изоставих бременната Поледра, за да поема една важна мисия. Нося вината за това на плещите си кажи речи през половината си живот. Тя ме пробожда като нож, проникнал дълбоко в плътта ми. Гарион знаеше това и без дори да му мигне окото се възползва, за да ме накара да се заема с нелепото начинание. Той знае, че при тези условия не бих могъл да откажа нищо на жена си.

Поледра, разбира се, не оказа върху мен какъвто и да е натиск. А нямаше и нужда. Просто подхвърли, че тя лично би ме посъветвала по-скоро да се захвана с работа. Да не би да имах някакъв избор? Надявам се, че кралят на Рива е щастлив от това, което ми причини.

Ще направя грешка, ако склоня. Мъдростта ме съветва, че е далеч по-добре да се оставят непокътнати хорските представи за онези далечни събития и за причините, довели до тях. Ако зависеше от мен, аз бих постъпил точно така. Истината ще разстрои мнозина.

Колцина ще ме разберат? А колко ли ще са онези, които ще приемат истината такава, каквато е? Малко, твърде, твърде малко. И все пак моят внук и моят зет бяха прави за едно — ако аз не разкажа тази история, някой друг със сигурност ще го стори. И тъй като аз съм единственият, който знае нейните начало, среда и край, то значи на мен се пада неблагодарната задача да нахвърлям върху нетрайния пергамент с мастило, което започва да бледнее още преди да е засъхнало, своя ефимерен разказ за случилото се през всички тези хилядолетия.

И тъй, започвам своята история оттам, откъдето започват всички истории — от началото.

 

 

Роден съм в селцето Гара, което вече не съществува. То беше разположено, ако не ме лъже паметта, на красивия, покрит със зеленина бряг на малка река. През лятото повърхността й проблясваше така, сякаш дъното бе осеяно с диаманти. Бих заменил всички скъпоценни камъни, които някога съм притежавал или виждал, срещу възможността да поседя пак поне за малко край онази безименна река.

Нашето селце не беше богато, но по онова време просто нямаше богати села. Светът живееше в мир и нашите Богове крачеха сред нас и ни се усмихваха. Имахме достатъчно храна и хижи, в които да се подслоним при лошо време. Не помня кой точно беше наш Бог, нито пък неговите атрибути или тотем. Бях още твърде млад, пък и оттогава е минало толкова много време.

Играех с другите деца по топлите прашни улици, тичах сред тревите и дивите цветя на ливадите и се къпех във водите на онази река, която Източното море погълна преди безчет години.

Майка ми умря, докато бях още съвсем малък. Помня, че плаках за нея дълго след смъртта й. Но ако трябва чистосърдечно да си призная, вече не помня лицето й. Помня нежността на ръцете й, топлото ухание на току-що изпечен хляб, с което бяха напоени дрехите й, ала не мога да си спомня лицето й. Странно, нали?

Оттам насетне жителите на Гара се заеха с моето отглеждане. Така и не се запознах с баща си. А не си спомням и да съм имал някакви живи роднини в селото. Селяните се грижеха да съм добре нахранен, обличаха ме със стари дрехи и ми позволяваха да спя в оборите им. Кръстиха ме Гарат, което на нашия диалект значеше „роден в Гара“. Това може да е било и истинското ми име, но може и да не е. Не помня как ме наричаше майка ми. Не че това има кой знае какво значение. Гарат беше достатъчно добро име за един сирак. Никой от съселяните ми не виждаше нещо достатъчно специално в мен, за да си направи труда да ми измисли по-поетично име.

Нашето село беше разположено недалеч от мястото, където се срещат изконните земи на толнедранците, нийсанците и марагите. Мисля, че всички принадлежахме към една и съща раса, но не съм съвсем сигурен в това. Помня само, че в Гара имаше един храм — ако онази съборетина можеше да се нарече така — което би трябвало да значи, че всички сме почитали един и същи Бог, т.е. че сме били от една раса. По онова време не давах и пет пари за религията, затова и не мога да си спомня дали храмът беше посветен на Недра, Мара или Исса. Земите на Арендите се намират по̀ на север, тъй че не е изключено нашата калпава църквица да е била издигната дори в чест на Чалдан. Убеден съм, че не почитахме Торак или Белар. Ако беше някой от тези двамата, сигурно щях да си спомням.

Дори докато бях съвсем малък, от мен вече се очакваше да си изкарвам прехраната с труд. Селяните не бяха склонни да ме глезят. Първо се опитаха да ме направят кравар, но от това нищо не излезе. Хубавото беше, че кравите ни бяха от кротките и сравнително малко от тях се запиляваха нанякъде, докато ги наглеждах. Дори се връщаха сами привечер в селото. Така или иначе пастирството беше доста удобно занимание за момче като мен, което никак не си пада по „честния труд“.

В онези дни моята единствена собственост бяха дрехите на гърба ми, но скоро се досетих как да попълня липсите. Ключалките все още не бяха изобретени и затова тършуването из чуждите колиби не беше никакъв проблем за мен. Още повече, че моите съселяни прекарваха почти целия ден в работа на полето. Обикновено крадях храна, но от време на време в джобовете ми се озоваваха и разни дребни предмети. За нещастие не беше никак трудно да се сетят кой е крадецът. По онова време хората не изпитваха особено топли чувства към сираците. Само за няколко години репутацията ми в селото се срина толкова ниско, че родителите започнаха да учат децата си да ме отбягват. Моите съседи ме смятаха за мързелив нехранимайко. Освен това ме наричаха лъжец и крадец, понякога съвсем открито! Дори да са имали известно право, все пак не беше много учтиво от тяхна страна да го правят, нали така? Всички ме държаха под око и накрая ме предупредиха да не припарвам до селото преди залез слънце.

Аз не обръщах почти никакво внимание на тези забрани. Дори почнах да изпитвам удоволствие от самото промъкване в търсене на храна и всякакви други полезни неща. По едно време дори реших, че съм голям хитрец.

Трябва да съм бил на тринайсет, или там някъде, когато започнах да забелязвам момичетата. Ето това вече наистина изнерви моите съселяни. По онова време минавах за нещо като бунтар в селото, а младите хора обикновено намират някакъв неустоим чар в подобни пози. Както вече казах, започнах да забелязвам момичетата и те ми отвръщаха със същото. И така, в една мрачна пролетна утрин един от възрастните мъже в селото ме спипа с най-малката си дъщеря върху сеното в собствената му плевня. Ще изпреваря въпросите, които напират на езика ви, като уточня, че всъщност нищо не се бе случило. Е, имаше няколко безобидни целувки, доколкото си спомням, но това беше всичко. Бащата на момичето обаче веднага си помисли най-лошото и ме напердаши така, както не са ме пердашили никога през живота ми.

Накрая все пак успях да му избягам и се измъкнах от селото. Прецапах набързо реката и се изкатерих по хълма на отсрещния бряг, за да се отдам необезпокояван от никого на лошото си настроение. Въздухът беше сух и студен, а облаците се носеха по небето, възседнали младия свеж вятър. Поседях там доста време, размишлявайки над ситуацията, в която се намирах. Накрая стигнах до заключението, че почти съм изчерпал възможностите, които можеше да ми предложи Гара. Моите съселяни гледаха на мен — признавам, с известно право — с лошо око, поради което инцидентът в плевнята най-вероятно щеше да се изтълкува по възможно най-лошия начин. Едва ли щеше да ми се наложи да чакам дълго деня, в който любезно да ме поканят да напусна Гара. Завинаги.

Е, определено не възнамерявах да им доставя това удоволствие. Загледах се в малките колибки, разположени край рекичката, чиито води изглеждаха мътни в облачната утрин. После се обърнах на запад и се взрях в необятната, обрасла с трева равнина, в покритите със сняг планини отвъд нея и в досадните облаци, окупирали небето и изведнъж почувствах непреодолимо желание да поема нанякъде. Светът далеч не се изчерпваше с Гара и аз най-неочаквано установих, че много ми се иска да видя колкото се може повече от него. Вече нищо не ме свързваше със селцето, пък и бащата на моята невръстна „любима“ най-вероятно ме причакваше някъде из покрайнините с тояга в ръка. Това последно обстоятелство окончателно наклони везните в полза на решението да не се връщам обратно.

Малко преди полунощ отскочих до селцето за един последен набег. Определено нямах намерение да си тръгвам с празни ръце. В една барака открих повече храна, отколкото можех да нося. Пак там намерих и голям нож, който също реших да взема — все пак не е много разумно да се пътува невъоръжен. Може би около година преди това си бях измайсторил прашка, а времето, прекарано с чуждите крави, ми бе дало възможност да се упражнявам на воля. Чудя се къде ли затрих после тази прашка.

Огледах се още веднъж из бараката и реших, че вече съм се сдобил с всичко, от което имах нужда. После се спуснах по прашната улица, която прекосяваше Гара, стигнах до реката, прехвърлих се отново на отсрещния бряг и напуснах това място завинаги.

Сега, като се замисля, ми се струва, че би трябвало да съм много благодарен на онзи як селянин. Ако не се беше появил в плевника тъкмо навреме, за да ме спипа с дъщеря си, може би никога нямаше да се изкатеря до върха на хълма и да погледна оттам на запад. Най-вероятно щях да прекарам остатъка от живота си в Гара. Не е ли странно как дребните неща променят целия живот на човека?

Земите на толнедранците лежаха на запад и до сутринта вече бях навлязъл в тях. Нямах реална представа къде точно искам да отида, просто чувствах необясним порив да вървя на запад. Подминах няколко селища. Не виждах причина да спирам в тях.

Два-три дни по-късно срещнах един усмихнат благ старец с раздрънкана каручка.

— Накъде тъй, момчето ми? — попита ме на някакъв странен, както ми се стори тогава, диалект.

— О — отвърнах му аз и посочих не особено уверено на запад, — натам, струва ми се.

— Нещо не ми изглеждаш съвсем сигурен.

Аз му се ухилих.

— Наистина не съм — признах си. — Просто нещо ме ръчка непрекъснато да разбера какво има от другата страна на следващия хълм.

Той очевидно разбра думите ми съвсем буквално. По онова време го мислех за толнедранец, а всички те ми се струваха лишени от въображение.

— От другата страна на онзи хълм няма кажи-речи нищо, ако не се брои Тол Малин — каза ми старецът.

— Тол Малин?

— Неголямо градче. Хората, които живеят там, имат доста префърцунена представа за себе си. На никое друго място нямаше да си направят труда да сложат това „Тол“ пред името на поселището, но жителите на Малин си мислят, че така могат да впечатлят някого. Аз също съм се запътил натам и ако нямаш някоя по-добра идея, можеш да дойдеш с мен. Скачай в каручката, момче. Дотам има още доста път.

Тогава си мислех, че толнедранците говорят точно като него, но се оказа, че съм грешил. Мотах се няколко седмици в Тол Малин и там за пръв път опознах парите. Нищо чудно точно толнедранците да са ги измислили. На мен лично идеята доста ми допадна. Толкова малко и леко нещо с такава голяма стойност! Човек, откраднал току-що стол, маса или кон да речем, би изглеждал в очите на останалите доста подозрително. От друга страна, влезли веднъж в собствения ти джоб, парите вече не могат да бъдат разпознати като нечия чужда собственост.

За нещастие толнедранците държат много на парите си и именно в Тол Малин за пръв път в живота си чух някой да вика „Дръжте крадеца!“ Броени минути след това вече бях напуснал пределите на градчето.

Надявам се разбирате, че не бих обръщал такова внимание на някои свои момчешки привички, ако дъщеря ми нямаше навика да ми досажда най-редовно с представите си за това кое е редно и кое — не. В случая исках да чуете и моята версия. Предвид обстоятелствата, в които се намирах, аз нямах кой знае какъв избор, нали така?

Странно, но само на няколко мили от Тол Малин срещнах отново усмихнатия старец.

— О, момчето ми — поздрави ме той. — Както виждам, все още вървиш на запад.

— Едно дребно неразбирателство в Тол Малин ме накара да си тръгна — отвърнах му аз намусено.

Той се усмихна разбиращо. Не знам защо, но от усмивката му някак ми просветна пред очите. Старецът беше съвсем обикновен на вид — с бяла коса и дълга брада. Само очите му изглеждаха някак странно жизнени на фона на набръчканото лице. Те излъчваха невероятна мъдрост и въпреки това не бяха очи на старец. Освен това ми се струваше, че са способни да надзърнат отвъд най-изкусните ми лъжи и извинения.

— Хайде, скачай в каручката, момче — каза ми той. — Както виждам, все още сме в една и съща посока.

През следващите няколко седмици прекосихме земите на толнедранците, като се движехме все на запад. Хората от това племе все още не бяха така вманиачени на тема прави и добре поддържани пътища и ние просто следвахме криволичещите коловози, оставени от други коли преди нас.

Като повечето хора по света в онези времена, толнедранците също бяха земеделци и скотовъдци. Самотните ферми, пръснати тук-там из полята, бяха рядкост. Повечето фермери живееха заедно в поселища, отиваха всяка сутрин на работа в полето и се връщаха след залез слънце.

Една утрин в средата на лятото подминахме подобно селце и аз видях хора, запътили се нерадостно към нивите си.

— Нямаше ли да им е по-лесно, ако бяха построили къщите си близо до нивите? — попитах стареца.

— Може би — съгласи се той, — но тогава щяха да са просто фермери, а сега се чувстват граждани. Толнедранците са твърде честолюбиви, за да позволят на някой да ги смята за „селяци“.

— Но това е абсурдно — възразих. — Те прекарват целия си ден, ровейки пръстта. Нима това не ги прави селяци?

— Така е — отвърна ми той спокойно, — но те продължават да си мислят, че щом живеят в поселище, значи са граждани.

— Толкова ли е важно това за тях?

— Ужасно важно, момчето ми. Толнедранецът е готов на всичко, за да поддържа високо мнението за себе си.

— Аз лично си мисля, че това е доста глупаво.

— Много от нещата, които хората правят, са глупави. Дръж си очите и ушите отворени, когато преминем през някое от тези селца. Тогава ще разбереш какво имам предвид.

Вероятно наистина нямаше да забележа нищо подобно, ако той не ми бе обърнал внимание. Следващите две седмици преминахме през няколко такива селца и аз имах възможността да опозная толнедранците. Не че ги усещах особено близки. Опознах ги от чисто любопитство. Един толнедранец прекарва почти всяка минута от живота си, опитвайки се да демонстрира своето точно положение в йерархичната стълбица на обществото. Колкото по-висок е рангът, толкова по-докачлив и раздразнителен е човекът, който го носи. Господарите се отнасяха отвратително към слугите си — не от жестокост, а заради дълбоко вкоренената необходимост да налагат непрекъснато своето превъзходство. Толнедранците са способни да прекарат часове пред огледалото в отработване на „господарски“ изражения. Може би точно това ме дразнеше най-много в тях. Никак не обичам някой да ме гледа от върха на носа си, а моето положение на бездомник естествено ме поставяше кажи-речи на самото дъно на тяхното общество. Ето защо всички ме гледаха по този начин.

— Следващият надут пуяк, който ми изкрещи нещо, ще получи един по мутрата — промърморих мрачно на излизане от едно село на толнедранци в самия край на лятото.

Старецът сви рамене.

— Мислиш ли, че си струва?

— Не си падам по хора, които ме мислят за отрепка.

— Има ли някакво значение какво си мислят хората за теб?

— Ни най-малко.

— Тогава защо да си пилееш енергията за тях? Трябва да се научиш да приемаш подобни неща с усмивка, момче. Тези самовлюбени „граждани“ са глупави, нали?

— Разбира се.

— А това, че ще удариш някой от тях, няма ли да те направи също толкова глупав или дори още по-глупав от тях? След като знаеш кой си всъщност, има ли значение какво мислят другите за теб?

— Е, не, но… — замислих се за някаква удачна реплика, но така и не я намерих. Накрая само се изсмях — малко глуповато, струва ми се.

Той ме потупа приятелски по рамото.

— Знаех си, че ще стигнеш и сам до тази мисъл… Рано или късно.

Това май беше един от най-важните уроци, които научих през годините. Да се подсмиваш под мустак на глупаците е далеч по-забавно от това да се боричкаш с тях по калните улици или пък да се мъчиш да им избиеш зъбите до един. Ако не за друго, поне затова, че не ти се налага да си переш толкова често дрехите.

Старецът като че ли нямаше ясна представа накъде точно е тръгнал. Имаше си каручка, но не носеше нищо важно в нея — само няколко полупразни торби със зоб за коня, едно буре с вода, малко храна и няколко прокъсани стари одеяла, които с радост споделяше с мен. Колкото повече го опознавах, толкова повече започвах да го харесвам. Той имаше способността да прозира същината на нещата и обикновено намираше във всичко по нещо смешно. След време аз също започнах да се подсмивам заедно с него и скоро след това осъзнах, че този човек е най-добрият приятел, който някога съм имал.

Старецът обикновено ми разказваше надълго и нашироко за хората, които живееха в просторните равнини, откъдето минаваше пътят ни. По всичко си личеше, че прекарва голяма част от времето си в пътуване. Независимо от шеговития му начин на изразяване — или може би точно заради него — ми се струваше, че забележките, които прави за живота на различните народи, бяха твърде прозорливи и находчиви. Живял съм стотици години с някои от тези хора и въпреки това нито веднъж не съм откривал нещо, което да е било в противоречие с първите познания, дадени ми от стареца за тях. Той ми каза, че алорните са грубияни, толнедранците — материалисти, а арендите блестят с особен ум. Марагите били емоционални и щедри до самозабрава. Ниисийците били мързеливи и нечестни, а ангараките — твърде вманиачени на тема религия. Старецът изпитваше единствено съжаление към мориндимите и карандите, а към мистичните дали — някакъв особен вид уважение.

Почувствах се безкрайно нещастен и изоставен, когато през един студен и мрачен ден той дръпна юздите на коня и рече:

— Аз бях дотук. Скачай от каруцата, момче.

От всичко най-много ме обиди резкият начин, по който ми го каза.

— Накъде отиваш? — попитах го.

— Какво значение има, момче? Ти си тръгнал на запад, а аз — не. Ще се срещнем пак някой ден, но точно сега пътищата ни се разделят. Ти имаш още какво да видиш, а аз вече съм видял всичко, което има да се гледа в тази посока. Надявам се да намериш онова, което търсиш, но преди това просто слез от каруцата.

Почувствах се много обиден от начина, по който ме прогони и сигурно съм представлявал доста забавна картинка, докато си събирах багажа. После скочих от каручката и тръгнах на запад. След известно време все пак не издържах и хвърлих един поглед през рамо, но от него нямаше и следа.

Старецът ми беше дал най-обща представа за географията на лежащите пред мен земи. Лятото вече беше към края си и това правеше едно евентуално пътешествие из планините доста неудачно. Моят доскорошен спътник ми бе казал още, че право пред мен се намира необятна гора, която се е разпростряла по двата бряга на река, а тя, за разлика от повечето реки, тече от юг на север. От думите му бях останал с впечатление, че тези земи са рядко населени. Това значеше, че за прехраната си ще трябва да разчитам преди всичко на себе си. Тъй като бях още млад и мислех, че съм добър с прашката, отначало не се стреснах особено.

Всъщност, през онази зима дори не ми се наложи да се замислям как да си набавя храна. На самия край на гората се натъкнах на голям лагер, в който живееха странни възрастни хора, чийто жилища приличаха по-скоро на палатки, отколкото на колиби. Те говореха странен език, от който не разбирах и дума, но от жестовете и усмивките им реших, че съм добре дошъл при тях.

Това беше най-необикновената общност, която някога съм виждал, а повярвайте ми, през живота си съм виждал не една и две човешки общности. Кожата им беше странно безцветна, което вероятно беше характерно за тяхната раса, но всъщност най-странното беше, че измежду тях нямаше и един, който да изглежда на по-малко от седемдесет.

Всички те много ми се зарадваха, а някои дори си поплакаха при първата ни среща. Често се случваше просто да седнат срещу мен и да ме гледат с часове, което ми се струваше, меко казано, смущаващо. Хранеха ме, грижеха се за мен и още от самото начало ме настаниха в най-луксозната от палатките си, ако изобщо една палатка може да бъде луксозна. Тя се оказа празна. Скоро открих, че много от другите палатки също са празни. След около месец-два разбрах каква е причината. Почти не минаваше седмица, без да умре поне един от старците. Едва ли имате и най-бегла представа какво значи да живееш на място, където погребенията просто преминават от едно в друго кажи-речи без прекъсване.

Така или иначе, зимата наближаваше, а аз имах място, където да спя и огън, за да се стопля. Пък и старците ме хранеха добре. Затова реших да остана. Можех да понеса една малка депресия. Но все пак смятах още с пукването на пролетта да си събера багажа и дим да ме няма.

През онази зима така и не си направих труда да науча езика на моите домакини. Няколкото думи, които разбирах, бях попил случайно. Най-често използваните измежду тях бяха „Горим“ и „УЛ“. Старците винаги ги произнасяха с тон, издаващ дълбоко разкаяние. Реших, че вероятно става въпрос за нещо като имена, но не бях съвсем сигурен, пък и честно казано, не ми пукаше.

Освен че ме хранеха, старите хора се грижеха и да съм добре облечен. Моите собствени дрехи и без друго си бяха доста парцаливи, а по време на краткото пътешествие се бяха превърнали в истински дрипи. Този жест поне не беше свързан с някаква сериозна жертва, защото общност, в която умират по трима души на седмица, естествено разполага с доста ненужни дрехи.

Когато снегът се разтопи и мразът поотпусна земята, аз започнах тайничко да се подготвям за напускане. Като начало крадях храна — по малко, за да не предизвикам подозрение — и я криех в палатката си. От палатката на поминал се неотдавна мъж успях да си чопна едно чудесно вълнено наметало и като цяло понасъбрах доста полезни нещица оттук-оттам. Проучих внимателно околностите на лагера и не след дълго открих място, където можех да прекося голямата река. След като вече имах ясна представа и за маршрута, по който ще се измъкна, не ми оставаше нищо друго освен да седна и да чакам зимата да си отиде окончателно.

Както обикновено става през пролетта, и този път първите две седмици на новия сезон бяха белязани от проливни дъждове. Наложи ми се да изчакам още малко, макар че желанието ми да се махна възможно по-скоро от това потискащо място вече ставаше болезнено.

Докато траеше зимата, необяснимият подтик, който толкова време ме бе ръчкал да продължавам все напред, не изчезна, а просто смени рязко посоката си. Сега вече изпитвах желание да вървя на юг, вместо на запад.

Най-накрая дъждовете престанаха и времето се затопли достатъчно, за да направи пътуването приятно. Една привечер събрах примъкнатата плячка, натъпках я в грубо съшитата торба, която бях измайсторил през зимата и седнах безмълвно насред палатката. Чаках шумовете, които се разнасяха из лагера, да утихнат окончателно. Щом навън се възцари абсолютна тишина, аз изпълзях безшумно от временното си убежище и се запътих право към гората.

Онази нощ имаше пълнолуние и звездите ми изглеждаха по-ярки от обикновено. Промъкнах се през населената със сенки гора, прекосих реката и с огромно облекчение стъпих на отсрещния бряг. Бях свободен!

През по-голямата част от нощта вървях на юг, следвайки извивките на реката. Исках да се отдалеча колкото мога повече от лагера на старците или поне достатъчно, за да съм сигурен, че техните овехтели, скрибуцащи стави няма да им позволят да ме догонят.

Гората изглеждаше много стара. Дърветата бяха огромни, пръстта под краката ми беше покрита не с трева и дребни храсти, а с дебел килим от мъх, по който бяха пръснати полуизгнили листа. Струваше ми се, че лесът е омагьосан. След като се убедих, че съм набрал достатъчно преднина, за да се чувствам в безопасност, реших да позабавя темпото и просто да се поразходя. Въпреки това обаче усещането, че трябва рано или късно да продължа на юг, без да имам никаква представа защо, не ми даваше мира.

Гората отстъпи място на нещо като долина — покрита с трева просторна купа, чието дъно бе изпъстрено тук-там с неголеми гъсталаци и пищни храсти, отрупани с диви плодове; с малки леденостудени изворчета, чиито води бяха толкова прозрачни и бистри, че можех спокойно да видя дъното на образуваните от тях езерца. Когато се навеждах, за да утоля жаждата си, пъстървите, които плуваха из езерцата, ме следяха любопитно, без да изпитват страх.

По зелените ливади пасяха сърни, спокойни и неплашливи като овце, които ме гледаха с големите си влажни очи, без да подозират, че мога да съм заплаха за тях.

Удивен, аз се разхождах насам-натам, а сърцето ми се изпълваше с доволство, което не бях изпитвал никога преди. Далечният глас на благоразумието ми нашепваше, че запасите ми от храна далеч не са неизчерпаеми, но това не ме притесняваше особено, тъй като почти не ги бях докосвал след пристигането си в долината. Всевъзможните причудливи диви плодове ми бяха повече от достатъчни, за да утоля глада си.

Дълго време обикалях из тази магическа долина и след време се озовах в самия център, където растеше дърво, толкова огромно, че съзнанието ми отказваше да възприеме реалните му размери.

Ботаниката никога не е била любимата ми наука, но тъй като съм обиколил света девет пъти, спокойно мога да твърдя, че няма друго такова. Без дори да разбера защо, аз просто отидох до него и допрях двете си длани до кората му. Това си беше грешка. Винаги съм се чудил какво ли щеше да стане, ако не го бях направил.

Умиротворението, което ме заля в следващия миг, не подлежи на описание. Моята прозаична по природа дъщеря, както обикновено, вероятно ще обясни цялото преживяване с вродената ми ленивост, но в този случай ще сгреши. Нямам представа колко време съм останал там, обединен в една неделима цялост с древното дърво. Знам само, че то трябва да ме е подхранвало и да е поддържало живота ми в течение на часовете, дните и месеците, които изминаха неусетно, тъй като не си спомням да съм се хранил или спал през цялото това време.

Изведнъж, макар да ми се струваше, че е минал само един единствен ден, времето отново захладня и от небето заваля сняг. Зимата, подобно на Смъртта, се бе промъквала по целия път зад мен и накрая все пак бе успяла да ме застигне.

В главата ми се оформи неопределено намерение да се върна в лагера на старците, ако не успея да измисля нищо по-добро, макар да беше очевидно, че съм прекарал твърде дълго в сянката на това глупаво дърво, за да поема тепърва по обратния път.

Междувременно снегът натрупа толкова, че едва успявах да си проправя пъртина през него. От храната ми не бе останала и троха, обувките ми бяха прокъсани, бях изгубил някъде ножа си, а изведнъж стана много, много студено. Не че обвинявам някого, но тогава всичко ми се стори малко прекалено.

Накрая, мокър до кости, с коса на ледени висулки, се прислоних зад купчина камъни, която сякаш се издигаше чак до сърцето на снежната буря, вилнееща около мен, и се приготвих да умра. Припомних си Гара и зелените поля около селцето, блещукащата река, майка си, и тъй като бях още съвсем млад, се разплаках.

— Защо плачеш, момче?

Гласът бе много внимателен. Вихрушката беше толкова силна, че не можех да видя кой говори, но нещо в тона му ме ядоса, без да знам дори защо. Нима нямах достатъчно добра причина, за да се разплача?

— Защото ми е студено и съм гладен — отвърнах аз, — и защото умирам, а никак не ми се иска да умра.

— Защо ще умираш? Да не би да си наранен?

— Изгубих се — сопнах му се леко аз, — освен това вали сняг и нямам къде да отида.

Сляп ли беше тоя?

— Нима при вас хората това е достатъчна причина, за да умреш?

— А не е ли?

— И колко смяташ, че ще продължи това твое „умиране“? — В гласа на непознатия се бе промъкнала любопитна нотка.

— Не знам — отговорих аз и изведнъж ме заля вълна на самосъжаление. — За пръв път ми е.

Вятърът се разлудува още повече. Снежната вихрушка се бе превърнала в непрогледна стена.

— Момче — каза накрая гласът, — ела тук при мен.

— Къде си ти? Не мога да те видя.

— Заобиколи кулата отляво. Можеш ли да различиш дясната от лявата си ръка?

Нямаше защо да ме обижда така! Изправих се със сетни сили на премръзналите си крака. Не виждах почти нищо.

— Е, момче? Идваш ли?

Заобиколих онова, което бях сметнал за купчина камънаци.

— Трябва да стигнеш до един гладък сив камък — каза гласът. — Малко по-висок е от теб и е широк приблизително колкото разтега на двете ти ръце.

— Намерих го — процедих през тракащите си зъби, след като се добрах до описания камък. — Сега какво?

— Кажи на камъка да се отмести.

— Какво?

— Говори на камъка — каза търпеливо гласът, явно без да отчита факта, че вече почти не можех да се движа. — Заповядай му да се отмести.

— Да му заповядам? Аз?!

— Ти си човек. А това е просто камък.

— Какво да му кажа?

— Кажи му да се отмести.

— Мисля, че е глупаво, но ще опитам.

Обърнах се с лице срещу каменната плоча.

— Отмести се — заповядах й неуверено.

— Със сигурност би могъл да се справиш и по-добре.

— Отвори се! — изревах аз.

Камъкът се плъзна встрани.

— Влизай, момче — каза гласът. — Не стой на студа като изпъден котарак. Навън е доста студено.

Сега ли чак беше забелязал?

Влязох и се озовах в нещо като вестибюл, който беше абсолютно празен, без да се брои каменната стълба, виеща се някъде нагоре. Странно, но вътре не беше тъмно, макар да не можех да разбера откъде идва светлината.

— Затвори вратата, момче.

— Как?

— А как я отвори?

Обърнах се към отвора в каменната зидария и доста горд от себе си, заповядах: „Затвори се!“ Каменната плоча се плъзна послушно обратно на мястото си със скрибуцане, което смрази кръвта ми дори повече, отколкото бе успяла да стори това бурята навън. Чувствах се абсолютно сух, а в краката ми нямаше дори локва. Нещо странно ставаше в тази кула!

— Качи се горе, момче! — заповяда ми гласът.

Имах ли избор? Поех нагоре по каменните стъпала, изтъркани от вековна употреба и докато пътят ми се виеше все по-високо и по-високо, страхът ми малко по малко се стопи. Кулата беше много висока и изкачването ми отне доста време.

На върха ме очакваше стая, пълна с чудеса. Заразглеждах с почуда неща, каквито не бях виждал никога преди. Бях все още твърде млад и — по онова време — кражбата далеч не ми се струваше кой знае какъв грях. В грубата ми дребна душица вилнееше неконтролируема алчност. Убеден съм, че Поулгара ще намери това мое малко признание за доста забавно.

Близо до огъня, който си гореше просто така, без да бъде захранван от каквото и да е гориво, седеше мъж. Той ми се стори безкрайно древен, но едновременно с това и някак странно познат, макар да не можех да преценя дали съм го срещал някъде. Пищната му брада беше дълга и бяла като снега, който замалко не ме уби, но очите… Очите му изглеждаха толкова млади и пълни с живот и енергия. Помислих си, че май точно те са ми се сторили познати.

— Е, момче — каза той, — реши ли дали ще умираш или не?

— Разбира се, че бих избрал да живея, ако мога да избегна смъртта — отвърнах му аз, докато очите ми продължаваха да оглеждат лакомо чудесата в стаята.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита той. — Твоят вид не ми е много познат.

— Малко храна, може би — казах. — Не съм ял от два дни. И топло местенце за спане, ако няма да е проблем.

След това си помислих, че няма да е зле да подхраня благоразположението на странния старец и набързо продължих:

— Няма да съм ви в тежест, Господарю. Бих могъл да върша някаква полезна работа в замяна.

Каква трогателна малка реч, а? През месеците, прекарани сред толнедранците, се бях научил как да предразполагам хората, от които бих могъл да извлека някаква полза.

— „Господарю“? — повтори той и се засмя. Смехът му така ме развесели, че почти ми се поиска да затанцувам. Къде бях чувал този смях преди?

— Аз не съм твой господар, момче — каза той. После се засмя отново и сърцето ми запя от сладостта на това веселие. — Я сега да видим какво да ти измислим за храна. Ти какво искаш?

— Малко хляб, може би. Само да не е много стар… ако може.

— Хляб? Само хляб? Момче, стомахът ти сигурно ще се справи и с нещо по-сериозно. Ако ще вършиш полезна работа, както обеща, по-добре ще е да те нахраним както трябва. Помисли си, момче. Припомни си всички неща, които си ял през живота си. Коя от всички храни на света би утолила най-добре глада ти?

Още преди да промълвя каквото и да е, пред очите ми се заизнизваха видения — вдигащи пара пържоли, тлъсти патици с пищна гарнитура, купчини прясно изпечен хляб, златисто масло, сладки със сметана, халби с тъмно пиво, плодове, ядки, подправки… Виденията изглеждаха толкова реални, та ми се стори, че почти долавям аромата им.

Седналият край огъня старец ме гледаше и се смееше, а сърцето ми преливаше от радост.

— Обърни се, момче — каза той, — и се наяж до насита.

Обърнах се и там, върху маса, която дори не бях забелязал преди, лежеше всичко, което си бях представил. Ето откъде идвали ароматите! Едно гладно момче не пита откъде се е взела храната, то яде. И аз ядох. Натъпках се до пръсване. През собствените си шумни мляскания продължавах да чувам от време на време смеха на стареца и сърцето ми подскачаше при всяко негово хихикане.

После, след като вече се бях наял и климах над празната чиния, той заговори отново:

— Сега ще спиш ли, момче?

— Стига да се намери едно ъгълче за мен, Господарю. Едно малко местенце близо до огъня, където няма да ти преча.

— Спи там, момче — посочи ми старецът с пръст и най-неочаквано на това място се появи легло с разкошни възглавници и пухени завивки. Усмихнах му се, за да изразя благодарността си и тъй като бях много млад и много уморен, просто се промъкнах в леглото, без дори да се замисля, че никога преди не съм виждал легла, които да се появяват от нищото.

Едва в съня си осъзнах, че далеч по-уютна от огъня в камината и меките завивки е сърдечната загриженост на този странен старец, който ме спаси от сигурна смърт, нахрани ме и ме развесели. Затова спах доволно като никога преди.