Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада/Малореан (1.1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Belgarath the Sorcerer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2010)

Издание:

Дейвид и Лий Едингс. Белгарат — магьосникът

Редактор: Валери Манолов

ИК „Пан“, София, 1998

ISBN: 954–657–180–6

История

  1. — Добавяне

Шестнадесета глава

Достигнахме брега на Мориндия няколко дена по-късно. С всяко изминало денонощие слънцето изгряваше малко по-рано и се задържаше по-дълго на небосклона. Суровият студ ставаше по-поносим. Задаваше се пролет.

Решихме този път да не прекосяваме арктическата пустош на Мориндия. Вместо това се насочихме на юг. Вече не ни заплашваше никаква опасност и всичко, което искахме, бе малко по-топъл климат. Вървяхме успоредно с бреговата линия, докато се добрахме до днешен Гар ог Надрак, който по онова време беше част от източна Алория. Черек беше крал по тези диви места, макар поданиците му там да се брояха на пръсти. Малкото алорни, които живееха в тази част на кралството, бяха до един привърженици на Култа към Мечката, което правеше срещите с тях нежелателни. От самата поява на култа неговите поклонници се бяха зарекли да се докопат до Сферата, а на нас ни беше дошло до гуша да пазим безценния камък от всеки срещнат алчен глупак.

Щом прекосихме северните предели, ние се насочихме отново на запад, преминахме през дебрите на вековната гора, преодоляхме планините и се озовахме на ръба на Драснианските мочурища. Оттам завихме на югозапад, подминахме езерото Атун и накрая, в утрото на един прекрасен пролетен ден, се озовахме на брега на река Алдур.

Там ни очакваше един мой стар познайник.

— Е, момче — каза ми усмихнатият старец с раздрънканата каручка, — виждам, че все още се движиш на запад.

— Май вече ми е станало навик — отвърнах му аз невъзмутимо, доколкото можах.

— Виждам, че вие двамата се познавате — отбеляза Черек.

— Срещали сме се веднъж-дваж — отвърнах му аз. Съобразих, че Учителя си има причини да се представи на алорните под прикритието на благия старец и затова не го издадох.

— Успяхте ли вече да закусите? — попита старецът.

— Ако няколкото парченца изсушено месо могат да се нарекат така — промърмори Драс.

— Аз съм си устроил лагер надолу по реката — каза старецът. — Още от снощи съм сложил един вол да се пече на бавен огън. Чувствайте се поканени да го поделите с мен, стига това да ви се нрави. А случайно да сте жадни? Защото едно буренце чудесно пиво вече се изстудява в реката.

След кратко объркване алорните се ухилиха до уши и последваха каручката като четири доволни кутрета, на които току-що са сипали паничка прясно мляко.

— Нека първо да нахраним твоите приятели — каза ми тихо старецът. — После двамата с теб ще трябва да си поговорим.

— Щом такава е волята ти — отвърнах му.

Черек и неговите синове атакуваха печения вол като глутница прегладнели вълци и пресушиха буренцето със скорост, която би удивила дори Белдин. След като прекараха около час в ядене и пиене, четиримата установиха, че ужасно им се спи и легнаха да подремнат. Двамата със стареца слязохме малко по-надолу по реката и там застанахме на брега, загледани във водата. Снегът по толнедранските планини бе започнал да се топи и по пълноводното течение с кафеникав цвят на Алгар се носеха късове лед.

— Има ли някаква по-специална причина за този малък театър? — попитах аз, решен да мина направо по същество.

— В общи линии не — отвърна ми Учителя. — Когато ми се налага да напусна Долината, обикновено се представям за стареца, който ти така добре познаваш. Връщам се от среща с моите братя.

— О?

— Ще трябва да ви напуснем, Белгарат.

— Да ни напуснете?

— Нямаме избор. Ако останем, рано или късно ще се сблъскаме с Торак лице в лице, а това ще унищожи света. Светът е твърде важен, за да позволим това да се случи. Детето на Светлината ще има нужда от него.

— Кое е това Дете на Светлината?

— Всеки път е различно. Ти беше поел неговата роля при сблъсъка със Зедар. Необходимостите не могат да се срещнат пряко, затова използват посредници. Но това вече съм ти го обяснявал.

Кимнах мрачно. Този нов обрат в събитията определено не ме изпълваше с радост.

— Но ще има и едно по-специално Дете на Светлината — продължи Учителя, — както и едно по-специално Дете на Мрака. Това ще бъдат двамата истински воини на Светлината и Мрака. Те ще уредят веднъж завинаги спора между двете начала. Твоята задача е да подготвиш идването на Детето. Наглеждай Рива. Детето ще бъде негов потомък.

— Никога повече ли няма да те видя?

Той се усмихна едва-едва.

— Ще ме видиш, разбира се. Твърде много време ми отне обучението ти, за да те загърбя просто така. Обръщай особено внимание на сънищата си, Белгарат. Няма да мога да идвам лично — поне не прекалено често — затова ще говоря в съня ти.

— Е, и това е нещо. Така ли ще ни направлявате — чрез сънищата?

— Необходимостта ще ви направлява. Втората ера, за която говорят далите, приключи. Това е Третата ера — Ерата на Пророчеството. Двете Необходимости ще насърчават определени хора да предсказват бъдещето.

Веднага съзрях недостатък в тази идея.

— Няма ли да бъде малко опасно? — попитах. — Това не е точно информацията, която бихме искали да попадне в случайни ръце.

— Не се притеснявай за това, сине мой. Останалата част от човечеството няма да е способна да разбере предсказанията. Те ще бъдат достатъчно мъгляви и странни, та повечето хора да ги вземат за брътвежи на луд. Кажи на твоите алорни, обаче, да си отварят ушите и да ги записват. В предсказанията ще има скрити послания.

— Рискът не е ли твърде голям за такъв огромен залог, Учителю?

— Да, но правилата са такива.

— Не съм убеден, че правилата ще се спазват, Учителю. Противниковата страна вече се опита да играе нечестно при Ктол Мишрак.

— Само Торак се опита да го стори. Неговата Необходимост се извини за това. Торак вече понася наказанието си.

— Чудесно. А аз какво да правя сега? Крайно време е да се върна при Поледра.

Учителя въздъхна.

— Боя се, че завръщането ти ще трябва да почака. Съжалявам, Белгарат, даже повече, отколкото би могъл да предположиш. Но на теб тепърва ти предстои работа. Като начало ще трябва да разделиш Алория.

Какво трябва да направя?

И той ми обясни — надълго и широко.

След като приключи с наставленията, старецът нахрани коня си и подкара раздрънканата каручка на юг, оставяйки ме насаме с хъркащите алорни. Не си направих труда да ги събуждам и те спаха чак до следващата утрин.

— Къде е твоят приятел? — попита Черек, след като накрая се събудиха.

— Тръгна да върши някаква негова си работа — отвърнах му.

— Е, всичко май приключи — каза Драс. — Нямам търпение да се прибера във Вал Алорн.

— Проблемът е, че ти няма да се връщаш във Вал Алорн, Драс.

— Какво?!

— Ще трябва да се върнеш при мочурищата, от които идваме.

— И защо да правя такава глупост?

— Защото аз ти казвам да я направиш — троснах му се.

Знам, че не бях прав, но онази сутрин определено не бях в добро разположение на духа. Погледът ми се спря на Черек Мечото рамо.

— Съжалявам, Черек — казах, — но сега ще трябва да разделя кралството ти. Ангараките няма да оставят всичко това да ни се размине просто така. Рива ще пази Сферата, значи вие тримата ще трябва да пазите него. Ще ви разпределя така, че хората на Торак да не могат да се доберат току-тъй до вашия най-малък брат и да му откраднат Сферата.

— И колко ще продължи всичко това? — попита Черек. — Кога ще мога да обединя отново кралството си?

— Боя се, че това няма да стане. Разделянето на Алория ще остане за вечни времена.

— Белгарат! — възпротиви се Черек като дете, което са плеснали през ръцете.

— Не съм го решил аз, Черек. Не забравяй, че идеята да откраднем Сферата беше твоя. Сега ще трябва да понесеш последствията. Драс ще трябва да основе свое собствено кралство сред северните мочурища. Алгар също ще има свое кралство — тук сред степта. Ти се връщаш във Вал Алорн. Твоето кралство ще бъде полуостровът.

Кралство ли? — избухна Черек. — Че то е по-малко от дрешник!

— Не се притеснявай за това. Сега океанът е твоето кралство. Събери най-добрите си корабостроители. Коритата, които правите сега, не стават за нищо. Аз ще ти начертая проектите за новите кораби. Кралят на океана ще се нуждае от истинска флотилия, а не от ято рибарски лодки.

Черек присви замислено очи.

— Крал на океана — произнесе той бавно. — Това не звучи чак толкова зле. А може ли наистина да се воюва с кораби?

— О, да — уверих го аз. — А най-добрата новина е, че вече няма да ти се налага да ходиш пеш до бойното поле.

— А къде искаш да отида аз, Белгарат? — попита ме Рива.

— Сам ще те заведа там. Трябва да дойда с теб и да ти помогна да се устроиш.

— Благодаря ти, но къде все пак е това „там“?

— На Острова на бурите.

— Но това е само един скален къс сред Великото западно море! — възропта той.

— Знам, но това ще е твоят скален къс. Ти сам се съгласи да пазиш Сферата. Сега тя е твоя грижа. След като пристигнем на острова, ще построиш крепост и заедно със своите хора ще прекараш в нея остатъка от живота си, охранявайки Сферата. После бремето ще поемат твоите деца, те пък ще го предадат на своите наследници и тъй нататък.

— И колко ще продължи това?

— Нямам и най-малка представа, навярно векове. Може би дори хилядолетия. Твоят баща ще построи кораби и няма да позволява на никого дори да припари край Острова на бурите.

— Не така си представях нещата, когато ти предложих да откраднем Сферата, Белгарат — изсумтя Черек.

— Животът е пълен с неприятни изненади, не мислиш ли? Време е за разплащане. Време е да пораснете. Предстои ни работа, много работа.

Може би не бях прав да се държа така рязко с тях, но навремето Учителя също не ме беше галил с перце. Освен това мрънкането на Черек и неговите момчета започваше да ми лази по нервите. Те бяха предприели най-значимото начинание в историята на своя народ и бяха довели това начинание до успешен край. Заедно със славата обаче идваха и отговорностите и последното нещо, което се искаше от тримата алорни, бе да пристъпват от крак на крак и да хленчат.

Понякога алорните са такива бебета!

Нахвърлих им набързо подробностите около най-належащите задачи, с които трябваше да се заеме всеки от четиримата. Не им оставих време да се размекват още повече. Първо, казах на Черек точно колко воини трябва да изпрати при всеки от тримата си синове, за да им помогнат при основаването на новите кралства. Лицето му ставаше все по-мрачно и по-мрачно, докато осъзнаваше с каква част от сегашната си мощ трябва да се прости в името на общата кауза. Всеки път, когато се опитваше да възнегодува, учтиво му напомнях, че идеята за похода до Малория е била негова от самото начало. Аз зарязах бременната си съпруга, за да се включа, затова сега никак не му съчувствах.

— Ето това са нещата, които ще трябва да свършим най-напред. Някакви въпроси? — рекох накрая.

— А какво ще правим, след като се установим на новите места? — попита кисело Драс. — Ще седим и ще чакаме ангараките, така ли?

— По-нататъшни напътствия ще получите от Белар — казах му аз. — Боговете също участват.

— Белар не ме харесва — промърмори Драс. — Аз го бия кажи-речи непрекъснато на зарове.

— Тогава не играй повече с него. Опитай се да му харесаш.

— Земите наоколо са много открити — каза Алгар, оглеждайки ширналата се пред нас степ. — Ще трябва доста да походя пеш.

— Тук има диви коне. Хвани ги, опитоми ги и ще можеш да ги яздиш.

— Краката ми се влачат по земята, когато яхна кон.

— Тогава си хвани някой по-едър.

— Няма толкова едри коне.

— В такъв случай ще се наложи да отгледаш нова порода.

— Времето на Острова на бурите е отвратително — оплака се Рива.

— Построй къщи със солидни стени и здрави покриви.

— Но вятърът ще издуха сламените покриви.

— Тогава ги направи от дъски и закови дъските.

Личеше, че Черек се чувства толкова изтощен, колкото бях и аз самият.

— Вече знаете какво да правите — каза той на своите синове. — Вървете да си вършите работата. Може и да сте крале, но пак си оставате мои синове. Гледайте да не ме посрамите.

Ние с Рива се отправихме на запад, стигнахме до планините, а после кривнахме на северозапад, за да избегнем северните покрайнини на Улголанд. И двамата не бяхме в настроение за нови приключения. Ангараките ни бяха създали достатъчно емоции, за да си мерим сега силите с алгоротите или елдракините.

Спуснахме се по планинските склонове и прекосихме плодородните поля на днешна Сендария, за да стигнем накрая до брега на Великото западно море. Там спряхме, за да изчакаме воините, които ни бе обещал Черек. Те трябваше да пристигнат със семействата си. Новото кралство се нуждаеше и от нови поколения поданици.

(Знам, че описвам всичко твърде опростено и това вероятно ще обиди Поулгара, но все някак ще преживея поредния й гневен изблик. Ако не се ядоса за това, тя със сигурност ще си намери някой друг повод.

Тоя път май добре те подредих, а, Поул?)

Докато двамата с Рива чакахме неговите хора да пристигнат от Вал Алорн, аз се позабавлявах с няколко дребни магически номерца. Близо до брега имаше неголяма горичка, която набързо превърнах в старателно подредени камари от рендосани дъски. Рива вече ме беше виждал да правя какво ли не с помощта на Волята и Думата, но кой знае защо гледката на дъските, които сами се подреждаха, го изнерви повече от всичко останало. Накрая просто отказа да гледа повече и тръгна нанякъде, мърморейки си под носа. Успях да схвана само често повтарящото се определение „противоестествено“. Опитах се да му обясня, че ще са ни нужни кораби, за да се доберем до Острова на бурите, а за да ги построим, ще ни трябва дървен материал, но той отказа да ме изслуша. Едва когато покрих почти цяла миля от брега с прясно нарязани дъски, той все пак измисли що-годе логичен довод против моите фокуси.

— Ако направиш кораби от тези сурови дъски, те със сигурност ще потънат. Ще е нужна поне година, за да изсъхнат както трябва.

— Е, няма да е чак толкова много — заявих невъзмутимо. После, само за да му покажа, че наистина знам какво правя, погледнах към най-близката камара и казах:

— Горещо.

Камарата тутакси започна да пуши. Рива ме бе ядосал и затова се поувлякох малко. Намалих температурата и на мястото на дима се появи пара. Влагата се изпаряваше постепенно от суровите дъски.

— Ще се изкривят — заяви Рива тържествуващо.

— Естествено — отвърнах му спокойно. — Аз точно това искам.

— Изкривените дъски за нищо не стават.

— Зависи какво си намислил да правиш от тях — възразих. — На нас ни трябват кораби, а корабите имат обли корпуси. Само баржите са с прави корпуси, а те не плуват много добре.

— Ти май си имаш отговори за всичко, а, Белгарат? Дори когато те хванат в грешка.

— Какво съм ти докривял толкова, Рива?

— Какво ли? Та ти разби живота ми на пух и прах. Откъсна ме от семейството ми, а сега се каниш да ме отведеш на най-негостоприемното място на света, за да прекарам там остатъка от живота си. Стой настрани от мен, Белгарат. Точно сега компанията ти не ми е особено приятна. — И той закрачи гневно по протежение на брега.

Тръгнах след него.

Остави го на мира, Белгарат. — Беше отново моят безплътен приятел.

Ако ще вършим нещо заедно, първо трябва да се помирим.

В момента е малко разстроен. Ще му мине. Ако хукнеш след него, това само ще отслаби авторитета ти. Нека той да дойде при теб.

Ами ако не дойде?

Ще му се наложи. Ти се единственият, който може да му каже какво да прави, и той го знае. У Рива е заложено необичайно чувство за дълг. Точно затова избрах именно него. Драс е по-силен, а Алгар — по-умен, но захване ли се с нещо, Рива не се отказва до самия край. Върви сега да си печеш дъските. Така поне ще се поразсееш.

Невидимият досадник винаги усещаше как ще ме уязви най-умело. „Върви да си печеш дъските!“ И до ден днешен ми пламват ушите от яд, когато се сетя за тази обида.

След около два дни Рива се върна и ми каза с извинителен тон:

— Съжалявам, Белгарат.

— За какво? Ти каза самата истина. Аз разбих живота ти, откъснах те от семейството и смятам да те отведа на Острова на бурите, за да прекараш там остатъка от живота си. Единствената подробност, която ти убягна, бе, че идеята за всичко това не е моя. Сега ти си Пазител на Сферата и все някой трябва да ти каже какво да правиш. Аз пък съм твоят учител. Никой от нас не се е молил за подобна съдба, но така ни било писано. Всичко, което ни остава, е да видим как бихме могли да направим живота си поносим. Ела да ти покажа плановете, които съм начертал за твоите лодки.

— Кораби — поправи ме той отнесено.

— Както кажеш, Пазителю на Сферата.

Алорните започнаха да прииждат през следващия следобед. Те никога не пристигат под строй. Дори не се движат заедно, когато пътуват на по-големи разстояния, пък и представата им за посока е доста мъглява. Освен това малки групички от тях току кривват встрани, уж за да изследват терена.

Рива веднага ги накара да се заемат с изграждането на корабите и скоро брегът се превърна в импровизирана корабостроителница. Моите планове предизвикаха доста възражения, някои от които дори съвсем уместни. Повечето, разбира се, бяха абсолютно недомислени. Но алорните обожават да спорят, по простата причина, че споровете обикновено завършват със сбивания.

Аз се мотаех по брега и поощрявах тук-там работата, стига да беше необходимо. Така успяхме да завършим корабите за шест седмици. После Рива повери командването на братовчед си Анрак и заедно с мен и малка група бойци пое на разузнавателен рейд до острова.

Ако никога не сте виждали Острова на бурите, може и да помислите, че всичко казано за него е най-малкото преувеличено. Нищо подобно, повярвайте ми. Като начало островът има само един подходящ за пристан плаж — широка не повече от миля камениста ивица откъм източната му страна. Останалата част от бреговата линия представлява низ от назъбени скали. Във вътрешността на острова има гори — вечнозелени дебри, каквито бихте могли да видите на север, както и някои доста просторни долини в планините на север. Климатът не би бил чак толкова неприятен, ако не бяха непрестанните ветрове и дъждовете, които обикновено траят по шест месеца. После, когато на времето му омръзне да бъде все дъждовно, започват снеговете.

Обиколихме острова два пъти, преди да стъпим на брега, но така и не открихме други плажове. Върнахме се при пристана, за който споменах, и акостирахме там.

— И къде ще я построя тая моя крепост? — попита Рива, когато най-после усетихме твърда почва под краката си.

— От теб зависи — отвърнах му. — Кое е най-подходящото място за такава крепост?

— Тук, предполагам, след като това е единственият удобен залив. Ако построя крепостта на това място, поне ще мога да видя всеки, който се зададе насам.

— Има логика в думите ти.

Вгледах се по-внимателно в Рива. От момчешкото му излъчване не бе останала и следа. Отговорността, която така набързо бе поел в Ктол Мишрак, беше започнала да му тежи.

Той огледа равнината, която се бе ширнала от залива до подстъпите на планините.

— Крепостта ще трябва да е по-голяма отколкото си мислех отначало — каза Рива замислено. — Искам да преградя цялата долина с нея. Може би ще е по-добре да построя цял град.

— Може би. На този остров няма да има кой знае колко забавления и поданиците ти вероятно ще се концентрират върху правенето на бебета. Това значи, че населението ще нараства бързо.

Младият крал неочаквано се изчерви.

— Ти знаеш как стават тия работи, нали? Имам предвид правенето на бебета — попитах.

— Разбира се, че знам.

— Просто исках да съм сигурен. Надявам се, не мислиш все още, че родителите им ги намират под зелките — уточних аз.

— Само без обиди — Рийа огледа отново долината. — Предполагам, че дърветата ще стигнат за построяването на толкова много къщи.

— Не — заявих му направо. — Не строй град от дърво. Толнедранците опитаха нещо подобно в Тол Недран и всичко приключи с това, че градът изгоря до основи. Използвай камък.

— Това ще отнеме доста време, Белгарат — възрази той.

— А ти да не би да имаш нещо по-добро за правене? Устрой временен лагер на брега и запали сигнални огньове по високите скали на залива, за да могат останалите да се ориентират по тях. После ще трябва да отделиш известно време на проектирането на града. Не искам това място да се разрасне като поле с плевели. След като тук ще се пази Сферата, трябва да сме сигурни, че няма да има никакви дупки в отбраната.

През следващите няколко седмици пристигаха по пет-шест групи наведнъж, а в това време Желязната Хватка вече бе завършил плана на своя град.

— Как мислиш, че трябва да нарека града? — попита ме той, след като бяхме приключили.

— Какво значение има?

— Всеки град трябва да си има име, Белгарат.

— Кръсти го както искаш. Кръсти го на свое име, ако така ти харесва.

— Вал Рива?

— Няма ли да е малко гръмко? Според мен и само „Рива“ ще свърши работа.

— Но това не звучи като име на град, Белгарат.

— И това ще стане, щом хората попривикнат с него.

Накрая пристигна и Анрак.

— Това сме всичките, Рива — извика той, след като скокна на брега от кораба си. — Да ти се намира нещо за пиене?

Тази нощ алорните се повеселиха на брега. Аз също се включих в празненството, но след първите няколко халби шумотевицата ми докара леко главоболие и се оттеглих към близките хълмове, за да подишам чист въздух и да размисля на спокойствие. Все още ми оставаха куп неща за вършене, преди да се върна у дома. Вече копнеех да се прибера при Поледра и да видя своите отрочета.

Няколко часа след полунощ хвърлих един поглед към залива. Онова, което видях, ме накара да скоча, проклинайки. Корабите до един бяха погълнати от пламъци!

Хукнах по склона и после през долината към плажа, където заварих Рива и неговия братовчед да реват с пълно гърло някаква стара алорнска песен. И двамата бяха пияни до козирката.

— Какво правите?! — изкрещях аз.

— О, Белгарат, ето къде си бил — каза Рива, мигайки на парцали. — Търсехме те навсякъде.

Той махна към корабите.

— Хубав огън, а?

— Страхотен. А защо го запалихте?

— Тия дъски, дето ни ги приготви, са наистина съвсем сухи. Горят чудесно.

— Рива, защо подпалихте корабите?

Той погледна към братовчед си.

— Защо подпалихме корабите, Анрак? Аз вече забравих.

— За да попречим на хората си да се върнат обратно.

— О, да, сега си спомних. Идеята си я бива, нали, Белгарат?

— Идеята е невероятно глупава!

— Че какво й е глупавото?

— А аз как ще се прибера сега?

— О — каза Рива и сбърчи чело. — Май не помислих за това.

После погледът му изведнъж се проясни.

— Ти няма ли да пийнеш заедно с нас? — предложи ми той ентусиазирано.