Дейвид Едингс, Лий Едингс
Белгарат — магьосникът (6)

Пета глава

— Може ли да поговорим, Белгарат? — попита ме Белмакор, когато достигнахме преддверието на кулата на Учителя.

— Разбира се.

— Не мисля, че е редно да оставяме Учителя сам — отбеляза мрачно той.

— Мислиш, че Торак може да се върне и отново да вдигне ръка срещу него?

— Съмнявам се, пък и нашият Учител може да се грижи сам за себе си.

— Сигурно, но ето че последният път не го е направил.

— Това е, защото Торак вероятно го е изненадал. Не е съвсем в реда на нещата брат да вдига ръка срещу брата, нали?

— За какво си се загрижил тогава?

— Ти не почувства ли мъката на Учителя? Не става въпрос просто за откраднатата Сфера. Торак го е предал и го е ударил, а сега ще има и война. Мисля, че поне двама от нас трябва да останат тук, за да не бъде сам в тъгата си.

— Искаш ли да останеш?

— Не аз, старче. Аз съм поне толкова разгневен, колкото си и ти. Толкова съм бесен, че бих могъл да дъвча камъни и да плюя пясък.

Замислих се. Ние бяхме седем, а Боговете, които трябваше да известим — пет, затова двама от нас спокойно можеха да останат в Долината.

— Какво ще кажеш тогава за близнаците? — предложих аз. — Разделени, те са абсолютно безпомощни, пък и са твърде миролюбиви, за да се справят с трудностите, които биха могли да изникнат по пътя.

— Чудесна идея, старче — съгласи се Белмакор. — Това, естествено означава, че някой друг би трябвало да поеме на север, за да говори с Белар.

— Аз ще отида — предложих. — Мисля, че ще се оправя с алорните.

— Тогава аз ще отида при Недра. Срещал съм се и преди с него и знам как да привлека вниманието му. Готов съм дори да го подкупя, ако се наложи.

— Да го подкупиш? Та той е Бог, Белмакор.

— Явно не го познаваш. Толнедранците далеч не са толкова срамежливи като теб.

— Вземи Белзедар със себе си — предложих му аз. — Сферата направо го е обсебила. Не мисля, че трябва да го оставяме без надзор. Може да реши да тръгне сам да се разправя с Торак. Щом стигнете до земите на толнедранците, прати го в Арендия да говори с Чалдан. Ако се опита да спори с теб, кажи му, че аз съм наредил така. Все пак съм най-старият от вас и думата ми може да натежи пред него. Не му позволявай да тръгне на юг. Не искам да изгуби живота си по такъв глупав начин. Нашият Учител и без друго си има достатъчно грижи.

Белмакор кимна мрачно.

— Ще тръгнем всички заедно. Ще се разделим едва след като се доберем до земите на толнедранците. Белсамбар може да отиде при Мара, а Белдин сигурно ще успее да открие Исса.

— Така май наистина ще е най-добре. Предупреди Белдин и Белсамбар за Белзедар. Трябва всички да го държим под око. Понякога е малко импулсивен.

— А ще намесваме ли далите или мелсените?

Вдигнах глава и се вгледах в небето с присвити очи. От лятната буря не бе останала и следа. Виждаха се само няколко малки пухкави облачета.

— Учителя не спомена нищо за тях — отвърнах му после колебливо. — Може би няма да е зле да ги предупредим все пак. Те най-вероятно няма да се замесят в религиозна война, тъй като си нямат свой Бог, но някой поне трябва да им каже да стоят настрана.

Белмакор сви рамене.

— Както сметнеш за най-добре. Ти ли ще говориш с близнаците?

— По-добре ти говори. На мен ми предстои дълъг път. Освен това алорните са пръснати из целия Север. Кой знае колко време ще ми отнеме да намеря Белар.

— Наслука — каза моят побратим с лека усмивка.

— Много смешно, Белмакор — отвърнах му сухо аз.

— Старая се, старче. Ще ида да поговоря с близнаците.

И той се запъти с обичайната си безгрижна, наперена походка към кулата на близнаците. Май нищо не беше в състояние да го разтревожи особено, поне не забележимо.

Тъй като трябваше да се бърза, реших да се преобразя в орел и да полетя на север, което се оказа грешка. Мисля, вече споменах, че не летя особено добре. Така и не успях да му хвана цаката. Като начало не се чувствам особено комфортно, когато съм покрит с пера. Освен това винаги се чувствам доста притеснен при мисълта, че мога да се сгромолясам отвисоко, затова обикновено махам с крила доста повече от необходимото и бързо се уморявам.

Но истинският проблем е в това, че колкото по-дълго запазиш облика на орел, толкова по-дълбоко се впива неговата същност в твоята собствена. Не след дълго започнах да обръщам все повече внимание на движещите се по земята точки и да изпитвам неудържимо желание да се спусна стремглаво към тях и да ги разкъсам с ноктите си.

Така очевидно нямаше да се получи. Кацнах на земята, възстанових предишната си форма и поседнах, за да поема въздух, да позволя на ръцете си да отпочинат и да обмисля алтернативите. Орелът, въпреки цялото си великолепие, всъщност е доста глупава птица, а аз не исках всяка полска мишка или пък заек да отвличат вниманието ми от истинската цел на пътуването.

Замислих се дали да не се преобразя на кон. Конят е много бърз на къси разстояния, но лесно се изморява. Да не говорим пък, че не е кой знае колко по-умен от орела. Една антилопа може да бяга с дни, без да се измори, но антилопите са безмозъчни същества, на които повечето месоядни животни в равнината разчитат за прехраната си. Не разполагах с нужното време, за да спирам и убеждавам всеки прегладнял хищник, че всъщност не съм това, на което му приличам. Трябваше да се преобразя в животно, което да разполага с нужната сила, бързина и издръжливост и освен това да има достатъчно сериозна репутация, която да държи останалите същества на нужното разстояние.

След кратък размисъл реших, че вълкът притежава всички качества, от които се нуждаех в момента. Той е най-интелигентното, най-ловкото и най-издръжливото сред всички животни от равнините и горите. Освен това повечето животни гледат да избегнат на всяка цена срещите с него.

Преобразяването ми отне известно време, особено докато изпипам детайлите. Белдин бе научил всички ни как да се превръщаме в птици, но сега трябваше да се оправям без чужда помощ.

Признавам си, че първите няколко опита бяха отчайващи. Да сте виждали някога вълк с пера и човка? Не ви и трябва. Накрая все пак успях да загърбя всички „птичи“ мисли, които ми се въртяха из главата, и резултатът от поредния опит се оказа една доста идеализирана версия на това как би трябвало да изглежда един вълк.

Метаморфозата е странен процес. Първо изпълваш съзнанието си с образа на животното, в което искаш да се превърнеш. После насочваш волята си навътре и в общи линии се „преливаш“ в новата форма. Ще ми се Белдин да беше тук сега. Той може да обясни преобразяването далеч по-добре от мен. Най-важното е да продължаваш да опитваш. И да си върнеш възможно най-бързо стария облик — ако сгафиш, разбира се. Ако пък си забравил да предвидиш и сърце за новото превъплъщение, тогава можеш сериозно да загазиш.

След преобразяването първо проверих да не съм пропуснал нещо. Сигурно съм имал доста глупав вид, докато опипвах муцуната и ушите си с лапа, но исках да съм сигурен, че другите вълци няма да умрат от смях още щом ме зърнат.

После хукнах през равнината. Скоро осъзнах, че изборът ми наистина е добър. Не след дълго попривикнах с тичането на четири крака и установих със задоволство, че тялото на вълка е отлично пригодено за задача като моята. Освен това съзнанието ми се оказа доста сходно с това на вълците. След малко повече от час вече бях сигурен, че в най-лошия случай съм изминал поне толкова път, колкото щях да прелетя като орел. Скоро след това осъзнах, че е чудесно да си имаш опашка. Тя помага да се поддържа равновесие и действа почти като кормило при резките завои. Освен това, когато си имаш дълга, пухкава опашка, можеш да се загърнеш с нея в студените нощи. Трябва наистина да опитате някой път.

Тичах около седмица, без да се натъкна на алорните. В една окъпана от златните лъчи на залязващото слънце надвечер в края на лятото, срещнах вълчица. Бе настроена доста игриво. Имаше, доколкото си спомням, стройни крака и миловидна муцунка.

— Накъде си се разбързал така, приятелю? — попита ме на вълчия език. Аз наистина така се бях разбързал, та дори не си дадох сметка, че я разбирам без всякакво затруднение. Забавих крачка и спрях.

— Каква разкошна опашка имаш — каза тя и бързо добави: — А и зъбите ти са страхотни.

Странно, комплиментите ми доставяха истинско удоволствие.

— Благодаря ти — отвърнах скромно. — Твоята опашка с нищо не отстъпва на моята, а кожухчето ти е просто великолепно.

Казах го абсолютно искрено.

— Наистина ли мислиш така? — отвърна, оглеждайки небрежно козината си.

После най-неочаквано ме ръфна закачливо по хълбока и се стрелна няколко метра встрани, очевидно подканвайки ме да се включа в играта.

— С удоволствие бих останал, за да се опознаем по-добре — казах й, — но имам ужасно важна задача.

— Задача ли? — сепна се тя и езичето й увисна леко от отворената в почуда муцунка. — Къде се е чуло и видяло вълк да има друга задача, освен тази да изпълнява собствените си желания?

— Аз всъщност не съм истински вълк — обясних.

— Нима? Много интересно. Изглеждаш като вълк, говориш като вълк и определено миришеш на вълк, а казваш, че не си. Какво си тогава?

— Човек съм. — Изрекох това признание с учудващо за мен самия неодобрение. Както скоро разбрах, вълците имат доста рязко отношение към някои същества.

Тя седна с недоумяващо изражение. Без съмнение приемаше думите ми за чиста монета, тъй като вълците не познават лъжата.

— Ти имаш опашка — каза тя, — а аз никога преди не съм виждала човек с опашка. Имаш чудесна козина. И четири крака. Имаш дълги, остри зъби, заострени уши и черен нос и въпреки това казваш, че си човек.

— Доста е сложно.

— Очевидно — съгласи се тя. — Май ще потичам известно време с теб, щом имаш някаква си важна задача. Може би ще успеем да обсъдим всичко и ще ми обясниш това толкова сложно нещо.

— Ако наистина го искаш.

Тя определено ми харесваше, пък и вече усещах остра нужда от нечия компания. Понякога като вълк се чувстваш толкова самотен.

— Трябва да те предупредя — отбелязах, — че бягам доста бързо.

Тя сбърчи носле.

— Всички вълци бягат бързо.

И тъй, рамо до рамо, ние хукнахме през равнината в търсене на Бог Белар.

— Смяташ да тичаш денем и нощем, така ли? — попита тя, след като бяхме изминали няколко мили.

— Ще почивам щом се изморя.

— Радвам се да го чуя. — После се засмя така, както го правят вълците, гризна леко рамото ми и се спусна напред.

По някое време започнах да обмислям ситуацията от морална гледна точка. Макар моята спътница да ми изглеждаше доста привлекателна, отношението ми към нея едва ли щеше да се запази непроменено след като си възвърнех истинския облик. Да стана баща по принцип нямаше нищо лошо. Но определено щях да се почувствам доста неловко, ако ми се наложеше да се явя пред Учителя с котило малки вълчета. Да не говорим, че те нямаше да бъдат точно вълци. Никак не ми се искаше да ставам родоначалник на раса от чудовища. И най-накрая — вълците избират партньор за цял живот. Ако останех достатъчно дълго с моята нова спътница и после я зарежех, тя най-вероятно щеше да бъде отхвърлена от себеподобните си. Вълците са много чувствителни на някои теми. Затова реших на всяка цена да устоя на нейния флирт и да се концентрирам изцяло върху търсенето на Белар.

Не бих отделил толкова внимание на тази случка, ако не смятах, че така ще мога да обясня най-добре какво огромно влияние оказва новата форма върху онзи, който я приема. Не след дълго вече бях също толкова вълк, колкото бе и моята малка приятелка. Ако някога решите да се занимавате с изкуството на преображението, бъдете изключително внимателни. Останеш ли прекалено дълго в нечия чужда форма, много е вероятно, дойде ли време да си върнеш истинския облик, да установиш, че не искаш да го направиш. Признавам, малко преди да стигнем вековната гора, обитавана от Белар — Богът Мечка, аз вече бях започнал да се замислям доста сериозно за удоволствията на волния вълчи живот и ловуването из равнината, за сладкото скимтене на малките и за преимуществата на това да имаш свой спътник в живота.

Щом навлязохме в гората, се натъкнахме на дружинка ловци. За почуда на своята спътница, аз веднага приех човешката си форма и се приближих към тях.

— Имам послание за Белар — казах им.

— Как да разберем дали казваш истината? — отвърна един як мъжага с рунтава брада. Защо, по дяволите, алорните не пропускат възможността да ступат някого?

— Истина е, защото аз казвам така — заявих му наперено. — Посланието е важно, затова престани да ми демонстрираш мускулите си и ме заведи веднага при Белар.

В този момент един от алорните забеляза моята спътница и запрати копието си към нея. Така и не бях помислил как да я скрия. Затова просто спрях копието насред полет и го оставих да си виси във въздуха.

Алорните до един зяпнаха леко потръпващото копие, което очевидно нямаше никакво намерение да пада на земята. И понеже ме бяха ядосали, поразкърших съзнанието си и счупих копието на две.

— Магьосничество! — простена един от тях.

— Каква невероятна проява на схватливост от твоя страна, друже — казах саркастично, имитирайки най-добрите постижения на Белмакор. — А сега веднага ме заведете при Белар, ако не искате да ви превърна в мухоморки. О, между другото, вълчицата е с мен. Следващият от вас, който се опита да й стори нещо, ще трябва да носи карантията си в шепи през останалата част от живота си. — Понякога се налага употребата на цветист език, ако държиш да привлечеш вниманието на някой алорн. Махнах на вълчицата и тя дойде до мен, като не пропусна да се озъби на ловците. Зъбите й бяха наистина прекрасни — дълги, бели и остри като кинжали. На техния фон авторитетът й пред алорните мигом скочи.

— Браво на теб — изръмжах й аз одобрително.

Тя махна приятелски с опашка и хвърли последен застрашителен поглед към тъпоглавите варвари.

— Сега ще вървим ли при Белар? — рекох с най-цивилизования си тон, който понякога стряска алорните повече и от най-лютата закана.

Открихме Бог Белар насред построен набързо лагер, на няколко мили навътре в гората. Той изглеждаше много млад, почти момче, но аз добре знаех, че е приблизително на годините на моя Учител. Още преди да го срещна за пръв път, вече бях по-дочул едно-друго за него и подозренията ми се оправдаха. Заварихме го заобиколен от стадо напращели русокоси алорнски девици, които изглеждаха изцяло завладени от неговия чар. Е, той все пак е Бог, но обожанието на тези девойки май не се дължеше единствено на религиозните им убеждения.

(Добре де, Поулгара, хайде просто да забравим за това, става ли?)

Алорните в горския лагер бяха разхайтени, недисциплинирани и в по-голямата си част пияни като пънове. Те се майтапеха свойски с Господаря си, без да му демонстрират и частица от уважението, което един простосмъртен дължи на своя Бог.

— Добре дошъл, Белгарат — поздрави ме по име Белар, макар никога преди да не се бяхме срещали. — Как е моят любим най-възрастен брат?

— Не е добре, Господарю — отвърнах му кратко, но с нужния респект. Макар да държеше халба в едната ръка и момиче — в другата, той все пак си оставаше Бог. Затова реших да не си позволявам излишни волности. — Твоят брат Торак дойде при моя Учител, удари го и открадна един камък с огромна стойност, който му беше поверен от самия УЛ.

— Какво? — изрева по-малкият брат на Алдур, разливайки бирата в полите на момичето. — Сферата е у Торак?

— Именно, Господарю. Моят Учител ме изпрати да съобщя, че те моли да дойдеш при него по възможно най-бързия начин.

— Така и ще направя, Белгарат — увери ме Белар и връчи полупразната халба на румената девойка. — Торак използвал ли е вече Сферата?

— Предполагаме, че не е, Господарю. Моят Учител настоява да побързаме, за да не позволим на Торак да овладее изцяло силата на Сферата.

— И е абсолютно прав — съгласи се Белар.

Той хвърли един поглед на вълчицата, която бе приседнала в краката ми.

— Здравей, малка сестро — обърна се той към нея на безупречен вълчи. — Добре ли се чувстваш в моя лагер?

Белар определено си има трески за дялане, но маниерите му винаги са били безупречни.

— Чувствам се чудесно — отвърна му тя с лека почуда. — Излиза, че съм се замесила с изключително важни същества.

— Ние двамата с твоя спътник трябва да побързаме, иначе аз лично бих се погрижил да се почувстваш още по-уютно тук. Мога ли да ти предложа нещо за ядене?

Сега разбирате ли какво имах предвид, когато ви споменах за маниерите на Белар?

Вълчицата хвърли един поглед на вола, който се печеше на огъня.

— Това там намирисва обещаващо — каза тя.

— Разбира се. — Белар измъкна отнякъде дълъг и остър като бръснач нож и отряза солидна порция от вкусно ухаещото месо. После внимателно й го подаде, като дръпна бързо пръсти, за да не се озоват между блестящите зъби на моята приятелка.

— Благодаря — каза тя между две големи парчета месо, които преглътна с по едно примигване. — Този тук… — последва махване с глава към мен, — така се беше разбързал, че дори не успяхме да хванем някой заек.

Вълчицата довърши месото с няколко лакоми отхапвания и се облиза доволно.

— Беше наистина добро — отбеляза после. — Чудя се само защо е необходимо да го пърлите.

— Обичай, малка сестрице — обясни й Белар.

— Е, добре, щом е обичай…

Тя облиза грижливо мустаците си.

— Веднага се връщам, Белгарат — каза Богът Мечка и се запъти към една от набързо построените хижи, за да поговори със своите алорни.

— Този е свестен — отбеляза моята спътница.

— Той е Бог.

— Това не означава нищо за мен — каза тя. Очевидно наистина не беше впечатлена ни най-малко от титлата на Белар. — Боговете са хорска работа. Вълците не се интересуват особено от подобни неща.

После ме погледна критично.

— Освен това не виждам какво толкова има за гледане наоколо, та очите ти не могат да се спрат на едно място — добави тя.

— Какво имаш предвид?

— Мисля, че и сам се сещаш. Тези женски в лагера май хващат окото. Не е прилично да им се възхищаваш толкова открито.

Очевидно, независимо от моите възгледи по въпроса, тя вече бе взела някои решения от името и на двама ни. Реших, че няма да е зле да внеса известна яснота в отношенията ни.

— Може би искаш да се върнеш на мястото, където се срещнахме, за да се присъединиш към глутницата си — подхвърлих й деликатно.

— Ще остана с теб още известно време. — Очевидно намеците нямаше да свършат работа. — С теб ми е интересно. Ти познаваш разни странни същества.

Тя се прозина, протегна се доволно и се сви на кълбо в краката ми. При това се постара да застане между мен и русокосите алорнски девойки.

Завръщането в Долината трая далеч по-кратко, отколкото можех да предположа. Времето е почти без значение за Боговете. Но когато бързат, те могат да направят дори най-дългия път доста къс по някакъв необясним за мен начин. Напуснахме лагера на алорните, без да бързаме, в темпо, което би подхождало по-скоро на разходка. Белар ме разпитваше за моя Учител и за живота ни в Долината, а младата вълчица пристъпваше небрежно между нас, замислена за нейни си неща. След няколко часа нетърпението ми набъбна дотолкова, че се престраших да кажа на Белар следното:

— Господарю, простете, но с тази крачка ще ни е необходима година, за да се доберем до Долината.

— Далеч по-малко, Белгарат — усмихна се Богът Мечка. — Ако не се лъжа, Долината се простира ей зад онзи хълм.

Аз се вторачих в него, забравил за всякакви обноски. Направо не ми се вярваше, че един Бог може да бъде толкова наивен. И все пак, след като изкачихме хълма, пред нас наистина се ширна Долината с извисяващата се в центъра й кула на Учителя.

— Забележително — възкликна вълчицата. Яркожълтите й очи попиваха жадно разкрилата се пред нас гледка.

Не можех да не се съглася с нея.

Моите побратими се бяха завърнали вече и ни очакваха при кулата на Учителя. Останалите Богове се бяха качили при Алдур и Белар побърза да се присъедини към тях.

Когато забелязаха моята спътница, побратимите ми се сепнаха.

— Белгарат — изсумтя недоволно Белзедар, — мислиш ли, че е редно да водиш това същество тук? Вълците не са точно животните, на които човек може да се довери.

Вълчицата тутакси се озъби. Как, за Бога, бе разбрала неговите думи?

— Как се казва? — попита вселюбящият Белтира.

— Вълците си нямат имена, братко — отвърнах му аз. — Те се познават чудесно и без помощта на подобни добавки. Имената са човешка приумица, струва ми се.

Белзедар поклати глава и увеличи с няколко крачки дистанцията между себе си и вълчицата.

— Тя съвсем опитомена ли е? — попита ме Белсамбар. За него опитомяването на разни същества се бе превърнало в истинска страст. Мисля, че по онова време той вече познаваше лично половината зайци и сърни от Долината, а птиците кацаха по раменете му така охотно, сякаш беше най-обикновено дърво.

— Не е опитомена ни най-малко, Белсамбар — казах му аз. — Срещнахме се случайно, докато пътувах на север и тя реши да дойде с мен.

— Колко интересно — каза вълчицата. — Те винаги ли задават толкова много въпроси?

— А ти как разбра, че задават въпроси?

— И ти ли? Значи си същият като тях.

Този неин влудяващ навик! Когато сметнеше, че някой въпрос не е достатъчно важен, тя просто го пропускаше покрай ушите си.

— В природата на човека е да задава въпроси — обясних й почти обиден.

— Интересни същества сте — сбърчи носле тя и после поклати глава. Когато поискаше, моята нова приятелка можеше да бъде не по-малко непроницаема от Белмакор.

— Какво чудо — възхити се Белкира. — Ти си се научил да общуваш със зверовете. Умолявам те, мили братко, научи ме на това изкуство.

— Не бих го нарекъл точно изкуство, Белкира. Докато пътувах на север, приех формата на вълк. Езикът на вълците си дойде с новия облик и остана дори след като си възвърнах човешката външност. Нищо особено.

— Май не си съвсем прав, стари ми друже — каза Белмакор замислено. — Изучаването на чужди езици е доста досаден процес. Вече от няколко години уча улго, но така и не съм успял още да го схвана. Ако следвам твоя пример, бих могъл да се преобразя в улгос за ден-два и кой знае — това може и да ми спести месеци учене.

— Ти си мързелив, Белмакор — сряза го както обикновено без заобикалки Белдин. — Освен това няма да се получи.

— И защо не?

— Защото улгосите са хора като мен и теб. Вълчицата на Белгарат не изказва мислите си с думи. Тя не мисли по начина, по който мислим ние.

— Което може да се каже съвсем спокойно и за улгосите — възрази му Белмакор. — Аз пък смятам, че номерът ще стане.

— Грешиш, няма да стане.

Този спор продължи през следващите стотина години. На двамата така и не им хрумна просто да опитат дали ще се получи и да разберат кой от тях е прав. Но пък като се замисля, те и двамата са твърде умни, за да не се сетят за нещо толкова очевидно. Май по-скоро бяха надушили поредната благодатна тема за спор и не искаха да си развалят удоволствието.

Вълчицата се сви на кълбо и заспа. Ние всички стояхме в очакване да разберем какво ще предприемат Алдур и останалите Богове срещу своя брат Торак. Когато Боговете най-после слязоха от кулата, лицата им бяха мрачни и никой от тях не ни заговори.

После Алдур ни извика и ние се качихме при него.

— Ще има война — каза Учителя с тъга в гласа. — Не бива да позволяваме на Торак да овладее напълно мощта на Сферата. Вселената е сътворена от противоположни начала и тяхното сливане би довело до нейния край. Моите братя отидоха да съберат народите си. Мара и Исса тръгнаха на изток, ще минат през земята на далите и вероятно ще ударят Торак на юг от Корим. Недра и Чалдан ще блокират пътя му за бягство от запад, а Белар ще го нападне от север. Ще се наложи да сеем смърт сред ангараките, докато Торак не върне Сферата. Сърцето ми се къса само при мисълта за това, но друг избор няма. Ще поставя на всеки от вас задачи, с които да се справите, докато отсъствам.

— Ще пътуваш ли за някъде, Учителю? — попита Белзедар.

— Трябва да отида до Пролгу, за да се посъветвам с УЛ. Той познава нашите Предопределения, макар и не изцяло. Ще ни насочи и ще ни посъветва как да не прекрачим границите във войната със своя брат.

Вълчицата, без да я забележа, се бе озовала до Учителя и бе положила глава в скута му. Докато ни говореше, той я галеше разсеяно — или поне тогава ми се стори така — но с необяснима привързаност. Знаех, че е невъзможно, ала останах с чувството, че двамата вече се познават отнякъде.