Дейвид Едингс, Лий Едингс
Белгарат — магьосникът (24)

Двадесет и трета глава

Добре де, няма защо да ми го натяквате. Разбира се, че бях наясно, че става нещо адски странно. Но ако спрете да мислите за миг, сигурен съм, че ще ме разберете. Спомняте си, че неочакваната смърт на Поледра ме бе довела почти до лудост. Човек, който трябва да бъде връзван за леглото, очевидно си има сериозни проблеми. После прекарах две или три години, опитвайки да отмия спомените с алкохол и осем или девет в прегръдките на отзивчивите дами от Мар Амон. През цялото това време аз видях безброй неща, които всъщност не съществуваха. До такава степен бях свикнал да виждам странни неща, че щом мернех нещо необичайно, просто му махвах с ръка като на поредната халюцинация. „Инцидентът“ на сватбата на Белдаран не беше халюцинация, но откъде можех да знам? Опитайте се да проявите малко разбиране, ще ви е от полза.

 

И тъй, Белдаран и Рива се ожениха и бяха безкрайно щастливи. Но на света имаше и други, недотам приятни неща и тъй като и четиримата алорнски крале се бяха събрали на Острова на Бурите, Белдин предложи да се възползваме от това стечение на обстоятелствата и да обсъдим належащите държавни дела. Чел съм цял куп глупости за това как бил основан Съветът на Алорните, но това е неподправената истина. Толнедранците протестират срещу това „събиране“ вече векове наред, най-вече защото никога не ги каним да участват. Толнедранците са подозрителни хора и всеки път, когато се чуе нещо за някакъв си съвет, те вече са абсолютно убедени, че в дъното на всичко стои заговор против тях.

Поулгара също присъства на съвета. Не че й се искаше особено, но аз настоях. Нямах никакво намерение да й позволя да се мотае напред-назад из столицата на Рива без надзор.

Не съм убеден, че нашият импровизиран съвет постигна кой знае какво. През по-голямата част от времето си говорихме за ангараките. Нито един от нас не беше особено щастлив от новините за тяхното нашествие отвъд Източно море, но за момента не можехме да направим кой знае какво по въпроса. Разстоянията просто бяха твърде големи.

— Сигурно ще успея да се промъкна през гората на изток от мочурищата и да опожаря поселищата, които надраките строят там — избоботи Драс с познатия гърлен тембър, — но от това няма да има голяма полза. Все още не разполагам с достатъчно бойци, за да окупирам тоя пущинак за по-дълго време. Рано или късно ще трябва да се изтегля, след което надраките просто ще се върнат и ще построят всичко отново.

— Имало ли е някакви контакти с тях? — попита Поул.

Драс сви рамене.

— Само няколко леки сдърпвания. От време на време ни се изсипват от планините, правят по някоя поразия и после ги погваме обратно. Не мисля, че зад това стои някакъв по-сериозен план. Най-вероятно просто изпробват отбраната ни.

— Имах предвид мирни контакти.

— Няма такова нещо като мирни контакти между ангараки и алорни, Поулгара.

— А може би трябва да има.

— Мисля, че това противоречи на нашата религия.

— Тогава може би няма да е зле да преосмислите религията си. Разбрах, че надраките са търговци. Логично е да се интересуват от търговия.

— Не мисля, че имат нещо, с което биха могли да ме заинтересуват.

— Напротив, Драс, имат. Имат информация за мургите, а именно мургите са онези, от които се интересуваме най-вече. Ако успеем да получим тази информация от надраките, тогава няма да ни се налага да се промъкваме чак до Рак Госка, за да си я набавим сами.

— Тя е права, Драс — каза Алгар на своя брат. — Моите хора са имали няколко контакта с тулите, но човек не може да научи кой знае какво от един тул. Както чувам, надраките не си падали особено по мургите, което ще рече, че няма да ни е трудно да научим от тях каквото ни трябва.

— Ти би ли могъл наистина да се изкатериш до Източния лагер, за да се добереш оттам до Мишрак ак Тул? — го попита очевидно учуден Черек.

— Някои планински проломи пресичат лагера, татко — отвърна му Алгар. — Стръмни са, но не и непристъпни. Мургите патрулират по западната граница на Мишрак ак Тул и от време на време се появяват из степите на Алгария — обикновено за да крадат коне. Ние, естествено, не искаме да крадат конете ни и затова ги преследваме.

Алгар се усмихна леко.

— Далеч по-лесно беше да ги оставим сами да ни покажат тия проломи, отколкото да ги търсим сами.

— Вижте какво ми хрумна — намеси се Драс. — Щом мургите искат коне, не бихме ли могли да търгуваме с тях?

Алгар поклати енергично глава.

— Не и с мургите, не. Техните мозъци работят по друг начин. Един мой водач на клан разпитвал веднъж някакъв тул, който не можел да различи дори ляво от дясно. Тулът казал, че Ктучик е в Рак Госка. Докато той е на върха на обществото на мургите, мирните контакти с тях ще бъдат невъзможни.

— Поул е права — каза Белдин. — Ще трябва да действаме чрез надраките.

Той присви очи и погледна към тавана.

— Всъщност не мисля, че тази ангаракска миграция представлява кой знае каква заплаха за нас, поне засега. Като начало в Ктол Мишрак не живееха чак толкова много хора, пък и Ктучик ги е пръснал на доста обширна площ. Истинската заплаха все още е Малория. Май няма да е зле да отскоча дотам, за да държа събитията под око. Ангараките на нашия континент са просто челен отряд. Те са тук най-вероятно само за да разучават терена и да подготвят по-сериозна инвазия. Няма смисъл да точите мечовете си преди малорийците да са се прехвърлили на нашия бряг. Ще се ослушвам и оглеждам на четири и ще известя още при първите признаци за придвижване на значими военни части от Мал Зет към Рифовия мост.

Поулгара нацупи устни.

— Мисля, че би трябвало да установим по-тесни връзки с толнедранците и арендите.

— И защо смяташ така, сестро? — попита я Рива. Той вече беше неин зет и тутакси бе усвоил това обръщение. Семейните връзки са невероятно важни за алорните.

— Може би ще ни е нужна тяхната помощ срещу малорийците.

— Толнедранците няма да си мръднат и пръста за нас, освен ако не им платим — отбеляза кисело Черек. — Арендите пък са твърде заети да се трепят едни с други.

— Те също живеят от тази страна на Морето, Мечо рамо — отбеляза моята дъщеря, — и не мисля, че биха искали малорийците да залеят континента. Легионите могат да ни свършат добра работа, а арендите са в непрекъсната бойна готовност, още откакто Торак е разцепил света. Освен това, Чалдан и Недра най-вероятно ще се обидят, ако тръгнем на война, без да ги поканим.

— Извини ме, Поулгара — смотолеви Драс, — но откъде си научила толкова много за политиката? Както разбирам, ти за пръв път напускаш Долината.

— Чичо Белдин ме държи в течение — отвърна му тя с леко свиване на раменете. — Винаги е добре да знаеш какво са намислили съседите.

— Има ли някакъв смисъл да замесваме нийсанците или марагите? — попита Рива.

— Може би няма да е зле най-малкото да им го предложим — казах аз. — Сегашната Селмисра е една доста интелигентна млада жена и освен това е загрижена за нашествието на ангараките не по-малко от нас. От марагите няма да има голяма полза. Те не са Бог знае колко и нека си го кажем направо, са просто едни канибали, които изнервят всички наоколо.

Белдин се изсмя по неговия си гаден начин.

— Кажи им тогава да почнат да ядат ангараки. Нека да поизнервим мургите.

— Мисля, че няма да е зле да се стягаме за прибиране по домовете — каза Черек, докато се надигаше от стола си. — Сватбата приключи, а ако малорийците наистина се канят да ни дойдат на гости, няма да е зле да сме готови да ги посрещнем, както се полага.

И с това в общи линии приключи първият Съвет на Алорните.

— Винаги ли е толкова забавно? — попита ме Поулгара, докато се прибирахме обратно в покоите си.

— Забавно ли? Да не би да съм задрямал по някое време?

— Политиката, татко — обясни ми тя. — Толкова е интересно да се опитваш да отгатнеш какво е замислила другата страна.

— Е, това специално винаги ми е било интересно и на мене.

— Тогава наистина трябва да си мой баща. Та политиката е още по-забавна дори от това да водиш цяло стадо млади празноглавци за носа и да караш коленете им да омекват само с едно изпърхване на клепки.

— Ти си жестока жена, Поулгара.

— Радвам се, че си наясно с това, татко. Въобще няма да ми е забавно, ако те спипам неподготвен.

Тя ме дари с една от онези нейни неразгадаеми малки усмивчици.

— Внимавай с мен, татко — предупреди ме собствената ми дъщеря. — Аз съм поне толкова опасна, колкото сте ти и Торак.

 

Каза го, Поул, хич не се опитвай да отричаш.

 

Раздялата с Белдаран определено не беше сред щастливите мигове в живота ни. Любовта към моята златокоса щерка бе именно онази връзка, която бе спасила разсъдъка ми, а връзката на Поулгара с нейната сестра-близначка беше далеч по-сложна, отколкото си мислех тогава.

Двамата с Белдин си поприказвахме надълго и широко преди да се разделим. Той обеща да ме подхранва непрекъснато с новини от Малория, но аз си имах някои съмнения относно причините, които го караха да се върне обратно в страната на ангараките. Струваше ми се, че иска да прекоси отново морето, за да довърши прекъснатия без време разговор с Урвон, да не говорим за шанса да се срещне със Зедар на някое забравено от Бога място. Белдин е противник, който не бих искал да имам.

Пожелах му късмет от все сърце. Винаги съм го обичал повече, отколкото бих могъл да обичам кръвен брат.

И тъй, Белдин се отдалечи с уверени, небрежни — а защо не и грациозни — махове на могъщите си криле и изчезна отвъд южния хоризонт. Ние с Поул поехме към дома по далеч по-скромен начин. Мечото рамо отплава към родния бряг на борда на онзи негов опасно тесен боен кораб. Макар да съм участвал в проектирането им, аз не си падам по корабите на Черек. Те са доста бързи, спор няма, но всеки път, когато се кача на борда им, имам чувството, че ей сега ще се преобърнат. Сигурен съм, че Силк ме разбира чудесно, макар същото да не може да се каже за Барак.

Ние с Поул не бързахме да се приберем в Долината. Нямаше за какво толкова да бързаме. По някакъв необясним начин сватбата на Белдаран бе успяла да ни помири. Никой от нас не го споменаваше гласно, но очевидно можехме да разчитаме само един на друг при запълването на огромната празнина, която току-що бе зейнала в сърцата ни. Поулгара, естествено, продължаваше да ме жилва от време на време с някоя остроумна забележка, но „ухапванията“ й вече бяха загубили отровното си жило.

Прибрахме се някъде към средата на лятото и първата си седмица у дома посветихме на това да дадем на близнаците възможно най-пълно описание на събитията около празненството и новите завоевания на Поул. Убеден съм, че забелязаха настъпилата у нея промяна още щом се появи на прага им, но явно решиха да не раздуват излишно темата.

После двамата с дъщеря ми се настанихме уютно в собствения си дом. Веднъж, малко след като бяхме вечеряли, Поулгара спомена за нещо, което бе тормозило мен самия от доста време. Доколкото си спомням, тъкмо миехме съдовете. Аз лично особено обичам да подсушавам съдове, защото те и без друго сами си изсъхват, ако ги оставиш на подходящото място. Поулгара, обаче, се нахвърля на всяка домакинска работа със страст, която не спира да ме учудва след толкова време, прекарано заедно. Та онази вечер аз просто измих чиниите и я оставих да се „забавлява“ с подсушаването.

Накрая ми подаде и последната чиния, избърса ръцете си и каза:

— Мисля, че е време да се заемем с моето обучение, татко. Учителя от доста време ми напомня за това.

Замалко да изтърва чинията.

— Алдур е говорил и с теб? — попитах я аз, колкото можах по-спокойно.

Тя ме изгледа учудено.

— Разбира се. — После погледът й придоби обидно покровителствен фасон. — О, я стига, татко. Да не искаш да кажеш, че не си знаел?

Сега ми е ясно, че това не биваше да ме изненадва, но нека не забравяме, че съм израснал в общество, в което на жените се гледаше преди всичко като на слугини. За мен Поледра беше нещо съвсем различно, но дори мисълта за онова, за което Поулгара току-що ми спомена, би ме накарало по онова време да зяпна от почуда, ако не се владеех толкова добре, разбира се. Фактът, че Алдур я бе потърсил пръв, точно както бе потърсил мен на времето, говореше за определен статус, а аз просто не бях готов все още да приема мисълта за ученик-жена. Май съм доста старомоден за някои неща.

Естествено, бях достатъчно досетлив, за да запазя тези мисли за себе си и вместо да кажа каквото и да е, просто сложих внимателно последната чиния на полицата.

— Откъде е най-добре да започнем? — попита ме тя.

— От същото място, от което започнах и аз, предполагам. Опитай да го приемеш нормално, Поул, но преди всичко ще ти се наложи да се научиш да четеш.

— Не може ли просто да ми кажеш онова, което трябва да знам?

Поклатих глава.

— И защо не?

— Защото не знам всичко, което трябва да научиш. Хайде да поседнем, Поул, и ще се опитам да ти обясня.

Заведох я в онази част на кулата, която бях посветил на своите научни занимания. Никога дори не съм се замислял дали да не изградя вътрешни стени, затова жизненото пространство на моята кула представлява една доста голяма стая, разделена на различни кътове. Седнахме на работната ми маса, покрита с небрежно разхвърляни ръкописи, книги и странни дребни машинарии.

— Като начало — започнах аз, — ние сме различни.

— Колко странно. Как не съм го забелязала!

— Говоря сериозно, Поул. Това, което наричаме „способност“, се проявява у всеки от нас по различен начин. Белдин може да прави неща, които аз дори не бих опитал. Другите също имат своите „специалитети“. Аз мога да ти дам основата, но оттам нататък ще трябва да се оправяш сама. Твоята специална способност ще се развие в зависимост от начина, по който е устроено съзнанието ти. Хората обичат да бръщолевят за магия, но повечето от тези приказки са врели-некипели. Всъщност всичко идва оттам, че всеки от нас мисли различно. Това имах предвид, когато ти казах, че ще трябва да се оправяш сама.

— Тогава защо ми е нужно да знам да чета? Щом съм толкова уникална, на какво биха могли да ме научат книгите?

— Това просто ще ускори нещата, Поул. Колкото и дълго да живееш, времето никога няма да ти стигне, за да провериш и преосмислиш всяка идея, хрумвала някога на някого. Ето затова ни е нужно да четем — за да спестим време.

— А как ще разбера кои идеи си струват да бъдат премислени?

— Няма как, поне от самото начало. В движение ще отсяваш просото от плявата.

— Но това ще бъде моето собствено мнение.

— Да, това е единственият начин.

— Ами ако се окаже, че греша?

— Това е риск, който ще трябва да поемеш. — Облегнах се на стола си. — Няма неоспорими истини, Поул. Ако имаше, животът безспорно щеше да е по-прост, но нещата не стоят така.

— Е, сега те спипах натясно, старче — заяви Поулгара с доволна усмивка. Тя винаги е обожавала споровете. — Има неща, които знаем със сигурност.

— Нима? Назови ми едно.

— Слънцето ще изгрее утре сутрин.

— Защо?

— Защото винаги досега го е правило.

— А това значи ли, че утре непременно ще го направи отново?

По лицето й пробягна сянка на съмнение.

— Но то ще изгрее, нали?

— Най-вероятно, но не можем да бъдем абсолютно сигурни в това. Решиш ли веднъж, че нещо е абсолютно вярно, ти ограничаваш съзнанието си, а ограниченото съзнание няма да те отведе до никъде. Подлагай всичко на съмнение, Поул. Ето там е смисълът на обучението.

— Това ще отнеме повече време, отколкото си мислех.

— Най-вероятно — да. Ще започваме ли тогава?

Поул винаги е имала нужда от добро основание, за да се захване с нещо. Щом веднъж се убеди, че четенето е важно, тя се научи да чете за учудващо кратко време и освен това ставаше все по-добра с всеки изминал ден. Може би това се дължи отчасти на очите й. Аз чета по-бързо от повечето хора, тъй като мога да схвана значението на цял ред с един-единствен поглед. Поул схваща по същия начин цели абзаци. Ако някога сте виждали моята дъщеря да чете, не се оставяйте да бъдете заблудени от начина, по който прелиства набързо страниците. Поул определено не чете по „диагоналната система“. Нито една думичка не й убягва. Тя изяде с кориците цялата ми библиотека за не повече от година. После се прехвърли на тази на Белдин, което си беше сериозно предизвикателство, защото библиотеката на моя гърбав побратим е, доколкото знам, най-голямата в света.

Единствената неприятна част във всичко това беше, че Поулгара спори с книгите. На висок глас при това. По същото време аз се занимавах със своите собствени проекти и ми беше адски трудно да се съсредоточа под акомпанимента на кажи-речи непрекъснатите реплики от сорта на „Глупости!“, „Пълни идиотщини!“ и дори „Скудоумие!“ Откъде бе забърсала тая последната думичка не знам дори аз, вероятно от някоя много, много стара книга.

— Чети го само на себе си! — не издържах аз една привечер.

— Но, татко, миличък — каза тя сладко, — ти сам ме насочи към тази книга, което значи, че си съгласен с написаното в нея. Просто се опитвам да отворя съзнанието ти към възможността нещата да стоят по съвсем различен начин.

Спорехме по въпроси на философията, теологията и естествените науки. Заяждахме се със схващанията на другия, касаещи логиката и правото. Крещяхме си за морал. Не знам дали друг път през живота си съм се забавлявал така добре. Тя ме матираше кажи-речи на всеки ход. Когато се опитвах да използвам „мъдростта на препатилия“ като последен свой довод, Поулгара ме разсипваше с острата си като бръснач логика. Теоретично погледнато, аз бях Учителя, но на практика научих почти толкова от нея, колкото тя от мен.

От време на време близнаците идваха да се оплачат. И двамата с Поул сме доста гласовити, а когато спорим, това важи с нарастваща сила. Близнаците не живееха чак толкова далеч от нас и неволно изслушваха повечето ни спорове.

Бях неизмеримо доволен от остротата на интелекта й, но едновременно с това малко ме плашеше зараждащия се намек за самодоволство, което долавях у нея. Тя бе прекарала детските и момичешките си години във войнстващо безразличие към външния си вид. Сега всичко се обръщаше с главата надолу. Поулгара се къпеше поне веднъж дневно, даже през зимата. Аз лично винаги съм смятал, че къпането през зимата е вредно за здравето. Поул пък не можеше да живее, без да се топне до върха на главата в гореща сапунена вода при първа възможност. По-лошото беше, че по едно време реши да досажда и на мен да се къпя по-често. Имах чувството, че има някакъв биологичен календар в главата си, в който се отбелязваше не само денят, но и минутката, в която съм привършил последното си къпане. Имахме си сериозни разправии по този въпрос.

Що се касаеше до мен, аз нямах нищо против Поулгара да се къпе и по пет пъти на ден, ако иска. Но тя настояваше да си мие и косата всеки път! Поулгара има една от най-гъстите коси, които някога съм виждал. В резултат на новата й мания започнах да откривам косми къде ли не. Освен това миризмата на мокра коса далеч не е сред любимите ми. През лятото се траеше що-годе, защото можех просто да отворя прозорците и да проветря, но през зимата ми се налагаше да си трая.

Мисля, че чашата преля, когато Поулгара премести огледалото на Белдаран така, че да може да се оглежда, докато чете. Добре де, ясно, че бе станала поне толкова красива, колкото и Белдаран, но все пак…

Последваха манипулации с веждите, които ми изглеждаха страховито.

Освен това Поул прекарваше от самото начало часове наред в експерименти с косата си.

Решеше, разресваше, подреждаше.

По някое време започнаха наистина да ме хващат дяволите от всичко това. Да, знам, че Поулгара има страхотна коса, но тя пращи така неприятно в студени дни. Опитайте сами и ще се убедите, че съм прав. Оставете си първо косата толкова дълга, че да почнете да я застъпвате при сядане. После опитайте да я срешете в студена зимна утрин. Понякога моята дъщеря заприличваше на бодливо свинче, а от върховете на пръстите й излитаха искри при всяко докосване на кой да е метален предмет.

Поулгара сипеше доста псувни по тоя повод. Тя по принцип не одобрява псуването, но повярвайте ми, е отлично запозната с всичките нужни за целта думички.

Май в началото на пролетта на деветнайстата си година Поулгара най-после се престраши и реши да ми демонстрира своите способности. Тя е доста странна по тази линия. Не иска никой да я гледа, докато прави нещо подобно. Предполагам, че това има нещо общо с голотата. Никой, наистина никой не е виждал Поулгара, докато се измъква от ваната си, облечена само в доволството от току-що направената баня. Е, тя прикрива способностите си от останалите по същия ревнив начин. Освен в извънредни случаи, разбира се.

Този път случаят не беше извънреден. Поул тъкмо се беше задълбочила в някакъв мелсенски философски трактат. Аз й намекнах, че вече близо два дни не сме хапвали и залък. Зимата вече си отиваше и можех спокойно да приема облика на вълк и да си хвана две-три полски мишки някъде навън, но всъщност адски ми се искаше да хапна нещо сготвено добре. Полските мишки са вкусни, но по-голямата част от тях се състои от кожа и кости, а това не е Бог знае колко питателно за едно едро животно.

— Ама че си досадник — промърмори Поулгара и без дори да вдигне поглед от книгата си, реши моя проблем. Вярно, решението си беше доста немарливо, но мисля, че го направи по-скоро нарочно, за да си върне за разсейването.

Върху кухненската маса лежеше куп прясно одрано и разфасовано месо — телешко, както се оказа. Поулгара бе оставила „дребните“ подробности като начин на приготовление и подправки на мене.

Захапах доста силно долната си устна.

— Много ти благодаря — казах с възможно най-отровния тон, който успях да докарам.

— О, за нищо — отвърна тя абсолютно невъзмутимо, без дори да ме погледне.