Дейвид Едингс, Лий Едингс
Белгарат — магьосникът (3)

Втора глава

И така започна битието ми като домашен прислужник. Отначало задачите, които ми поставяше моят господар бяха прости — „Помети пода“, „Донеси дърва за огъня“, „Измий прозорците“, все неща от този сорт. Предполагам, че още тогава доста от тях е трябвало да събудят моето подозрение. Защото можех да се закълна, че още от първия си ден в кулата не бях забелязал и прашинка по пода или на което и да е друго място, а както струва ми се вече споменах, огънят в камината не се нуждаеше от каквото и да е гориво. Всичко изглеждаше така, сякаш старецът се стараеше да ми намери работа.

И въпреки това той беше добър господар. Най-напред заради това, че никога не ми заповядваше така, както например заповядваха на слугите си толнедранците. По-скоро ми „предлагаше“ да свърша една или друга работа. „Не мислиш ли, че подът пак се е изцапал, момче?“ или пък: „Няма ли да е предвидливо от наша страна, ако се запасим с малко дърва за огрев?“ Всички задачи, които ми поставяше, по никакъв начин не надхвърляха моите сили и способности. А времето отвън беше достатъчно противно, за да ми припомня непрекъснато, че онова, което съм принуден да върша, е доста ниска отплата за подслона и прехраната, получавани в замяна. Все пак ми минаваше през ум, че с настъпването на пролетта задълженията ми ще нараснат чувствително. Но пък винаги можех да си тръгна, щом реша, че животът със стареца не ми изнася вече.

Имаше обаче нещо доста странно. Непреодолимият импулс, който ме бе водил още от Гара, изчезна. Не че се бях замислял специално за него. Просто по някое време установих, че вече не го долавям и реших, че в това няма нищо чак толкова странно. Изобщо онази зима подминавах доста необичайни неща, без да им отделям особено внимание.

Като начало почти не обръщах внимание на факта, че моят господар не поддържа стопанство, от което да се прехранва. Никъде около кулата не се виждаха каквито и да е постройки. Не откривах дори склад или мазе в нея. Знаех, че не може да няма такова помещение, тъй като всеки път, щом огладнеех, на масата тутакси изникваха всевъзможни блюда. Дори това, че нито веднъж не бях видял моя господар да готви, не ми се виждаше странно. Не бях го виждал и да се храни. Сякаш вроденото ми любопитство — а, повярвайте, аз мога да бъда много любопитен — бе задрямало.

Нямах и най-малка представа с какво се занимаваше старецът през онази зима. На мен поне ми се струваше, че прекарва почти цялото си време, втренчен в някакъв неголям объл камък. През повечето време не проронваше и дума, но за сметка на това аз говорех за двама. Честно казано, винаги съм обичал да се слушам. Или вие вече сте го забелязали сами?

Непрекъснатото ми дърдорене вероятно му е пречело да се съсредоточи, защото една вечер просто ме попита защо не опитам да прочета нещо.

Бях чувал за книгите, разбира се. Никой в Гара не можеше да чете, но бях виждал толнедранците да го правят — или да се преструват, че го правят. Тогава четенето ми се стори малко глупаво занимание. Ами писмата? Що за глупост — да пишеш на човек, който живее през две къщи от твоята? Ако е нещо важно, просто отиваш до тях и му го казваш.

— Не мога да чета, Господарю — признах си аз.

Той май доста се изненада.

— Наистина ли, момче — попита ме след кратко мълчание. — Аз пък си мислех, че това умение е инстинктивно сред твоя вид.

Ужасно ми се искаше да спре да говори за „моя вид“, сякаш ставаше въпрос за гущери или насекоми.

— Донеси ми онази книга, момче — каза той, сочейки с пръст към един висок рафт.

Вдигнах поглед и изумен се вгледах в рафта. На него бяха подредени поне трийсетина книги. Бях бърсал прахта, бях помитал и мил пода в тази стая поне десетина пъти и можех да се закълна, че този рафт преди не беше там. Прикрих объркването си и попитах:

— Коя по-точно, Господарю?

Забелязахте ли, че по това време вече бях започнал да попивам някои дребни трикове в общуването?

— Онази, която ще ти е най-лесно да свалиш оттам — отвърна ми безразлично старецът.

Избрах наслуки една от книгите и му я занесох.

— Седни, момче — каза ми той. — Сега ще те науча да четеш.

Както вече споменах, по онова време не знаех почти нищо за четенето и затова не ми се стори никак странно, че след около час, благодарение на неговите внимателни напътствия, вече можех да чета без каквито и да било проблеми. Или аз бях невиждано надарен ученик, което е малко вероятно, или той бе най-великият учител, живял някога на земята.

От час на час страстта ми към четенето се разпалваше все по-неудържимо. Погълнах рафта с книги от първия до последния том. После с известно разочарование се върнах отново на първата, само за да установя, че я виждам за пръв път в живота си. Прерових цялата лавица от кора до кора още няколко пъти, без да попадна два пъти на една и съща книга. Четенето разтвори пред мен дверите на познанието и този нов свят ме очарова до пълна забрава.

Новооткритата ми страст осигури на моя господар поне малко спокойствие. Нещо повече — като че ли забелязах одобрение в изражението, с което понякога ме гледаше как прекарвам дългите зимни часове, погълнат от съдържанието на книгите. Те бяха написани на езици, които нямаше откъде да знам, но чието съдържание сякаш само̀ проникваше право в съзнанието ми. Аз не си давах сметка — вече споменах, че вроденото ми любопитство сякаш беше заспало зимен сън — че докато четях, моят господар не ми възлагаше други задачи, или поне в началото беше така. Конфликтът между четенето и работата възникна едва по-късно. И тъй аз прекарах зимата в този непознат дотогава за мен свят на мъдростта и това ме караше да се чувствам щастлив и доволен като никога преди.

Убеден съм, че именно книгите ме задържаха в кулата през пролетта и лятото. Но точно както бях предположил, топлото време раздвижи и изобретателността на моя господар. Той откри цял куп нови занятия за мен, по-голямата част от които изискваха човек да се понапъне сериозно и дори да се поизпоти, за да ги свърши. Като начало сеченето на дървета никак не ми допадаше, още повече, че се налагаше да го правя с брадва. През онова лято потроших дръжката на брадвата на няколко пъти — съвсем нарочно, признавам си — но на следващата сутрин тя като по чудо беше отново непокътната. Мразех тази проклета, неунищожима брадва!

Странното беше, че всъщност не мразех точно потенето с брадва в ръка, а по-скоро това, че губех ценно време, което можех да използвам за четене на книги от неизчерпаемата лавица. Всяка разлистена страница разкриваше пред мен нови неподозирани чудеса. Постепенно започнах да се дразня и да ръмжа неприкрито, колчем господарят подхвърлеше, че е време двамата с моята брадва да се поупражняваме на чист въздух.

После, кажи-речи неусетно, отново дойде зимата. С метлата ми беше далеч по-лесно да кръшкам. В края на краищата, колко му е да заметеш леко само по-очевидните места, стига господарят ти да не забележи. А моят господар като че ли никога не забелязваше. Така или иначе, аз атакувах отново книжната лавица с неподозирана дори за мен самия стръв и се потопих в любимия си свят. Но господарят, воден вероятно от някакъв странен садистичен инстинкт, успяваше да улучи винаги възможно най-неудачния момент, за да ме прекъсне. Всеки път ме пращаше да мия чиниите, да донеса дърва за камината или пък да взема метлата, точно когато чувствах, че съм на ръба на някакво невероятно интересно откритие.

Понякога старецът прекъсваше заниманията си, за да погледа с изумление как се „трудя“. После просто въздъхваше и отново се връщаше към нещата, от които не разбирах абсолютно нищо.

Сезоните се сменяха един след друг в своята необратима последователност, а аз продължавах да разделям времето си между книгите и безбройните и както се оказа, все по-неприятни задачи, които ми възлагаше моят господар. Започнах да ставам все по-раздразнителен и кисел, но нито веднъж не си помислих да избягам от кулата.

Близо три или не, по-скоро пет години след пристигането ми в кулата, в самото начало на поредната зима аз се напъвах да преместя един доста голям камък. Моят господар го беше домъкнал отнякъде и го бе оставил отвън близо до входа, само за да реши няколко дни по-късно, че не му е там мястото. Камъкът, както споменах, беше доста голям, бял и много, много тежък. Напъвах се така, че ставите ми започнаха да пукат, но въпреки това не можех дори да го помръдна. Накрая, вбесен, събрах всичките си останали сили, концентрирах волята си върху камъка и изръмжах само едно: „Премести се!“

И той се премести! Не колебливо, съпротивлявайки се сякаш на моето желание, а с невероятна лекота, като че ли през цялото време едно единствено докосване с пръст е можело да го прати далеч отвъд границите на долината.

— Е, момче — каза господарят, който изневиделица се бе озовал зад гърба ми, — вече бях започнал да се чудя колко ли време ще мине, преди да дойде този ден.

— Господарю — казах аз, невероятно объркан, — какво стана? Как е възможно такъв огромен камък да се премести с такава лекота?

— Той се премести, защото ти му заповяда, момче. Ти си човек, а това е просто камък.

Дали не бях чувал това изречение и преди?

— Могат ли и другите неща да бъдат направени по този начин, Господарю? — попитах аз, мислейки си за безкрайните часове, изгубени в безсмислени усилия.

— Всичко може да бъде направено така, момче. Просто концентрираш волята си върху това, което искаш да постигнеш и казваш думата. Толкова се чудих на упоритостта, с която предпочиташе да вършиш всичко с ръцете вместо с волята си. Дори бях започнал да се притеснявам, че може да се окажеш негоден.

Изведнъж всички неща, на които просто бях махвал с ръка, без да се замислям, си дойдоха по местата. Моят господар наистина ми бе „създавал“ работа с надеждата, че все някой ден ще науча тайната. Отидох отново до камъка и го докоснах. „Премести се!“ — заповядах му. Понесен от силата на моята воля, той се издигна във въздуха, лек като перце.

— По-лесно ли ти е да докосваш камъка, когато искаш да го преместиш, момче? — попита моят господар с нотка на любопитство в гласа.

Въпросът ме свари неподготвен. Дори не се бях замислял за това, че всъщност няма защо да докосвам камъка. Погледнах го отново.

— Премести се — казах, този път доста по-колебливо.

— Трябва да му заповядаш, момче, не да го молиш.

— Премести се! — изревах аз и камъкът подскочи, тласнат единствено от Волята ми и от Думата, обозначаваща моето желание.

— Така е доста по-добре, момче. Може би все пак има надежда за теб.

После ме осени друго прозрение. (Забелязвате ли колко бързо схващах някои неща?) Та нали вече бях успял да преместя каменната плоча, служеща за врата на кулата, само със силата на своето желание, при това още преди пет години!

— Ти си знаел през цялото време, че съм способен на това, нали, Господарю? Всъщност няма почти никаква разлика между този камък и плочата на входа, нали така?

Старецът се усмихна леко.

— Браво на теб, момче — похвали ме той.

Вече беше започнало да ми писва от това „момче“.

— А защо просто не ми каза? — попитах сърдито.

— Защото трябваше ти да го откриеш сам за себе си, момче.

— И цялата работа, която ми намираше през годините, не е била нищо повече от начин да ме накараш да разбера, че има и друг способ да се върши всичко?

— Разбира се — отвърна ми той някак разсеяно. — Как ти е името, момче?

— Гарат — казах му аз и изведнъж осъзнах, че той никога преди не ме е питал за името ми.

— Неподходящо име, момче. Особено за човек с твоя талант. Ще те наричам Белгарат.

— Както желаете, Господарю.

Замислих се за миг, тъй като не знаех дали следващият ми въпрос няма да му се стори твърде безочлив, но после поех дълбоко въздух и попитах:

— А как да ви наричам аз, Господарю?

— Казвам се Алдур — отвърна ми той с усмивка.

Естествено, бях чувал това име. Затова тутакси се проснах по очи на земята.

— Да не ти е зле, Белгарат?

— О, велики и всемогъщи Боже — казах аз с треперещ гласец, — прости моето невежество. Трябваше да те позная още от самото начало.

— Престани! — каза той с раздразнение. — Аз не съм като моя брат Торак, не обичам да ми се кланят. Изправи се на крака, Белгарат. Стани, ти казвам, момче! Държиш се глупаво.

Надигнах се колебливо и се свих в очакване да ме порази мълния или нещо подобно. Боговете не прощават на онези, които са ги разочаровали. Поне така смятах тогава. Сега, когато вече познавам достатъчно Богове, съм далеч по-наясно с техните нрави. При цялото ми уважение към тях ще отбележа, че в някои отношения те са по-ограничени дори от нас хората.

— И какво смяташ да правиш сега с живота си, Белгарат? — попита ме той.

Такъв си беше моят „господар“ — винаги ме оплиташе с въпроси, които отиваха далеч отвъд най-дългосрочните ми планове.

— Ще остана тук и ще ти служа, Господарю — казах аз възможно най-смирено.

— Нямам нужда от прислужници — каза той. — Последните няколко години бяха изцяло в твоя полза. Наистина, Белгарат, какво би могъл да направиш ти за мен?

Доста неприятен въпрос, признавам, макар и напълно уместен.

— Не мога ли да остана тук, за да те боготворя, Господарю? — примолих се аз. По онова време все още не бях срещал Богове и затова не бях наясно с етикета. Всичко, което знаех, беше, че ще умра, ако той ме отпрати.

Алдур сви рамене. В случай, че не сте забелязали — няма нищо по-лесно от това да разкъсаш нечие сърце само с едно свиване на рамене.

— И твоето боготворене не ми е нужно, Белгарат — каза той с безразличие.

— Не мога ли просто да остана, Господарю. — Очите ми вече се бяха напълнили със съвсем истински сълзи. Той късаше сърцето ми. Съвсем преднамерено, разбира се. — Ще стана твой ученик и ще се уча от теб.

— Жаждата за познание ти прави чест — каза Алдур, — но никак няма да ти е лесно, Белгарат.

— Аз съм схватлив, Господарю — изпъчих се, забравяйки набързо, че първият урок ми бе отнел пет години. — Ще те накарам да се гордееш с мен.

Наистина го мислех.

Той се засмя. Сърцето ми подскочи от радост, точно както бе подскачало при смеха на онзи стар скитник с раздрънканата каручка. „Много интересно!“, помислих си.

— Добре тогава, Белгарат — отстъпи най-после Алдур. — Можеш да останеш.

— Като твой ученик ли, Господарю?

— Това ще разберем тепърва, Белгарат.

И тогава, тъй като бях още много млад и доста впечатлен от постижението си, аз се обърнах към един изсушен от зимата храст и му казах: „Разцъфни!“. Неочаквано дори за мен самия на върха на едно от клончетата се появи самотен цвят. Не беше нищо особено, но това бе всичко, на което бях способен тогава. Никога преди не бях правил нещо подобно. Откъснах цветчето и му го подадох.

— За теб е, Господарю — промълвих, — в знак на моята любов.

Никога преди не бях използвал думата „любов“, а тя изведнъж се бе превърнала в опорна точка на цялото ми съществуване. Не е ли странен начинът, по който достигаме до подобни „мънички“ прозрения?

Алдур пое малкото невзрачно цветче и го притисна леко между дланите си.

— Благодаря ти, сине мой — каза той. За пръв път ме наричаше така. — Това цветче ще е твоят първи урок. Задачата ти ще е да го изучиш колкото можеш по-подробно и да ми разкажеш за всичко, което долавяш у него. Забрави за метлата и брадвата, Белгарат. Сега това цветче е твоята „задача“.

Тази „задача“ ми отне двайсет години, доколкото си спомням. Всеки път, когато идвах при моя Учител с цветчето в ръка — то така и не повехна през всичкото това време — и му казвах онова, което съм научил за него, той неизменно ми отвръщаше: „Това ли е всичко, сине мой?“ Съкрушен, аз се връщах отново към това глупаво малко цветче. Как го мразех само!

С времето омразата ми се стопи. Колкото повече научавах за цветчето, толкова повече се привързвах към него.

След време Алдур ми подхвърли, че ако го изгоря и изуча пепелта му, може би ще постигна известен напредък. Отказах категорично да направя нещо подобно.

— И защо не желаеш да го сториш, сине мой? — попита ме той.

— Защото това цветче ми е скъпо, Учителю — отвърнах му аз, вероятно малко по-рязко, отколкото възнамерявах.

— Скъпо? — попита Алдур.

— Обичам това цветче, Учителю! Няма да го унищожа!

Ето това беше истинският смисъл на моя първи урок. Все още пазя това малко цветче някъде и макар да не мога да си спомня точно къде е, все още си мисля за него с безмерна обич.

Не след дълго Учителя ми предложи да го придружа до някакво място, наречено Пролгу, тъй като трябвало да се посъветва с някого. Аз естествено се съгласих, но ако трябва да съм абсолютно искрен, никак не ми се искаше да се отделям за по-дълго време от своите занимания.

Беше пролет и времето бе доста приятно за пътуване. Учителя ми обясни, че Пролгу се намира някъде в планините и аз реших, че ако не друго, поне ще се нагледам на красиви местности.

Пътуването се оказа продължително — Учителя никога не бързаше. Аз пък успях да видя същества, за които дори не бях предполагал, че съществуват. Алдур назоваваше имената им със странна болезнена нотка в гласа — еднорози, хрулжини, алгороти. Видяхме дори един елдрак.

— Какво те гнети, Учителю? — попитах го аз една вечер, докато седяхме край огъня. — Нима създанията, които срещнахме, не са по вкуса ти?

— Те са истинско бреме за мен и братята ми, Белгарат — отвърна ми тъжно той. — Когато земята беше още съвсем млада, ние обитавахме една пещера в тези планини и се трудехме непрестанно, за да създадем зверове, които да обитават сушата; птици, които да летят в небето, и риби, които да плуват в реките и моретата. Май съм ти разправял за това време?

Аз кимнах.

— Да, Учителю. Било е още преди да създадете човека.

— Да — каза той. — Човекът беше нашето последно творение. Що се отнася до останалите, ние се посъветвахме помежду си и решихме, че много от тях са неудачни, затова трябва да ги унищожим. Но УЛ ни забрани да го правим.

— УЛ? — Споменаването на това име ме сепна. Бях го чувал така често в лагера на старците.

— Както виждам, чувал си за него. — Беше абсолютно безсмислено да се опитвам да скрия каквото и да е от Учителя. — Както ти казах, УЛ ни забрани да унищожим своите творения и това доста засегна някои от нас. Най-вече Торак. Моят брат Торак мрази ограничения и забрани от всякакъв вид. Мисля, че точно по негово настояване изпратихме на УЛ негодните същества, като преди това им казахме, че той ще е техен Бог. Горко се разкайвам за нашия дребнав гняв, тъй като в действията си УЛ бе следвал Необходимостта, която ние тогава все още не долавяхме.

— Точно с УЛ искаш да се посъветваш в Пролгу, нали, Учителю? — попитах прозорливо аз. Нали ви казах, че още тогава си бях схватлив.

Моят учител кимна.

— Станало е нещо изключително важно — рече ми той тъжно. — Всички се надявахме, че няма да се случи, но се оказа, че и то е една от онези Необходимости, пред които и хората, и Боговете трябва да сведат глави.

— Потърси си място, където да поспиш, Белгарат — въздъхна след известно време. — Все още ни остава доста път до Пролгу, а ти си доста скучен събеседник, когато не си си отспал.

— Една от многото ми слабости, Учителю — признах си, докато разстилах одеялата. За моя Учител сънят беше също толкова безпредметен, колкото и храненето.

Накрая все пак се добрахме до Пролгу — странно място, разположено на един планински връх. Още със самото стъпване на скалната площадка, която изглеждаше някак неестествено равна, пред нас се появиха един много стар човек и друг, който определено не беше човек. Това бе първият път, когато се срещнах с УЛ. Неговото завладяващо излъчване направо ме смаза.

— Алдур — каза той на моя Учител, — радвам се да те видя.

— Аз още повече — отвърна му Алдур с лек поклон. Боговете, както вече бях забелязал, обръщат огромно внимание на ритуалите.

Учителя бръкна в робата си и измъкна от диплите й онзи най-обикновен на вид объл камък, който бе изучавал десетилетия наред.

— Независимо, че се надявахме да стане иначе — каза той, поднасяйки камъка на УЛ върху отворената си длан, — тя пристигна.

УЛ кимна мрачно.

— Долових присъствието й. Ще поемеш ли това бреме върху раменете си?

Алдур въздъхна.

— Ако се налага — каза той.

— Ти си смел, Алдур — каза УЛ, — и много по-мъдър от останалите си братя. Промисълът, който направлява съдбите на всички нас, неслучайно е отредил ти да бъдеш неин приносител и пазител. Нека се уединим, за да обсъдим какво да правим в бъдеще.

През онзи ден разбрах, че има нещо много необичайно в невзрачния „камък“.

Старецът, който бе пристигнал заедно с УЛ, се казваше Горим. Двамата с него си паснахме чудесно. Той беше добър, приятен старец, с черти, които странно напомняха за лицата на старците, приютили ме в лагера си през онази първа зима извън Гара. Слязохме до града и той ме заведе в своята къща. Там изчакахме нашите двама Учители да приключат дългия си разговор. За да минават часовете по-бързо, той ми разказа как е станал ученик на УЛ. Оказа се, че неговият народ — далите, останал пренебрегнат по времето, когато Боговете избирали човешките раси, които да им служат. Въпреки положението си, аз едва ли можех да мина за особено религиозен човек и затова ми беше трудно да схвана дълбочината на духовното страдание, което бе сполетяло отритнатите от Боговете дали.

Народът на далите се появил първоначално на юг, близо до планинската верига, наречена Корим. Още в доста ранен стадий на своята история те се разделили на няколко големи групи, всяка от които тръгнала по света, за да търси свой Бог-закрилник. Едни поели на север и станали мориндими или каранди, други се насочили на изток и сменили името си на мелсени. Но имало и такива, които продължили да живеят южно от Корим и да наричат себе си дали. Племето на Горим, улгосите, се заселило на запад.

Един ден, след като поколения улгоси били пропътували безброй мили през пустошта в търсене на място, където да се заселят, в племето се родил Горим. Щом навършил пълнолетие, той поел по свое желание на поклоннически поход в търсене на УЛ, Всичко това се бе случило доста преди да се родя аз, разбира се. Както и да е, след много години напразно скитане, Горим най-после открил УЛ. Той веднага поел обратно, за да занесе добрата новина на своите братя и сестри, но повечето от тях просто не му повярвали. Хората са си такива понякога. Накрая той дотолкова се отвратил от неверието им, че им казал да го последват или да останат там където са. Някои тръгнали с него, други — не.

— Често съм се чудил какво ли е станало с тези, които не ме последваха — каза ми Горим с тъга в гласа.

— Аз мога да ти кажа, приятелю — отбелязах. — Натъкнах се на тях преди около двайсет и пет години. Устроили са си голям лагер северно от долината на моя Учител. Прекарах една зима при тях и после продължих пътя си. Съмнявам се, обаче, че ще завариш някой от тях жив. Те всички бяха вече много стари през онази зима.

Той ме погледна изумено, после се преви одве и горко заплака.

— Какво има, Горим? — възкликнах аз, стреснат от реакцията му.

— Толкова се надявах, че УЛ се е смилил и е отменил проклятието ми — отвърна той сломено.

— Проклятие?

— Да, аз ги проклех да изчезнат без следа от този свят. Проклятието е отнело плодовитостта на техните жени.

— Сега разбирам защо в лагера нямаше нито едно дете — казах. — Чудех се защо ми се радват толкова. Явно защото не са виждали дете от много, много отдавна. Така и не успях да науча каква е причината, тъй като не разбирах езика им.

— Те са говорили на древния език — каза Горим с тъга. — Точно като моите братя и сестри тук, в Пролгу.

— А откъде тогава си научил моя език? — попитах.

— Като водач на своя народ, аз съм длъжен да общувам от негово име с другите човешки раси — обясни ми той.

— А-ха — промърморих аз. — Има логика в думите ти.

Не след дълго разговорът между УЛ и Алдур приключи и двамата с моя Учител се върнахме в Долината, където се отдадох отново на заниманията си. Времето губеше стойност в границите на тази благословена долина и аз с готовност посвещавах години дори на най-простите неща. Изучавах дърветата, птиците, рибите и зверовете, насекомите и паразитите. Само на тревата отделих цели пет години. След време осъзнах, че не остарявам като останалите хора. Бях виждал достатъчно възрастни хора, за да съм наясно, че стареенето е част от това да бъдеш човек. Но по някаква причина това правило не важеше за мен.

— Учителю — казах аз една вечер, докато двамата с Алдур все още работехме въпреки късния час, — защо не остарявам?

— Нима искаш да остарееш, сине мой? — попита ме Алдур. — Аз лично не виждам кой знае каква полза в стареенето.

— Всъщност не съм се затъжил за старостта, Учителю — признах си, — но нормално ли е тя да ме подминава?

— Може би — отвърна ми той. — Ти имаш още много да учиш и дори сто човешки живота няма да са ти достатъчни, за да усвоиш нужните знания. На колко години си сега, сине мой?

— Скоро прехвърлих триста, Учителю.

— Това е една добра възраст, сине мой. Твоята страст към познанието те е съхранила. И ако пак се объркам и те нарека „момче“, поправи ме. Не ми се вижда уместно ученикът на един Бог да бъде наричан „момче“.

— Ще запомня това, Учителю — уверих го аз, като едва се сдържах да не дам воля на неописуемата си радост. Той за пръв път ме беше нарекъл свой ученик.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб — каза Алдур с лека усмивка. — И кой е обектът на настоящите ти занимания, сине мой?

— Ще се опитам да разбера защо падат звездите, Учителю.

— Удачно подбрана тема, сине мой.

— А ти, Учителю… — започнах аз неуверено. — Какво изучаваш ти, ако не е твърде безочливо да задавам такъв въпрос.

— Все същото като преди, Белгарат — каза той, разтвори пръсти и аз видях, че върху дланта му лежи фаталният камък. — Лично УЛ го повери на грижите ми и затова мой дълг е да го опозная и да изуча предназначението му.

— Може ли един камък да има предназначение, Учителю? Имам предвид друго предназначение, освен да бъде просто камък? — Не знам защо, но близостта на камъка, чиято повърхност се бе загладила или по-скоро полирала от докосването на Учителя, ме правеше някак по-възприемчив. Тъкмо в онзи миг ме бе обзело смътното предчувствие, че камъкът ще предизвика верига от бурни събития в бъдещето.

— Този камък има невероятно важно предназначение, Белгарат, защото чрез него ще бъде променен този свят и всички, които живеят в него. Ако успея да проникна още по-дълбоко в неговата същина, вероятно ще мога да се подготвя за промяната. Тази задача е най-тежкото бреме, което съм носил някога на плещите си. — Той отново потъна в мълчание и продължи да върти камъка из ръцете си, взирайки се тревожно сякаш право в неговата сърцевина.

Определено нямах никакво желание да нарушавам повече реда на мислите му и затова се върнах към своите непостоянни звезди.