Дейвид Едингс, Лий Едингс
Белгарат — магьосникът (32)

Тридесет и първа глава

През следващите близо шестстотин години ми се събра доста ходене насам-натам. В това време Поулгара почти не напусна Во Вакюм. Нейната преценка за васитските аренди се оказа невероятно точна и с по два-три безпогрешни тактически хода годишно тя успяваше да поддържа крехкия мир в Арендия, който тя лично бе извоювала.

Зловещият разгром на надраките беше принудил дори ходещата мумия Ктучик да се покрие за известно време и макар да не бе за вярване, по източната граница също цареше мир.

През 2537 (или там някъде), точно както бях обещал на бащата на Делон, Борюните се възкачиха на императорския трон на Толнедра. Вордюните и Хонетините си бяха предавали короната едни на други вече не помня колко пъти през изминалите векове и когато Ран Вордю Двадесети умря, без да остави наследник, Хонетините сметнаха, че отново е дошъл техният ред. Няколко хонетински благородника решиха изведнъж, че са напълно достойни за титлата император и се заеха ревностно да отвоюват онова, което уж им се полагаше по право. Дочух, че подкупите, които се раздавали по онова време в Съвета на Консулите, били буквално астрономически. Накрая един от консулите най-неочаквано, но доста настойчиво представи пред Съвета кандидатурата на Великия граф на Борюн. Хонетините и Вордюните — подтикнати към това от съответните „съветници“ — решиха, че ще бъде хитър тактически ход, ако за известно време подкрепят независимия кандидат, за да могат по този начин да неутрализират своя пряк конкурент. Когато накрая се усетиха какво всъщност правят, вече беше твърде късно. Около месец след това съдбата на трона беше решена окончателно в полза на Борюните.

Ран Борюн Първи се оказа способен владетел. Големият проблем в Толнедра по онова време бяха все още продължаващите набези на черекските капери. Ран Борюн се зае с разрешаването на тази дилема буквално часове след приключването на неговата коронация. Той измъкна легионите от техните казарми и ги натовари с построяването на път между Тол Вордю и Тол Хорб. На генералите това никак не им хареса, но новият император се оказа достатъчно твърд дори за техния инат. Не след дълго Ран Борюн разполагаше със своя първокласен път, но той не беше нищо повече от страничен бонус към целия план. Неговата цел беше по-скоро да пръсне своите легиони така, че да могат да реагират максимално бързо, независимо от мястото на поредния удар на череките. В края на краищата планът на императора сработи доста добре. Вярно, наложи ми се да прекарам известно време във Вал Алорн, опитвайки да налея малко здрав разум в главите на няколко поредни черекски крале, което се оказа доста тежко занятие. Накрая обаче загубите при набезите им започнаха значително да надхвърлят стойността на заграбената плячка и те все пак се отказаха.

Мисля, че беше някъде през 2940-та, когато минах през Во Вакюм, за да навестя Поулгара и май улучих подходящия момент. Нейна светлост дукесата на Ерат, както гласеше по онова време титлата на моята обична дъщеря, тъкмо се бе влюбила. Знаех си, че твърде дългия престой в Арендия няма да й се отрази добре.

Заварих я да подкастря розите в мраморната градина на прекрасната си къща или палат, ако трябва да сме по-точни.

— Е, Стари Вълко — поздрави ме тя, — как я караш напоследък?

Свих рамене.

— Долу-горе.

— Светът още ли е цял и невредим, благодарение на нежните ти грижи?

— Кажи-речи. Наложи ми се да го позакърпя на няколко пъти.

— Я погледни това — каза тя, отряза внимателно една роза и ми я подаде. Розата беше бяла, но не изцяло, ръбчетата на нежните й листенца бяха обагрени в наситено лилаво.

— Много ефектно — отбелязах аз.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш? Много ефектно? Та тя е прекрасна, татко! Онтроз я създаде в моя чест.

— Кой е Онтроз?

— Той е човекът, за когото ще се омъжа, татко… веднага щом събере кураж, за да ми направи предложение.

Виж, това беше нещо ново. Тутакси се заслушах с далеч по-голям интерес.

— Любопитна идея, Поул. Прати ми го да си поговорим.

— Ти не одобряваш.

— Не съм казал такова нещо. А ти добре ли си обмислила всичко?

— Да, татко.

— И всички недостатъци на тази идея не те накараха да се замислиш поне още малко?

— За какви недостатъци става въпрос?

— Ами, като начало, солидната разлика във възрастта, предполагам. Той вероятно е на не повече от трийсет и няколко, а ако не ме лъже паметта, ти си на деветстотин и петдесет.

— Деветстотин и четиридесет. Какво значение има това?

— Ти ще го надживееш, Поул. Той ще остарее безнадеждно, преди да си се усетила.

— Мисля, че и аз имам правото на поне мъничко щастие, татко, дори ако то ще продължи толкова кратко.

— А смятате ли да имате деца?

— Естествено.

— Шансовете те да имат нормална продължителност на живота са доста големи, мен ако питаш. Което значи, че те ще остареят, а ти — не.

— Не се и опитвай да ме разубедиш, татко.

— Не го правя. Просто ти припомням как стоят нещата в действителност. Помниш как се почувства след смъртта на Белдаран, нали? Нима искаш отново да минеш през това? И то не веднъж, а поне дузина пъти.

— Мога да го понеса, татко. Може би ако се омъжа, животът ми ще стане нормален. Може дори и аз самата да остарея.

— На твое място не бих разчитал особено на това, Поул. Ние с теб имаме още доста важни неща за вършене и ако разчитам правилно Мринския кодекс, на теб ти предстои още дълъг живот. Много съжалявам, Поул, но ние не сме обикновени хора. Ти си на този свят вече от почти хиляда години, а аз от почти пет хиляди.

— Но ти си се оженил — обвини ме тя.

— Защото така трябваше, пък и майка ти беше различна. Като начало, тя живя доста дълго.

— Може пък женитбата с мен да удължи и живота на Онтроз.

— Не разчитай на това. Виж, на него може и да му се стори цяла вечност.

— За какво намекваш?

— Ти не си най-лесният за изтърпяване човек.

Очите й охладняха.

— Мисля, че изчерпахме темата, татко. Сега си върви обратно в Долината и престани да си завираш носа в моите дела.

— Твоите истински дела имат други измерения, Поул.

Лицето й се вкамени.

— Достатъчно, татко — процеди през зъби, обърна ми гръб и със забързана крачка се скри от погледа ми.

Останах в града още няколко седмици и дори се запознах с Онтроз. Той беше приятно момче, но май не разбираше ситуацията по-добре от самата Поул. Обожаваше Поулгара, естествено, и дори да беше наясно колко време е прекарала тя във Во Вакюм (шестстотин години, ако сметките ми са верни) едва ли щеше да тръгне да й задава неудобни въпроси. Това, обаче, не решаваше проблемите, които щяха неминуемо да изникнат в тази връзка.

Накрая поех обратно към Долината. Не бях особено разтревожен. Бях прекарал достатъчно време в ровене из Мринския и Даринския кодекси, за да знам, че в тях не се споменава нищо за евентуалния брак на Поулгара. Което значеше, че или моята дъщеря ще се вземе в ръце, или здравият разум на Онтроз ще надделее над чувствата му.

Заех се отново със своите проучвания, но само три години по-късно Поул сама ме потърси посред нощ.

— Татко! — Гласът й прозвуча отчаяно. — Имам нужда от теб!

— Какво се е случило?

— Астурианците ни предадоха. Съюзили са се с мимбратите и сега войските им са поели към Во Вакюм. Побързай, татко. Не разполагаме с много време.

Изтърколих се от леглото, облякох се и грабнах старото си наметало. Отделих не повече от час, за да се вгледам в някои от пасажите на Мринския кодекс. Преди не бях съвсем наясно с тяхното значение, но това неочаквано послание на Поулгара ми отвори очите.

Славният Во Вакюм беше обречен. Единственото нещо, което можех да направя сега, бе да измъкна Поулгара оттам, преди да се е случило най-лошото.

Хукнах посред ветровитата нощ на запад, приемайки отново облика на вълк. Нямаше особен смисъл да опитвам да се добера до Во Вакюм с размахване на криле. Бях твърде разстроен, за да демонстрирам кой знае какви умения в летенето.

Около два дни по-късно, когато тъкмо бях преполовил пътя си през Улголанд, вятърът неочаквано спря. Тутакси се преобразих в птица, вече не помня точно каква, и се понесох стремително към Арендия.

Достигнах до Во Вакюм привечер на следващия ден, но не побързах веднага да вляза в мраморния град. Вместо това направих няколко широки кръга над заобикалящите го гори и не ми бе нужно много време, за да открия астурианците. Бяха вече само на няколко левги от портите на Во Вакюм. На сутринта най-вероятно щяха да го обсадят. Изрекох на ум няколко подбрани проклятия и полетях обратно към града.

Обикновено приемам човешкия си облик преди да вляза в населено място, но сега бързах прекалено много, за да го направя. Затова отлетях направо до градината на Поул и кацнах на един удобен клон.

Оказа се, че тя също е в градината, при това не сама. Онтроз беше с нея. Бе облякъл плетена ризница, а на кръста си беше препасал меч.

— Знам за чувствата ви, лейди — тъкмо й казваше той, — но ви умолявам да напуснете веднага града и да се скриете на безопасно място. Астурианците почти са достигнали градските порти.

Приех отново обичайната си форма и слязох от дървото.

— Той е прав, Поул — казах.

Онтроз изглеждаше малко стреснат, но Поул отдавна беше свикнала на такива неща.

— Къде се губиш толкова време? — скара ми се тя.

— Попаднах на насрещен вятър. Събирай се нещата. Трябва да се измъкваме на мига.

— Никъде няма да ходя. Сега, когато и двамата сме тук, можем да прогоним астурианците.

— Всъщност, не можем. Забранено ни е. Съжалявам, Поул, но това трябва да се случи и на нас не ни е позволено да се месим.

— Сигурно ли е това, Древни? — попита ме Онтроз.

— Боя се, че да, Онтроз.

— Няма да тръгна — настоя упорито Поулгара.

— И ще сбъркате, миледи — каза Онтроз с необичайна твърдост в гласа си. — Вие трябва да напуснете това място заедно със своя баща.

— Не! Няма да те оставя!

— Негова Светлост графът ме натовари с отбраната на града, лейди Поулгара. Моя отговорност е да защитавам Во Вакюм до последна капка кръв. Това обаче не важи за вас, затова вървете.

— Не!

— Вие сте дукеса на Ерат, лейди Поулгара, васитска благородница. Клетвата, дадена пред Негова Светлост графа, ви задължава да се подчините на волята му. Не се опозорявайте с подобно държане. Трябва да напуснете града начаса.

Поулгара вирна ядно брадичка.

— Беше доста нелюбезно от твоя страна да го кажеш, Онтроз — обвини го тя.

— Истината често е „нелюбезна“, милейди. Всеки от нас има своите отговорности. Аз няма да загърбя своите. Останете и вие вярна на вашите. А сега вървете, умолявам ви.

Очите на Поул неочаквано се изпълниха със сълзи. Тя прегърна отчаяно своя любим и после изтича в къщата.

— Благодаря ти, Онтроз — казах му аз простичко, докато стисках ръката му. — Едва ли щях да се справя без твоята помощ.

— Бди над нея, Древни. Тя е смисълът на моя живот.

— Ще го сторя, Онтроз. Никога няма да те забравим.

— Това изглежда е най-доброто, на което бих могъл да се надявам. Сега трябва да отида да нагледам отбранителните ни позиции. Сбогом, Древни Белгарат.

— Сбогом, Онтроз.

И тъй, аз изведох своята разплакана дъщеря от обречения град. Насочихме се на север, прекосихме река Камаар и оттам тръгнахме към Мурос, за да се озовем не след дълго сред планините на Алгария.

Поулгара отказа да говори с мен, но аз очаквах нещо подобно. Онова, което не очаквах, беше отказът й да се върне с мен в Долината. Когато достигнахме до порутените останки от къщата на нейната майка, тя спря.

— Аз съм дотук.

— Какво?

— Чу ме добре, татко. Ще остана тук.

— Имаш работа за вършене, Поул.

— Жалко за теб тогава, защото ще трябва да я свършиш вместо мен. Върви си обратно в кулата и си изучавай мъглявите прорицателства. Мен ме остави на мира. Никога повече не искам да те видя. Сега си върви и не смей да ми досаждаш повече.

Не виждах смисъл да споря с нея в момента. Вече бях преживял загубата на любимия човек и знаех какво означава. Вместо това реших да я следя от разстояние. Поулгара бе прекарала твърде много време в Арендия, а арендските дами се славят със склонността си към театрални самоубийства. При най-дребното любовно разочарование, те тутакси започват да търсят подходящ кинжал, с който да прережат вените си, подходяща отрова, с която да сложат край на мъките си или достатъчно висока и изящна тераса, от която да скочат. След време Поул щеше несъмнено да преодолее болката, но засега се налагаше да бдим над нея.

Върнах се в Долината и извиках близнаците на помощ. Бих използвал и Белдин, но той беше заминал отново за Малория. Та ние тримата прекарахме безкрайни часове, стаени в храстите зад къщичката на Поледра. След като Поулгара се зае с първите дребни подобрения по полусрутената постройка, ние си отдъхнахме облекчено. Следихме я още известно време и накрая прецених, че е вън от опасност.

Естествено, първата ми работа беше да потъна отново в дебрите на двата кодекса. В следващите стотина години не можах да изровя нищо кой знае колко интересно от тях. Междувременно станахме свидетели на някои спорадични размирици и на една война между толнедранците и алорните, която за мое най-голямо облекчение приключи броени дни след започването си.

Тъкмо бях започнал да прелиствам пожълтелите свитъци с пророчествата вече почти небрежно, и един пасаж изведнъж ми прозвуча в коренно нова тоналност.

„Въззри — започваше той съвсем по обичайния начин, — когато онуй що е право започне да се руши и сигурното стане несигурно, това ще бъде предупреждение към теб, Древни и Възлюбени.“

Точно тук ми просветна. Толнедранските пътища наистина бяха започнали да стават несигурни. Имаше места в Сендария, където от тях бях останали само кални коловози и пръснати павета. И тъй като това ги правеше непроходими, хората ги заобикаляха. Продължих да чета трескаво нататък.

„Внимавай — продължаваше текстът, — защото тогава ще се събуди Змията и ще уязви Пазителя.“

Това спокойно можеше да значи всичко и нищо. Вгледах се по-внимателно в ръкописа и за пръв път забелязах, че „змията“ всъщност трябва да е била изписана с главна буква, макар мастилото да бе избеляло. „Змията“, значи? За Бога, изписано с главна буква, името на това влечуго можеше да се отнася само до една съвсем определена персона. Или аз просто пресилвах нещата? Не, пророчеството ясно намекваше, че Селмисра ще се появи на сцената.

Продължих нататък.

„И тъй като Пазителя ще бъде обременен от възрастта, Змията ще го свари неподготвен и нейната отрова ще накара сърцето му да изстине, неговото сърце и това на неговите най-близки. Побързай, Древни и Възлюбени, Животът на последната издънка на рода на Пазителя е в смъртна опасност. Спаси го, иначе мракът ще се възцари над света за вечни времена.“

Седях и гледах свитъка с разширени от ужас очи, неспособен да отвърна поглед от него.

Горек Мъдрия, крал на Рива и Пазител на Сферата, беше вече наистина в напреднала възраст, пътищата в Толнедра се разпадаха, а селмисрите винаги са били непредсказуеми.

Преобразих се почти несъзнателно в сокол и се стрелнах през прозореца, докато думите на пророчеството отекваха в главата ми със силата на огромна погребална камбана.

Трябваше да се озова на Острова на Бурите възможно най-бързо, ако не исках целият ми петхилядолетен труд да отиде по дяволите, а с него и целият свят.