Дейвид Едингс, Лий Едингс
Белгарат — магьосникът (22)

Двадесет и първа глава

Белдаран беше най-красивото момиче, което бях виждал някога, но Поулгара, меко казано, не бе стока. Тъмната й коса приличаше на безнадеждно оплетено чиле, в което се мотаеха сламки и сухи листа. Беше висока и мършава, и почти толкова мръсна, колкото и Белдин. Коленете й бяха мършави и обикновено ожулени, а мръсните й нокти — изгризани почти до дъно. Бяха й нужни години, за да се отучи от навика да си гризе ноктите. Бялото кичурче на челото й почти не се виждаше, тъй като косата й бе невероятно мръсна. Останах с впечатлението, че целият ефект е търсен нарочно. Поулгара има адски набито око и още тогава й е било ясно, че не може да се мери със сестра си, когато става въпрос за физическа красота. По силата на някаква нейна си, странна логика бе решила да изглежда колкото може по-грозна. И беше се справила превъзходно.

Да, знам. Ще стигнем и до нейното преобразяване, но всяко нещо по реда си. Само не ме юркайте.

Ала не начинът, по който изглеждаше, направи нашата нова среща толкова неприятна. Белдин бе отгледал Поулгара и Белдаран. По-малката ми дъщеря бе успяла да не попие неговия начин на говорене, но същото не можеше да се каже и за Поулгара. Нещо повече — тя дори бе надминала своя „учител“.

— Радвам се да те видя отново, Поулгара — поздравих я аз, опитвайки се да звуча убедително.

— Не думай! Я да видим сега какво точно те води тук. Не, недей, сама ще се сетя. Да не би да са спрели да правят бира в Камаар? Това ще да е.

Въздъхнах. Очертаваше се грозна картинка.

— Не трябва ли първо да се целунем, преди да започнем с това? — предложих аз.

— Като начало, нямам намерение да ти позволя да се приближиш чак толкова до мен, старче. Не те харесах още щом те видях за пръв път, а оттогава определено не си направил нищо, за да подобриш мнението ми.

— Сложих край на това.

— Да, бе! Почакай само да ти замирише на бира или да ти се развее някоя фуста под носа.

— Ти ли си се разприказвал? — попитах Белдин.

— Не съм — отвърна ми той. — Поул си има някакви нейни начини да те следи.

— Млъквай, чичо — тросна му се тя. — Тоя пиян глупак няма защо да научава за това.

— Грешиш, Поул — казах й аз. — Този пиян глупак има защо да научи. Ако притежаваш някакви дарби, те трябва да се доразвият.

— Нямам какво да уча от теб… татко! Нищо не искам от теб. Защо просто не се върнеш в Камаар? Или пък в гората на Дриадите? Размножителният им сезон ще започне всеки момент. Двете с Белдаран адски ще се зарадваме на ордата получовешки полусестрички, които ще наплодиш.

— Внимавай какви ги говориш, Поул.

— Че защо? Нали сме дъщеря и баща, а, старче? Трябва да сме абсолютно прями един към друг. Аз например не искам ти да си правиш каквито и да е погрешни изводи относно мнението ми за теб. Между другото, успя ли вече да се пробваш с женски трол или пък с женски елдрак?

Вдигнах ръце от нея и седнах на един стол.

— Давай, Поул, изприказвай си приказките.

Убеден бях, че ще го стори. Сигурно бе прекарала години в доизпипването на някои от тези хапливи забележки. Май бях сгрешил, като оставих дъщерите си под опеката на Белдин. Поулгара винаги е била адски схватлива ученичка. Някои от словесните й атаки попадаха право в целта. Странно, но Белдаран не изглеждаше ни най-малко обидена от речника, който използваше сестра й. Кой знае, може би и тя споделяше нейното мнение, но за разлика от сестра си бе решила да ми прости.

Седнах срещу един от прозорците и се вгледах в залеза, а в това време Поулгара продължаваше да си излива гнева върху мен. След около час започна да се повтаря. Просто в никой език няма чак толкова много обиди. От време на време преминаваше на улгоски, но произношението й не беше много добро. Аз, разбира се, я поправях. Едно от първите задължения на родителите е да поправят навреме грешките на децата си, а Поул никога не е обичала да я поправят.

Накрая станах.

— Така наистина няма да я докараме доникъде. Смятам да се прибера у дома. Веднага щом поразчистя и подредя както трябва, сте добре дошли при мен.

— Сигурно се майтапиш.

— О, напротив, Поул. Можеш да си стягаш багажа. Независимо дали ти харесва или не, ние ще бъдем семейство. — Усмихнах й се. — Приятни сънища, Поулгара.

После си тръгнах.

Дори след като се добрах до кулата, още чувах виковете й.

Момичетата се нанесоха при мен през следващата седмица. Белдаран беше послушно дете и приемаше всяко мое решение, без да се противи. Това, естествено, принуждаваше и Поул да се подчинява, тъй като обичаше сестра си толкова много, че просто не можеше да живее разделена от нея. Не я виждахме особено често, но поне нещата й бяха в моята кула.

Тя прекара по-голямата част от това лято в клоните на огромното дърво в центъра на Долината. Отначало предположих, че гладът ще я накара да се смъкне на земята и да дотърчи в кулата, но се оказа, че съм подценил страстта на близнаците непрекъснато да се грижат за някого. Те именно спасиха Поулгара от глад.

Реших просто да я изчакам. Ако не друго, то поне зимата щеше да я накара да се прибере на топло. Но тогава пък Белдаран взе да става все по-мрачна и по-мрачна. Това положение явно беше твърде болезнено за моята русокоса дъщеря. Тя ни обичаше и двамата и затова току ме молеше да се помиря с Поулгара. Знаех си, че ще бъде грешка, но не можех да откажа на нито една нейна молба. Затова след кратко увещаване обикновено въздъхвах и поемах към дървото, за да опитам за пореден път.

Беше една топла, слънчева утрин в края на лятото, когато се запътих отново към сърцето на Долината, с все същата цел. Докато вървях бавно през избуялата трева ми се стори, че наоколо има необичайно много птици.

Когато се изправих пред дървото, птиците бяха станали дори още повече. Въздухът наоколо, както и самото дърво, бъкаха от всевъзможни птици. Червеношийки, лястовички, врабчета, косове, сойки. Писукането и цвърченето им бяха почти оглушителни.

Поулгара се беше изтегнала на един удобен чатал на около седем-осем метра от земята. Птиците бяха навсякъде около нея. Дъщеря ми проследи моето приближаване със студен, недружелюбен поглед.

— Какво има, татко? — тросна ми се тя, след като се озовах до дънера на дървото.

— Не мислиш ли, че всичко това продължава твърде дълго? — попитах я аз.

— Кое „това“?

— Държиш се детински, Поул.

— Поулага ми се, само на тринайсет съм. Когато порасна, ще се позабавляваме още по-добре.

— Нараняваш Белдаран с тези глупости. Толкова много й липсваш.

— Тя е по-силна отколкото изглежда. Може да понесе почти толкова, колкото и аз. — Поулгара погали разсеяно кацналата на рамото й сойка. Птиците около нея се скъсваха да чирикат, изпаднали сякаш в някакъв полуналудничав любвеобилен екстаз.

Реших да опитам нов подход.

— Изпускаш страхотна възможност, Поул — подхвърлих на вироглавата си дъщеря.

— Нима?

— Сигурен съм, че си прекарваш лятото в измислянето на нови гневни тиради. Само дето едва ли ще успееш да ги изпробваш на гърба ми, докато си остриш клюнчето, кацнала така на клона.

— И дотам ще стигнем, татко. — Тя винаги произнасяше това „татко“ така, че се чудех как още не си е отхапала езика. — Точно в момента ми се гади само като те гледам. Дай ми няколко десетилетия. После ще си поговорим както му е редът. Имам много, много неща, които искам да ти кажа. А сега си върви.

И до ден днешен не мога да разбера как го направи. Нито чух, нито пък почувствах нещо, но звуците, които издаваха птиците, изведнъж станаха гневни и заплашителни. После всички те се спуснаха върху мен като градоносен облак, пляскайки с криле и опитвайки да ме клъвнат. Опитах да ги разгоня с ръце, но човек просто не може да изплаши толкова много птици по този начин. И ако пойните птици не можеха да ми направят почти нищо, ястребите бяха друго нещо. Измъкнах се възможно най-бързо, съпроводен от подигравателния смях на Поулгара.

Да се каже, че бях бесен, когато стигнах до кулата на Белдин, е все едно да не се каже нищо.

— Докъде е стигнала тя? — попитах го сърдито.

— Докъде е стигнала коя от дъщерите ти с какво?

— Поулгара. На какво е способна в момента?

— Че откъде да знам? Тя е от другия пол, Белгарат. Те не мислят по начина, по който мислим ние, което ще рече, че правят повечето неща различно от нас. Какво ти направи?

— Насъска всяко пернато в Долината срещу мен.

— Наистина изглеждаш малко опърпан. С какво успя да я раздразниш чак толкова?

— Отидох при дървото, за да й кажа да се прибере у дома.

— Да разбирам, че ти е отказала, нали?

— Де да беше само това. Откога прави подобни неща?

— Ами, не знам… от две-три години, струва ми се. Изумително.

— Кое по-точно?

Той ме изгледа учудено.

— Не се ли сещаш? Никога ли не ти е било любопитно откъде се е взела нашата дарба?

— Имах си по-важни теми за размисъл.

Белдин вдигна очи към небето.

— Да си виждал някога дете да прави нещата, които ние можем?

— Никога не ми е правило впечатление, но сега, като се замисля…

— Господи, колко си сляп за някои неща — възнегодува Белдин. — Този „талант“ не се проявява преди определена възраст. А както сам знаеш, обикновено момичетата съзряват по-бързо.

— Че какво общо би могъл да има пубертетът с това?

— Откъде да знам — сви рамене моят побратим.

Аз избълвах куп проклятия.

— Какво има?

— Налага се да я сваля от дървото. Някой трябва да я подготви за всичко това.

— Остави я на мира. Няма да си навреди сама. Ние с близнаците й обяснихме какви са ограниченията. Тя не експериментира. Просто си говори с птиците.

— Да, забелязах това.

— Защо не се топнеш в езерото, преди да се прибереш?

— Откъде накъде?

— Целия си в птичи курешки. На Белдаран това едва ли ще й хареса.

Същата нощ ме „посети“ Учителя и ми даде някакви адски странни напътствия. Те изглежда бяха доста важни за него, но аз не схванах почти нищо от тях.

Както Поледра бе отбелязала, аз не съм много добър с инструментите, а задачата, която ми постави Учителя, включваше изпипването на някои доста филигранни детайли. За мое щастие, по джобовете ми все още се търкаляха няколко сребърни толнедрански монети, та поне не ми се наложи да отскачам до планините за сребърна руда. Самородното злато не е чак толкова трудно за откриване, но да пречистваш сребро си е доста досадно занимание.

Самото извайване не беше чак толкова трудно — поне след като свикнах да работя с тия дребни инструментчета — но верижките се оказаха пълна досада.

Когато свърших, навън вече бе настъпила есен.

— Белдаран — извиках аз своята русокоса дъщеричка.

— Да, татко? — отвърна ми тя, вдигайки поглед от дрехата, която шиеше. Аз, разбира се, я бях научил да чете, но тя предпочиташе да шие.

— Имам нещо за теб.

Тя веднага изприпка при мен.

— Какво е?

— Ето. — И аз й подадох амулета, който бях направил за нея.

— О, татко! Прекрасен е!

— Виж как ще ти стои.

Тя го преметна през вратлето си, щракна закопчалката и хукна към огледалото.

— О! — възкликна тя. — Колко е красив само!

Белдаран се вгледа по-внимателно в отражението си.

— Това е дървото на Поулгара, нали?

— Това поне трябваше да се получи.

— И той си има някакво специално значение?

— Най-вероятно. Само дето не съм съвсем сигурен какво точно е то. Учителя ми каза да го измайсторя, но не си направи труда да ми обясни защо.

— Не трябва ли този амулет да е за Поул? Та нали това си е нейното дърво?

— Дървото си беше там доста преди да се е появи Поулгара. — Вдигнах в ръка втория амулет. — Този тук е за нея.

Белдаран го погледна.

— Сова? Никак не ми се връзва с Поул.

— Идеята не беше моя.

Създаването на совата за втория амулет ми бе коствало доста болка. Спомените отново ме бяха споходили.

 

Да, Дюрник, можех, разбира се, да ги сътворя с едно движение на ръката си, но Учителя ми каза да ги направя на ръка.

 

Знаех какво означава поне моят амулет. Бях приемал облика на вълк толкова често, че можех да го оформя и със затворени очи. Сложих си го, въздъхнах и щракнах закопчалката.

— А-а… татко? — обади се Белдаран с ръка, опипваща нейната закопчалка.

— Да, миличко?

— Нещо не й е наред на моята закопчалка. Не мога да я откопчая.

— Така трябва, Белдаран. Не бива да сваляш амулета.

— Никога?

— Никога. Учителя иска да ги носим непрекъснато.

— Това може да се окаже малко неудобно.

— Едва ли ще представлява чак такъв проблем. Ние сме семейство, Белдаран. Амулетите трябва да ни напомнят за това.

— И амулетът на Поулгара ли е с такава закопчалка?

— Да.

Белдаран прихна.

— Какво му е толкова смешното?

— Не мисля, че ще й хареса, татко. Амулет, който не може да се сваля, страшно ще й лази по нервите.

Махнах й с ръка.

— Тогава може би ще е по-добре да не й казваме за малката тайна на амулета, преди да се е озовал на вратлето й.

— Защо не! — смигна ми Белдаран съзаклятнически. После се засмя отново, прегърна ме и ме целуна по бузата.

На следващата сутрин двамата отидохме до дървото, за да дадем амулета на Поулгара.

— И какво да го правя? — озъби ми се тя както обикновено.

— Носи го — казах й аз.

— И защо?

Вече беше започнало да ми писва.

— Идеята не е моя, Поул. Направих амулетите, защото Алдур пожела да го сторя. Сега просто си го сложи и престани с тези глупости. На всички ни е време да пораснем.

Поулгара ме изгледа някак странно, но после окачи амулета на вратлето си и закопча механизма.

— Сега вече сме трима — каза Белдаран топло.

— Невероятно — тросна й се Поулгара, — ти си знаела да броиш.

— Не ставай гадна — отвърна й Белдаран. — Знам, че си по-умна от мен. Не е нужно всеки път да ме зашлевяваш с истината. А сега се върни у дома, където ти е мястото.

Можех да повтарям същото с месеци, без Поулгара дори да ми обърне внимание, но когато го каза Белдаран, моята вироглава дъщеря се съгласи, без дори да спори. И тъй, тримата се върнахме заедно в кулата и първо се заехме с домакинството.

Странно, ала от този миг нататък нещата потръгнаха що-годе спокойно. Белдаран някак успяваше да предотврати повечето караници, които неминуемо назряваха между мен и Поулгара, да не говорим, че дори убеди Поул да си сложи отново амулета, след като тя все пак успя да отвори закопчалката. Моята русокоса дъщеря имаше право. Поулгара беше много по-интелигентна от нея. Което в никакъв случай не означаваше, че Белдаран е глупава. Работата е там, че Поул е едно от най-интелигентните същества, които някога съм срещал. Да, характерът й наистина е отвратителен, но въпреки това тя си остава адски интелигентна.

 

Съжалявам, Поул, ала това си е самата истина. Няма защо да се срамуваш от истината.

 

Още щом стъпи в кулата, Поулгара се зае с кухнята. Белтира и Белкира я бяха научили да готви, а освен това й доставяше невероятно удоволствие. Още повече, готвенето наистина й се удаваше. Аз обикновено не обръщам особено внимание на онова, което ям, но когато при всяко сядане на масата те очаква истински пир, няма как да не започнеш да го забелязваш.

Само да не си помислите, че всичко вървеше по мед и масло. Въпреки усилията на Белдаран, двамата с Поул все пак успявахме да се сдърпаме за нещо от време на време.

Всичко това продължи около три години и през това време ние с Поулгара положихме основите на онзи модел на взаимотношения, който спазваме в една или друга степен през последните три хиляди години. Тя все още продължава да прави някои доста хапливи забележки относно определени мои привички, но аз пък опитвам да не й се връзвам. Вече отдавна не си крещим и невероятно рядко ни се случва да се проклетисваме. Не че не ни се иска да го правим по-често, но вече сме се научили да се държим прилично поне в присъствието на Белдаран.

Малко преди шестнайсетия рожден ден на момичетата, отново ми се яви Алдур. Същата вечер двамата с Поул се бяхме увлекли в доста сериозен спор. Всичко започна с моята забележка, че й е време да се научи да чете. Наистина не можете да си представите колко я обиди това.

— Глупачка ли се опитваш да ме наречеш? — процеди тя през зъби и оттук нататък събитията се развиха мълниеносно. И до ден днешен не мога да разбера с какво всъщност успях да я ядосам така.

Както и да е, след цялата препирня си легнах в отвратително настроение, но пък заспах дълбоко.

— Белгарат, сине мой. — Гласът, естествено, ми беше познат.

— Да, Учителю?

— Твоят род трябва да се обедини с този на Пазителя на Сферата!

— Необходимостта ли го изисква, Учителю?

— Да, любими ученико. Но знай, че това ще е най-отговорното поръчение, което някога съм ти възлагал. От съюза между твоя род и този на риванския крал ще се роди истинското Дете на Светлината. Затова избери коя от дъщерите си ще дадеш на Пазителя за съпруга. Тъй моята Воля ще се обедини с Волята на моя брат Белар и дори Торак няма да успее да ни попречи.

Бях изкушен да помисля, ей Богу, много бях изкушен. Но вече знаех коя от дъщерите ми е бъдещата съпруга на Рива. Та нали ми я бе описал в най-дребни детайли през онзи ден на Острова на Бурите. Момичето от неговите мечти определено нямаше тъмна коса.

Белдаран беше невероятно въодушевена, след като й казах за своето решение.

— Крал? — възкликна тя.

— Ами, на практика, да. Но не съм съвсем сигурен, че Рива се възприема като такъв. Той по принцип не си пада особено по церемониите и етикета.

— А как изглежда?

Свих рамене.

— Висок, с тъмна коса, сини очи…

Отидох до кухненската мивка и взех оттам съд с вода. Върху повърхността с няколко движения на показалеца си изрисувах точния портрет на Рива.

— Прекрасен е! — изписка Белдаран.

После присви леко очи.

— А държи ли много на брадата си?

— Той е алорн, Белдаран. Повечето алорни имат бради.

Реакцията на Поулгара беше малко странна.

— Защо избра Белдаран? — попита тя тихо.

— Всъщност, изборът не е мой — отвърнах й аз. — Рива я избра или по-скоро провидението я избра за него. Още щом стъпихме на Острова на Бурите, той започна да я сънува непрекъснато. Най-вероятно Белар е изпратил образа на Белдаран в сънищата му. Белар си пада по русокосите момичета.

— Това е абсурдно, татко. Смяташ да омъжиш сестра ми за непознат?

— Ще имат предостатъчно време, за да се опознаят.

— И на колко години е този алорн?

— Ами… не знам. Малко над трийсет и пет, предполагам.

— Ще омъжиш сестра ми за старец?

— Не бих казал, че мъж под четирийсетте би могъл да мине за старец.

— Има си хас, та нали и ти самият си кажи-речи на четирийсет… хиляди.

— Четири хиляди, за да сме по-точни.

— И за кога е заплануван целият цирк?

— Първо ще трябва да отидем на Острова на Бурите. Щом веднъж се доберем дотам, няма много да протакаме. Алорните не си падат по дългите годежи.

Поулгара излетя от кулата, бълвайки проклятия.

— Надявах се, че ще се зарадва поне малко за мен — каза Белдаран.

— Ще й мине, миличко. — Опитах думите ми да прозвучат убедително, но не мисля, че се получи. Науми ли си веднъж нещо, после е почти невъзможно човек да накара Поулгара да размисли.