Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада/Малореан (1.1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Belgarath the Sorcerer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2010)

Издание:

Дейвид и Лий Едингс. Белгарат — магьосникът

Редактор: Валери Манолов

ИК „Пан“, София, 1998

ISBN: 954–657–180–6

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

Всичко това се случи преди около три хиляди години, доста преди алгарите и мелсените да започнат експериментите с породите домашни животни. Конете приличаха повече на днешните понита, които — както сами се сещате — трудно биха се справили с тежестта на нашите сто и кусур килограмови, високи над два метра алорни. Затова пътувахме пеш. Те вървяха, а аз подтичвах отзад. След като в продължение на няколко дни отчаяно се опитвах да не изоставам, реших, че така просто не може да продължава. При поредната почивка казах на алорните:

— Така няма да стигнем далече, затова ще се наложи да направя нещо, но не искам да ви стресна.

— Какво си намислил, Белгарат? — попита Драс с нервна нотка в гласа. По онова време репутацията ми в Алория беше доста нараснала, а освен това за мен се говореха и цял куп небивалици.

— Щом ще ми се налага да тичам, за да не изоставам от вас, по-добре ще е да бягам на четири крака.

— Но ти нямаш четири крака — възрази Бичия врат.

— Тъкмо този недостатък смятам да коригирам. След като го направя, няма да мога да говоря с вас — поне не на език, който разбирате. Затова, ако имате някакви въпроси, задайте ми ги сега.

— Нашият приятел е най-могъщият магьосник на света — заяви авторитетно Черек на синовете си. — За него просто няма невъзможни неща.

Мисля, че наистина вярваше в това.

— Значи нямате никакви въпроси? — попитах и ги огледах един по един. — Добре тогава. Сега е ваш ред да се опитвате да не изоставате.

Оформих образа в съзнанието си и след това прелях тялото си в познатата вълча форма. Бях го правил толкова често, че се получи без каквото и да е усилие.

— В името на Белар! — възкликна Драс и отскочи назад.

Аз хукнах, пробягах стотина метра и седнах на задните си крака, за да ги изчакам. Дори алорните могат да разберат значението на подобно послание.

(Жрецът, написал ранните глави от Книгата на Алорните, очевидно е жонглирал доста свободно с фактите около нашето пътуване. Или е бил пиян, докато е писал, или просто е нямал ни най-малка представа как всъщност се случи всичко. От друга страна, истината може и да му се е сторила твърде прозаична, за да бъде описана от автор с неговия талант. Той например пише, че Драс, Алгар и Рива са ни чакали на „хиляди мили на север“, което просто не е вярно. Следват уточнения, че косата и брадата ми били побелели от безмилостния студ, което също си е чиста измишльотина. По онова време косата и брадата ми вече отдавна бяха побелели, като заслугата за това до голяма степен имаха децата на Бога-Мечка.)

Така или иначе, за мен това пътуване наистина не беше от приятните, най-вече по вина на моите спътници. Тичах до изнемога ден след ден. Вечер приемах обичайния си облик и обикновено ми оставаше достатъчно време, за да стъкна огън и да сложа нещо за вечеря в котлето, преди четиримата алорни да пристигнат, влачейки едва-едва крака.

— Имаме още доста път пред нас — напомнях им аз с доза злорадство, признавам. — Ако не побързаме, няма никога да стигнем до Малория.

Продължихме в североизточна посока, през покритите със сняг поля на днешна Алгария, докато накрая се добрахме до източния склон. Нямах никакво намерение да се катеря по този огромен скален къс. Затова смених леко посоката и поведох своите пухтящи спътници към мочурищата на днешна източна Драсния. После прекосихме планините и се озовахме в безкрайната пустош, обитавана от мориндимите.

Резултатите от безмилостното темпо, което налагах на алорните, бяха два. Първо, ние достигнахме до Мориндланд за по-малко от месец. И второ, когато се озовахме там, Черек и неговите синове бяха във върхова форма. Опитайте да бягате по цял ден в продължение на месец и ще разберете какво имам предвид. Ако не се споминете през първите няколко дни, в края на месеца ще бъдете по-тренирани от когато и да е в живота си. На границата на Мориндланд единствената мазнина, останала по телата на моите приятели, беше тази под ноктите им. Което в последствие се оказа твърде полезно.

След като се спуснахме по северните подстъпи на планините, които очертават южните граници на Мориндланд, аз си възвърнах обичайния облик и обявих почивка. Зимата беше в разгара си, а пред нас се простираше безкрайна арктическа равнина, покрита със сняг и забулена в мрак. Дългата северна нощ се бе спуснала над тази част от света, макар че за наш късмет все пак бяхме успели да стигнем до Мориндланд достатъчно рано, за да заварим разполовения лунен диск на небето. Луната ни осигуряваше достатъчно светлина, за да направи пътуването ни не приятно, но все пак възможно.

— Не знам дали трябва да ходим там — казах на своите увити в кожи приятели, сочейки към замръзналото поле. — Едва ли ще ни стигне времето да убеждаваме всеки срещнат мориндим, че не бива да ни се пречка из краката.

— Прав си — съгласи се Черек с кисела физиономия. — И аз не си падам особено по мориндимите. Те непрекъснато мърморят нещо за сънищата и виденията си. Големи досадници са.

— Докато се връщахме обратно, двамата с Алгар се движихме в подножието на предпланините — каза Рива. — Не знам защо, но мориндимите не обичат планините.

— Идеята е добра — подкрепих го аз. — Бих могъл да се оправя с някоя пасмина мориндими, но това ще си е чиста загуба на време. Знаете как се правят талисмани за проклятие, нали? А талисмани за сън?

Желязната Хватка кимна мрачно.

— Комбинацията от два такива талисмана би трябвало да ги държи настрани от нас, нали?

— Не разбирам — изломоти Драс учудено.

— Нищо чудно, щом прекарваш по-голямата част от времето си в кръчмите на Вал Алорн — подхвърли Алгар.

— Аз съм най-големият от вас — тросна му се Бичия врат. — Имам си отговорности пред хората.

— Спор да няма — каза му Рива с неприкрит сарказъм. — Добре, да видим дали ще мога да ти обясня за какво става въпрос. Мориндимите живеят в един по-различен свят и като казвам „по-различен“, нямам предвид само всичкия този сняг наоколо. За тях сънищата са по-важни от реалния живот, а проклятията са дори още по-важни. Белгарат току-що предложи да си направим талисмани за сън, защото докато ги носим, мориндимите ще си мислят, че сме тръгнали на път, водени от някакъв знаменателен сън. Ако прибавим към тези муски и талисмани за проклятие, това ще им покаже, че ако рекат да ни сторят зло, после ще си имат работа с някой демон.

— Глупости. Демони не съществуват — намръщи се Драс.

— Не бъди чак толкова сигурен, Драс — посъветвах го аз.

— А ти виждал ли си демон?

— Призовавал съм дори, Драс. Алдур ме беше изпратил, за да науча какви ги вършат мориндимите. Чиракувах известно време при един от техните магьосници и изучих всичките им номера. Рива казва истината. Ако носим талисмани за сън и за проклятие, мориндимите ще ни отбягват.

— А талисмани за проказа? — предложи Алгар. Той, както обикновено, си пестеше думите. Така и не разбрах на кого се е метнал такъв мълчаливец.

Обмислих предложението му.

— Не — казах след известно време. — Понякога мориндимите решават, че най-добрият начин да се отървеш от прокажените е като ги застреляш отдалеч с лък и после ги изгориш на клада.

— Наистина не става — промърмори Алгар повече на себе си, отколкото на нас.

— Така или иначе, едва ли ще срещнем много мориндими толкова на юг — казах. — Пък и талисманите най-вероятно ще ни свършат добра работа.

Предположението ми обаче се оказа грешно. Двамата с Рива измайсторихме талисманите и всички заедно се отправихме на изток, като се стараехме да се движим плътно в подножието на предпланините. Не бяхме пропътували и два дена — или по-скоро две нощи, тъй като на небето светеше все пак луната — когато мориндимите започнаха да извират отвсякъде. Отначало талисманите ги държаха на разстояние, но беше само въпрос на време да ни срещне някой магьосник, който да ги приеме като предизвикателство.

Не ми се събра много сън по време на пътуването ни край планинските скатове. Склоновете на север бяха пълни с пещери и аз скривах алорните в някоя от тях, за да отида на разузнаване. Здравата ми мръзнеха лапите. Господи, какъв студ брахме само!

Разбира се, не мина много време, преди някой да ни излезе насреща с противоталисмани. За всяко проклятие си има противопроклятие. Побитите на колове противоталисмани говореха по-красноречиво от нечие присъствие — магьосниците ни бяха взели мярката и то вкупом. Това беше доста странно, защото мориндимските магьосници обикновено са много завистливи и почти никога не работят заедно. А тъй като на практика те диктуват отношенията между клановете, подобно струпване на мориндими на едно и също място ми изглеждаше невъзможно.

Луната, разбира се, нямаше никакво намерение да се съобразява с нашите проблеми и от ден на ден ставаше все по-блестяща и пълнолика, докато накрая овалът й се превърна в идеален кръг. Черек и неговите синове недоумяваха защо луната продължава да изгрява дори след като слънцето е спряло да го прави. Опитах се да им обясня, но когато стигнах до разликите в орбитите на луната и слънцето, ги изгубих за каузата. Накрая просто им казах: „Двете светила си имат различни пътеки“ — и оставих нещата дотам. Така или иначе, пълнолунието ни изигра доста мръсна шега. Когато лунният диск се извиси на небето в пълния си блясък, в покритата със сняг пустош стана светло като ден. Ярката светлина беше последното нещо, от което се нуждаехме в момента. От друга страна, мориндимите чакаха точно това.

Скрих за пореден път Черек и неговите момчета в една пещера малко преди луната да залезе и отидох да поразузная наоколо. На не повече от миля на изток от пещерата открих мориндимите. Бяха хиляди.

Седнах на задните си крака и започнах да сипя проклятия. Между другото вълците се доста добри в проклетосването. Това необичайно струпване на толкова мориндими на едно място — май се бяха събрали всички кланове — препречваше пътя, без да ни остави надежда за каквото и да било промъкване.

Изредих всичките си проклятия и после се върнах в пещерата при задрямалите алорни, където приех човешката си форма.

— По-добре се събуждайте — казах на спътниците си.

— Какво има? — попита Черек и отметна завивката си.

— Всички мориндими са се събрали на куп и са препречили пътя ни на не повече от миля оттук.

— Не може да бъде — възпротиви се Рива. — Клановете никога не се събират на едно и също място.

— Очевидно правилата са се променили.

— Какво ще правим сега? — поинтересува се Драс.

— Не можем ли да се промъкнем край тях? — попита Черек.

— Нямаме никакви шансове — казах аз. — Пръснали са се в редица, дълга няколко мили.

— И какво ще правим сега? — обади се отново Драс. Той имаше навика да се повтаря, когато нещо го тревожеше.

— Работя по въпроса — казах и се замислих.

Едно поне беше сигурно. Някой беше пуснал мухата на мориндимите. Рива беше прав — клановете никога не се съюзяваха. Но някой бе намерил начин да промени това и този някой едва ли беше мориндим. Трескаво прехвърлях през главата си всевъзможни решения на проблема, но нито едно от тях не ми се струваше приемливо. Всеки клан си имаше свой магьосник, а всеки магьосник — свой „домашен“ демон. Изгрееше ли отново луната, ние четиримата най-вероятно щяхме да се окажем заринати от същества, които обикновено живеят в ада. Определено се нуждаех от помощ.

Не знам как ми хрумна това, но…

(Грешка. Сега се сетих откъде ми хрумна.)

Там ли си още? — попитах тихо.

Естествено.

Имам проблем.

Май наистина имаш.

Как да постъпя?

Не ми е разрешено да ти кажа.

А в Долината как ми каза?

Онова беше друга работа. Мисли, Белгарат. Познаваш мориндимите и знаеш колко трудно е да се контролира един демон. Магьосникът трябва да бъде невероятно концентриран, за да успее да удържи демона да не се обърне срещу него самия. Това не ти ли подсказва нещо?

Трябва някакси да наруша концентрацията им?

Това въпрос ли е? Защото ако е въпрос, няма да мога да ти отговоря. Не ми е позволено.

Добре тогава, не е въпрос. Какво мислиш за идеята ми? Твоите правила позволяват ли да ми казваш дали една идея е добра или лоша?

Само в най-общи линии. Мисля, че тази е добра.

Ще е малко странно, но е по-добре от нищо.

Предложих няколко възможни решения и тихият глас в главата ми ги отхвърли едно по едно. Постепенно идеите, които ми идваха, ставаха все по-екзотични. За мой ужас безтелесният глас намираше най-налудничавите ми подмятания за най-перспективни. Иначе безспорно е вярно, че в подобни ситуации човек трябва да развърже въображението си.

— Да не си полудял? — възкликна Рива, след като разказах на алорните какво съм намислил.

— Да се надяваме за доброто на всички ни, че не съм още — казах му аз. — Боя се обаче че друг изход просто няма. В противен случай ще трябва да обърнем гръб на мориндимите и просто да се приберем у дома, а не мисля, че ни е позволено.

— И кога ще го направиш? — попита ме Черек.

— Още щом луната изгрее. Искам аз да избера момента, а не да оставя инициативата на някой татуиран магьосник.

— Защо да чакаме? — поинтересува се Драс. — Защо не го направим още сега?

— Защото ще ми е нужна светлина, за да начертая символите в снега. Никак, ама никак не ми се иска да пропусна някой. Сега опитайте да поспите. Вероятно ще мине доста време, преди да ви се отдаде отново тази възможност.

Аз излязох навън, за да остана на пост.

Беше нервна вечер, т.е. ден. Дните и нощите се сливат в едно, когато настъпи арктическата нощ. Планът, който загадъчният глас на Необходимостта бе одобрил, ми изглеждаше толкова налудничав, че не можех просто да го изхвърля от главата си дори за известно време. А прехвърлянето на налудничави планове определено не е най-приятният начин за запълване на времето.

След като прецених, че луната ще изгрее съвсем скоро, влязох в пещерата и събудих другарите си.

— Не искам да стоите твърде близо до мен — посъветвах ги аз. — Няма защо да се оставяме да ни избият всичките.

— А аз си мислех, че знаеш какво правиш! — възпротиви се Драс. Той беше доста емоционална натура и въпреки огромния ръст, в гласа му се промъкна писклива нотка.

— На теория, да — казах му аз, — но никога преди не съм опитвал нещо подобно, затова не е изключено всичко да се обърка. Трябва да изчакам магьосниците първо да призоват своите демони и чак тогава да действам. Накратко, бъдете готови да си плюете на петите. Да вървим!

Излязохме от пещерата и аз се взрях на изток. Бледото сияние над хоризонта показваше, че луната скоро ще изгрее. Затова всички се насочихме към мястото, където бях зърнал мориндимите. Не след дълго се изкачихме на един хълм и в полето пред нас забелязахме нашите противници. Да гледаш събуждането на един мориндим през зимата е доста зловеща гледка. За броени секунди пустошта пред нас се превърна в някакво подобие на оживяло гробище. Зиме, когато замръкнат на открито, мориндимите спят заровени под снега. Снегът, естествено, е студен, но отвън въздухът е още по-студен. Та думата ми беше за това каква неприятна гледка е да зърнеш как няколко хиляди мориндими се надигат от снега, подобно на възкръсващи от гробовете мъртъвци.

Магьосниците най-вероятно не бяха спали повече от мен. И те имаха доста работа. Всеки от тях вече бе очертал нужните символи и се бе наместил в границите на защитния си кръг. Един по един магьосниците започнаха да мълвят и припяват своите заклинания. Ние естествено не ги чувахме. Никой мориндимски магьосник не изговаря заклинанията си ясно и на висок глас — те се считат за нещо като занаятчийска тайна и магьосниците ги пазят ревностно.

Прецених, че върхът на хълма е удачно място за позиция и спрях да начертая своите символи. Скоро затворих защитния си кръг и се настаних удобно в него.

Долу горе по това време някои от диваците в полето ни забелязаха, развикаха се и взеха да ни сочат. Магьосниците започнаха да ме проклинат и да ме засипват с предизвикателства. Това е нещо като обичай при тях. Отделят на празните заплахи повече време, отколкото на самото призоваване на демоните. Аз, разбира се, реших, че не си струва да им играя по свирката.

Демоните започнаха да се появяват един по един. Имаха различен размер, в зависимост от умението на магьосника, който ги бе призовал. Някои бяха не по-големи от импове, други — огромни като къщи. Всички бяха отвратителни, но друго не можеше и да се очаква. Имаше и още една прилика помежду им — те до един димяха в студа. Както се сещате, бяха ги призовали от място с далеч по-топъл климат.

Аз изчаквах. Едва когато всички демони бяха налице, започнах да събирам Волята си. Оказа се доста по-лесно, отколкото бях предполагал, тъй като ставаше въпрос само за илюзия. Все пак не бързах да изрека Думата. Исках да ги зашлевя с изненада в най-удачния момент.

Нямате представа колко трудно е да удържаш Волята си, когато е достигнала връхната си точка и напира да излети на свобода. Усетих как косата ми постепенно се изправя. Накрая ми се струваше, че ще експлодирам всеки момент.

После някой в тълпата долу наду рога си. Предполагам, че това е бил уговореният сигнал. Всички магьосници започнаха да кряскат заповеди и виещите демони се юрнаха към нас.

— Гледайте! — извиках им аз и посочих с драматичен жест на юг. Признавам, бях усилил многократно гласа си. Театралниченето беше част от моя замисъл.

После, маниерничейки като шарлатанин от селски панаир, изрекох думите, които освободиха моята Воля, при това с глас, който сигурно се е чул чак в Кел.

— Изгрей! — изревах… И слънцето изгря.

(О, я стига. Чудесно знаете, че това е невъзможно. Никой не може да заповядва на слънцето. Не бъдете толкова лековерни.

Признавам все пак, че илюзията ми се получи доста прилична.)

Мориндимите замръзнаха по местата си като поразени от мълния. Моята хитринка направо ги вкамени. Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че една голяма част от тях просто припаднаха?

Демоните потръпнаха. Повечето от тях се заизвиваха като лятна мараня, приемайки истинската си форма. И естествено първата им работа беше да се обърнат срещу доскорошните си господари. Това предизвика паника сред мориндимите в полето. Предполагам, че някои от тях не са спрели да тичат поне година след това.

Имаше обаче осем или най-много десет магьосника, които не загубиха контрол над демоните си. След кратко колебание техните адски чудовища продължиха да се носят към мен в галоп. Признавам си, че искрено се бях надявал номерът с фалшивото слънце да види сметката на всички. Въобще не изгарях от желание да предприема следващата стъпка от своя план.

Надявам се, че си преценил правилно нещата — промърморих на неканения си гост.

Довери ми се.

Мразя когато някой ми излезе с тая приказка.

Въобще не си направих труда да мърморя под носа си. И без друго едва ли някой щеше да събере достатъчно кураж, за да се опита да повтори моето изпълнение. Изрекох заклинанието със старанието на ученик, застанал пред най-строгия учител. Вече ми беше почти невъзможно да поддържам концентрацията си, затова моята илюзия премигна и после изчезна, оставяйки ме да се оправям само с помощта на лунната светлина.

Последва ново трептене на въздуха, този път доста по-близо, отколкото ми се искаше. Беше окъпано в кърваво червено. После аленото сияние се сгъсти и придоби материален вид. Повечето от мориндимските магьосници са невероятно изобретателни, когато се наложи да измислят форма, в която да „затворят“ своя демон. Аз лично предпочитам да не се задълбочавам в детайли като люспи, пипала и прочие. Обикновено избирам форма, близка до човешката и единствената волност, която си позволявам, е да прибавя чифт рога, но се концентрирам върху тях така, сякаш животът ми зависи от това.

Земята потрепери. Не си бях дал сметка колко голямо е всъщност това нещо. Между другото, нещото беше демон-лорд, а в ада размерът явно съответстваше на ранга.

Отначало демонът, естествено, опита да се обърне против мен и брадата ми се осея с тънки ледени висулки от замръзналата пот.

— Престани! — заповядах му накрая раздразнено. — Просто направи това, което ще ти кажа, и веднага те пускам обратно на топло.

Още не мога да го повярвам, но думите ми бяха точно тези!

Между другото, това може и да ми е спасило живота. Демонът-лорд димеше във въздуха. Разбирах чудесно раздразнението му. Опитайте се и вие да се поставите на негово място — от огнената паст на ада право сред убийствения студ на арктическата зима! Нищо чудно, че се беше разбеснял така. Само след броени минути започна да посинява, а тракането на зъбите му се чуваше сигурно на десетина мили околовръст.

— Върви и разгони тия демони, дето са хукнали нагоре по хълма! — заповядах му аз.

— Ти си Белгарат, нали така? — Това беше най-отвратителният глас, който съм чувал през живота си. Бях изненадан от факта, че репутацията ми е прекрачила дори границите на ада. Това би могло все пак да мине за едно нелошо постижение.

— Кажи на твоя Господар, че на моя Господар това хич не му харесва.

— Ще му предам. Сега иди и си свърши работата, преди рогата ти да са замръзнали окончателно.

Не знам как точно успях да го направя. Може би ми помогна студът или пък Владетелят на ада бе заповядал лично на демона-лорд да се пренесе в нашия свят, за да предаде неговото съобщение за Алдур. Може пък присъствието на Необходимостта да е впечатлило чудовището. А може просто да съм бил достатъчно силен и да съм овладял демона благодарение на собствената си мощ, макар това последното да ми се струва малко вероятно. Така или иначе, демонът-лорд се извиси в цял ръст (който определено беше впечатляващ) и изръмжа нещо абсолютно неразбираемо за мен. Останалите демони изчезнаха на мига, а магьосниците, които ги бяха призовали, изпопадаха в снега и взеха да се гърчат.

— Добра работа — похвалих аз демона-лорд. — Сега можеш да си вървиш у дома. Наспи се на топло.

Толкова пъти съм се опитвал да обясня на Гарион, че тези неща се правят със стил. Белмакор ме научи на това.

Черек и неговите синове бяха проследили всичко от разстояние и след като освободих демона, вместо да се приближат, заотстъпваха неуверено.

— О, я стига! — смъмрих ги аз. — Връщайте се обратно!

И четиримата явно не изгаряха от желание да го сторят, но накрая все пак се подчиниха. През цялото време ме зяпаха така, че очите им за малко да изхвръкнат от орбитите.

— Имам още малко работа тук — казах им аз. — Тръгвайте на изток. Аз ще ви настигна.

— Такова… какво си намислил? — попита ме Черек със страхопочитание в гласа.

— Рива беше прав — отвърнах му аз. — Това малко събиране никак не се връзва с нрава на мориндимите. Някой друг ги е подкокоросал. Ще разбера кой е и ще му кажа да престане. Изток е натам — посочих им накрая към новоизгрялата луна.

— Колко време ще ти отнеме това? — попита Рива.

— Нямам представа. Просто вървете на изток. — После приех облика на вълк и на свой ред хукнах на юг. От няколко дни долавях някакви странни вълни, които идваха именно от тази посока.

Щом се измъкнах от обсега на мислите на моите алорни и обърканите брътвежи на все още гърчещите се мориндимски магьосници, аз поспрях и внимателно „опипах“ околността със собствения си мисловен импулс.

Излъчването, което долових, ми беше много познато. Трябваше и сам да се досетя още преди — Белзедар.

Незабавно изтеглих мисълта си обратно. Какво правеше той? Очевидно ни бе проследил, но защо? Нима бе намислил да ни помогне? Ако такова бе намерението му, защо не бе побързал, за да ни настигне? Защо вместо това се промъкваше в гръб?

Откак Торак бе откраднал Сферата, въобще не можех да разбера Белзедар. С всеки изминал ден той ставаше все по-дистанциран и по-потаен. Можех просто да насоча мисълта си към него и да го поканя да се присъедини към нас, но по някаква причина не го направих. Исках първо да разбера какво е намислил. По принцип не съм подозрителен човек, но Белзедар се бе държал странно през последните две хиляди години и затова реших този път да не му се доверявам напълно.

Вече знаех къде приблизително се намира в момента. Затова тръгнах нагоре по северния склон на планината, като от време на време изпращах по някой мисловен импулс в предполагаемата посока.

(Запомнете това — когато се опитвате да откриете някой със сходно на вашето съзнание, не оставайте твърде дълго във връзка с него, защото ще долови присъствието ви. Опитайте се просто да го „опипате“ с мисълта си. Не му давайте време да разбере, че някой го търси. За да постигнете това умение е необходима доста практика, но ако се упражнявате непрекъснато, няма начин да не го усвоите.)

Вече съвсем бях стеснил кръга, когато забелязах огъня. Идиот! Опитва се да ме изненада, а пали огън! Вълчият ми език увисна от едната страна на муцуната. Не можех да сдържа смеха си. Престанах да тичам и се запромъквах към огъня, влачейки се по корем, сантиметър по сантиметър.

После го видях да стои край онзи негов смехотворен огън. Не беше сам. С него имаше и един мориндим. Мориндимът беше мършав стар мъж, омотан в кожи. Черепът, кацнал на върха на неговата тояга, говореше красноречиво, че старецът е магьосник.

Приближих се, доколкото можах. Да се промъкнеш до някого в снега далеч не е толкова лесна работа, колкото изглежда. Вярно че той приглушаваше шума от всяко мое движение, но пък въздухът беше толкова студен, че цялото ми тяло димеше. Добре, че вълчият кожух ме предпазваше донякъде от нечовешкия студ. И тъй, аз се заслушах, с корем, прилепен о снега.

— Той накара слънцето да изгрее! — тъкмо казваше магьосникът на моя побратим. — После призова демон-лорд! Моят клан не желае повече да има нещо общо с това!

— Длъжни сте да ми помогнете! — притисна го Белзедар. — Белгарат не бива да се добере до Малория! Ние трябва да го спрем!

Какви ги приказваше той? Примъкнах се още няколко сантиметра.

— Нищо повече не мога да направя — заяви непоколебимо магьосникът. — Кланът ми се пръсна като ято подплашени пилци. Не бих могъл да ги събера за толкова кратко време, дори да го исках. Белгарат е твърде могъщ. Нямам никакво намерение да се изправям още веднъж лице в лице с него.

— Помисли от какво се отказваш, Етчкуав — обърна го на молба Белзедар. — Нима ще останеш роб на Владетеля на ада до края на живота си?

— Мориндланд е студена и мрачна, Зедар — отвърна му магьосникът. — Не ме е страх от пламъците на ада.

— Но вие можехте да имате свой Бог! Моят Господар е готов да ви приеме като свои деца. От вас се искаше да направите само тази дребна услуга! — Гласът на Белзедар издаваше неговото отчаяние.

Мършавият мориндим се изправи. Изражението му беше непоколебимо.

— Аз казах последната си дума, Зедар. Повече не искам да имам нищо общо с Белгарат. Предай думите ми на своя господар. Кажи на Торак да си намери някой друг, който да премери сили с твоя побратим Белгарат.