Лий Чайлд
Утре ме няма (82)

82

Учените измерват времето до пикосекунди. Една трилионна част от нормалната секунда. Смятат, че в този малък интервал могат да се случат всякакви неща. Могат да се раждат вселени, да се ускоряват частици, да се делят атоми. През първите няколко пикосекунди ми се случиха няколко неща. Първо, пуснах телефона, все още отворен, все още на линия. Докато стигне до рамото ми, през главата ми закрещяха няколко от разговорите с Лайла. По същия телефон от Медисън Авеню само преди минути. Останаха ти само шестима. Тя бе понечила да каже нещо, но се бе овладяла. Щеше да каже: Не, имам седем. Както преди, когато беше казала: Това не е близо до мен. Сега обаче бе млъкнала. Беше си взела урок.

Този път не бе казала нищо излишно.

А и аз не бях слушал внимателно.

Когато телефонът стигна до кръста ми, вниманието ми беше изцяло насочено към двайсетия. Приличаше на предишните петима или шестима. Можеше да им е брат или братовчед — а може би и беше. Струваше ми се познат. Дребен, жилест, с черна коса, сбръчкана кожа, жестове, които говореха едновременно за предпазливост и агресия.

Беше с черен анцуг. И беше десняк. Държеше пистолет със заглушител, който в момента описваше дълга дъга нагоре, за да застане хоризонтално. Показалецът му се сви върху спусъка. Щеше да ме простреля в гърдите.

Държах оръжието си в лявата ръка. Пълнителят беше празен. Последният патрон беше зареден в цевта. Трябваше да свърши работа. Искаше ми се да сменя ръцете. Не исках да стрелям с по-слабата си половина и с по-слабото си око.

Но нямах избор. Смяната на ръцете щеше да отнеме половин секунда. Петстотин милиарда пикосекунди. Прекалено дълго. Ръката на противника ми почти беше застанала на позиция. Когато телефонът достигна някъде до коляното ми, дясната ми ръка вече посягаше към цевта, за да я насочи и да я стабилизира. След това левият ми показалец натисна спусъка с подчертано спокойствие. Вляво от мен Лайла се раздвижи. Пръстът ми натисна докрай, автоматът произведе изстрел и последният ми куршум се заби в лицето на номер двайсет.

Телефонът се удари в пода. Звукът беше като от катинара. Силно тупване на твърд предмет върху дърво.

Последната ми празна гилза изхвърча и издрънча някъде встрани.

Двайсетият се свлече тежко. Бе мъртъв още преди да падне, прострелян в основата на черепа.

Попадение. В главата. Не беше зле за лява ръка. Само че се бях целил в гърдите му.

Лайла продължаваше да се движи. Напред, надолу, приведена.

Изправи се с пистолета на мъртвия в ръка. Още един „Зиг-Зауер Р220“ със заглушител.

Швейцарско производство.

Пълнител с девет патрона, който влиза в ръкохватката.

Щом като Лайла искаше да вземе пистолета, значи беше последният останал и значи с него беше стреляно поне три пъти през тавана.

Максимум шест патрона.

Шест срещу нула.

Лайла насочи пистолета към мен.

Аз насочих автомата към нея.

— Аз съм по-бърза — увери ме тя.

— Мислиш ли? — попитах.

Вляво от мен Светлана каза:

— Нямаш повече патрони.

Погледнах я.

— Говориш английски?

— Прилично.

— Горе заредих.

— Глупости. Виждам оттук. Автоматът ти е на тройна стрелба, а се чу само един изстрел. Беше последният ти куршум.

 

 

Останахме така доста дълго време. Оръжието в ръката на Лайла не потрепваше, стабилно като камък. Тя беше на около пет метра от мен. От мъртвеца зад нея се изливаха всякакви течности по пода. Светлана беше в кухненския бокс. В стаята се носеха всевъзможни миризми. През отворения прозорец влизаше въздух от улицата и се издигаше нагоре през стълбата, към отворения капак на покрива.

— Остави оръжието — каза Светлана.

— Искаш флаш паметта — обадих се аз.

— Не е у теб.

— Но знам къде е.

— И ние знаем.

Замълчах.

— Не е у теб, но знаеш къде е — продължи Светлана. Значи си стигнал до нужното заключение чрез процес на дедукция. Мислиш ли, че само ти си способен на това? Не смяташ ли, че и други биха могли да стигнат до същото заключение? Знаем едни и същи факти. Можем да стигнем до едни и същи изводи.

Не казах нищо.

— Веднага щом ни каза, че знаеш къде е, започнахме да мислим. Ти ни стимулира. Говориш прекалено много, Ричър. Вече не си ни нужен.

— Остави оръжието — обади се Лайла. — Имай поне малко достойнство, недей да стискаш празен автомат като някакъв идиот.

Не помръднах.

Лайла наклони пистолета леко надолу и стреля в пода, между стъпалата ми. Куршумът проби дъските точно в средата на разстоянието между върховете на обувките ми. Труден изстрел. Умееше да стреля. Дъските на пода се разцепиха. Леко трепнах. Заглушителят на нейния пистолет беше по-шумен от моя. Като телефонен указател, запратен към пода, а не изпуснат. Нагоре се издигна миризма на обгоряло дърво — куршумът беше опърлил дъската. Гилзата излетя в дъга и издрънча на пода.

Още пет патрона.

— Остави оръжието — каза Лайла.

Измъкнах ремъка през главата си и отпуснах автомата надолу. Вече не можех да го използвам, освен като метална палка с тегло три килограма и половина. Не мислех обаче, че ще ме допуснат достатъчно близо до някоя от двете, за да мога да я пусна в действие. Дори и да ме допуснеха обаче, бих предпочел юмрука си. Сто килограмовият човешки чук е по-добър.

— Хвърли го тук — обади се Светлана. — Внимателно обаче. Ако удариш някоя от двете ни, умираш.

Замахнах леко и хвърлих автомата. Той се завъртя лениво във въздуха и се удари в далечната стена.

— Сега свали якето — каза Светлана.

Лайла насочи пистолета към главата ми. Подчиних се. Махнах якето и го запратих в другия край на стаята. Падна близо до автомата. Светлана излезе иззад кухненския плот и претърси джобовете. Намери деветте патрона и частично използваната ролка тиксо. Подреди патроните изправени на плота в една редица. Сложи ролката до тях. После каза:

— Ръкавицата.

Подчиних се. Свалих ръкавицата и я запратих към якето.

— Обувките и чорапите.

Подпрях се на стената, за да запазя равновесие, развързах връзките и събух обувките си. После и чорапите. Хвърлих всичко върху купчината.

— Свали си ризата — каза Лайла.

— Ще я сваля, ако и ти свалиш своята.

Тя наклони пистолета надолу и пусна още един куршум между стъпалата ми. Чаткане на заглушител, разцепена дъска, миризма на обгоряла дървесина, дрънчене на празна гилза.

Още четири.

— Следващия път ще стрелям в крака ти — каза Лайла.

— Ризата — повтори Светлана.

И така, за последните пет часа свалях ризата си по настояване на жена за втори път. Опрях гръб на стената и запратих ризата след останалите неща. Лайла и Светлана се загледаха в белезите ми. Изглежда, им харесаха. Особено раната от шрапнел. Видях връхчето на езика между устните на Лайла — розово, влажно и остро.

— Свали панталоните — продължи Светлана.

Погледнах Лайла.

— Мисля, че пистолетът ти е празен.

— Не е — каза тя. — Остават четири. Два крака и две ръце.

— Свали панталоните — повтори Светлана.

Разкопчах копчето. Свалих ципа. Дръпнах твърдия деним надолу. Измъкнах крака, облегнах се на стената и изритах панталона към купчината. Светлана го взе. Претърси джобовете. Струпа нещата ми върху плота, до деветте патрона и ролката тиксо. Банкноти и няколко монети. Старият ми паспорт с изтекъл срок. Банковата ми карта. Картата за метрото. Визитката на Тереза Лий. И четката ми за зъби.

— Не е много — отбеляза Светлана.

— Всичко, от което имам нужда — казах. — Нищо, от което нямам нужда.

— Ти си беден човек.

— Не, аз съм богат човек. Дефиницията за богатство е да имаш всичко, от което имаш нужда.

— Значи американската мечта. Да умреш богат.

— Възможности за всички.

— Там, откъдето идваме, имаме повече от вас.

— Не обичам кози.

Стаята беше влажна и студена. Бях останал само по новите бели боксерки. Пистолетът в ръката на Лайла не трепваше. По ръката й изпъкваха мускули, като тънки въжета. От трупа до банята продължаваха да изтичат течности. Зад прозореца беше пет сутринта и градът се разбуждаше.

Светлана направи нещата ми на топка и ги хвърли зад кухненския плот. После занесе там двата стола. Взе телефона ми, затвори го и го хвърли настрана. Разчистваше място. Опразваше стаята. Беше шест на три метра. Аз бях с гръб към една от дългите стени. Лайла премина пред мен. Държеше ме на прицел. Застана в далечния ъгъл до прозореца. Следеше ме под ъгъл.

Светлана отиде зад кухненския плот. Чух как отваря чекмедже. Чух как го затваря. Видях я да се връща.

С два ножа.

Големи, касапски инструменти. За изкормване, рязане или обезкостяване. Имаха черни дръжки. Стоманени остриета. Като бръсначи. Светлана подхвърли единия на Лайла. Тя го улови ловко за дръжката със свободната си ръка. Светлана застана в ъгъла срещу нея. Държаха ме от две посоки. Лайла беше на четирийсет и пет градуса вляво от мен. Светлана беше на четирийсет и пет градуса вдясно от мен.

Лайла се завъртя настрани, опря пистолета в ъгъла между двете стени, плъзна палец в основата на ръкохватката и освободи пълнителя. Той падна на пода. През процепа се виждаха три патрона. Значи в цевта имаше още един. Лайла обаче хвърли пистолета в другия ъгъл на стаята. Сега пълнителят беше при нея, а пистолетът — при Светлана.

— Пистолетът не стреля без пълнител — каза Лайла. — За да се предотврати неволен изстрел, ако в цевта е останал патрон. Швейцарците са предпазливи хора. Значи трябва да вземеш пистолета и пълнителя. Или обратно. Разбира се, преди това трябва да се справиш с нас.

Мълчах.

— И ако все пак успееш — добави тя, — съветвам те да използваш първия куршум за себе си.

После се усмихна и направи крачка напред. Светлана също пристъпи. Държаха ножовете ниско, с пръсти под дръжката, с палци отгоре. Като улични побойници. Като специалисти.

Дългите остриета проблясваха на светлината.

Стоях неподвижно.

— Ще се забавляваме повече, отколкото можеш да си представиш — усмихна се палаво Лайла.

Не направих нищо.

— Бавенето е хубаво — каза Лайла. — Така очакването нараства.

Стоях неподвижно.

— Ако обаче се отегчим, ще започнем — каза Лайла.

Не казах нищо. Стоях неподвижно.

Тогава посегнах зад гърба си и извадих моя „Бенчмейд 3300“ — бях го залепил с лепенка под кръста.