Лий Чайлд
Утре ме няма (62)

62

Извадих и трите телефона от джоба си и ги оставих на масата. Единият се плъзгаше по плота и жужеше. Енергична вибрация. В прозорчето пишеше „Скрит номер“. Отворих капачето и доближих телефона до ухото си.

— Да?

— Още ли си в Ню Йорк? — попита Лайла Хот.

— Да — отвърнах.

— Близо ли си до „Четири сезона“?

— Не много.

— Тогава иди там. Оставила съм нещо за теб на рецепцията.

— Кога? — попитах.

Линията прекъсна.

Погледнах Спрингфийлд и му казах:

— Чакай тук.

Измъкнах се навън към фоайето. Не видях някой да се оттегля към изхода. Всичко беше спокойно. Посрещачът с фрака се мотаеше безцелно. Отидох до рецепцията, казах името си и попитах дали за мен е оставено нещо. След минута в ръцете си държах пощенски плик. Името ми беше написано отпред с дебели черни букви. В горния ляв ъгъл, където се пише адресът на подателя, беше написано името на Лайла Хот. Попитах мъжа на рецепцията кога са го донесли. Отговори, че преди повече от час.

— Видя ли кой го донесе? — попитах.

— Беше чужденец.

— Познаваш ли го?

— Не, сър.

Пликът беше подплатен, около дванайсет на двайсет и пет сантиметра. Беше лек. Вътре имаше нещо твърдо. Кръгло, може би десетина сантиметра в диаметър. Занесох го на масата и отново седнах при Спрингфийлд.

— От Лайла Хот ли е? — попита той.

Кимнах.

— Може да е пълен със спори на антракс — каза той.

— Повече ми прилича на компютърен диск — възразих.

— С какво?

— Може би афганистанска фолк музика.

— Надявам се да не е — каза той. — Слушал съм я много пъти, и то отблизо.

— Искаш ли да изчакам, преди да го отворя? — попитах.

— Какво да изчакаш?

— Да се отдалечиш на безопасно разстояние.

— Ще поема риска.

Разкъсах плика и го тръснах. Отвътре изпадна само един диск и издрънча върху масата.

— Сиди — отбелязах.

— Всъщност е дивиди — уточни Спрингфийлд.

Дискът не беше фабричен. Беше марка „Memorex“.

Думите „Гледай това“ бяха изписани с черен маркер. Същият почерк, както и на плика. Същият маркер. Вероятно почеркът на Лайла Хот и маркерът на Лайла Хот.

— Нямам дивиди плеър — казах.

— Тогава не го гледай.

— Мисля, че трябва.

— Какво се случи в метрото?

— Не знам.

— Можеш да гледаш диска на компютър. Хората гледат филми на лаптопите си по време на полет.

— Нямам компютър.

— В хотелите има.

— Не искам да оставам тук.

— В града има и други хотели.

— Ти къде си отседнал?

— В „Шератън“. Където бяхме преди.

Спрингфийлд плати сметката с платинена кредитна карта и отидохме пеша от „Четири сезона“ до „Шератън“. За втори път правех това пътешествие. Отне ни същото време. Оживени тротоари, хора, които се разхождат бавно в горещината. Беше един часът по обяд и много горещо. През цялото време наблюдавах ченгетата, което също не улесни напредъка ни. В крайна сметка обаче стигнахме. Плазменият екран във фоайето показваше цял списък мероприятия. Залата беше ангажирана от някаква търговска асоциация. Имаше нещо общо с кабелната телевизия, а това ми напомни за канала „Нешънъл Джиографик“ и упоената горила.

Спрингфийлд отвори вратата на бизнес центъра с картата от стаята си. Не влезе вътре с мен. Каза ми, че ще ме почака във фоайето и се отдалечи. Три от четирите компютъра бяха заети. Две жени и един мъж, и тримата в черни костюми, и тримата с черни куфарчета, отворени върху масите и пълни с книжа. Седнах на свободното място и се опитах да измисля как се гледа дивиди на компютър. Открих процеп, който изглеждаше годен за целта. Мушнах диска в него и след временна съпротива моторчето зажужа и издърпа диска от ръката ми.

В продължение на пет секунди не се случи нищо особено. Само някакво леко потракване. После се появи голям екран. Беше празен, но в долния край бяха нарисувани бутони като на дивиди плейър. Възпроизвеждане, пауза, бързо напред, бързо назад, прескачане. Помръднах мишката и стрелката се превърна в заоблена ръчичка, когато премина над бутоните.

Телефонът в джоба ми завибрира.