Лий Чайлд
Утре ме няма (15)

15

— Отиди на работа — посъветвах го аз. — Обади се в полицията на Лос Анджелис или на ченгетата от кампуса на университета и поискай да ти направят услуга. Като колеги на колега. Помоли някой да отиде и да провери дали племенникът ти си е у дома.

— Ще ми се изсмеят. Говорим за студент, който не отговаря на мобилния си телефон в четири сутринта.

— Направи го — настоях.

— Ела с мен — каза Джейк.

Поклатих глава.

— Ще остана тук. Искам да поговоря с онези типове от частната фирма още веднъж.

— Вече няма да ги намериш.

— Те ще ме намерят. Не отговорих на въпроса им дали Сюзан ми е дала нещо. Струва ми се, че ще поискат пак да ме попитат.

 

 

Уговорихме се да се срещнем след пет часа в същото кафене. Проследих го с очи, докато се качи в колата си, и тръгнах в южна посока по Осмо Авеню. Вървях бавно, като че ли нямаше къде да отида, което не беше истина. Бях уморен от липсата на сън, но с изопнати нерви от кафетата, така че по отношение на бдителност и енергия бях добре. Частните ченгета би трябвало да са в същото състояние. Никой не беше спал миналата нощ. Което ме накара да се замисля за времето. Два часа през нощта не беше подходящо време за самоубийствен атентат, но беше също толкова странно време Сюзан Марк да тръгне на среща за предаване на информация. Задържах се за малко край една вестникарска сергия пред деликатесен магазин и заразгръщах таблоидите. Открих това, което наполовина очаквах, заровено дълбоко в „Дейли Нюз“. Оказа се, че магистралата за Ню Джърси в северна посока миналата нощ е била затворена в продължение на четири часа. Катастрофа с цистерна заради паднала мъгла. Разлята киселина. Много жертви.

Представих си Сюзан Марк, хваната в задръстването между два изхода на магистралата. Четири часа престой. Закъснение. Кошмар. Нарастващо напрежение. Няма път напред, няма път назад. Между чука и наковалнята. Времето тече. Крайният срок наближава. Крайният срок минава. Заплахите, наказанията, последствията оживяват и се превръщат в реалност. Влакът по линия №6 ми се струваше бърз. А на нея сигурно й се е сторил кошмарно бавен. Ти си я тласнал да прекрачи границата. Може и така да е, но не е бил необходим кой знае колко силен тласък.

Сгънах вестника и го върнах на мястото му. Продължих да крача напред. Реших, че мъжът със скъсаното сако ще си отиде у дома, за да се преоблече, но останалите трябваше да са някъде наблизо. Вероятно ме бяха видели да влизам в кафенето и да излизам оттам. Не ги виждах по улицата, но всъщност не търсех тях. Няма смисъл да търсиш нещо, когато знаеш, че е наблизо.

Някога Осмо Авеню беше опасна градска артерия. Изпочупени улични лампи, пустеещи парцели, разбити магазини, наркотици, проститутки, улични крадци. Виждал съм там какво ли не. Никога обаче не са ме нападали. Което не е голяма изненада. За да стана потенциална жертва на уличен грабеж, населението на земята трябва да се състои само от двама души — аз и нападателят. И тогава аз ще спечеля. Сега Осмо Авеню е безопасно място. Магазините бяха пълни, навсякъде имаше хора. Беше ми все едно къде ще ме причакат онези тримата. Не направих опит да ги отведа на терен по мой избор. Просто крачех. Оставих ги те да решат. Денят от топъл започваше да става горещ и навсякъде около мен се надигаха тротоарни миризми, за да напомнят, че е лято — боклукът вони през лятото, а не през зимата.

 

 

Приближиха ме на пресечка южно от Медисън Скуеър Гардън и голямата стара поща. Строителен обект в ъгловия парцел отвеждаше пешеходците в тесен ограден проход край бордюра. Бях навлязъл на метър в прохода, когато пред мен изскочи един тип, зад мен изникна втори, а третият застана отстрани. Елегантно изпълнение. Шефът им каза:

— Готови сме да забравим онова със сакото.

— Това е добре, защото аз вече забравих.

— Искаме обаче да знаем дали у теб има нещо, което е наше.

— Ваше?

— На нашия бос.

— Момчета, кои сте вие?

— Дадох ти нашата визитка.

— Да, останах силно впечатлен от нея. За телефонен номер със седем цифри има повече от три милиона възможни комбинации. Вие обаче не сте избрали случайна комбинация. Избрали сте онази, за която сте знаели, че не е активна. Мина ми през ум, че не е лесно да го направите, и затова се впечатлих. После обаче се сетих, че е невъзможно да го направите предвид броя на жителите в Манхатън. Ако някой умре или се премести, номерът му отива при друг абонат доста бързо. Тогава ми мина през ум, че имате списък с неизползвани номера. Телефонните компании пазят по няколко такива, ако се случи в някой филм да се спомене телефонен номер. Не могат да използват истински номера, защото е възможно абонатите да бъдат тормозени по телефона. Тогава реших, че познавате хора от киното или телевизията. Сигурно е така, защото през повечето време ви наемат като улична охрана, когато в града гостува някое шоу. Следователно най-тежката задача, с която сте се занимавали, е да държите настрана ловците на автографи. Предполагам, че за хора като вас това е голямо разочарование. В началото, когато сте прохождали в бизнеса, сте си представяли друго. По-лошото е, че губите тренинг, способностите ви отслабват. Така че сега ме безпокоите още по-малко, отколкото преди. Значи, с две думи, визитката беше грешка, лошо средство за изграждане на имидж.

— Искаш ли да изпиеш с нас едно кафе? — попита шефът.

 

 

Никога не отказвам кафе, но ми беше писнало да седя, така че се съгласих, но само ако е с пластмасови чаши, навън. Можехме да пием и да разговаряме, докато ходим. Отбихме се в следващото кафене „Старбъкс“, което, както в повечето градове, винаги е на половин пресечка разстояние. Не обърнах внимание на специалитетите и си поръчах обикновено двойно еспресо, без захар и без сметана. Както винаги правя в „Старбъкс“. Хубаво кафе според мен. Не че ме интересува кой знае колко. За мен е важен кофеинът, не вкусът.

Излязохме и продължихме по Осмо Авеню. Да се движим в група от четирима и да разговаряме в движение обаче беше доста трудно, а и шумът на трафика беше силен, така че влязохме на десетина метра навътре в една пряка, където спряхме. Аз се облегнах на ниска ограда, на сянка, а тримата застанаха пред мен, на слънце, леко наведени напред, като че ли се готвеха да изтъкнат някакви аргументи. От разкъсан чувал с боклук до краката ни стърчаха страниците на неделен вестник. Мъжът, на когото бяха поверили преговорите, каза:

— Подценяваш ни сериозно. Не че искам да проверим кой може да пикае по-далеч.

— Добре — кимнах.

— Ти си бивш военен, нали?

— От пехотата — отговорих.

— Още ти личи.

— И на вас. Специалните части?

— Не. Не успяхме да стигнем дотам.

Усмихнах се. Честен човек.

Шефът продължи:

— Наеха ни, за да се погрижим за тукашните компоненти на една временна операция. Мъртвата жена е носела нещо, което има стойност. Ние трябва да го открием.

— Какво нещо? Каква стойност?

— Информация.

— Не мога да ви помогна — казах.

— Шефът ни очакваше цифрови данни, на компютърен носител, например флаш памет. Казахме му, че не може да е това, защото е невъзможно да се изнесе от Пентагона. Според нас трябва да е било нещо запаметено — прочетено или чуто.

Замълчах. Замислих се за Сюзан Марк в метрото. Може би не беше „репетирала“ молби, оправдания, заплахи или аргументи. Може би беше повтаряла данните, които е трябвало да предаде, отново и отново, за да не забрави нещо или за да не сгреши заради обзелите я страх и паника. Заучаване чрез повтаряне. И сигурно си е повтаряла: Подчинявам се, подчинявам се, подчинявам се. Успокоявала е сама себе си. Надявала се е всичко да свърши добре.

— Кой е босът ви? — попитах.

— Не можем да кажем.

— С какво я е изнудвал?

— Не знаем. Не искаме да знаем.

Отпих малко кафе. Замълчах.

— Жената е говорила с теб във влака — продължи мъжът.

— Да — отвърнах. — Така е.

— В такъв случай приемаме, че знаеш каквото е знаела и тя.

— Не е изключено — казах.

— Босът е убеден, че е така. Което обаче за теб означава проблем. Ако беше флаш памет, нямаше да е трудно. Ще те ударим по главата, ще претършуваме джобовете ти. Ако това нещо обаче е в главата ти, ще трябва да го измъкнем по друг начин.

Мълчах.

— Значи наистина трябва да ни кажеш каквото знаеш — добави онзи нещастник.

— За да не се изложиш пред боса си ли?

Мъжът поклати глава.

— За да останеш невидим.

Отпих още една глътка кафе, а той продължи:

— Говоря с теб като мъж с мъж. Като войник с войник. Тук не става дума за нас. Ако се върнем с празни ръце, е, ще ни уволнят, и толкова. В понеделник сутрин пак ще имаме работа при някой друг. Ако обаче изчезнем от играта, ще стане сложно за теб. Босът е довел цял екип. В момента държи хората си на каишка, защото мястото им не е тук. Ако обаче ние си отидем, ще ги пусне. Няма алтернатива. И наистина разговорът с тях никак няма да ти хареса.

— Не искам никой да разговаря с мен. Нито те, нито вие. Не ми е приятно да разговарям.

— Това не е шега.

— Тук си прав. Една жена умря.

— Самоубийството не е престъпление.

— Онова обаче, което я е подтикнало към него, може и да е. Жената е работела в Пентагона. Което вече свързва нещата с националната сигурност. За да излезете чисти от тази ситуация, трябва да изпреварите събитията. Обадете се в полицията.

Мъжът поклати глава.

— По-добре да лежа в затвора, отколкото да влизам в конфликт с онези типове. Чуваш ли ме какво ти говоря?

— Чувам — казах. — Разглезил си се с ловците на автографи.

— Ние тук сме кадифените ръкавици. Възползвай се.

— Не сте никакви ръкавици.

— Къде си служил?

— Военна полиция — отговорих.

— Тогава си труп. Никога не си виждал нещо подобно.

— Кой е той?

Шефът само поклати глава.

— Колко са?

Шефът пак поклати глава.

— Дай ми някаква идея.

— Не ме слушаш. Ако не искам да говоря с полицията, защо ще искам да говоря с теб?

Свих рамене, глътнах остатъка от кафето и се отделих от оградата. Направих три крачки и хвърлих чашата в кош за боклук. Казах:

— Обади се на боса си и му кажи, че е бил прав, а вие сте сгрешили. Кажи му, че цялата информация от жената е на флаш памет и тази флаш памет в този момент е в джоба ми. После му кажи, че повече няма да работиш за него, иди си вкъщи и стой далеч от мен.

Прекосих улицата между две движещи се коли и се насочих към Осмо Авеню. Мъжът извика силно. Извика името ми. Обърнах се и видях, че държи мобилния си телефон на една ръка разстояние пред себе си. Насочен към мен, той гледаше дисплея. После свали апарата. Тримата мъже се обърнаха, един бял пикап мина между нас и те изчезнаха, преди да си дам сметка, че са ме снимали.