Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gone Tomorrow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Утре ме няма

Издателство „Обсидиан“, София, 2009

Редактор: Матуша Бенатова

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN–978–954–769–206–0

История

  1. — Добавяне

36

При разпадането на Съветския съюз Лайла Хот била едва седемгодишна и затова разказваше някак дистанцирано, от позицията на млад човек. Това беше същата дистанция от отминала действителност, която изпитвах и аз по отношение на расистките години в Америка. Лайла ми разказа, че Червената армия използвала масово политическите комисари. Всяка пехотна рота имала по един. Каза ми, че командването и налагането на дисциплина се поделяли трудно между политкомисаря и полевия офицер. Често възниквало яростно съперничество, и то не непременно между двамата като индивиди, а между тактическия здрав разум и идеологическите предразсъдъци. След като се увери, че съм разбрал общата ситуация, тя премина към подробностите.

Светлана Хот била политкомисар, зачислен към пехотна рота. Частта й заминала за Афганистан скоро след началото на съветската инвазия през 1979 г. Първите бойни операции били удовлетворителни за пехотата. После се превърнали в катастрофа. Непредвидените загуби били тежки и постоянни. В началото отричали. После Москва реагирала — със закъснение. Реорганизирали бойния ред. Слели частите. Тактическият здрав разум изисквал окопаване. Идеологията изисквала атаките да се подновят. Бойният дух изисквал единство на основа на етнически и географски произход. Ротите били реорганизирани, като към тях включили снайперистки екипи. Били изпратени стрелци експерти и техните наблюдатели.

Снайперист при Светлана бил нейният съпруг. Негов наблюдател бил по-малкият й брат.

Ситуацията се подобрила значително както във военно, така и в лично отношение. Войниците се окопали и успели да постигнат относителна сигурност и безопасност. Исканията за нападения били осъществявани чрез нощни снайперистки акции. Резултатите били отлични. Съветските снайперисти отдавна били най-добрите в света. Афганистанските муджахидини не били в състояние да се справят с тях. Към края на 1981 г. Москва укрепила още повече позициите си, като изпратила нови оръжия. Била въведена нов тип карабина, създадена неотдавна и все още свръхсекретна. Наричали я безшумен снайпер „ВАЛ“.

Кимнах и казах:

— Виждал съм я веднъж.

Лайла Хот се усмихна леко, почти срамежливо. И може би със сянка на национална гордост — заради държава, която вече не съществуваше. Може би беше само сянка от гордостта, която майка й бе изпитвала по онова време. Защото новата карабина била страхотно оръжие. Била много точна, полуавтоматична. Изстрелвала тежък деветмилиметров куршум със скорост, по-ниска от скоростта на звука, който можел да пробие всички видове съвременни бронежилетки и повечето военни машини с тънка броня от разстояние около четиристотин метра. Била окомплектована с мощни дневни оптични мерници и електронни нощни мерници. Била истински кошмар за враговете. Можела да убие без никакво предупреждение, безшумно, внезапно, случайно, докато спите в леглото в палатката, в клозета, докато се храните, обличате, докато вървите и през деня, и през нощта.

— Беше добро оръжие — отбелязах.

Лайла Хот отново се усмихна. После обаче усмивката й изчезна. Положението се влошило. Стабилността траяла само година. Неизбежна награда за добрите резултати на съветската пехота била да й възложат още по-опасни задачи. Както навсякъде по света, както винаги в историята. Не ви изпращат у дома с потупване по рамото. Вместо това ви връчват географска карта. Ротата на Светлана била една от многото, на които заповядали да се придвижи на североизток до долината Коренгал, дълга около десет километра. Долината била единственият проходим изход от Пакистан. Планината Хиндукуш се издига вляво, гола и непристъпна, вдясно е веригата Абас Гар. Десеткилометровата долина помежду им била основният снабдителен път за муджахидините през северозападната граница и този път трябвало да бъде прекъснат.

— Преди повече от сто години британците написали книга за операциите в Афганистан — продължи Лайла. — Заради империята им. В книгата се казва, че ако искате да предприемете офанзива, първото нещо, което трябва да планирате, е неизбежното отстъпление. Там пише още, че трябва да запазите последния куршум за себе си, защото никой не би искал да попадне в ръцете им жив, особено в ръцете на жените. Ротните командири били чели тази книга. На политическите комисари било казано да не я четат. Било им обяснено, че британците са се провалили единствено заради идеологическата им нестабилност. Съветската идеология била чиста и заради това успехът бил гарантиран. С тази заблуда започва нашият Виетнам.

Пробивът по долината Коренгал, подкрепен от авиация и артилерия, бил успешен първите пет километра.

Следващите два километра били превземани метър по метър в сражения с враг, който изглеждал жесток на войниците и странно сдържан на офицерите.

Офицерите се оказали прави.

Било капан.

Муджахидините изчакали снабдителните линии на съветската армия да се разпрострат на шест километра и ги ударили. Доставките с хеликоптери били невъзможни заради непрекъснатия обстрел с доставени от американците ракети земя-въздух, изстрелвани от рамо. Координирани нападения отрязали всякакви връзки на атакуващите. Към края на 1982 г. няколко хиляди съветски войници били изоставени в дълга поредица импровизирани лагери. Зимата била ужасна. В долината между планинските вериги духал непрекъснато леден вятър. И навсякъде имало храсти бодлива зеленика. Красиви и живописни в подходящи условия, но не и за войници, принудени да действат сред тях. Издавали дразнещ шум на вятъра, ограничавали подвижността, разкъсвали униформи и човешка кожа.

После афганистанците започнали изтощителни атаки.

Вземали пленници — по един и по двама.

Съдбата им била кошмарна.

Лайла цитира по памет една мрачна творба на Ръдиард Киплинг за провалени офанзиви и стенещи, изоставени на бойното поле жертви, и за жестоки афганистански с ножове: Когато си ранен и изоставен в равнините на Афганистан и дойдат жените, за да изрежат каквото е останало, просто прегърни карабината и си пръсни мозъка, и иди при своя бог като войник.

После Лайла ми каза, че онова, което било вярно още по времето на разцвета на Британската империя, било вярно и в края на двайсети век, дори по-лошо. Изчезвали пехотинци и после, след няколко часа в мрака, зимният вятър донасял писъците им от невидими вражески лагери наблизо. В началото писъците били отчаяни и постепенно и неизменно заприличвали на безумен вой на оплаквачки. Понякога продължавали по десет-дванайсет часа. Повечето трупове не били откривани. Понякога им ги връщали без длани или стъпала, или без цели крайници, без глави или уши, или очи, или носове, или пениси.

Или без кожа.

— Някои били одирани живи — продължи Лайла. — Отрязвали клепачите им и заклещвали главите им надолу, така че да гледат как отделят кожата им — първо от лицето, после от тялото. Студът донякъде намалявал болката и пречел на жертвите да издъхнат от ужас твърде бързо. Понякога процесът траел наистина дълго. Друг път ги изпичали живи. Парчета печено месо често се появявали около нашите лагери. Първо войниците смятали, че местни хора им подхвърляли храна от съчувствие, после разбрали.

Светлана Хот гледаше втренчено пред себе си, без да вижда каквото и да било, още по-мрачна отпреди. Може би тонът на гласа на дъщеря й будеше спомени. Несъмнено беше много убедителна. Лайла не беше преживяла събитията, за които разказваше, но всичко звучеше, сякаш го бе видяла с очите си. Като че ли е било вчера. Вече бе преодоляла дистанцията на времето. Мина ми през ум, че от нея би станал добър писател. Притежаваше дарбата на разказвач.

— Най-много от всичко обичали да пленяват снайперистите ни — продължи тя. — Мразели ги. Снайперистите винаги са мразени може би заради начина, по който убиват. Майка ми очевидно се тревожела много за баща ми. И за по-малкия си брат. Те излизали през повечето нощи по ниските хълмове с електронния мерник. Не много далеч. На около стотина метра, колкото да открият подходящ ъгъл. Или малко повече. Достатъчно далеч, за да са ефективни, и достатъчно близо, за да са в безопасност. Само че никъде не било истински безопасно. Били уязвими навсякъде. А нямало как да не излизат. Заповедта била да стрелят по врага. Намерението им било да убиват пленниците. Смятали, че това е милост за тях. Ужасно време. Тогава майка ми вече била бременна. С мен. Била съм зачената в каменен окоп, изсечен в скалите на долината Коренгал, под шинел от края на Втората световна война и върху други два, може би още по-стари. Майка ми казва, че по тях имало дупки от куршуми, вероятно от Сталинград.

Не казах нищо. Светлана гледаше пред себе си. Лайла сложи длани на масата, сплете пръсти и продължи разказа си:

— В продължение на около месец баща ми и вуйчо ми се връщали всяка сутрин невредими. Били добър екип. Може би най-добрият.

Светлана продължаваше да гледа напред. Лайла свали дланите си от масата и замълча за момент. После се изправи и изпъна рамене. Промяна в темпото. Смяна на темата.

— По онова време в Афганистан имало американци — каза тя.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Какви американци?

— Военни. Не били много и не били там постоянно.

— Така ли мислиш?

Тя отново кимна.

— Американската армия определено е присъствала там. Съветският съюз им бил враг, муджахидините били техни съюзници. Студена война чрез посредници. Президентът Рейгън бил много доволен, че Червената армия се изтощавала. Това било част от антикомунистическата му стратегия. И се радвал на възможността да плени някои от оръжията ни за целите на разузнаването. Изпращали екипи. От специалните части. Идвали и си отивали. И една вечер през март 1983-та един от тези екипи открил баща ми и вуйчо ми и взели карабината им.

Мълчах.

Лайла продължи:

— Загубата на оръжието, разбира се, била поражение. По-лошото обаче било, че американците предали баща ми и вуйчо ми на местните жени. Не е било нужно да постъпват така. Очевидно е, че баща ми и вуйчо ми е трябвало да мълчат, защото американското присъствие по онова време било тайна. Можели са обаче да ги убият там наместо, бързо, лесно и тихо. Предпочели да не го правят. Майка ми чувала писъците им целия следващ ден и цялата нощ. На съпруга й и на брат й. В продължение на шестнайсет, осемнайсет часа. Тя твърди, че дори в онези ужасни писъци различавала гласовете им.