Лий Чайлд
Утре ме няма (43)

43

Не знам точно кога се събудих. Часовникът в главата ми още не работеше както трябва, но в края на краищата изплувах на повърхността. Лежах на някаква кушетка. Китките и глезените ми бяха закопчани за рамката с пластмасови белезници. Все още бях напълно облечен. Освен обувките. Нямаше ги. В замъгленото ми съзнание прозвуча гласът на починалия ми брат. Чух нещо, което обичаше да казва като хлапе: Преди да критикуваш някого, трябва да извървиш един километър с неговите обувки. Тогава, когато започнеш да го критикуваш, той ще е на километър зад теб и ще трябва да те гони по чорапи. Размърдах пръстите на краката си. После бедрата. Усещах, че джобовете ми са празни. Бяха взели нещата ми. Може би ги бяха описали и прибрали в плик.

Наклоних глава към рамото си и потрих буза в ризата. Набола брада, малко по-голяма, отколкото си спомнях. Може би на осем часа. Горилата от филма на „Нешънъл Джиографик“ беше спала осем. Точка в полза на Ричър, ако, разбира се, за мен не бяха използвали по-слаба доза. Поне се надявах да е така. Онзи огромен примат се беше строполил като отсечено дърво.

Надигнах глава и се озърнах наоколо. Намирах се в клетка, а клетката беше в стая. Без прозорци. Ярка електрическа светлина. Нова конструкция в стара сграда. Редица от три еднакви клетки, направени от скрепени с точкови заварки стоманени пръти, поставени една до друга в голямо старо помещение с тухлени стени. Клетките бяха квадратни, със страна два и петдесет метра. Таваните бяха от стоманени пръти, както и стените. Подовете бяха от грапава ламарина, която по ръбовете беше огъната нагоре, така че се образуваше ръб с височина към два сантиметра. За да задържа разлети течности, мина ми през ум. В една килия могат да се разлеят всякакви течности. Беше заварена за хоризонталните пръти в основата. Нямаше никакви болтове, които да фиксират клетките за пода. Просто бяха поставени в голямото старо помещение.

Самото голямо старо помещение имаше висок сводест таван. Тухлите бяха прясно боядисани в бяло, което вече изглеждаше помътняло. Има хора, които по размерите на тухлите и вида на зидарията могат да кажат къде се намира дадена сграда и кога е построена. Не съм от тях. Въпреки всичко обаче ми приличаше да е от Източното крайбрежие. Деветнайсети век, ръчна работа. Имигрантски труд — бърз и тежък. Вероятно все още се намирах в Ню Йорк. И вероятно бях под земята. Усещането беше като за сутерен. Не беше влажно или студено, а температурата и влажността изглеждаха постоянни, както е под земята.

Бях в средната клетка, между другите две. Разполагах с кушетката, за която бях завързан, и с тоалетна. Това беше всичко. Нямаше нищо повече. Тоалетната беше оградена с П-образен параван, висок около метър. Върху казанчето на тоалетната имаше вдлъбнатина, която се използваше за умивалник. Видях кран. Само един. Само студена вода. Другите две клетки бяха същите. Кушетки, тоалетни, нищо повече. Върху пода на помещението извън трите клетки се виждаха ивици нов бетон, налят допълнително върху три успоредни улея, които излизаха изпод подовете на клетките. Реших, че са каналите за тоалетните и тръбите със студена вода за чешмите.

В другите две клетки нямаше хора. Бях съвсем сам.

В единия ъгъл на помещението, където стените се срещаха с тавана, имаше камера за наблюдение. Обло стъклено око. Вероятно широкоъгълен обектив, за да се вижда цялото помещение. И трите клетки. Реших, че трябва да има и микрофони. И то повече от един. Вероятно някои от тях бяха много близо. Електронното подслушване е трудна работа. Чистотата на звука е много важна. Кънтенето в стените на помещението може да съсипе всичко.

Левият крак леко ме болеше. Прободна рана и синина там, където беше ударила стреличката. Кръвта по панталона ми беше изсъхнала. Не беше много. Опитах здравината на белезниците на китките и глезените си. Не можеха да се скъсат. Дърпах се и се борих с тях около половин минута. Не че се опитвах да се измъкна. Проверявах дали от усилието ще загубя съзнание отново, а и исках да привлека вниманието на онези, които ме наблюдаваха чрез камерата или слушаха по микрофоните.

Не загубих съзнание. Главата ме наболяваше леко, докато мисълта ми се избистряше, а от усилието пулсирането в крака ми не намаля. Като изключим тези незначителни симптоми обаче, се чувствах доста добре. Вниманието, което привлякох, се прояви след минута под формата на някакъв тип, когото дотогава не бях виждал, със спринцовка в ръка. Сигурно бе някакъв лаборант. В другата си ръка той държеше мокро топче памук. Спря пред клетката ми и ме погледна през решетките.

— Това смъртоносна доза ли е? — попитах.

— Не — отвърна той.

— Имаш ли разрешение да прилагаш смъртоносни дози?

— Не.

— Тогава по-добре се разкарай, защото колкото и пъти да ме приспиваш, в края на краищата ще се будя. И някой от тези пъти ще успея да те спипам. Или ще те накарам да изядеш това нещо, или ще ти го натикам в задника и ще те инжектирам отвътре.

— Това е аналгетик — каза онзи. — Болкоуспокояващо. За крака ти.

— Кракът ми е добре.

— Сигурен ли си?

— Просто се разкарай.

Той се подчини. Мина през масивна дървена врата, боядисана в бяло като стените. Изглеждаше стара. Формата й беше някак готическа. Бях виждал такива в стари обществени сгради. Общински училища, полицейски участъци.

Отпуснах глава на кушетката. Нямаше възглавница. Загледах се в тавана през решетката и се подготвих да чакам. След по-малко от две минути обаче двама от мъжете, които познавах, влязоха през дървената врата. Двама от федералните агенти, но без шефа. Единият носеше пушка „Франки 12“. Изглеждаше заредена и готова за стрелба. Другият държеше нещо като инструмент, а на ръката му висяха няколко вериги. Агентът с пушката се приближи до клетката, промуши цевта през решетките и я заби в гръкляна ми. Другият с веригите отключи клетката. Не с ключ, а като завъртя диска наляво и надясно. Ключалка с комбинация. Отвори вратата, влезе и застана до кушетката ми. Инструментът в ръката му се оказаха клещи резачки. Видя, че ги гледам, и се ухили. Наведе се напред над китката ми. Цевта на пушката се притисна по-силно в гърлото ми. Мъдра предпазливост. Дори и със завързани китки бих могъл да се надигна достатъчно, за да го фрасна с глава както подобава. Може би нямаше да е най-доброто, на което съм способен, но при сериозно засилване от моя страна можех да приспя онзи тип за по-дълго, отколкото аз бях упоен. Или повече време от маймуната. Главата ме болеше и бездруго. Още един сблъсък нямаше да влоши положението кой знае колко.

Цевта на пушката обаче беше забита в гърлото ми и ме държеше в позиция на наблюдател. Агентът с веригите ги разплете и ги нагласи пробно. Едната трябваше да държи китките ми оковани за кръста, другата трябваше да окове глезените ми, а третата да свърже първите две. Стандартни затворнически вериги. Щях да мога да пристъпвам крачка по крачка и да вдигам китките си до нивото на кръста, но само толкова. Агентът постави, заключи и подръпна веригите за проба, после с резачките сряза пластмасовите белезници. Излезе от клетката, а другият свали пушката от гърлото ми.

Реших, че очакват да се надигна и да стана от кушетката, затова останах наместо. Трябва да дозирате победите на опонентите си. Трябва да им ги отпускате капка по капка, бавно и коварно. Трябва да накарате опонентите си да изпитват върховна благодарност за всяка малка капка подчинение от ваша страна. Така имате шанс да се разминете с десет малки поражения за деня вместо с десет големи.

Двамата федерални агенти обаче явно бяха обучавани като мен. Стана съвършено ясно. Изобщо не се притесниха. Просто се отдалечиха, а мъжът с веригите се обърна от вратата и посочи с палец.

— Тук има кафе и кифлички. Когато поискаш.

С което ми върна топката с един удар точно както беше предвидено. Нямаше да е стилно да изчакам час, после да докуцукам през вратата и да се натъпча като невидял. Това щеше да означава да допусна гладът и жаждата да ме победят публично. Нямаше да е никак стилно. Затова изчаках съвсем малко, после се надигнах и повлякох крака вън от клетката.

Дървената врата водеше към помещение с размерите на онова, в което бяха клетките. Същата зидария, същата боя. Без прозорци. В средата имаше голяма дървена маса. Три стола от отсрещната страна, заети от тримата федерални. Един стол от моята страна, празен. За мен. На масата, грижливо подредени, бяха нещата от джобовете ми. Моята пачка банкноти, поръсена с шепа монети. Старият ми паспорт. Банковата ми карта. Сгъваемата четка за зъби. Картата за метрото, която бях купил още в началото. Визитката на Тереза Лий от нюйоркската полиция, която тя ми даде в помещението с бели плочки под терминала на „Гранд Сентръл“. Фалшивата визитка, която наетите от Лайла Хот симпатяги ми дадоха на ъгъла на Осмо Авеню и Трийсет и пета улица. Компютърната флаш памет, която купих от „Рейдио Шак“ с неопреновото й калъфче в крещящо розово. Плюс мобилният телефон на Леонид. Девет различни неща, всяко голо и самотно под ярките лампи на тавана.

Вляво от масата имаше още една врата. Същата готическа форма, същата дървена конструкция, същата прясна боя. Предположих, че води към друго помещение, разположено под прав ъгъл спрямо първите две. Последното или първото в редицата — според гледната точка. Според това дали си затворник или надзирател. Вдясно от масата имаше стар скрин, който би подхождал повече за спалня. Върху него видях пакет салфетки и напъхани една в друга пластмасови чашки, стоманен термос и картонена чиния с две кифлички със сладко от боровинки. Завлякох се по чорапи дотам и си налях чаша кафе от термоса. Операцията се оказа по-лесна, отколкото предполагах, защото скринът беше нисък. Веригата на ръцете не ми пречеше много. Занесох чашата кафе с две ръце до масата. Седнах на празния стол. Наведох глава и отпих. Изглеждаше, сякаш съм се предал, което беше и целта. Или че съм клекнал. Или омекнал. Освен това кафето беше доста противно и почти напълно изстинало.

Шефът на федералните сви длан и я вдигна над парите ми, сякаш се чудеше дали да ги вземе. После поклати глава, сякаш те бяха нещо твърде прозаично за него. Твърде делнично. Дланта му се плъзна по-нататък и спря върху паспорта ми.

— Защо валидността му е изтекла? — попита той.

— Защото никой не може да накара времето да спре — отвърнах.

— Имах предвид, защо не си го подновил?

— Не съм имал непосредствена нужда. Повечето хора не носят презервативи в портфейла си.

Шефът замълча за момент и продължи:

— Кога за последен път си излизал от страната?

— Можехме да седнем и да поговорим, нали? — отвърнах с въпрос аз. — Нямаше нужда да ме приспивате със стреличката, като че ли съм звяр, избягал от зоопарка.

— Предупредихме те много пъти. Но ти демонстрира абсолютно нежелание да се съобразиш.

— Да ми бяхте извадили окото.

— Но не го направихме. Няма пострадали, всичко е наред.

— Все още не сте се легитимирали. Дори не знам как се казваш.

Мъжът отсреща не каза нищо.

Продължих:

— Няма легитимиране, няма права, няма формално обвинение, няма адвокат. Това ли е новият свят?

— Схванал си.

— Е, тогава ви желая късмет в него — казах.

Погледнах към паспорта си, сякаш изведнъж съм си спомнил нещо. Вдигнах ръце, докъдето могат да стигнат, и се наведох напред. Избутах чашата с кафето достатъчно настрана, между паспорта и банковата ми карта. Взех паспорта, примижах и започнах да прелиствам задните страници. Свих рамене, като че ли паметта е започнала да ми изневерява. Посегнах да върна паспорта на мястото му. Само че не бях достатъчно прецизен в движението. Веригата ми пречеше. Твърдият ъгъл на паспорта бутна чашата с кафе и я преобърна. Кафето се разля и потече право в скута на шефа. Той постъпи както би постъпил всеки. Скочи назад и размаха ръце във въздуха, сякаш можеше да спре течността.

— Извинявай — провикнах се аз.

Панталоните му подгизнаха. Сега топката беше при него. Имаше две възможности — да прекъсне разпита и да отиде да се преоблече или да продължи с мокри панталони. Видях, че се колебае. Не беше чак толкова неразгадаем, колкото си мислеше.

Реши да продължи с мокри панталони. Отиде до скрина и попи мокрото петно със салфетки. После донесе няколко и подсуши масата. Положи големи усилия да не реагира, което само по себе си беше реакция.

— Кога за последен път си излизал от страната? — попита той отново.

— Не помня — отговорих.

— Къде си роден?

— Не помня.

— Всеки знае къде е роден.

— Било е отдавна.

— Ако трябва, ще стоим тук целия ден.

— Роден съм в Западен Берлин — казах.

— И майка ти е французойка?

— Беше французойка.

— Каква е сега?

— Мъртва.

— Съжалявам.

— Нямаш вина.

— Сигурен ли си, че си американски гражданин?

— Що за въпрос е това?

— Директен.

— Държавният департамент ми е издал паспорт.

— Данните в заявлението ти за паспорт бяха ли достоверни?

— Подписал ли съм го?

— Предполагам, че да.

— Тогава предполагам, че данните са били достоверни.

— Как така? Натурализиран ли си? Роден си в чужбина, единият ти родител е чужденец.

— Роден съм във военна база. Това се брои за суверенна територия на Съединените щати. Родителите ми бяха женени. Баща ми беше американски гражданин. Морски пехотинец.

— Можеш ли да го докажеш?

— А трябва ли?

— Важно е. И може да окаже съществено влияние върху онова, което ще ти се случи оттук нататък.

— Не. Само липсата на търпение може да повлияе на онова, което ще ми се случи оттук нататък.

Агентът отляво стана. Именно той притискаше цевта на пушката към гръкляна ми. Мина вляво зад масата и се запъти към дървената врата на третото помещение. Отвори я и успях да зърна бюра, компютри, шкафове и сейфове. Нямаше други хора. Агентът се мушна бързо през вратата и затвори, а в нашето помещение настъпи тишина.

— Майка ти алжирка ли е? — продължи шефът.

— Вече ти казах, че беше французойка.

— Някои французи са алжирци.

— Не. Французите са французи, а алжирците са алжирци. Не е кой знае колко сложно.

— Добре. Някои французи първоначално са били имигранти от Алжир, от Мароко, от Тунис и от други страни в Северна Африка.

— Майка ми не е от тях.

— Беше ли мюсюлманка?

— Защо искаш да знаеш?

— Водя разследване.

— Вероятно е по-безопасно да задаваш въпроси за моята майка, отколкото за твоята.

— Какво искаш да кажеш?

— Майката на Сюзан Марк е била малолетна курва, която се е дрогирала с крек. Може твоята да е работила с нея. Може заедно да са въртели номерата.

— Да ме ядосаш ли се опитваш?

— Не се опитвам. Успявам. Лицето ти почервеня, панталоните ти са мокри. И не постигаш абсолютно нищо. Не мисля, че точно тази сесия ще бъде дадена като добър пример в наръчниците за обучение.

— Това не е шега.

— Но натам отива.

Той млъкна и се замисли. С показалец подреди деветте неща на масата отпред едно до друго и после побутна флаш паметта леко напред.

— Ти го скри от нас, когато те претърсихме. Сюзан Марк ти го е дала в метрото.

— Скрил съм го? Дала ми го е?

Шефът кимна.

— Но тази флаш памет е празна, а и бездруго е твърде малка. Къде е другата?

— Каква друга?

— Тази очевидно е за отвличане на вниманието. Къде е истинската?

— Сюзан Марк не ми даде нищо. Купих това нещо от „Рейдио Шак“.

— Защо?

— Хареса ми как изглежда.

— С розово калъфче? Глупости.

Не казах нищо.

— Харесва ли ти розовият цвят?

— Ако е на подходящо място.

— Кое е подходящо място?

— Там, където не си бил от доста време.

— Къде го скри?

Не отговорих.

— Да не би да е в някое телесно отверстие?

— Надявай се да не е било. Току-що го пипна.

— Харесват ли ти такива неща? Да не си магьосник?

— Подобен въпрос може да ти свърши работа в Гуантанамо, но при мен не минава.

Агентът сви рамене и върна с показалец флаш паметта в редицата с останалите вещи. После побутна напред фалшивата визитка и телефона на Леонид, като че ли местеше фигури по шахматната дъска.

— Работел си за Лайла Хот — каза той. — Визитката доказва, че си бил във връзка с хората, които е наела, а телефонът доказва, че ти се е обаждала най-малко шест пъти. Телефонният номер на „Четири сезона“ е регистриран в списъка с повикванията.

— Не е моят телефон.

— Намерихме го в джоба ти.

— Според служителите на рецепцията Лайла Хот не е била в „Четири сезона“.

— Защото им казахме да ни сътрудничат. Всички знаем, че беше отседнала там. Срещал си се с нея два пъти, а последната ви среща не се е състояла.

— Коя е тя?

— Трябваше да си зададеш този въпрос, преди да се съгласиш да работиш за нея.

— Не съм работил за нея.

— Телефонът доказва обратното. Не е трудно да се досетиш.

Замълчах.

— Къде е Лайла Хот сега? — продължи той.

— Не знаеш ли?

— Как бих могъл да знам?

— Предположих, че сте я прибрали, когато е напускала хотела. Преди да започнете да ме упоявате със стрелички.

Мъжът не каза нищо.

— Били сте там по-рано през деня — заявих аз. — Претърсили сте апартамента й. Реших, че я наблюдавате.

Мъжът отсреща мълчеше.

— Изпуснали сте я, нали? Минала е покрай вас. Страхотни сте. Вие сте пример за всички нас, момчета. Чужденка, която се интересува от делата на Пентагона, а вие я изпускате?

— Наистина е пропуск — кимна шефът.

Изглеждаше доста смутен, макар че не би трябвало според мен. Защото да се измъкнеш от хотел, когато те следят, е сравнително лесно. Правиш го, като не се измъкваш. Не и веднага. Изпращаш багажа си долу по пиколото със служебния асансьор, докато агентите чакат във фоайето, слизаш от асансьора за гости на друг етаж и се криеш някъде час-два, докато агентите се откажат и си тръгнат. После излизаш и ти. Трябва да имаш здрави нерви, разбира се, но не е трудно, особено ако си наел и друга стая, на друго име — което Лайла Хот определено беше направила за Леонид.

— Къде е тя сега? — попита агентът.

— Коя е тя? — попитах аз.

— Най-опасната личност, която някога си срещал.

— Не изглеждаше такава.

— Точно заради това.

— Нямам представа къде е — заявих.

Последва дълга пауза, а после агентът върна в редицата фалшивата визитка и телефона и побутна напред визитката на Тереза Лий. Попита:

— Какво знае тя?

— Има ли значение?

— Трябва да изпълним няколко лесни задачи. Трябва да открием двете Хот, трябва да открием флаш паметта, но преди всичко трябва да спрем изтичането на информация. Значи трябва да знаем докъде е стигнало това изтичане. Трябва да разберем кой какво знае.

— Никой не знае нищо. Най-малкото аз.

— Не сме на състезание. Няма да получиш точки за упорството си. Всички тук сме на една и съща страна.

— Не усещам нещата така.

— Трябва да погледнеш на положението сериозно.

— Повярвай ми, гледам сериозно.

— Тогава ни кажи кой какво знае.

— Не мога да чета мисли. Не знам кой какво знае.

Чух вратата вляво отново да се отваря. Шефът погледна натам и кимна. Обърнах се и видях агента от левия стол. В ръцете си държеше пушка. Не „Франки 12“, а пушката, която изстрелва стрелички. Насочи я и натисна спусъка. Завъртях се, но беше късно. Улучи ме в ръката, малко под рамото.