Лий Чайлд
Утре ме няма (38)

38

Лайла Хот допи чая си и сложи чашата в чинийката. Чу се приятно потракване на костен порцелан.

— Ще отидеш ли да вземеш информацията на Сюзан заради мен? — попита тя.

Не отговорих.

— Майка ми е чакала дълго време — добави тя.

— Защо е чакала? — попитах аз.

— Време, шанс, средства, възможности. Преди всичко пари, предполагам. Доскоро кръгозорът й беше силно стеснен.

— Защо са убили съпруга ти? — попитах.

— Моят съпруг?

— В Москва.

Лайла се замисли за миг, после каза:

— Такива бяха времената.

— Това важи и за съпруга на майка ти.

— Не. Казах ти. Ако Сансъм го беше застрелял в главата, както се случи със съпруга ми, или му беше разбил черепа, или му беше счупил врата, както ги учат да правят в „Делта Форс“, щеше да е различно. Но не го е направил. Вместо това е проявил жестокост. Нечовешка жестокост. Баща ми не е могъл дори да се самоубие, защото са взели карабината му.

Не казах нищо.

— Искаш ли такъв човек да попадне във вашия Сенат?

— Каква е алтернативата?

— Ще ми дадеш ли потвърждението на Сюзан?

— Няма смисъл.

— Защо?

— Защото изобщо не можеш да припариш до Джон Сансъм. Ако нещо от това, което ми разказа, наистина се е случило, значи е секретно и ще остане такова много дълго време. И тайните се пазят строго, особено сега. Две федерални агенции работят по случая. Преди малко трима агенти са задавали въпроси. В най-добрия случай ще ви депортират. Краката ви няма да докоснат земята по целия път до летището. Ще ви качат на самолета с белезници. В салона за обикновените пътници. Британците ще ви свалят от самолета и ще прекарате остатъка от живота си под наблюдение.

Светлана Хот гледаше в пространството.

— В най-лошия случай ще изчезнете — продължих аз. — Още тук. В един момент ще сте на улицата, в следващия няма да сте никъде. Ще гниете в Гуантанамо или ще ви отведат в Сирия или Египет, където ще могат да ви убият.

Лайла Хот мълчеше.

— Моят съвет? Забравете миналото. Баща ти и вуйчо ти са убити във война. Не са първите, няма да са и последните. Случват се такива неща.

— Само искаме да го попитаме защо.

— Вече знаете защо. Не е имало обявена война и затова не са имали право да убият вашите. Такива са правилата. Преди всяка мисия се провежда сериозен инструктаж.

— Значи е оставил да го направи някой друг вместо него.

— Такива са били времената. Както сама каза, биха могли да предизвикат Трета световна война. В интерес на всички е било да се избегнат всякакви усложнения.

— Ти виждал ли си документите? Сюзан наистина ли е имала потвърждение? Отговори ми само с „да“ или „не“. Няма да направя нищо, без да съм го видяла наистина. Не мога.

— Няма да направиш нищо. Точка по въпроса.

— Не е било честно.

— На първо място не е било честно да нахлувате в Афганистан. Би трябвало да си стоите у дома.

— Значи и вие е трябвало да си стоите вкъщи, но като те слушам на какви места си бил…

— Не възразявам.

— А какво ще кажеш за свободата на информацията?

— Какво да кажа?

— Америка е правова държава.

— Така е. Само че знаеш ли какво точно пише в законите напоследък? Трябва да четеш „Хералд Трибюн“ по-внимателно.

— Ще ни помогнеш ли?

— Ще помоля пиколото да ви извика такси за летището.

— Само толкова ли?

— Това е най-добрата помощ, която някой може да ви окаже.

— Как да те накарам да промениш решението си?

Не отговорих.

— Има ли някакъв начин?

— Няма — казах.

След това всички замълчахме. Чаеният експерт донесе сметката. Беше в подплатен кожен калъф. Лайла Хот я подписа и отбеляза:

— На Сансъм трябва да бъде потърсена отговорност.

— Ако е бил той — казах. — Ако изобщо е бил някой.

Извадих телефона на Леонид и го оставих на масата.

Дръпнах стола си назад и се приготвих да си вървя.

Лайла ме спря.

— Моля те, задръж телефона.

— Защо? — попитах.

— Защото с майка ми ще останем още няколко дни. И много бих искала да има как да се свържа с теб, ако се наложи.

Не го каза закачливо. Или с кокетство. Никакви спуснати клепачи и трепкащи мигли. Просто едва доловима, далечна нотка на заплаха, намек за опасност, едва звучащ зад думите, придружена от видимия хлад в изумително сините очи. Сякаш топлото лятно море се превръща в огрян от слънцето лед. Същият цвят. Друга температура.

Или може би бе просто тъжна и нещастна, решена на всичко.

Погледнах я косо, прибрах телефона в джоба си, станах и си тръгнах. На Петдесет и седма улица имаше много таксита, но нито едно не беше свободно. Тръгнах пеша. „Шератън“ беше на три пресечки в западна посока и пет пресечки в южна посока. Двайсет минути максимум. Помислих си, че мога да стигна там, преди Сансъм да е приключил с обяда.