Лий Чайлд
Утре ме няма (49)

49

Тереза Лий взе мобилния телефон и го задържа в ръката си, сякаш беше скъпоценно бижу. После го остави на нощното шкафче и попита:

— Защо мислиш, че има още нещо?

— Защото, погледнато като цяло, трябва да има. Сансъм е получил четири медала, а не само един. Бил е готов за изпълнение на всякакви задачи. Сигурно е правил какво ли не.

— Какво например?

— Каквото е трябвало да се свърши. За когото е трябвало да се свърши. Не само за армията. От време на време отстъпваха назаем момчетата от „Делта“. На ЦРУ например.

— Какво са правели за ЦРУ?

— Тайни интервенции. Преврати. Убийства.

— Маршал Тито умря в Югославия през 1980 година. Мислиш ли, че го е направил Сансъм?

— Не. Мисля, че Тито умря от болест. Няма обаче да се учудя, ако е имало и резервен план, в случай че здравето му се окаже добро.

— Брежнев умря през 1982 година в Русия. Много скоро след това умря Андропов. И почти веднага Черненко. Беше като епидемия.

— Какво си ти? Историк?

— Любител. Все едно. В резултат дойде Горбачов и бе постигнат някакъв напредък. Мислиш ли, че е станало заради нас? Мислиш ли, че Сансъм има някакво участие?

— Може би — отвърнах. — Не знам.

— Нищо обаче от тези неща не е свързано с март осемдесет и трета в Афганистан.

— Помисли. Да попаднеш на съветски снайперистки екип в тъмнината е пълна случайност. Биха ли изпратили ас като Сансъм да обикаля възвишенията с надеждата да попадне на нещо такова? Не би постигнал нищо сто пъти от сто и един опита. Много сериозен риск с много малки ползи. Така не се планират мисии. Всяка мисия трябва да има постижима цел.

— Много мисии се провалят.

— Разбира се. Но започват с реалистични цели. По-реалистични от лутането из хиляди квадратни километри планини с надеждата за случайна среща. Значи трябва да е имало още нещо.

— Звучи хипотетично.

— Има и друго — добавих. — И то не е толкова хипотетично. Разговарях с доста хора. И слушах. Много от нещата, които чух, не са особено логични. Например онези федерални агенти, които ми се озъбиха във Вашингтон. Попитах ги какво става. Реакцията им беше странна. Като че ли небето щеше да се срути всеки момент. Едва ли реакцията им щеше да е такава, ако ставаше въпрос само за техническо нарушение отпреди двайсет и пет години.

— Геополитиката не е просто нещо.

— Съгласен съм. И веднага признавам, че не съм експерт в тази област. Така или иначе обаче, всичко ми се струва прекалено.

— Продължаваме да говорим хипотетично.

— Срещнах се със Сансъм във Вашингтон. В кабинета му. Не му се връщаше към този случай. Беше мрачен и някак разтревожен.

— Предстоят избори.

— Да плениш ново оръжие обаче не е срамно, а напротив. Необходими са дързост и храброст. Значи реакцията му беше ненормална.

— Хипотетично.

— Знаел е името на снайпериста. Григори Хот. Научил го е от табелките с имената. Мисля, че ги е взел като сувенир. Той отрече. Каза, че били заключени заедно с докладите за мисията и всичко останало. Като че ли се изпусна. И какво е това „всичко останало“?

Лий мълчеше.

— Говорихме за съдбата на снайпериста и наблюдателя — продължих аз. — Сансъм твърдеше, че не е имал оръжие със заглушител. Още една грешка. „Делта Форс“ никога не биха предприели тайна нощна мисия без оръжия със заглушител. Те много държат на тези неща. Което ме кара да мисля, че целият епизод с пленяването на карабината е вторичен продукт на нещо съвсем друго. В началото мислех, че карабината е всичко. Тя обаче е само върхът на айсберга. По-голямата му част все още е скрита.

Лий мълчеше.

— После говорихме за геополитика — продължих аз. — Той определено виждаше опасност. Безпокоеше го Русия или Руската федерация, или както там се нарича в момента. Смяташе, че тази страна е нестабилна. Смяташе, че нещата могат да излязат извън контрол, ако се разчуе за епизода в Коренгал. Обърнете внимание — епизода. Заприлича ми на трета грешка. Почти пряко признание, че е имало и други епизоди. И то направо от първоизточника.

Лий мълчеше. Джейкъб Марк попита:

— Какви други епизоди?

— Не знам. Каквото и да е обаче, става дума за информация с голям обем. Още от самото начало Лайла Хот търсеше флаш памет. Федералните агенти също са убедени, че тя съществува. Казаха, че задачата им била да открият истинската. Защото хвърлиха само един поглед на онази, която купих аз, и разбраха, че е за заблуда. Освен че е празна, тя е и твърде малка, за да свърши работа. Чухте ли това? Твърде малка. Значи става дума за големи обеми. За много информация.

— Сюзан не носеше нищо такова.

— Така е. Всички обаче смятат, че е носела.

— Каква информация?

— Нямам представа. Спрингфийлд говори с мен тук, в „Шератън“ в Ню Йорк. Охраната на Сансъм. Беше много навъсен. Предупреди ме. Използва конкретна метафора. Каза, че не мога да си позволя да обърна камъка, който не трябва.

— Е, и?

— Какво става, когато обърнеш камък?

— Изпълзяват разни неща.

— Точно така. Сегашно време. Изпълзяват неща. Не неща отпреди двайсет и пет години. А неща, които в момента пълзят и се гърчат под камъка. Неща, които са живи и днес.

Видях, че Тереза Лий мисли усилено. Погледна телефона на нощното шкафче. Очите й се присвиха. Реших, че репетира за сутрешния разговор със Сансъм.

— Той е доста небрежен, нали? — отбеляза тя. — Допуснал е три грешки.

— През повечето време от седемнайсетте си години като военен е бил офицер от „Делта Форс“ — казах аз.

— Какво от това?

— Ако си небрежен, няма да останеш там и седемнайсет дни.

— Е, и?

— Струва ми се твърде силно ангажиран с кампанията си. Дори с неща като външен вид, всякакви изявления, пътувания, до най-малките подробности.

— Е, и?

— Не мисля, че е небрежен.

— Допуснал е три грешки.

— Дали? Не съм толкова сигурен. Питам се дали не е залагал капан. Чел е досието ми. Бях добър военен полицай и с него сме почти връстници. Сякаш е търсел помощ — навсякъде, където би могъл да я намери.

— Мислиш, че е искал да те привлече на своя страна?

— Може би — отговорих. — Мисля, че е пускал следа от трохи и е чакал да види кой ще тръгне по нея.

— Защо?

— Защото иска да затвори кутията отново, а не е сигурен кой може да го направи вместо него.

— Няма доверие на Министерството на отбраната?

— Ти би ли имала?

— Това не е моят свят. Ти имаш ли им доверие?

— Само до периметъра, в който мога да се изплюя.

— А той няма ли доверие на Спрингфийлд?

— Има му пълно доверие. Но Спрингфийлд е сам. А Сансъм има голям проблем. Може би си мисли, че ако научи още някой, ще е по-добре да участва докрай. Колкото повече, толкова по-весело.

— Значи ще бъде принуден да ни помогне.

— Не принуден — възразих. — Юрисдикцията му е доста ограничена. Но може би ще е склонен да ни помогне. Заради това искам да му се обадиш утре.

— Защо не му се обадиш ти?

— Защото няма да съм тук в началото на работния ден утре сутрин.

— Така ли?

— Ще се срещнем в десет в Медисън Скуеър Парк. На две пресечки южно оттук. Внимавайте, докато се придвижвате дотам.

— Ти къде отиваш?

— Излизам.

— Къде?

— Да потърся Лайла Хот.

— Няма да я намериш.

— Може би не. Но тя има хора. Надявам се те да ме намерят. Сигурен съм, че вече ме търсят. Имат снимката ми.

— Смяташ да влезеш в ролята на стръв?

— Готов съм на всичко, което би свършило работа.

— Сигурна съм, че и ченгетата вече те търсят. Също и Министерството на отбраната, и ФБР. Можеш би и хора, за които дори не сме чували.

— Ще прекараме още една неспокойна нощ.

— Пази се.

— Винаги се пазя.

— Кога тръгваш?

— Веднага.