Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gone Tomorrow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Утре ме няма

Издателство „Обсидиан“, София, 2009

Редактор: Матуша Бенатова

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN–978–954–769–206–0

История

  1. — Добавяне

75

Нощни разписания. Двайсет минути между влаковете. Бяхме долу може би четири минути. Поради това чисто математически максималният интервал до след вашия влак можеше да е шестнайсет минути. Минимумът щеше да е, ако влакът дойдеше веднага.

Минимумът не се осъществи. Тунелът си стоеше тъмен и тих.

— Вдигни ръце — каза пак агентът.

Беше бял мъж на около четирийсет. Определено бивш военен. От Министерството на отбраната, а не от ФБР. Като онези тримата, с които вече се познавах, но може би малко по-възрастен. Може би малко по-умен. Може би малко по-добър професионалист. Това беше „А“ отборът. Не „Б“ отборът.

— Ще стрелям — предупреди агентът.

Нямаше да стреля. Празна заплаха. Искаха флаш паметта. Аз знаех къде е, а те не знаеха.

Средният интервал до следващия влак беше осем минути. Агентът с пистолета направи още крачка напред. Тримата му колеги го последваха. Другите четирима стояха неподвижно на отсрещния перон. Младежът от пейката наблюдаваше разсеяно.

Тунелът продължаваше да е тъмен и тих.

— Цялата тази разправия може да приключи след минута. Само ни кажи къде е — заяви агентът.

— Кое къде е? — попитах.

— Знаеш кое.

— Каква разправия?

— Търпението ни се изчерпва. Пропускаш много важен фактор.

— Който е?

— Каквито и интелектуални дарби да имаш, те едва ли са уникални. Всъщност едва ли са над средното ниво. Което означава, че ако ти си се досетил, ще се досетим и ние. А това пък означава, че съществуването ти ще се превърне в нещо извън необходимостта.

— Ами действайте — казах. — Сещайте се.

Той вдигна пистолета по-високо и го изправи. „Глок 17“. Около седемстотин грама, зареден. Най-лекият пистолет на пазара. Направен отчасти от пластмаса.

Агентът имаше къси здрави ръце. Можеше да издържи в тази поза безкрайно дълго.

— Последен шанс — отсече той.

Младежът стана от пейката на отсрещния перон и се отдалечи. Дълги, неравномерни крачки, по не съвсем права линия. Беше готов да замени едно качване на метрото срещу спокоен живот. Стигна до изхода и изчезна.

Вече нямаше свидетели.

Среден интервал до идването на следващия влак — може би шест минути.

— Не знам кои сте — казах.

— Федерални агенти — отговори мъжът.

— Докажи го.

Той задържа пистолета насочен към гръдния ми кош, но леко обърна глава и кимна на агента зад него. Колегата му пристъпи напред в неутралната територия между нас. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади кожен калъф за служебен пропуск. Вдигна го на височината на очите си и пусна долния край, за да се отвори. Вътре имаше две различни карти. Бяха много далеч, а и зад пластмасови прозорчета, така че не успях да прочета нищо.

Пристъпих напред. Той също пристъпи напред.

Стигнах на метър и половина и видях служебна карта на Агенцията за военно разузнаване в горната половина на калъфа. Изглеждаше истинска и беше валидна. В долната половина имаше нещо като инструкция, която обявяваше, че на притежателя трябва да се оказва всякакво съдействие, защото действа пряко от името на президента на Съединените щати.

— Много мило — отбелязах. — По-добре е, отколкото да си изкарваш хляба с работа.

Отстъпих назад.

Той също отстъпи назад.

— Не е по-различно от онова, с което си се занимавал ти навремето — заяви агентът с пистолета.

— В праисторически времена — уточних аз.

— Какво е това? Болно его?

Среден интервал до идването на влака — пет минути.

— Въпрос на практика — казах. — Когато искаш нещо да стане както трябва, правиш го сам.

Агентът отпусна ръка. Сега се целеше в коленете ми.

— Ще стрелям — каза той. — Човек не мисли, не говори и не помни с краката си.

Никакви свидетели.

Ако нищо не върши работа, започвай да говориш.

— За какво ви е? — попитах.

— Кое?

— Знаеш какво.

— Национална сигурност.

— Отбрана или нападение?

— Отбрана, разбира се. Може да подкопае доверието в нас. Ще се върнем години назад.

— Мислиш ли?

— Сигурни сме.

— Продължавай да действаш с интелекта си.

Той насочи пистолета по-прецизно. В левия ми пищял.

— Ще броя до три.

— Желая ти късмет. Кажи ми, ако закъсаш някъде.

— Едно!

Тогава релсите по-близо до мен засъскаха. Странни метални хармонични звуци, изпреварващи влака доста навътре в тунела. Долитаха с изтласквания въздух. Извивката в тунела се освети от фаровете. Нищо не се случи в продължение на дълга секунда. После се появи и самият влак, леко наклонен от виража на завоя. Заклати се, изправи се, продължи с голяма скорост още малко, спирачките захапаха и запищяха, а влакът намали скоростта и спря край нас — блестяща неръждаема стомана, светлини, свистене, пъшкане и стържене.

Влак за Горен Манхатън. Може би петнайсетина вагона с по шепа пътници във всеки.

Свидетели.

Бяхме в северния край на платформата. Влаковете по тази линия са с по-стари вагони. Всеки има по четири врати. Първият вагон спря точно до нас. Първата врата беше повече или по-малко срещу мен. Агентите бяха по-близо до третата и четвъртата врата.

Вратите се отвориха по цялото протежение на влака.

В далечния край слязоха двама души. Отдалечиха се и изчезнаха.

Вратите останаха отворени.

Обърнах се с лице към влака.

Агентите се обърнаха към влака.

Пристъпих напред.

И те пристъпиха напред.

Спрях.

И те спряха.

Имаше няколко варианта. Можех да се кача през първата врата. Те щяха да се качат през третата и четвъртата врата. В същия вагон. Можехме да се возим заедно цяла нощ. Или можех да оставя влака да потегли и да прекарам минимум още двайсет минути заедно с агентите на перона както преди.

Вратите бяха отворени.

Пристъпих напред.

Агентите пристъпиха напред.

Качих се във вагона.

Агентите се качиха във вагона.

Изчаках миг и пак слязох. На перона.

И те слязоха.

Стояхме неподвижно.

Вратата пред мен се затвори. Като последната завеса в спектакъла. Гумените буфери се удариха един в друг.

Почувствах електрическата тяга във въздуха. Волтове и ампери. Огромна мощност. Моторите се задвижиха и запищяха. Петстотин тона метал се задвижиха по релсите.

По-старите вагони имат издадено навън стъпало и улей против дъжда. Скочих напред и се закачих с пръст за улея над вратата, после сложих десния си крак върху стъпалото, после и левия. Прилепих се към вратата от метал и стъкло като морска звезда. Автоматът се заби в гърдите ми. Влакът вече се движеше. Усещах ветрец. Острият ръб на тунела приближаваше. Прилепих се още по-плътно, залепих глава странично за стъклото. Влакът ме засмука в тунела, като до стената останаха около десетина сантиметра. Погледнах назад към перона покрай лакътя си и видях агента. Едната му ръка беше в косата. Другата вдигна пистолета, после отново го спусна.