Лий Чайлд
Утре ме няма (18)

18

Положих голямо старание, преди да се върна в кафенето на Осмо Авеню. Шефът ни е довел цял екип. И досега всички вече имаха поне най-обща представа как изглеждам. Индиецът от „Рейдио Шак“ ми беше казал, че по телефона могат да се изпращат снимки и видеозаписи. Що се отнася до мен, нямах никаква представа как изглежда противникът, но след като шефът им се беше видял принуден да наеме момчета с хубави костюми за камуфлаж, значи собственият му екип изглеждаше различно. Иначе не би имало смисъл. Около мен минаваха какви ли не хора. В Ню Йорк винаги е така. Никой от тях обаче не показа какъвто и да било интерес към мен. Никой не се закачи за мен. Не че ги бях улеснил. Качих се на влак от линия №4 до „Гранд Сентръл“, направих две обиколки през тълпата, взех метрото до Таймс Скуеър, после направих дълъг и нелогичен кръг до Девето Авеню и стигнах до кафенето от западната страна, преминавайки покрай Четиринайсето управление.

Джейкъб Марк вече беше там.

Беше седнал в задно сепаре, чист, сресан, с тъмни панталони, бяла риза и морскосиньо яке. Все едно на челото му беше татуирано Ченге в почивка. Изглеждаше нещастен, но не и изплашен. Мушнах се на стола срещу него и седнах странично, за да мога да наблюдавам улицата през прозореца.

— Говори ли с Питър? — попитах го.

Той поклати глава.

— Но?

— Мисля, че всичко е наред.

— Мислиш или знаеш?

Той не отговори, защото дойде сервитьорката. Същата, която ни обслужваше сутринта. Бях прекалено гладен, за да проявявам чувствителност по въпроса дали Джейк ще яде, или не. Поръчах си голямо плато, салата с риба тон, яйца и куп други неща. Плюс кафе. Джейк последва примера ми и си поръча препечен сандвич със сирене и вода.

— Кажи ми какво стана — подканих го аз.

— Помогнаха ми местните ченгета — отвърна той. — С радост. Питър е футболна звезда. Не си е бил у дома, затова раздрусали приятелчетата му и разбрали какво е станало. Оказало се, че Питър е отишъл някъде с жена.

— Къде?

— Не се знае.

— Каква жена?

— Момиче от бара. Питър и приятелите му били в някакъв бар преди четири вечери. Момичето било там. Питър си тръгнал с нея.

Не казах нищо.

— Какво? — попита Джейк.

— Кой кого е свалил? Той момичето или момичето него?

— Заради това си мисля, че всичко е наред — кимна Джейк. — Той е свършил цялата работа. Според приятелите му свалката е продължила четири часа. Вложил всички усилия. Нещо като борба за шампионска титла според тях. Искам да кажа, че не е била Мата Хари или нещо подобно.

— Описание?

— Страхотно бебче. Казват го футболисти, значи може да им се вярва. Малко по-голяма от тях, но не много. Може би на двайсет и пет, двайсет и шест. Ако си в горните курсове на колежа, предизвикателството е неустоимо, нали?

— Име?

Джейк поклати глава.

— Приятелите са стояли настрана. Въпрос на възпитание.

— Редовни клиенти ли са?

— Отбиват се често.

— Проститутка? Примамка?

— Няма начин. Онези момчета си знаят работата. Не са тъпи. Ако беше така, щяха да разберат веднага. Освен това усилията е положил Питър. Четири часа! Приложил е на практика всичко, което е знаел.

— Можело е да приключи за четири минути, ако е искала.

Джейк отново кимна.

— Повярвай ми, виждал съм такива неща стотици пъти. Ако има някаква задна мисъл, стига и час, за да може всичко да добие невинен вид. Максимум два. Никой не би пропилял четири часа. Значи положението е нормално. И повече от нормално, ако си на мястото на Питър. Четири дни със страхотно бебче? Ти какво правеше, когато беше на двайсет и две?

Свих рамене. На двайсет и две имах същите приоритети, макар че връзка, която продължава четири дни, щеше да ми се стори дълга. На практика нещо като годеж или брак.

— Но? — подкани ме Джейк.

— Сюзан е била задържана четири часа заради катастрофата. Питам се какъв ли краен срок може да е изтекъл, за да накара една майка да се самоубие?

— С Питър всичко е наред. Не се тревожи за него. Скоро ще се прибере у дома. С треперещи колене, но щастлив.

Замълчах. Дойде сервитьорката с поръчките ни. Храната изглеждаше вкусна, порциите бяха големи. Джейк попита:

— Намериха ли те онези от частната фирма?

Кимнах и между хапките салата му разказах какво се бе случило.

— Знаели са името ти — отбеляза след няколко минути мълчание той. — Това е лошо.

— Така е, не е най-доброто. На всичкото отгоре знаеха, че съм говорил със Сюзан във влака.

— Откъде са разбрали?

— Бивши ченгета са. Все още имат приятели в полицията. Няма друго обяснение.

— Лий и Дохърти?

— Може би. Или някой друг, който е отишъл и е прочел папката по случая.

— Снимали са те. Което също не е хубаво.

— Не е най-доброто — съгласих се отново.

— Някаква следа от другия екип, за който са споменали? — попита той.

Погледнах към прозореца.

— Засега никаква.

— Нещо друго?

— Джон Сансъм не преувеличава за кариерата си. Изглежда, не е вършил нищо особено. Дотолкова, че да си струва да се проверява.

— Значи задънена улица.

— Може и да не е — отбелязах. — Бил е майор. Едно повишение за прослужени години, плюс две по заслуги. Изглежда, е направил нещо, което се е харесало много. И аз бях майор. Знам как стават тези неща.

— Ти какво направи, което им е харесало?

— Нещо, за което по-късно сигурно са съжалявали.

— Прослужени години — каза Джейк. — Ако стоиш там, те повишават и бездруго.

Поклатих глава.

— Не става така. Освен това нашият човек е получил три от четирите най-големи отличия, като едното е получил два пъти. Трябва да е направил нещо по-специално. Всъщност четири специални неща.

— Всички получават медали.

— Не и такива. Аз имам Сребърна звезда, която за нашия човек е нищо и половина, но за сведение тях не ги раздават със закуската сутрин. Имам и Пурпурно сърце, каквото Сансъм няма. Поне в книгата си не споменава да е получавал, а никой политик не би забравил да спомене, ако е бил раняван в сражение. Просто е невъзможно. И, общо взето, не е обичайно да получиш медал за храброст, без да си раняван. Двете най-често вървят ръка за ръка.

— Може би лъже за медалите.

Поклатих глава.

— Няма как. Може да излъже за почетен знак, получен за участие в сражение във Виетнам, но тук говорим за сериозни награди. Сансъм е получил всичко, без Медала на честта.

— Е?

— Мисля, че наистина лъже за кариерата си, но в обратен смисъл. Пропуска важни факти, вместо да добавя.

— Защо го прави?

— Защото е бил най-малко на четири секретни мисии, за които все още няма право да говори. Следователно наистина са много секретни, защото Сансъм в момента е в предизборна кампания и сигурно адски му се иска да приказва.

— Какви може да са тези секретни мисии?

— Може да са били всякакви. Черни операции, секретни акции срещу когото и да било.

— Може би са искали подробности от Сюзан?

— Не е възможно — казах. — Заповедите, оперативните дневници и докладите на „Делта Форс“ са много далеч от управление „Човешки ресурси“. Или ги унищожават, или ги заключват за шейсет години във Форт Браг. Моите уважения, но сестра ти не би могла да припари и на милион километри дотам.

— И как ни помага това?

— Елиминираме бойната кариера на Сансъм, ето как. Ако изобщо е замесен по някакъв начин, трябва да търсим другаде.

— Замесен ли е?

— Иначе защо да споменават името му?

— Къде другаде да търсим?

Оставих вилицата, глътнах кафето и казах:

— Не искам да стоя повече. Това е отправна точка за другия екип. Ще ме потърсят най-напред тук.

Оставих бакшиш на масата и отидох да платя сметката. Този път сервитьорката беше доволна — влязохме и излязохме за рекордно кратко време.

 

 

Манхатън е едновременно най-доброто и най-лошото място на света, ако те търсят. Най-доброто е, защото гъмжи от хора и на всеки квадратен метър има буквално стотици свидетели. Най-лошото е, защото гъмжи от хора и трябва да оглеждаш всеки един от тях, а това е уморително, разочароващо и изтощително. В края на краищата или полудяваш, или ставаш невнимателен. И така, за удобство, се върнахме до Западна трийсет и пета улица и се заразхождахме по сенчестата страна срещу редицата паркирани полицейски коли — струваше ми се най-безопасният тротоар в града.

— Къде другаде да търсим? — попита отново Джейк.

— Какви каза, че са били причините за самоубийствата в Джърси?

— Финансови и сексуални.

— А Сансъм не е спечелил парите си в армията.

— Смяташ, че е имал връзка със Сюзан?

— Не го изключвам — отговорих. — Може да я е видял на работното й място. Той е от хората, които издебват момента и после изчезват. Както фотографите издебват момента, за да направят хубава снимка. Нещо такова.

— Той е женен.

— Именно. И се задават избори.

— Не ми се връзва. Сюзан не беше такава. Не мисля, че е имал нещо с нея.

— Може да е имал връзка с нейна колежка и Сюзан да е станала свидетел.

— Пак не се връзва.

— Така е. Защото не виждам за каква информация би могло да става дума в такъв случай. „Информация“ е голяма дума. Любовната авантюра иска прост отговор — да или не.

— Може би Сюзан е работила със Сансъм. Не срещу него. Може би Сансъм е искал да научи някаква мръсотия за някой друг.

— Ако е така, защо е тръгнала за Ню Йорк, а не е отишла във Вашингтон или Северна Каролина?

Джейк отговори:

— Не знам.

— И защо Сансъм ще иска от Сюзан каквото и да било? Има на разположение десетки по-добри източници от една чиновничка в Пентагона, която не познава добре.

— Тогава къде е връзката?

— Може би Сансъм е имал връзка с друга жена още когато е бил в армията.

— Тогава не е бил женен.

— Но е имало правила. Може да е чукал някоя подчинена. Сега подобна история не би била подмината в политиката.

— Случвало ли се е някога?

— Случва се непрекъснато — отговорих.

— А на теб?

— Възможно най-често. И в двете посоки. Понякога аз бях подчиненият.

— Имал ли си неприятности за това?

— Тогава не. Ако сега обаче се кандидатирам за някой пост, ще започнат да задават въпроси.

— Значи мислиш, че около Сансъм е имало слухове и са поискали от Сюзан да ги потвърди?

— Не би могла да потвърди поведението. Би могла само да потвърди, че лицето А и лицето Б са служили по едно и също време на едно и също място. Управление „Човешки ресурси“ може само толкова.

— Може би Лайла Хот е служила в армията с него. Може би някой се опитва да свърже двете имена, за да разпали голям скандал.

— Не знам — казах. — Знам обаче, че някакъв тип е твърде изплашен, за да говори с полицията, че ме заплашваха с какво ли не и че екип варвари само чакат да бъдат пуснати на свобода. Политиката е мръсен бизнес, но чак толкова ли?

Джейк не отговори.

— И не знаем къде е Питър — добавих аз.

— Не се безпокой за Питър. Питър е голям мъж. Играе в защита. Ще отиде в Националната футболна лига. Сто килограма мускули. Може да се грижи за себе си. Запомни името му — Питър Молина. Един ден ще четеш за него във вестниците.

— Надявам се само да не е в близките дни.

— Бъди спокоен.

— Какво искаш да правиш сега? — попитах го.

Джейк сви рамене и закрачи напред-назад по тротоара, допълнително объркан от сложността на емоциите си. Спря и се облегна на една стена точно срещу вратата на Четиринайсето полицейско управление, от другата страна на улицата. Огледа паркиралите коли от ляво на дясно, шевролети импала и фордове краун виктория, със и без обозначения и странните малки колички за пътна сигнализация.

— Тя е мъртва — каза Джейк. — Нищо не може да я върне.

Мълчах.

— Ще се обадя на погребалната агенция — добави той.

— После?

— Нищо. Застреляла се е. Без значение е дали знам причината, или не. И бездруго по-често не знаем причината. Дори и да си мислим, че я знаем.

— Аз искам да знам причината — обясних.

— Защо? Тя беше моя сестра, не твоя.

— Ти не видя как тя го направи.

Той не каза нищо. Само гледаше паркираните отсреща коли. Видях тази, с която ме бе докарала Тереза Лий. Четвъртата отляво. Една от необозначените по-нататък в редицата беше по-нова от другите. По-лъскава. Блестеше на слънцето. Черна, с две къси антени отзад, като игли. Федерална, помислих си. Някоя от агенциите с голям бюджет, които имат право да избират, когато купуват превозни средства. И комуникационно оборудване.

Джейк каза:

— Ще съобщя на семейството й, ще я погребем, ще продължим нататък. Животът е гаден, после умираш. Може би има причина да не се интересуваме как, къде и защо. По-добре да не знаем. Нищо добро не може да излезе от това. Само повече болка. Нещо гадно, което ще ни се стовари изневиделица.

— Както решиш — съгласих се аз.

Той кимна, стисна мълчаливо ръката ми и се отдалечи. Видях го да влиза в един подземен паркинг на пресечката западно от Девето Авеню. Четири минути по-късно оттам излезе малък зелен джип тойота. Пое в западна посока, с трафика. Реших, че се насочва към тунела „Линкълн“ и към дома. Зачудих се кога ли ще го видя пак. Между три дни и седмица, помислих си.

Оказа се, че греша.