Лий Чайлд
Утре ме няма (60)

60

Спрингфийлд беше със същия костюм, с който го бях видял преди. Сив, от фина вълна, с лек блясък. Беше изпомачкан, като че ли бе спал с него. Което можеше и да е истина.

— Мислиш ли, че това е мястото? — попита той.

Не отговорих. Трябваше много внимателно да огледам наоколо. Видях стотици хора и десетки коли. Не забелязах обаче нищо тревожно. Спрингфийлд беше сам.

Обърнах се.

— Мислиш ли, че е това? — повтори въпроса си Спрингфийлд.

— Къде е Сансъм? — попитах в отговор.

— Ще си остане у дома.

— Защо?

— Положението е много сериозно, а аз съм по-добър от него.

Кимнах. Според общоприетото мнение сержантите са по-добри от офицерите. И обикновено е така. Аз поне бях доволен от моите подчинени — някога вършеха много добра работа за мен.

— Каква е сделката тогава? — попитах.

— Каква сделка?

— Между мен и теб.

— Нямаме сделка — отговори. — Още не.

— А ще имаме ли?

— Може би трябва да поговорим.

— Къде?

— Ти кажи.

Той сви рамене. Което беше добър знак. Означаваше, че ако в непосредствено бъдеще се предвиждаха капан или засада, щяха да бъдат импровизирани и следователно нямаше да са оптимално ефективни. Може би щях дори да успея да ги предвидя.

— Добре ли познаваш града? — попитах го.

— Справям се.

— Тогава свий два пъти вляво и иди на Източна петдесет и седма улица, номер петдесет и седем. Аз ще дойда десет минути след теб. Ще се видим вътре.

— Какво има там?

— Можем да пием кафе.

— Добре — кимна той.

Погледна още веднъж към сградата със стария ресторант на приземния етаж, после прекоси улицата диагонално и сви вляво по Медисън Авеню. Аз тръгнах в обратната посока и отидох до задния вход на хотела. Задният вход на „Четири сезона“ беше на Петдесет и осма улица. Сградата се простираше на две преки, което означаваше, че парадният вход е на Петдесет и седма улица. По-точно на номер петдесет и седем, Източна петдесет и седма улица. Щях да съм вътре около четири минути преди Спрингфийлд. Щях да разбера, ако е довел със себе си екип. Щях да видя дали преди него или с него, или след него влиза някой. Влязох във фоайето отзад, свалих си шапката и очилата, застанах в един тих ъгъл и зачаках.

 

 

Спрингфийлд дойде сам навреме, тоест четири минути по-късно. Те не биха му стигнали, за да разположи хора по улицата или да води разговори. Вероятно не биха му стигнали и за обаждане по мобилен телефон. Повечето хора забавят крачка или спират, докато набират номера и говорят.

До вратата стоеше мъж в официално облекло. Черен фрак, сребриста вратовръзка. Не беше нито пиколо, нито портиер. Сигурно беше някакъв посрещач, макар че титлата му вероятно звучеше доста по-гръмко. Тръгна към Спрингфийлд, който го изгледа така, че той се дръпна, сякаш някой му зашлеви плесница. Такава беше физиономията на моя човек.

Спрингфийлд спря във фоайето, ориентира се и тръгна към чайната, в която бях разговарял с Лайла Хот. Останах в ъгъла си и продължих да наблюдавам вратата към улицата. Не се появи подкрепление. Отпред не спряха никакви невзрачни автомобили. Изчаках десет минути плюс още две за всеки случай. Нищо особено не се случи, освен обикновеното движение за скъп нюйоркски хотел. Идваха богати хора и си отиваха богати хора. Бедни хора се суетяха наоколо и изпълняваха поръчките на богатите хора.

Влязох в чайната и заварих Спрингфийлд седнал на същия стол, на който беше седяла Лайла Хот. Дойде същият достолепен възрастен сервитьор. Спрингфийлд си поръча минерална вода. Аз поисках кафе. Сервитьорът кимна едва забележимо и се отдалечи.

Спрингфийлд заговори:

— Срещал си се с двете Хот тук два пъти — започна Спрингфийлд.

— Точно на тази маса само веднъж.

— Технически погледнато, това си е проблем. Контактът с тези жени по какъвто и да било начин може да бъде класифициран като тежко престъпление.

— Защото?

— Защото така пише в Патриотичния закон.

— Кои са двете Хот?

— Бягането през релсите на метрото също е престъпление. На теория само за него можеш да получиш пет години в щатски затвор. Така ми казаха.

— Освен това надупчих четирима федерални агенти със стрелички.

— На никого не му пука за тях.

— Кои са двете Хот?

— Не мога да предложа информация.

— Защо тогава сме тук?

— Ако ни помогнеш, ще ти помогнем и ние.

— Как бихте могли да ми помогнете?

— Можем да се погрижим престъпленията ти да изчезнат.

— А как бих могъл да ви помогна аз?

— Можеш да ни помогнеш да намерим онова, което сме загубили.

— Флаш паметта ли?

Спрингфийлд кимна. Сервитьорът се върна с поднос. Минерална вода и кафе. Постави нещата внимателно на масата и се отдалечи.

— Не знам къде е флаш паметта — казах.

— Сигурен съм, че не знаеш. Но ти беше много близо до Сюзан Марк. Напуснала е Пентагона с тази памет, а тя не е нито в дома й, нито в колата й или там, където е ходила. Надяваме се да си видял нещо. Може за теб да не означава нищо особено, а за нас да е важно.

— Видях я как се застреля. Това е всичко.

— Трябва да е имало и още нещо.

— Шефът на щаба ви също беше във влака. Какво е видял той?

— Нищо.

— Какво е имало на онази памет?

— Не мога да предложа информация.

— Тогава не мога да ви помогна.

— Защо искаш да знаеш?

— Най-малкото — отговорих — за да добия поне малка представа за неприятностите, в които се каня да се забъркам.

— В такъв случай трябва да си зададеш един въпрос.

— Какъв въпрос?

— Онзи, който още не си задал, а е трябвало, и то още в самото начало. Ключовия въпрос, тъпако!

— Какво е това? Викторина? Сержанти срещу офицери?

— Тази битка приключи отдавна.

Така че се върнах към самото начало, за да открия въпроса, който изобщо не си бях задавал. Началото беше влак по линия №6 и пътник номер четири от дясната страна на вагона — бяла жена, сама на седалката за осем души. Над четирийсет, обикновена, с черна коса, черни дрехи, черна чанта. Сюзан Марк, американска гражданка, бивша съпруга, майка, сестра, осиновена, жителка на Анандейл, щата Вирджиния.

Сюзан Марк, цивилен служител в Пентагона.

— Какво точно работеше тя? — попитах.