Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gone Tomorrow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Утре ме няма

Издателство „Обсидиан“, София, 2009

Редактор: Матуша Бенатова

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN–978–954–769–206–0

История

  1. — Добавяне

31

По принцип знам как се изключва мобилен телефон. Виждал съм да го правят и самият аз съм го правил няколко пъти. При повечето модели натискаш и задържаш червения бутон повече от две секунди. Апаратът обаче беше в джоба ми. Нямаше как да го отворя и да разбера кой е червеният бутон само с пипане. Ако го извадех пред очите на всички, за да го изключа, щеше да бъде прекалено подозрително.

Лайла Хот набра девет за външна линия и после номера.

Мушнах ръка в джоба си, напипах бутончето за батерията и я откачих. Отделих я от телефона и я обърнах наопаки, за да не направи случаен контакт.

Лайла Хот изчака, после въздъхна и остави слушалката.

— Безнадежден е — каза тя. — Но е много лоялен.

Опитах се мислено да си представя премеждията на Леонид. Полицаи, линейка, вероятно задължително посещение до „Спешна помощ“ в болница „Сейнт Винсънт“. Нямаше документи, може би не знаеше и английски, може би щеше да има проблеми, разпити и задържане. После връщане в хотела.

Нямах представа колко щяха да го задържат.

Не можех да предскажа и колко време щеше да му отнеме да се върне тук.

— Тукашните момчета споменаха името Джон Сансъм — казах аз.

Лайла Хот въздъхна отново и поклати глава — едва доловим жест на раздразнение.

— Инструктирах ги, когато пристигнахме — обясни тя. — Разказах им историята и се разбрахме много добре. Заедно стигнахме до извода, че да утешаваме майка ми е губене на време. Честно казано, шегувахме се по този повод. Един от мъжете четеше вестник — нещо за Сансъм. И каза: „Ето американски войник на име Джон, горе-долу от същото поколение.“ Каза, че може би търсим самия Сансъм. В продължение на ден-два се шегувахме с него. Казвахме: „Хайде да се обадим на Джон Сансъм и да приключваме с това.“ Естествено, беше несериозно, защото шансовете са нулеви. Едно на милион може би. Онези хора също се шегуваха, но постепенно започнаха някак да си вярват. Може би заради последствията, тъй като Сансъм е известен политик.

— Какви последствия? Какво е правила майка ти с онзи войник Джон?

Светлана Хот гледаше в пространството, без да разбира. Лайла Хот седна.

— Майка ми никога не е разказвала подробности за онова време. Разбира се, не може да е било шпионаж. Майка ми не е предател. Казвам го не като лоялна дъщеря, а като реалист. Все още е жива. Значи никога не са я подозирали. Американският й приятел също не е бил предател. Контактите с предателите чужденци са били работа на КГБ, а не на военните. И аз лично се съмнявам, че интересът й е бил романтичен. По-скоро ми се струва, че става дума за някаква помощ, финансова или политическа. И то тайна. Такива са били времената в Съветския съюз. Възможно е обаче да е имало и романтична връзка. Единственото, което ми е казвала, е, че американецът е бил много добър с нея. Тя не обича да разкрива картите си.

— Попитай я пак сега.

— Питала съм я много пъти, както можеш да си представиш. Не иска да говори.

— И смяташ, че Сансъм няма нищо общо?

— Не, не. В никакъв случай. Това беше просто една шега, нищо повече. Освен, разбира се, ако попадаме в категорията „едно на милион“. Което би било наистина удивително, нали? Да се пошегуваш с нещо и то да се окаже истина?

Не казах нищо.

— Мога ли сега аз да ти задам един въпрос? — продължи Лайла Хот. — Сюзан Марк предаде ли ти информацията, предназначена за майка ми?

Светлана Хот се усмихна и отново кимна. Започнах да подозирам, че знае думата „майка“. Като куче, което върти опашка, когато си чуе името.

— Защо мислиш, че Сюзан Марк ми е предала информация? — отвърнах с въпрос аз.

— Защото хората, които наех, ми казаха, че ти си им заявил, че е така. На флаш памет. Изпратиха ми това съобщение и снимката ти, после казаха, че се отказват от задачата. Не знам защо. Плащах им добре.

Раздвижих се на стола и мушнах ръка в джоба си. Порових около разглобения телефон и намерих паметта, която купих от „Рейдио Шак“. Почувствах мекото неопреново калъфче с ноктите си. Извадих го, вдигнах го нагоре и го показах на Лайла Хот.

Тя го погледна хищно както котка гледа птичка.

— Наистина ли е това?

Тереза Лий се раздвижи на стола и ме погледна. Като че ли питаше: Ти ли ще го кажеш, или да го кажа аз? Лайла Хот улови погледа й и попита:

— Какво?

— Боя се, че на мен всичко това ми се стори доста по-различно — отвърнах аз. — Сюзан Марк изглеждаше ужасена във влака в метрото като човек, който има сериозни неприятности. Изобщо не приличаше на някой, който идва в града на гости на приятелка, за да вечерят заедно и да отидат на театър.

— Казах го още в началото — заяви Лайла. — Не мога да обясня случилото се.

— Оставила е колата си и е продължила с метрото. Това е странно. Щом като си й запазила стая, не се съмнявам, че щеше да се изръсиш и за паркирането на колата й.

— Да се изръся?

— Да платиш.

— Разбира се.

— Освен това тя носеше зареден револвер.

— Живееше във Вирджиния. Чух, че там е задължително.

— Там е законно, но не е задължително.

— Не мога да го обясня, съжалявам.

— И синът й е изчезнал. За последен път са го видели да излиза от някакъв бар с момиче горе-долу на твоята възраст и което горе-долу прилича на теб.

— Изчезнал?

— Няма го.

— Жена, която прилича на мен?

— Страхотно бебче.

— Какво означава това?

— Красива млада жена.

— Какъв бар?

— Някъде в Лос Анджелис.

— В Калифорния? Не съм била в Лос Анджелис. Никога през живота си. Била съм само в Ню Йорк.

Не казах нищо.

— Огледай се наоколо — продължи Лайла. — В Ню Йорк съм от три дни, с туристическа виза, и заемам три стаи в обикновен хотел. Нямам екип, както се изразяваш. Никога не съм била в Калифорния.

Не казах нищо.

— Външният вид е нещо субективно. И не съм единствената жена на такава възраст. На света има шест милиарда души. Повечето, предполагам, са млади. Половината са под петнайсет, което означава, че пак има три милиарда души над шестнайсет години. Може би дванайсет процента от тях са между двайсет и трийсет. Около половината са жени. Това прави сто и осемдесет милиона. Дори и само една на всеки сто да минава за хубава в онзи бар, в Калифорния, пак е десет пъти по-вероятно Джон Сансъм да е приятелят на майка ми, отколкото аз да имам нещо общо със сина на Сюзан Марк.

Кимнах. Аритметически Лайла Хот имаше право.

— И вероятно Питър наистина е отишъл някъде с момиче — продължи тя. — Да, знам името му. Всъщност знам всичко за него. Сюзан ми разказа по телефона. Говорехме за проблемите си. Тя мразеше сина си. Презираше онова, което е. Той е всичко, което тя ненавижда. Повърхностен младеж с незряло отношение към живота. Отказал се е от нея заради баща си. И знаете ли защо? Защото бил вманиачен на тема родословие, а Сюзан била осиновена. Знаехте ли това? В представата на собствения й син тя била дете, заченато извънбрачно. Мразел я е за това. Знам повече за Сюзан, отколкото всички останали. Говорила съм с нея много пъти. Изслушвала съм я. Беше самотна. Бях нейна приятелка. Радваше се, че ще дойде тук и ще се видим.

 

 

Долових, че Тереза Лий иска да си тръгва. Аз също исках да се махна оттам, преди младият Леонид да се е появил отново. Кимнах и свих рамене, сякаш нямаше какво повече да кажа и нямаше какво повече да науча. Лайла Хот попита дали ще й дам флаш паметта, която бях получил от Сюзан Марк. Не казах нито „да“, нито „не“. Изобщо не отговорих. Просто се ръкувахме отново и ние с Лий си тръгнахме. Вратата зад нас се затвори, минахме през тихия коридор и чухме звънчето на асансьора. Качихме се в кабината, спогледахме се в огледалата на стените и Лий попита:

— Е, какво мислиш?

— Мисля, че е красива — отвърнах. — Една от най-красивите жени, които съм виждал.

— Освен това?

— Изумителни очи.

— Освен очите.

— Стори ми се, че и тя е самотна. Говореше за Сюзан, но имах чувството, че говори за себе си.

— А версията й?

— Дали красивите хора автоматично получават повече доверие?

— Не и от мен, приятел. Време е да го преодолееш. След трийсет години ще изглежда като майка си. Вярваш ли й?

— А ти?

Лий кимна.

— Да, вярвам й. Защото е смешно лесно да се провери история като тази. Само глупак би ни дал толкова много възможности да докажем, че лъже. Например има ли наистина онзи отдел в армията пресслужба?

— Със стотици служители.

— Значи остава само да открием с кого точно е разговаряла и да го попитаме. Бихме могли дори да проследим обажданията й от Лондон. Ще се свържа със Скотланд Ярд. Ще ми достави удоволствие. Представяш ли си? Дохърти ме прекъсва, а аз му казвам „Чупката, приятел, в момента говоря със Скотланд Ярд“. Мечтата на всеки полицай.

— С телефонните разговори се занимава Агенцията за национална сигурност — казах. — Някой се обажда в Министерството на отбраната от чужбина? Телефонният номер вече е влязъл в нечий разузнавателен анализ.

— Можем да проследим и разговорите на Сюзан Марк от Пентагона. Ако двете са разговаряли толкова често, колкото твърди Лайла, ще го установим лесно. Международните разговори до Обединеното кралство вероятно се отчитат отделно.

— Тогава действай. Проверявай.

— Ще го направя — каза тя. — И би трябвало да й е ясно, че мога да го направя. Стори ми се интелигентна жена. Знае, че „Бритиш Еъруейс“ и Министерството на вътрешната сигурност са в състояние да я проследят и когато влиза, и когато излиза от страната. Знае, че можем да установим дали е летяла до Ел Ей. Знае, че можем да попитаме Джейкъб Марк дали сестра му е осиновена. Всичко това може много лесно да се провери. Трябва да е луда, за да ни лъже за такива неща. Освен това сама дойде в полицията и предложи услугите си доброволно. Показа ми и паспорта си, което е обратното на подозрително поведение. Все големи плюсове в нейна полза.

Извадих мобилния телефон от джоба си и сложих батерията. Натиснах бутона за включване и екранът светна. Показваше пропуснат разговор. Реших, че е опитът на Лайла Хот да се свърже от стаята й в хотела преди десет минути. Видях, че Лий гледа телефона, и казах:

— На Леонид е. Взех го от него.

— Значи те е намерил?

— Аз го намерих. Затова и стигнах до този хотел.

— Къде е той сега?

— Вероятно се прибира пеша от болницата „Сейнт Винсънт“.

— Сигурен ли си, че искаш да разкажеш какво се е случило на някой от нюйоркската полиция?

— Той припадна. Аз му помогнах. Край. Питай свидетелите.

— Независимо от това Лайла ще се ядоса.

— Тя смята, че във Вирджиния е задължително да имаш пистолет. Може би си мисли, че уличните грабежи са задължителни в Ню Йорк. Израснала е с подобна пропаганда.

Излязохме от асансьора във фоайето и се отправихме към изхода.

— Ако всичко е толкова невинно, защо се намесиха федералните? — попита Лий.

— Ако историята е вярна, значи американски военен се е срещал със съветски политкомисар по време на Студената война. Федералните искат да се уверят, че историята е невинна. Затова и реакцията на „Човешки ресурси“ се е забавила със седмици. Обсъждали са как да действат и са подготвяли терена за наблюдение.

Качихме се в колата на Лий.

— Не си напълно съгласен с мен, нали? — попита тя.

— Ако делата на семейство Хот са невинни, така да бъде. Имаше обаче нещо друго, което не беше невинно. Без никакво съмнение. Именно това друго нещо е отвело Сюзан Марк на същото място по същото време. Което е дяволско съвпадение.

— И?

— Знаеш ли поне за един случай, в който шанс едно на милион се е сбъднал?

— Не.

— Нито пък аз. Мисля обаче, че в момента се случва точно това. Участието на Джон Сансъм е вероятно едно на милион, но мисля, че е замесен по някакъв начин.

— Защо?

— Говорих с него.

— Във Вашингтон?

— Всъщност се наложи да го последвам в Северна Каролина.

— Не се отказваш, нали?

— И той каза така. После го попитах дали е чувал името Лайла Хот. Каза, че не е. Наблюдавах лицето му. Повярвах му, че казва истината, но си помислих и че ме лъже. Едновременно. И може би е точно така.

— Как така?

— Може да е чувал името Хот, но не и Лайла Хот. Формално не е чувал името Лайла Хот, но може да е чувал името Светлана Хот. Може да му е било много познато.

— Какво би означавало това?

— Може би нещо повече, отколкото си мислим. Защото, ако Лайла Хот казва истината, значи в ход е някаква странна логика. Защо Сюзан Марк е взела случая толкова присърце?

— Съчувствала е.

— Защо точно тя?

— Не знам.

— Защото е била осиновена. Родена извънбрачно, вероятно често се е питала кои са истинските й родители. Съчувствала е на други хора в същото положение. Като Лайла Хот може би. Някакъв тип бил много мил с майка й, преди тя да се роди? Фраза като тази може да се тълкува по много начини.

— Например?

— В най-добрия случай й е подарил топло палто за зимата.

— А в най-лошия?

— Може би Джон Сансъм е бащата на Лайла Хот.