Лий Чайлд
Утре ме няма (42)

42

Седем мъже. Седем оръжия. Пушките на полицаите бяха италиански, „Франки 12, SPAS“. Е, не беше стандартно въоръжение на полицията. Става дума за футуристично, страховито на вид оръжие, полуавтоматично, с гладка цев, 12-и калибър, с ръкохватка като пистолет и сгъваем приклад. Преимуществата му са много. Недостатъците са два. Първият е високата цена, но явно някой от отделите в полицията беше успял да се пребори за такива средства. Вторият недостатък е полуавтоматичното действие. Твърди се, че тази система е нестабилна, ако се приложи при мощни гладкоцевни оръжия. Хората, на които се налага да стрелят и да умират, биха се тревожили заради това. Появяват се и механични проблеми. Само че не бих се обзаложил, че ще се проявят едновременно при четири оръжия — поради тази причина не си купувам и билети от лотарията. Оптимизмът е нещо хубаво. Сляпата вяра не е.

Двама от федералните стискаха пистолети „Глок 17“, деветмилиметрови, автоматични, австрийско производство — квадратни, големи, надеждни, доказали се в продължение на двайсет години отлична служба. Моите лични клоняха леко към „Берета М9“ също от Италия, но истината е, че глокът не отстъпва по нищо на беретата.

В момента задачата им беше да ме накарат да остана на мястото си, готов за главната атракция.

Шефът на федералните беше в средата на полукръга. Трима вляво и трима вдясно от него. Държеше оръжие, каквото дотогава бях виждал само по телевизията. Спомнях си го добре. Кабелен канал в стая в мотел във Флорънс, щата Тексас. Не военния канал, а „Нешънъл Джиографик“. Филм за Африка. Не ставаше въпрос за граждански войни, кошмари, болести и глад, а за дивите животни, за истинска горила, а не за партизани. Група зоолози следяха едър мъжки екземпляр. Искаха да имплантират в ухото му радиопредавател. Животното тежеше близо двеста и петдесет килограма. Четвърт тон. Повалиха го със стреличка с упойващо вещество за примати, изстреляна с пушка.

Тъкмо такава пушка беше насочил към мен шефът на федералните агенти.

Пушка за стрелички.

Хората от „Нешънъл Джиографик“ бяха положили големи усилия да убедят зрителите, че процедурата е хуманна. Показаха подробни графики и компютърни модели. Стреличката представляваше малко конусче с пера в задната част, с игла от хирургическа стомана. На върха на иглата имаше миниатюрно стерилно керамично контейнерче, съдържащо упойката. Стреличката излита с голяма скорост и иглата се забива на около сантиметър под кожата на животното, като при това чупи контейнерчето и разпръсква веществото. Не съвсем във вид на капки, не и съвсем като аерозол. Разпространява се в подкожната тъкан както салфетка попива капка кафе. Самата пушка може да произвежда само единични изстрели. Трябва да се зареди със стреличка и малък контейнер газ под налягане, които всъщност изстрелва стреличката. Азот, доколкото си спомнях. Презареждането отнема време. Най-добре е стрелецът да улучи още първия път.

В документалния филм изследователите бяха улучили още първия път. Горилата бе гроги след осем секунди, а след още двайсет заспа. Десет часа по-късно се събуди в отлично здраве.

Само че тя тежеше два пъти повече от мен.

Зад гърба ми беше плотът на рецепцията. Усещах го. Ширината му беше около трийсет сантиметра, на височина от около метър и нещо от пода. Колкото бар. Удобно за клиентите да слагат и подписват документи върху него. От другата страна имаше плот с нормалната височина на бюро за служителите. Широк може би шейсет сантиметра. Или повече. Не бях сигурен. Не беше възможно обаче да преодолея цялото препятствие само с един скок без засилване. Особено както бях с гръб към него. А и беше безпредметно. Ако го прескочех, нямаше да се окажа в друга стая. Пак щях да съм там, само че зад плота, а не пред него. Никаква полза, а голям брой потенциални вреди, ако се приземях върху стол или се спънех в телефонната жица. Обърнах глава и погледнах зад себе си. Нямаше никой. Хората от рецепцията се бяха изнесли — вляво и вдясно. Бяха ги инструктирали. Може би бяха и репетирали. Седемте пред мен имаха чиста линия за стрелба.

Нямах път нито напред, нито назад.

Стоях неподвижно.

Шефът на федералните беше наклонил цевта надолу и се целеше право в лявото ми бедро. Лявото ми бедро е сравнително едра мишена. Никаква подкожна тлъстина. Само твърд мускул, осеян с капиляри и други неща, улесняващи кръвообращението. Напълно незащитен под тънкия памучен плат на новите ми сини панталони. Не идвай облечен така. Няма да те пуснат да влезеш. Напрегнах мускули, като че ли проклетото нещо би могло да отскочи. После се отпуснах. Стегнатите мускули не бяха помогнали на онази горила, нямаше да помогнат и на мен. Видях медицински екип зад гърбовете на седемте в тъмен ъгъл на фоайето. Трима мъже и една жена. Те стояха и чакаха с носилка на колела.

Когато нищо друго не помага, започнете да говорите.

— Ако вие, момчета, имате още въпроси към мен, ще ви отговоря с радост — казах аз. — Можем да си поръчаме кафе и да се държим цивилизовано. Може да е безкофеиново, ако предпочитате. Защото е късно. Сигурен съм, че ще ни направят прясно кафе. Тук е „Четири сезона“ все пак.

Шефът на федералните не отговори. Вместо това стреля с пушката от около три метра право в мускула на бедрото ми. Чух свистене на газ под налягане и усетих болка. Не убождане. Тъп, режещ удар, като с нож. После четвърт секунда нищо — само изненада. После рязка, гневна реакция. Хрумна ми, че ако бях на мястото на горилата, щеше да ми се прииска да кажа на проклетите зоолози да оставят ушите ми на мира.

Шефът на федералните свали пушката.

В продължение на секунда не се случи нищо. Почувствах как пулсът ми се ускорява, а кръвното ми налягане рязко се повишава и после спада. Почувствах прилив на кръв към слепоочията си — както от китайската храна, когато бях двайсет години по-млад. Стреличката се беше забила в бедрото ми до перата. Извадих я. Иглата беше изцапана с кръв. Керамичното контейнерче обаче го нямаше. Беше се раздробило на прах, а течността, която съдържаше, вече беше в тялото ми и започваше да действа. Петното кръв започна да се разширява над раната и да се просмуква в памучната тъкан на панталона ми, следвайки нишките на плата, както епидемия се разпространява по градските улици. Сърцето ми биеше учестено. Усещах как кръвта пулсира в тялото ми. Исках да я спра. Нямаше как да стане на практика. Облегнах се назад на плота. Само временно, за облекчение. Изведнъж ми се стори, че седемте мъже пред мен се плъзват хоризонтално. Като страничен плонж в бейзбола. Не бях сигурен дали те са мръднали, или аз съм наклонил глава. Или може би стаята се бе завъртяла. Несъмнено обаче нещата наоколо се въртяха като в центрофуга. Ръбът на плота ме удари под плешките. Или той се издигаше нагоре, или аз се свличах надолу. Опрях двете си длани на него, за да го стабилизирам. Или себе си. Не стана. Ръбът ме удари по тила. Вътрешният ми часовник вече не работеше както трябва. Опитах се да броя секундите. Исках да стигна до девет. Исках да издържа по-дълго от горилата. Някакви последни остатъци гордост. Не бях наясно дали успявам.

Стоварих се на пода. Престанах да виждам. Погледът ми не се замъгли или затъмни. По-скоро всичко заблестя. Видях побеснели сребристи отблясъци отпред. Като въртележка, която се движи хиляди пъти по-бързо. После потънах в поредица безумни сънища, главозамайващи и живи. Пълни с цвят и действие. По-късно си дадох сметка, че началото на сънищата е бил моментът, в който съм загубил съзнание, проснат на пода във фоайето на „Четири сезона“.