Лий Чайлд
Утре ме няма (54)

54

Подкарах на юг по Второ Авеню, после по Петдесета улица на изток до края и зарязах колата до един противопожарен кран на половин пресечка от магистралата „Франклин Делано Рузвелт“. Надявах се момчетата от Седемнайсето управление да я намерят, да станат подозрителни и да направят съответните проверки. Дрехите могат да се изхвърлят. Колите не чак толкова лесно. Ако хората на Лайла бяха използвали импалата, за да се измъкнат след нападението с чуковете, вътре трябваше да са останали следи. С просто око не забелязвах нищо, но специализираните следствени екипи не разчитат само на човешкото зрение.

Избърсах волана, скоростния лост и дръжките на вратите с края на ризата си, после пуснах ключовете в улична шахта. Върнах се до Второ Авеню, скрих се в една сянка и зачаках да се появи такси. Към центъра вече имаше сериозен трафик и всяка кола беше осветена от фаровете на задната. Виждах по колко души има в купетата. Не бях забравил думите на Тереза Лий — фалшиви таксита, един на предната седалка, двама на задната, нагоре по Десето, надолу по Второ. Изчаках такси, в което нямаше никой освен шофьора, излязох от тъмното и го спрях. Шофьорът се оказа сикх от Индия, с тюрбан, голяма брада и много лош английски. Не беше ченге. Закара ме на юг до Юниън Скуеър. Слязох и седнах на пейка в тъмното. Гледах плъховете. В целия град плъховете могат да се видят най-добре на Юниън Скуеър. През деня Отделът за поддръжка на парковете изсипва върху цветните лехи тор от кръв и костно брашно. През нощта плъховете идват и си устройват пиршества.

В четири часа заспах.

В пет единият от телефоните в джоба ми започна да вибрира.

 

 

Събудих се, озърнах се, после извадих телефона от джоба си. Не звънеше. Само вибрираше. Безшумен режим. На малкия черно-бял дисплей беше изписано Скрит номер. Отворих капачето и на големия цветен дисплей вътре пишеше същото. Опрях апарата до ухото.

— Да?

Чух гласа на Лайла Хот, нейния акцент, нейната дикция.

— Значи си решил да обявиш война — каза тя. — За теб, изглежда, не важат правилата за влизане в бой.

— Коя по-точно си ти? — попитах.

— Ще разбереш.

— Трябва да знам сега.

— Аз съм най-лошият ти кошмар. От около два часа. И все още у теб има нещо, което ми принадлежи.

— Ами тогава ела и си го вземи. Или изпрати други от твоите момчета, за да се поупражнявам още малко.

— Тази вечер извади късмет, това е всичко.

— Винаги имам късмет — казах.

— Къде си? — попита.

— Пред къщата ти.

Пауза.

— Не, не си.

— Точно така — съгласих се. — Но току-що потвърди, че си в къща. И че в момента си край прозореца. Благодаря за тази информация.

— Къде си, наистина?

— Федеръл Плаза — отговорих. — С ФБР.

— Не ти вярвам.

— Твоя работа.

— Кажи ми къде си.

— Близо до теб — казах. — На Трето Авеню и Петдесет и шеста улица.

Тя понечи да отговори, но спря веднага. Чух само едно „н…“. Носова съгласна. Начало на изречение, което би трябвало да е нетърпеливо и заядливо тросване. Не е близо до мен.

Не беше близо до Трето Авеню и Петдесет и шеста улица.

— Последен шанс — каза тя. — Искам си своето. — Гласът й омекна. — Можем да се договорим, ако искаш. Само го остави на безопасно място и ми кажи къде е. Ще се погрижа да го вземат. Не е нужно да се срещаме. Може да ти бъде платено.

— Не си търся работа.

— А търсиш ли начин да останеш жив?

— Не се страхувам от теб, Лайла.

— И Питър Молина каза същото.

— Къде е той?

— Тук, при нас.

— Жив ли е?

— Ела и ще разбереш.

— Оставил е съобщение при треньора си.

— А може би съм пуснала запис, който е направил той, преди да умре? Може би самият той ми е казал, че треньорът му никога не вдига телефона си, докато вечеря. Може би ми е казал още много неща. Може би аз съм го принудила да го направи.

— Къде си, Лайла? — попитах.

— Не мога да ти кажа — отговори. — Но мога да изпратя да те вземат.

На петдесетина метра видях полицейска кола, която се движеше бавно по Четиринайсета улица. По стъклото се виждаха розови отблясъци, докато шофьорът се озърташе вляво и вдясно.

— Откога познаваш Питър Молина? — попитах.

— Откакто го измъкнах от бара.

— Жив ли е още?

— Ела и ще разбереш.

— Времето ти изтича, Лайла — казах й. — Убила си четирима американци в Ню Йорк. Никой няма да пренебрегне този факт.

— Не съм убивала никого.

— Хората ти са го направили.

— Хора, които вече не са в страната. Недосегаеми сме.

— Ние?

— Задаваш твърде много въпроси.

— Ако хората ти са действали по твое нареждане, не си недосегаема. Това се нарича заговор.

— В тази страна съдът и законите са на почит. Няма никакви доказателства.

— Кола?

— Вече не съществува.

— Никога няма да си недосегаема за мен. Ще се добера до теб.

— Надявам се.

Полицейската кола намали скоростта още повече.

— Излез и се срещни с мен, Лайла. Или си върви у дома. Едното или другото. И в двата случая обаче тук си загубила битката.

— Ние никога не губим — възрази тя.

— Кои сте „вие“?

Не последва отговор. Линията прекъсна.

Полицейската кола спря на стотина метра.

Затворих капачето на телефона и го прибрах в джоба си.

Две ченгета слязоха от колата и се насочиха към площада.

Останах на мястото си. Щеше да е прекалено подозрително, ако стана и хукна. По-добре беше да остана там. Не бях сам в парка. Имаше може би още четирийсет души. Някои от тях приличаха на постоянно пребиваващи. Други бяха временни посетители. Ню Йорк е голям град. Пет района. Пътуванията до дома са продължителни. Често е по-лесно човек да спре и да си почине някъде по пътя.

Ченгетата насочиха лъч от фенерче в лицето на спящ мъж.

Продължиха нататък. Осветиха следващия.

И следващия.

Лошо.

Много лошо.

Но, изглежда, не само аз стигнах до този извод. Видях как тук-там из парка се раздвижиха сенки и изчезнаха в различни посоки. Може би бяха издирвани престъпници, дилъри с наркотици в чантите си, намръщени самотници, които не желаят да разговарят, безпомощни параноици, които се страхуват от системата.

Две ченгета, осем декара площ, може би трийсет души все още по скамейките, десетина решили да изчезнат.

Наблюдавах ги.

Ченгетата приближаваха. Лъчите на фенерчетата им се люлееха в нощната тъмнина. Хвърляха дълги сенки. Провериха четвърти тип, после пети. И шести. Още хора се раздвижиха. Някои изчезваха, други само се местеха от пейка на пейка. Площадът беше пълен със силуети, някои неподвижни, някои движещи се. Сякаш в бавен каданс. Уморен, ленив танц.

Наблюдавах ги.

Долових някаква нова нерешителност в движенията на ченгетата. Все едно искаха да съберат на едно място много котки. Обърнаха се и насочиха фенерчетата към хората, които си тръгваха. Продължиха да крачат, леко приведени, и да се обръщат. Хаотично. Безразборно движение. Приближаваха. Стигнаха на десетина метра.

И се отказаха.

Описаха с фенерчетата си ритуално един кръг и се върнаха към колата си. Видях я как потегля. Останах на пейката. Поех си въздух и се замислих за джипиес чиповете в трофейните телефони в джоба ми. Част от мен смяташе, че е невъзможно Лайла Хот да има достъп до проследяващи сателити. Друга част обаче се връщаше към казаното от нея: Ние никога не губим. А ние е голяма дума. Само три букви, но със сериозен смисъл. Може би лошите от Източна Европа бяха заграбили нещо повече от газови и петролни концесии. Може би бяха сложили ръка и върху други видове инфраструктура. Старата съветска разузнавателна машина трябва да е отишла някъде. Замислих се за преносими компютри, широколентови комуникации и всички технологии, които не ми бяха съвсем ясни.

Мушнах телефоните в джоба си, станах от пейката и тръгнах към метрото.

Което се оказа много груба грешка.