Лий Чайлд
Утре ме няма (6)

6

Вратите не се отвориха дълго време. Може би някой беше съобщил по аварийната уредба или кондукторът беше чул изстрела. Така или иначе, изходите останаха блокирани. Не се съмнявах, че ги обучават какво да правят в подобни ситуации. И процедурата не беше никак безсмислена. По-добре обезумелият стрелец да остане затворен в един вагон, отколкото да го пуснат да тича из целия град.

Чакането обаче не беше приятно. Куршумът за магнум .357 е изобретен през 1935 г. Магнум на латински значи голям. По-тежък куршум, с много повече заряд. Технически погледнато, зарядът не експлодира. Той се възпламенява, което е нещо средно между горене и експлозия. Идеята е да се създаде мощен балон от газ, който ускорява куршума през цевта подобно на освободена пружина. Газът излиза от цевта след куршума и най-често се запалва с кислорода наоколо. Това е пламъкът, който се вижда при изстрел. При плътен допир обаче, както в този случай, куршумът преминава през плътта и газът навлиза веднага след него. Разширява се рязко под кожата и или прави голяма, подобна на звезда изходна рана, или откъсва плътта и кожата от костта, обелвайки черепа като банан.

В този случай се беше случило това. Лицето на жената се бе превърнало в пихтия, парчета кървава плът висяха от разтрошените кости. Куршумът беше минал вертикално през устната кухина и беше стоварил мощната си кинетична енергия върху горната част на черепната кутия, а огромното напрежение беше намерило изход през шевовете й, затворили се някога, много отдавна, в детството. Сега бяха отворени отново, а налягането беше залепило няколко големи парчета кост на стената зад нея. Общо взето, главата я нямаше. Устойчивото на графити фибростъкло обаче изпълняваше предназначението си. Сивкавата плът, белите кости и тъмната кръв не можеха да се залепят, а се плъзгаха надолу и оставяха лъщяща диря като охлюви. Тялото на жената беше отпуснато на пейката. Показалецът все още беше на спусъка. Оръжието беше отскочило от бедрото й и сега лежеше в ръката й, на седалката встрани.

Трясъкът на изстрела все още отекваше в ушите ми. Зад себе си чувах приглушени звуци. Усещах миризмата на кръвта на жената. Наведох се и проверих съдържанието на чантата й. Празна. Свалих ципа на якето й и го разтворих. Нищо. Бяла памучна блуза и миризма на изпразнено дебело черво и пикочен мехур.

Намерих аварийната уредба и се обадих на кондуктора.

— Самоубийство с огнестрелно оръжие — казах. — Предпоследния вагон. Всичко приключи. Ние сме в безопасност. Вече няма заплаха.

Не ми се искаше нюйоркската полиция да извика командосите и те да дотичат в пълно бойно снаряжение. Щеше да отнеме много време.

Кондукторът не отговори. Минута по-късно обаче гласът му долетя от главната информационна система.

— Уведомяваме пътниците, че вратите ще останат затворени няколко минути поради настъпил инцидент.

Говореше бавно. Вероятно четеше от картонче. Гласът му трепереше. Изобщо не приличаше на школуваните гласове на водещите от „Блумбърг“.

Огледах вагона още един път, седнах на метър от обезглавения труп и зачаках.

Докато дойдат истинските ченгета, можехме да изгледаме няколко епизода криминални сериали по телевизията. Можеха да вземат ДНК проби, да установят чии са, престъпниците можеха да бъдат заловени, изправени пред съда и осъдени. Най-накрая надолу по стълбите към перона се спуснаха шестима полицаи. Бяха с насочени пистолети и бронежилетки. Патрули на нюйоркската полиция, нощна смяна, може би от Четиринайсето управление, на Западна трийсет и пета улица. Изтичаха на перона и започнаха да оглеждат влака отпред. Станах отново и се вторачих през прозорците на вратите между вагоните, по цялата дължина на влака. Приличаше на голям осветен тунел от неръждаема стомана. В далечината не се виждаше ясно заради мръсотията и зелените примеси в пластовете стъкло. Виждах обаче как ченгетата отварят врата след врата, как проверяват и освобождават пътниците и ги извеждат горе, на улицата. Влакът беше нощен, с малко хора и затова стигнаха до нас бързо. Надникнаха през прозореца на вратата, видяха трупа и оръжието и настръхнаха. Вратите се отвориха и ченгетата нахълтаха във вагона, по двама през двете врати. Всички инстинктивно вдигнахме ръце.

Двама полицаи блокираха изходите, а останалите се спуснаха право при мъртвата жена. Спряха на около метър от трупа. Не провериха дали има пулс или други признаци на живот. Не приближиха огледалце до носа й, за да се уверят, че не диша. Отчасти защото очевидно не дишаше, отчасти защото нямаше нос. Хрущялът се бе откъснал и между изпразнените от налягането очни кухини се виждаха парчета нащърбена кост.

Едър сержант се обърна към нас. Беше малко пребледнял, но иначе изглеждаше в добра форма въпреки нощната смяна.

— Кой видя какво е станало тук? — попита той.

В предната част на вагона цареше мълчеше. Латиноамериканката, мъжът с фланелка на НБА, африканката. Седяха неподвижно и мълчаха. Осма точка — втренчен поглед напред. И тримата бяха в това състояние. Ако аз не мога да те видя, ти също не можеш да ме видиш. Мъжът с фланелката за голф също мълчеше, така че отговорих аз:

— Тя извади револвера от чантата си и се застреля.

— Просто така?

— Повече или по-малко.

— Защо?

— Откъде да знам?

— Къде и кога?

— Докато приближавахме спирката.

Онзи обработи информацията. Самоубийство с револвер. За метрото отговаря нюйоркската полиция. Зоната за намаляване на скоростта между Четирийсет и първа и Четирийсет и втора улица бе район на Четиринайсето управление. Негов случай. Няма съмнение. Ченгето кимна и каза:

— Добре, моля всички да слезете от влака и да изчакате на перона. Ще са ни нужни имената, адресите и показанията ви.

После той включи микрофона на ревера си и се разнесе пращенето на радиостанция. Започна да изрежда някакви числа и кодове. Реших, че вика медиците и линейката. После щеше да дойде ред на служителите от транспорта, които щяха да откачат вагона, да го почистят и да възстановят движението на влаковете. Не е трудно, помислих си. Има много време до сутрешния час пик.

Слязохме на перона сред нарастващата тълпа. Ченгета от транспортната полиция, обикновени ченгета, работници от метрото, хора от гарата. След още пет минути екип медици свалиха по стълбите носилка. Минаха през бариерата и се качиха във влака. Не видях какво се случи после, защото полицаите се смесиха с тълпата, за да търсят свидетели, които можеха да дадат показания. Едрият сержант дойде при мен. Бях отговорил на въпросите му във вагона и затова бях пръв на опашката. Заведе ме навътре в гарата, в някаква гореща стаичка с под от бели плочи, която, изглежда, беше помещение на транспортната полиция. Сложи ме да седна на дървен стол и ме попита за името ми.

— Джак Ричър — казах му.

Записа го и замълча. Стоеше на прага до вратата и ме наблюдаваше. Чакаше. Предположих, че чака разследващия полицай.