Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gone Tomorrow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Утре ме няма

Издателство „Обсидиан“, София, 2009

Редактор: Матуша Бенатова

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN–978–954–769–206–0

История

  1. — Добавяне

33

Отдавна мина времето, когато можехте да си намерите приличен хотел в Ню Йорк само за пет долара на нощ, но все още можете да се уредите за петдесет, ако знаете как. Работата е в това да започнете да търсите късно. Отидох до хотел, в който бях отсядал и преди близо до Медисън Скуеър Гардън. Беше голям, някога грандхотел, но сега представляваше само олющена стара сграда на границата между ремонта и разрушаването. След полунощ дежурният персонал се свива до един портиер, който отговаря за всичко, включително и за рецепцията. Отидох при него и го попитах дали има свободна стая. Мъжът изтрака демонстративно по една клавиатура, присви очи към екрана и каза, че има. Спомена цена от сто осемдесет и пет долара плюс данъка. Попитах дали мога да видя стаята, преди да я взема. Хотелът беше от онези, в които подобно искане звучи разумно. И смислено. Дори задължително. Портиерът се измъкна иззад бюрото си и ме поведе към асансьора и после по дълъг коридор. Отвори вратата с електронна карта, закачена за колана му с навит на спирала пластмасов шнур, и се отдръпна, за да ме пусне да вляза.

Стаята беше добра. Имаше легло и баня. Всичко, от което имах нужда, и нищо, от което нямах. Извадих две двайсетачки от джоба си.

— Какво ще кажеш да не се занимаваме с регистрации и други подобни там долу?

Мъжът не каза нищо. Никога не казват. Извадих още десет и добавих:

— За камериерката утре.

Той се размърда някак неловко, сконфузен от прямотата ми, но после протегна ръка и взе парите.

— В осем трябва да си излязъл.

И си тръгна. Вратата се затвори зад гърба му. Централният компютър долу сигурно щеше да покаже, че е отварял тази стая с картата си, но той щеше да твърди, че ми е показал стаята, аз обаче не съм останал очарован и съм си тръгнал веднага. Вероятно редовно даваше подобни обяснения. Може би дори бях четвъртият, който си е тръгнал последната седмица. Може би петият или шестият. Какви ли не неща се случват в градските хотели, след като си тръгне дневната смяна.

 

 

Спах добре и се събудих с приятно чувство. Измъкнах се от хотела в осем без пет. Пробих си път през потока хора, които влизаха и излизаха от Пенсилвания Стейшън и закусих в задното сепаре на заведение на Трийсет и трета улица. Кафе, яйца, бекон, палачинки и още кафе, всичко за шест долара, плюс данъка и бакшиша. По-скъпо, отколкото в Северна Каролина, но не много. Батерията в телефона на Леонид все още беше наполовина пълна. На дисплея се виждаха няколко бели и няколко черни чертички. Реших, че ще има достатъчно сили за няколко разговора. Набрах 600 и се канех да довърша с 82219, но чух в слушалката пронизителен звук, който беше нещо средно между сирена и ксилофон. После чух глас, който ми обясни, че номерът не може да бъде избран. Съветваха ме да го проверя и да опитам отново. Опитах 1600 и получих същия резултат. Опитах с 011, за международна линия, после 1 за Северна Америка и после 600. Заобиколен маршрут, но резултатът не беше по-добър. Опитах с международен код 001, в случай че телефонът бе лондонски. Без резултат. Опитах с 8**\101, което е източноевропейският международен код за Северна Америка, в случай че телефонът е пренесен чак от Москва преди година. Без резултат. Разгледах клавиатурата и се замислих дали вместо D да не набера 3, но системата започваше да писука много преди да стигна дотам.

И така, 600–82219–D не беше телефонен номер. Канадски или какъвто и да е друг. И ФБР би трябвало да е наясно с това. Може би бяха обмисляли такава възможност около минута и я бяха отхвърлили веднага. ФБР може да е много неща, но глупостта не е едно от тях. Значи тогава на Трийсет и пета улица агентите бяха прикрили истинските си въпроси зад димна завеса.

Какво още ме бяха питали?

Бяха преценили доколко е голям интересът ми, бяха ме попитали пак дали Сюзан ми е дала нещо и се бяха уверили, че напускам града. Искаха да не проявявам любопитство, да си остана с празни ръце и да си отида.

Защо?

Нямах представа.

И какво е 600–82219–D ако не телефонен номер?

Останах още десет минути на една последна чаша кафе, от която отпивах бавно, с отворени очи, без обаче да виждам кой знае какво, в опит да измъкна отговора някъде отвътре. Както Сюзан Марк се беше опитвала да го измъкне в метрото. Представях си цифрите мислено една след друга, поотделно, заедно, в различни комбинации, на интервали, с тирета, по групи.

Червената лампичка светна при 600.

Сюзан Марк.

600.

Не можах обаче да си спомня.

Допих кафето, прибрах телефона на Леонид отново в джоба си и тръгнах на север, към „Шератън“.

 

 

Хотелът представлява огромна кула от стъкло, с плазмен екран във фоайето, който показва всички събития за деня. Главната зала беше ангажирана за обяд от група, нарекла себе си ФТ. „Филателен трепет“, „Фамилна търговия“ или самият „Файненшъл Таймс“? Безобиден повод за среща на група едри риби от Уолстрийт, които искаха да си купят още повече влияние. Тяхното мероприятие щеше да започне по обяд. Реших, че Сансъм ще се опита да пристигне към единайсет. Щеше да му е нужно малко време и пространство, за да се успокои преди събитието и да се подготви. За него тази среща беше много важна. Това бяха неговите хора и имаха дълбоки джобове. Щяха да са му нужни минимум шейсет минути. Което означаваше, че имам да убивам още два часа. Отидох до Бродуей и след две пресечки в северна посока открих магазин за дрехи. Исках да си купя нова риза. Не ми харесваше тази, с която бях облечен. Беше символ на поражението ми. Не идвай облечен така, няма да те пуснат да влезеш. Щом като щях да се срещна с Елспет Сансъм още веднъж, не исках да ме вижда със знака на моето поражение и на нейния успех.

Намерих риза от поплин в цвят каки, за която платих само единайсет долара. Така и трябваше да бъде. Нямаше джобове, а ръкавите свършваха някъде между лактите и китките ми. С навити маншети стигаха до лактите.

Харесваше ми обаче. Беше прилична. И най-важното, бях я купил по своя воля.

В десет и половина се върнах във фоайето на „Шератън“. Седнах. Около мен имаше хора с куфари. Половината си тръгваха и чакаха автомобили. Половината пристигаха и чакаха да им дадат стаи.

Към десет и четирийсет бях разгадал какво е 600–82219–D.