Лий Чайлд
Утре ме няма (7)

7

Полицаят, който дойде, беше жена. Дойде сама. Беше с панталон и сива риза с къси ръкави. Може би от коприна, а може би от изкуствена материя. Във всеки случай блестеше. Не беше пъхната в панталона и реших, че под нея се крие пистолетът, белезниците или каквото друго носеше. Под ризата се очертаваше слабо и дребно тяло, а над нея — малко овално лице и изопната назад черна коса. Никакви бижута. Дори нямаше и брачна халка. Беше над трийсет. Може би на четирийсет. Привлекателна жена. Харесах я веднага. Изглеждаше дружелюбна и спокойна. Показа ми полицейската си значка и ми подаде визитната си картичка. На картичката имаше телефони — служебен и мобилен. Имейл адрес на сървъра на нюйоркската полиция. Каза ми името си ясно и силно. Тереза Лий. Тереза. Не беше азиатка. Може би Лий идваше от предишен брак или от друго по-дълго и сложно име. Можеше дори да е потомка на генерал Робърт Лий.

Попита ме:

— Можеш ли да ми кажеш какво точно се случи?

Говореше меко, с повдигнати вежди и глас, изпълнен със загриженост и съчувствие, сякаш основната й грижа беше посттравматичния ми стрес. Можеш ли да ми кажеш? Можеш ли? Един вид, можеш ли да понесеш да го преживееш отново? Усмихнах се леко. В тази част на Манхатън броят на убийствата за година бе спаднал до едноцифрено число, така че дори да беше разследвала всичките сама, откакто бе постъпила на работа, пак бях виждал повече трупове от нея. И то в пъти повече. Жената във влака не беше най-приятната гледка, но беше и много, много далеч от най-неприятната. Разказах й точно какво се бе случило, още откакто се качих във вагона на Блийкър Стрийт. Обясних й за списъка от единайсет точки, собствените ми колебания, опита за разговор, оръжието, самоубийството.

Тереза Лий пожела да разговаряме за списъка.

— Имаме копие — каза тя. — Би трябвало да е секретно.

— Обикаля света от двайсет години — отговорих. — Всички имат копие. Едва ли е толкова секретно.

— Къде го видя?

— В Израел. Малко след като го написаха.

— Как така?

Разказах й трудовата си биография. Съкратеният вариант. Американската армия, тринайсет години военен полицай, елитната 110-а специална част, службата по целия свят, самостоятелните задачи, когато и където ме бяха изпращали. После рухването на Съветския съюз, дивидентите на мира, намаленият бюджет за отбрана, внезапното освобождаване.

— Офицерско звание?

— Последно — майор — казах.

— А сега?

— Пенсионирах се.

— Млад си за пенсиониране.

— Реших да му се порадвам, докато мога.

— И радваш ли се?

— Повече от всякога.

— Какво прави тази вечер? В Гринич Вилидж?

— Слушах музика — отговорих. — В блус клубовете на Блийкър Стрийт.

— А накъде се беше запътил с влака по линия номер шест?

— Смятах да си намеря стая някъде или да отида на автогарата и да взема автобус.

— Закъде?

— Закъдето и да е.

— Кратко посещение?

— Нещо такова.

— Къде живееш?

— Никъде. Годината ми преминава в кратки посещения, едно след друго.

— Къде е багажът ти?

— Нямам.

Повечето хора продължаваха с въпросите, но Тереза Лий не го направи. Вместо това очите й отново промениха изражението си и тя каза:

— Не ми харесва, че списъкът те е подвел. Мислех, че е сигурен.

Говореше като ченге на ченге, сякаш старата ми работа беше от значение за нея.

— Подведе ме само наполовина — отбелязах. — Все пак ми подсказа, че става дума за самоубиец.

— Така е — съгласи се тя. — Признаците не би трябвало да се различават. И все пак е било фалшив позитивен сигнал.

— По-добре, отколкото фалшив негативен сигнал.

— Предполагам — кимна тя.

— Знаем ли коя е? — попитах.

— Още не. Но ще разберем. Казаха ми, че са намерили портфейл и ключ. Вероятно ще се окажат достатъчни. Но защо е била облечена със зимно яке?

— Нямам никаква представа — отвърнах.

Млъкна, сякаш бе дълбоко разочарована.

— Тези неща не са статични, а се развиват — обясних аз. — Смятам, че към списъка за жените трябва да се добави дванайсета точка. Ако жена атентатор свали забрадката си, на лицето й ще има същата разлика в загара, както при мъжете с обръснати бради.

— Така е — кимна тя.

— Освен това четох в една книга, че онова с девствениците било лош превод. Думата е двусмислена. Споменава се в пасаж, изобилстващ с образи, свързани с храни. Мляко и мед. Вероятно думата означава стафиди. Едри, може би захаросани и сиропирани.

— Самоубиват се заради стафиди?

— Ще ми се да им видя лицата.

— Знаеш ли чужди езици?

— Знам английски — отговорих. — И френски. А и защо са й на жена атентатор девици? Много от свещените текстове са преведени неправилно. Особено когато се споменават девици. Дори и в Новия завет. Някои хора твърдят, че Мария била майка за пръв път и нищо повече. Авторите на оригиналните текстове биха се смели, ако можеха да разберат как сме изкривили нещата.

Тереза Лий не каза нищо по въпроса, а попита:

— Ти добре ли си?

Реших, че се интересува дали съм потресен. Дали не трябва да прибягна до услугите на психолог. Може би защото бе решила, че съм мълчалив човек, който се е разприказвал прекалено. Грешка.

— Добре съм — отвърнах.

Тя ме изгледа някак изненадано.

— Аз самата бих съжалила, че съм използвала подобен подход. Във влака… мисля, че ти си я тласнал да прекрачи границата. След още една-две спирки може би е щяла да преодолее онова, което я е измъчвало.

Мълчахме минута, после едрият сержант мушна глава през вратата и й кимна да излезе в коридора. Последва кратък разговор шепнешком, след който Лий се върна и поиска да отида с нея до Западна трийсет и пета улица. До полицейското управление.

— Защо? — попитах аз.

Тя се поколеба.

— Формалност — отговори. — Да запишем показанията ти, да приключим случая.

— Имам ли избор? — попитах.

— Не тръгвай в тази посока — предупреди ме тя. — Замесен е израелският списък. Можем да кажем, че става дума за националната сигурност. Ти си важен свидетел и ще те държим при нас, докато остарееш и умреш. По-добре да сътрудничиш като добър гражданин.

Свих рамене и я последвах през лабиринта на „Гранд Сентръл“ до Вандербилт Авеню, където беше паркирала колата си. Беше форд краун виктория, без обозначения, очукана и мръсна, но работеше добре. Стигнахме до Западна трийсет и пета улица невредими. Минахме през големия стар портал и тя ме поведе нагоре, към стая за разпити. Спря, изчака ме в коридора и ме пусна да вляза преди нея. Не ме последва — затвори вратата и я заключи отвън.