Лий Чайлд
Утре ме няма (23)

23

Стаята беше семпла, без почти никакви мебели. Тримата мъже бяха федералните агенти, които дойдоха заради мен в Четиринайсето управление на полицията в Ню Йорк. Май не се радваха особено, че ме виждат отново. В началото мълчаха, после шефът им извади малък сребрист предмет от джоба си. Диктофон. Цифров. С марката на „Олимпус“. Натисна бутон и след кратка пауза чух: „Тя каза ли ти нещо?“ Думите звучаха неясно и сякаш заглушени от някакво ехо, но ги разпознах. От разпита в пет часа онази сутрин — аз на стола, сънлив, те прави и нащрек, наоколо миризма на пот, безпокойство и изгоряло кафе във въздуха.

Чух гласа си да отговоря: „Нищо съществено.“

Мъжът натисна друго копче и записаният звук изчезна. Прибра устройството в единия си джоб и извади сгънат лист от другия. Познах го. Беше бланката на Камарата, която ми беше дал портиерът на Кенън Билдинг. Шефът разгъна листа и прочете: „Рано тази сутрин видях как една жена умира с вашето име на уста.“ Задържа листа пред очите ми, за да мога да видя собствения си почерк. После заговори.

— Казала ти е нещо съществено. Ти излъга федерални агенти по време на разследване. За такова нещо се влиза в затвора.

— Аз няма да вляза — отговорих.

— Така ли? И какво те прави толкова специален?

— Нищо не ме прави специален. Какво ви прави вас федерални агенти?

Отговор нямаше.

— Не може и двете неща едновременно — продължих аз. — Щом искате да се правите на конспиратори и да не се легитимирате, няма как да знам какви сте. Може да сте деловодители от полицията, подранили за работа, които се чудят как да убият времето. Няма закон, който забранява да се лъжат обикновените граждани. Иначе шефовете ви до един щяха да са в затвора.

— Казахме ти кои сме.

— Хората казват какво ли не.

— Приличаме ли ти на деловодители?

— Доста. Освен това може би не съм излъгал вас, а Сансъм.

— Последно, кое си направил?

— Това си е моя работа. Още не съм разбрал кои сте.

— Какво по-точно правиш тук, във Вашингтон? Със Сансъм?

— Това също си е моя работа.

— Искаш да му задаваш въпроси ли?

— Има ли закон, който забранява да задаваш на хората въпроси?

— Ти беше свидетел. Сега се правиш на детектив.

— Живеем в свободна страна — обясних аз.

— Сансъм не може да си позволи да ти каже каквото и да било.

— Може да е така — отвърнах, — а може и да не е.

Мъжът замълча за момент и после попита:

— Обичаш ли тенис?

— Не — заявих твърдо.

— Чувал ли си за Джими Конърс? Бьорн Борг? Джон Макенроу?

— Тенисисти. От едно време.

— Какво ще стане, ако играят в „Ю Ес Оупън“ следващата година?

— Нямам представа.

— Ще ги ритат по задниците из целия корт. Ще им отрежат главите и ще им ги връчат на поднос. Дори и жените ще ги победят. На своето време са били велики шампиони, но вече са старци от съвсем различна епоха. Времето върви напред. Разбираш ли какво ти казвам?

— Не — отговорих.

— Проверихме досието ти. Някога, в началото на историята, си бил голяма работа. Това тук обаче е съвсем друг свят. Нагазил си в много дълбоки води.

Обърнах се и погледнах към вратата.

— Мистър Браунинг още ли е там? — попитах. — Или ме изостави?

— Кой е Браунинг?

— Онзи, който ме доведе тук. Човекът на Сансъм.

— Отиде си. И името му не е Браунинг. Сега си като бебче в гората.

Замълчах си. Когато чух думата „бебче“ си спомних за Джейкъб Марк и племенника му Питър. Момиче от бара. Страхотно бебче. Питър тръгнал с нея.

Един от другите двама в стаята се обади:

— Искаме да престанеш да се правиш на следовател, става ли? Искаме да си останеш свидетел. Искаме да знаем по какъв начин името на Сансъм е свързано с мъртвата жена. Няма да излезеш от тази стая, докато не научим.

— Ще изляза от тази стая веднага щом реша да изляза — казах аз. — Трима деловодители не са достатъчни, за да ме накарат да стоя там, където не искам.

— Празни приказки.

— Името на Сансъм и без това вече е в обръщение — добавих. — Чух да го споменават четири частни ченгета от Ню Йорк.

— Кои са те?

— Четирима симпатяги в костюми и фалшиви визитки.

— Това ли измисли? Тази история е съшита с бели конци. Мисля, че си я чул от самата Сюзан Марк.

— Вас какво ви интересува? Какво може да знае една служителка от „Човешки ресурси“, което да навреди на човек като Сансъм?

Те замълчаха, но тишината беше странна. Като че ли беше натежала от неизказания отговор, който се надигаше неумолимо. Не ни интересува Сансъм, а армията, военните, миналото, бъдещето, правителството, страната, целия огромен свят, цялата проклета вселена.

— Кои сте вие, момчета? — попитах.

Тишина.

— Какво, по дяволите, е направил Сансъм в миналото?

— Кога в миналото?

— През онези седемнайсет години.

— Ти какво мислиш, че е правил?

— Има четири секретни мисии.

Притихнаха.

Шефът попита:

— Откъде знаеш за мисиите на Сансъм?

— Прочетох книгата му — казах.

— В книгата не пише за тях.

— Пише обаче за повишенията и наградите му. Без ясно обяснение защо ги е получил.

Отново замълчаха.

— Сюзан Марк не е знаела нищо — продължих. — Няма как да е знаела. Просто не е възможно. Може да е ровила из документацията на отдела си цяла година и пак да не е попаднала на нищо.

— Някой обаче го е поискал от нея.

— И какво? Няма вреда, няма проблем.

— Просто искаме да знаем кой, това е всичко. Искаме да сме осведомени за подобни неща.

— Не знам кой е бил.

— Ясно е обаче, че искаш да знаеш. Иначе защо си тук?

— Видях я как се застреля. Не беше красива гледка.

— Тези гледки никога не са красиви. Което обаче не е причина да станеш сантиментален. Или да си навлечеш проблеми.

— Тревожите се за мен, така ли?

Никой не отговори.

— Или се тревожите, че мога да открия нещо?

Обади се третият:

— Кое те кара да мислиш, че са различни тревоги? Може да са едно и също. Ако научиш нещо, ще лежиш в затвора, докато си жив. Или ще попаднеш под кръстосан обстрел.

Не казах нищо. Стаята отново утихна.

Шефът накрая проговори:

— Последен шанс. Продължавай да си свидетел. Жената спомена ли името на Сансъм, или не?

— Не — отговорих. — Не го спомена.

— Но името е в обръщение независимо от това?

— Да — казах. — В обръщение е.

— И не знаеш кой се интересува от него?

— Не — казах. — Не знам.

— Добре — кимна агентът. — Сега забрави за нас и продължавай нататък. Нямаме желание да усложняваме живота ти.

— Но?

— Но ще го направим, ако се наложи. Помниш ли самият ти какви неприятности можеше да създаваш на хората някога, в 110-а? Сега е много по-лошо. Сто пъти по-лошо. Постъпи умно. Ако искаш да играеш, стой в отбора на възрастните. Стой настрана. Играта се е променила.

 

 

Оставиха ме да си тръгна. Слязох с асансьора, минах покрай охраната и застанах на павирана площадка, от която се виждаше реката, която течеше бавно долу. Отразените светлини потрепваха с течението. Замислих се за Елспет Сансъм. Тази жена ме беше впечатлила. Не идвай облечен по този начин. Няма да те пуснат да влезеш. Перфектен трик за заблуда. Беше ме подвела. Бях си купил риза, която не ми трябваше и която не исках.

Не сме мекушави.

Съвършено вярно.

Вечерта беше топла. Въздухът беше натежал от поетите с влагата миризми. Запътих се обратно към Дюпон Съркъл. Реших, че разстоянието е около два километра. Двайсет минути пеша, може би по-малко.