Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gone Tomorrow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Утре ме няма

Издателство „Обсидиан“, София, 2009

Редактор: Матуша Бенатова

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN–978–954–769–206–0

История

  1. — Добавяне

56

Хората се страхуват от третата релса. Няма причина за това, освен ако не смятат да я пипнат. Стотици волтове, но не се спускат да те гонят. За да си изпатиш, трябва да си го търсиш.

Много лесно е да се прескочи дори с неудобни обувки. Макар и да не можех да ги контролирам много добре, гумените ми галоши бяха чудесен изолатор. Въпреки това планирах действията си много внимателно — като хореография. Скачам, приземявам се на два крака в средата на първата линия, прекрачвам с десен крак втората релса, с ляв — третата релса, промушвам се през пролуката между две колони, прескачам с десен крак третата релса на втората линия, после втората релса с премерени и внимателни движения, покатервам се с облекчение на отсрещния перон и изчезвам.

Лесно за мен.

Лесно и за ченгетата да ме последват.

Вероятно го бяха правили и друг път.

За разлика от мен.

Чаках. Погледнах зад себе си вляво и вдясно. Ченгетата бяха близо. Достатъчно близо, за да забавят темпото и да се прегрупират, да решат точно как да постъпят в този момент и какво да направят след това. Нямах представа какъв ще бъде подходът им. Какъвто и да беше обаче, нямаше да бързат. Не биха искали да предизвикат паника. Перонът беше претъпкан и всяко по-рязко действие щеше да изплаши хората. И непременно щяха да последват съдебни дела.

Погледнах вляво. Погледнах вдясно. Не идваха влакове. Зачудих се дали не са ги спрели ченгетата. Предполагах, че имат добре отработена процедура. Пристъпих напред. Зад гърба ми, между мен и колоната, веднага се промушиха хора. Започнаха да ме изтласкват напред. Аз натисках в обратна посока. Предупредителната ивица на ръба на перона представляваше жълта боя върху кръгли издатини. Нямаше опасност от подхлъзване.

Ченгетата бяха образували тесен полукръг. На около три метра от мен. Приближаваха се навътре, избутваха хората навън, свиваха периметъра бавно и предпазливо. Хората от отсрещния перон наблюдаваха. Бутаха се един друг, сочеха ме и се надигаха на пръсти.

Чаках.

Чух влак. Вляво от мен. Движещ се отблясък в тунела. Приближаваше бързо. Нашият влак. За Горен Манхатън. Тълпата зад мен се раздвижи. Усетих полъха на въздуха и чух стърженето на стоманените колела. Видях как осветената кабина се люлее и поклаща на завоя. Струваше ми се, че се движи с петдесетина километра в час. Около тринайсет метра в секунда. Бяха ми нужни две секунди. Смятах, че толкова ще са достатъчни. Значи трябваше да тръгна, когато влакът е на двайсет и пет-шест метра от мен. Ченгетата нямаше да ме последват. Времето, което им бе нужно, за да реагират, щеше да им отнеме необходимата преднина. А те и бездруго бяха на три метра от края на перона. И приоритетите им бяха различни от моите. Имаха жени и семейства, амбиции и пенсии. Имаха къщи с морави, които трябваше да косят, и цветя, за които да се грижат.

Направих още една миниатюрна стъпка напред.

Светлините идваха право към мен. С голяма скорост. Клатушкаха се, люлееха се. Не беше лесно да се прецени разстоянието.

Тогава чух влак и вдясно.

Влак за Долен Манхатън, който приближаваше бързо от другата посока. Симетрично, но не съвсем. Като чифт пердета, които се затварят, но лявото се движи по-бързо от дясното.

Колко по-бързо?

Трябваше ми изоставане от три секунди, за да получа обща пролука от пет, защото изкачването на отсрещния перон щеше да отнеме повече, отколкото скокът от моя.

Забавих се цяла секунда — догадки, преценки, пресмятане.

Влаковете приближаваха — единият отляво, другият отдясно.

Петстотин тона и още петстотин тона.

Обща скорост на приближаване един към друг може би около деветдесет километра в час.

Ченгетата стесняваха периметъра.

Време за решение.

Старт.

Скочих долу, когато влакът за Горен Манхатън беше на трийсет метра. Приземих се на два крака между релсите, закрепих се, продължих нататък, както бях планирал. Като рисунка на танц в учебник. Десен крак, ляв крак високо над захранващата релса, ръце на колоните. Спрях за част от секундата и погледнах вдясно. Влакът за Долен Манхатън беше много близо. Другият влак профуча зад гърба ми. Спирачките му пищяха и стържеха. Бесен вятър дръпна ризата ми. Осветени прозорци заблестяха с ярка пулсираща светлина в периферното ми зрение.

Погледнах надясно.

Другият влак изглеждаше огромен.

Време за решение.

Старт.

Десен крак високо над захранващата релса, ляв крак между релсите. Влакът почти беше връхлетял. На метри от мен. Клатеше се, тресеше се. Спирачките бяха стегнали колелата. Виждах машиниста с широко отворена уста. Усещах въздуха, изтласкван от кабината.

Зарязах хореографията. Просто се хвърлих към отсрещния перон. Беше на около метър и двайсет, но имах чувството, че е безкрайно далеч. Като хоризонт в далечината. Но се добрах. Погледнах наляво и видях нитовете и болтовете по предната част на връхлитащия влак. Идваше право към мен. Опрях длани върху перона и се оттласнах. Помислих, че плътната стена от хора ще ме изтласка назад, долу. Вместо това нечии ръце ме сграбчиха и ме изтеглиха горе. Влакът профуча покрай рамото ми и въздушният вихър ме завъртя. Прозорците засвяткаха покрай мен. Пътници четяха книги или вестници или стояха прави и се поклащаха. Нечии ръце ме изправиха на крака и ме дръпнаха в тълпата. Хората около мен крещяха. Виждах отворените им усти, но не чувах нищо. Пищенето на спирачките на влака ги заглушаваше. Наведох глава и се спуснах напред през тълпата. Хората отстъпваха вляво и дясно, за да ме пуснат да мина. Някои ме тупаха по гърба окуражително. Изскочих навън, следван от бурни овации.

Това може да се случи само в Ню Йорк.

Минах през преградата за излизане и се отправих към улицата.