Лий Чайлд
Утре ме няма (47)

47

Измъкнахме се бързо. Тереза Лий взе обувките на шефа. Бяха й малко големи, но не много. Джейкъб взе всички дрехи на лаборанта. Прецени, че непълна униформа на ченге от провинцията би направила впечатление по улиците, и може би беше прав. Струваше си да се отдели време за преобличане. Изглеждаше далеч по-добре с памучните панталони, тениската и маратонките. Бяха му почти по мярка. Единственият недостатък беше голямото колкото четвърт долар кърваво петно на задника. Оставихме лаборанта да спи по бельо.

Тръгнахме към изхода. Нагоре по стълбите, после през осеяния с боклуци гараж, през вратата до тротоара на Трета улица. Беше пълно с хора. Горещо. Свихме наляво. Без особена причина. Случаен избор. Оказа се щастлив. Едва бяхме направили няколко крачки, и чух зад себе си клаксон и изскърцване на спирачки. Обърнах се и видях една черна кола да заковава на няколко метра от другата страна на пожарната. Нова и лъскава краун виктория. От нея изскочиха двама. Познавах ги. И знаех, че Тереза Лий също ги познава. Сини костюми, сини вратовръзки. ФБР. Същите, които разговаряха с нея в полицията и които разговаряха с мен на Трийсет и пета улица. Питаха ме за канадски телефонни номера. Сега същите лица се втурнаха към пожарната и изчезнаха в двора. Изобщо не ни видяха. Ако обаче бяхме свили вдясно, щяхме да се сблъскаме с тях фронтално още докато излизаха от колата си. Значи наистина бяхме извадили късмет. Отпразнувахме, като закрачихме колкото можем по-бързо към Шесто Авеню. Джейкъб Марк стигна там пръв. Само той беше с прилични обувки.

Прекосихме Шесто Авеню и вървяхме известно време по Блийкър Стрийт, а малко по-късно открихме убежище на Корнелия Стрийт, която беше тясна, тъмна и сравнително спокойна, ако не се брояха хората по масите на тротоара. Стояхме настрана от тях и те не ни обръщаха внимание. Интересуваха се повече от храната си. Не бих ги обвинил. Ухаеше на вкусни неща. Бях доста гладен, дори и след сандвича със салам и сирене. Насочихме се към тихия край на улицата и проверихме с какво разполагаме. Лий и Джейк нямаха нищо. Всичките им вещи бяха заключени в сутерена на пожарната. Аз разполагах с нещата, които бях взел от масата. Най-важни от тях бяха банковата ми карта, картата за метрото и телефона на Леонид. Имах четирийсет и три долара в брой и дребни. С картата за метрото можех да пътувам още четири пъти. Батерията на телефона беше почти напълно изтощена. Бяхме единодушни, че извън всякакво съмнение банковата ми карта и телефонът на Леонид се проследяват от различни компютърни системи. Ако ги използвах, някой щеше да разбере след секунди. Това обаче не ме притесняваше особено. За да нанася щети, информацията трябва да е полезна. Ако се измъкнехме от Трета улица и след няколко дни изтеглех пари в Оклахома Сити или Ню Орлиънс, или Сан Франциско, тази информация можеше да е съществена. Ако обаче изтеглех пари веднага, на няколко пресечки от пожарната, информацията щеше да бъде безполезна. Двамата го знаеха не по-зле от мен. Освен това в Ню Йорк има толкова много антени за мобилни телефони, че засичането става трудно. Ако те засекат в стадион в предградията, ще могат да те открият. Не е така в града обаче. Квадрат със страна две пресечки може да съдържа петдесет хиляди души и са нужни дни, за да бъде претърсен.

Продължихме нататък и намерихме лъскав банков офис с банкомат, от който изтеглих всичките пари, които можах — триста долара. Явно имах дневен лимит. И машината беше бавна. Изглежда, нарочно. Банките и правоохранителните органи си сътрудничат. Дават сигнала и забавят трансакцията. Идеята е да се даде време на ченгетата да се появят. На някои места може и да има смисъл. Не и ако полицаите трябва да се справят с градския трафик. Машината мисли, мисли, мисли и най-накрая изплю банкнотите. Взех ги и й се усмихнах. Повечето банкомати имат камери, свързани с цифрови записващи устройства.

Продължихме нататък и Лий похарчи десет от новите ми долари за зарядно устройство за мобилен телефон, което работеше с обикновени батерии. Включи го в телефона на Леонид и се обади на партньора си Дохърти. Беше десет и десет часът и той би трябвало да се готви за работа. Дохърти обаче не вдигна. Лий му остави съобщение и изключи апарата. Каза ми, че мобилните телефони имали монтирани в тях джипиес чипове. Не го знаех. Каза ми, че чиповете излъчвали сигнал на всеки петнайсет секунди, така че местоположението на телефона можело да бъде засечено с точност до пет метра. Джипиес сателитите били много по-прецизни от обикновеното засичане чрез антените. Когато се криеш, трябва да държиш мобилния си телефон изключен, освен за много кратко и малко преди да напуснеш дадено място. Така проследяващите устройства винаги остават една крачка назад.

Продължихме напред. Видяхме много полицейски коли по улиците. Нюйоркската полиция е голяма. Най-голямата в Америка. Може би и в света. Намерихме някакво шумно бистро на територията на Нюйоркския университет, след като минахме на запад от парка на Уошингтън Скуеър и се насочихме на изток. Заведението беше полутъмно и пълно със студенти. Част от храната, която сервираха, можеше да се разпознае. Бях гладен и обезводнен. Реших, че организмът ми работи на високи обороти, за да изчисти двойната доза барбитурати. Изпих няколко чаши вода от чешмата и си поръчах шейк с йогурт и плодове. Освен това сандвич и кафе. Джейк и Лий не си поръчаха нищо. Казаха, че били твърде потресени, за да могат да ядат. След малко Лий се обърна към мен и попита:

— По-добре ни кажи какво точно става.

— Мислех, че не искате да знаете — отговорих.

— Току-що преминахме тази линия.

— Онези момчета не се легитимираха. Имате пълното право да приемете, че задържането ви е незаконно. В такъв случай не е престъпление, че се измъкнахте. Дори може би е било ваш дълг.

Лий поклати глава.

— Знаех кои са, независимо че не се легитимираха. И не се тревожа, че се измъкнахме. Безпокоя се заради обувките. Това ще ме прецака. Откраднах обувките на човека. Предумишлено действие. Ще кажат, че съм имала време да размисля и да реагирам подобаващо.

Погледнах Джейк, за да видя дали иска да бъде включен, или още смята, че блажени са единствено невинните. Сви рамене, сякаш за да каже, че му е все едно. Изчаках сервитьорката да донесе поръчката и им разказах каквото знам. Март 1983 година, долината Коренгал, всички подробности и всички следствия.

— В долината Коренгал има американски войници в момента — отбеляза Лий. — Наскоро четох за това. В едно списание. Изглежда, тези неща няма да престанат. Надявам се само нашите да се справят по-добре от руснаците.

— Били са украинци — казах.

— Има ли разлика?

— Сигурен съм, че за украинците има. Руснаците са изпращали малцинствата на предните линии, а малцинствата не са били доволни.

— Разбирам за опасността от Трета световна война — каза Джейк. — Тогава. Минал е обаче четвърт век. Съветският съюз даже не съществува. Как може една държава да бъде разгневена за нещо, което дори не съществува?

— Геополитика — отбеляза Лий. — Става дума за бъдещето, а не за миналото. Ако решим да правим подобни работи например в Пакистан или Иран, от значение е светът да знае, че сме ги правили и преди. Така се създават предубеждения. Знаеш го. Ти си ченге. Харесва ли ти, когато не можем да посочим предишни присъди на обвиняемия в съда?

— Смяташ ли, че е чак толкова важно?

— Много е важно — отговори Лий. — Не може да бъде повече. Поне за нас тримата. Защото като цяло това е дребна работа. И тук е иронията, нали? Разбираш ли какво искам да кажа? Ако знаят три хиляди души, няма да може да се направи кой знае какво. Или дори триста. Или трийсет. Неизбежно ще се разчуе, и толкова. Сега обаче знаем само ние тримата. Три е малък брой. Достатъчно малък, за да се предотврати изтичане на информация. Трима души могат да изчезнат, без никой да разбере.

— Как?

— Може да стане, повярвай ми. Кой ще обърне внимание? Аз и ти не сме семейни. — Погледна ме и попита: — Ричър, ти женен ли си?

Поклатих глава.

Лий замълча за момент.

— Никой няма да задава въпроси, ако изчезнем.

— А колегите в работата? — попита Джейк.

— Полицейските управления правят каквото им е наредено.

— Безумие.

— Такъв е новият свят.

— Мислиш ли, че онези типове са сериозни?

— Въпрос на анализ. Разходи спрямо ползи. Трима невинни срещу голяма геополитическа сделка. Ти как би постъпил?

— Имаме права.

— Имали сме права.

Джейк не каза нищо. Допих си кафето и изпих още една чаша вода от чешмата. Лий поиска сметката, изчака да я донесат и да я платя, после пак включи телефона на Леонид. Апаратът оживя с весела мелодийка, регистрира се в мрежата си, а десет секунди по-късно мрежата го разпозна и му съобщи, че е получил текстово съобщение. Лий натисна нужния бутон и започна да чете, да мести текста на дисплея и да чете.

— От Дохърти е — каза тя. — Още не ме е изоставил.

Започнах да отброявам мислено интервали от по петнайсет секунди и си представих как джипиес чипът изпраща при всеки от тях сигнал: Тук са! Тук са! Тук са! Стигнах до десет. Сто и петдесет секунди. Две минути и половина. Дълго съобщение. И ако се съдеше по лицето на Лий, новините бяха лоши. Тя присви устни, притвори очи. Прочете няколко неща още веднъж, после изключи машинката и ми я подаде. Прибрах телефона в джоба си. Лий ме погледна в очите.

— Оказа се, че си бил прав. Убитите под магистралата „Франклин Делано Рузвелт“ са хората, наети от Лайла Хот. Предполагам, че колегите от Седемнайсето управление са прозвънили всички номера и са открили онзи, който не отговаря. Претърсили са офиса им и са намерили сметки за заплащане на услуги, адресирани до Лайла Хот в хотел „Четири сезона“.

Не казах нищо.

— По-важно е другото обаче. Тези сметки са за последните три месеца, а не за последните три дни. Има и друга информация. От Министерството на вътрешната сигурност нямат данни в страната да са влизали две жени с фамилия Хот. И категорично не са пристигнали преди три дни с „Бритиш Еъруейс“. И Сюзан Марк никога не е говорила по телефона с Лондон нито от дома си, нито от работното си място.