Лий Чайлд
Утре ме няма (20)

20

Взех влака от Пенсилвания Стейшън. Отново обществен транспорт. Отиването дотам беше напрегнато. Само на три преки, през уличната тълпа, но аз непрекъснато се оглеждах за хора, които сравняват физиономии със снимки от дисплея на мобилния си телефон, а ми се струваше, че няма човек, който да не е отворил някакво джобно устройство. Все пак пристигнах невредим и си купих билет с пари в брой.

Влакът беше пълен и много различен от влака в метрото. Всички пътници гледаха напред, скрити зад седалки с високи облегалки. Виждах само хората до мен. На моята седалка седеше някаква жена, а от другата страна на пътеката — двама мъже. Реших, че и тримата са адвокати. Не от висшата лига, но все пак от „А“ отбора, съдружници, потънали в работа. Във всеки случай не бяха атентатори самоубийци. Двамата мъже бяха гладко избръснати и тримата изглеждаха раздразнителни, но освен това нямаше никакви други признаци. А и влакът на „Амтрак“ за Вашингтон не би привлякъл атентатори самоубийци. Беше идеално пригоден за бомба в куфарче. На гарата коловозът се обявява в последната минута. Тълпата се разхожда по перона и изведнъж се втурва към композицията и се струпва пред вратите. Никакви мерки за сигурност. На рафтовете за багаж се слагат почти еднакви черни чанти. Няма никакъв проблем някой да слезе във Филаделфия и да забрави своята, а после да я взриви с мобилния си телефон, когато влакът навлезе в Юниън Стейшън в самото сърце на столицата.

Пристигнахме нормално и се добрах до Делауер Авеню невредим. Във Вашингтон беше също толкова горещо, колкото и в Ню Йорк, само че по-влажно. По тротоарите пред мен се движеха групи туристи. Семейни групи преди всичко, от близо и далеч. Грижовни родители, намръщени деца, всички облечени в ярки шорти и тениски, с карти на града, стиснали фотоапарати в ръце. Не че аз самият бях добре облечен или чест посетител тук. Бях работил в района през известни периоди, но винаги на левия бряг на реката. Все пак знаех къде отивам.

Нямаше как да объркам дестинацията, която беше точно пред мен. Капитолият. Сградата е строена, за да впечатлява. Трябвало е чуждите дипломати, дошли на посещение в първите дни на републиката, да си тръгнат убедени, че новата държава е сериозен играч. Проектът се оказал успешен. Отвъд нея, от другата страна на Индипендънс Авеню, са офисите на Камарата на представителите. Някога имах основни познания за политиката на Конгреса. Разследванията в някои случаи бяха стигали до самите комисии. Знаех, че Рейбърн Билдинг е пълна с подпухнали старци, живели във Вашингтон цяла вечност. Реших, че сравнително нов човек като Сансъм би получил офис в Кенън Билдинг. Сградата бе престижна, но не бе върхът. Кенън Билдинг е на Индипендънс Авеню и Първа улица, обърната към далечния ъгъл на Капитолия, като че ли отдава почит или отправя заплаха. На входа имаше всякакви мерки за сигурност. Попитах един униформен охранител дали мистър Сансъм от Северна Каролина е в сградата. Човекът провери в някакъв списък и отговори утвърдително. Попитах го дали мога да изпратя съобщение по някого в кабинета му. Той пак каза „да“. Даде ми химикалка, бланка на Камарата и плик. Адресирах плика до Майор Джон Т. Сансъм, Сухопътни войски на САЩ, от резерва. На бланката написах: Рано тази сутрин видях как една жена умира с вашето име на уста. Не беше истина, но беше близо до истината. После добавих: Стъпалата пред Библиотеката на Конгреса, след един час. Подписах се майор Джак Ричър, Сухопътни войски на САЩ, от резерва. Най-долу имаше квадратче за отбелязване. Въпросът беше: От моя избирателен район ли сте? Отбелязах „да“ в квадратчето. Не беше истина. Не живеех в избирателния район на Сансъм, но не живеех и в никой от останалите 434 избирателни района. Освен това бях служил в Северна Каролина четири пъти. Следователно смятах, че имам някакво право. Запечатах плика, подадох го и излязох вън, за да почакам.