Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gone Tomorrow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Утре ме няма

Издателство „Обсидиан“, София, 2009

Редактор: Матуша Бенатова

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN–978–954–769–206–0

История

  1. — Добавяне

46

Стълбите водеха нагоре, към първия етаж, и излизаха в задната част на мястото, където някога са паркирали противопожарните коли. Голямо пространство, осеяно с миши изпражнения и тайнствените случайни боклуци, които се събират в изоставените сгради. Големите врати на гаражите бяха заключени с ръждиви стоманени пръти и стари катинари. На стената вляво обаче имаше врата за персонала. Не беше лесно да се стигне до нея. Видях полупрочистена пътека. Боклуците по пода бяха сритани настрани, но пак имаше достатъчно, за да е трудно да се мине оттам с боси крака. Наложи се внимателно да разчиствам място за стъпване със страничната част на ходилата си и после да пристъпвам напред крачка по крачка. Бавно. Все пак в края на краищата успях.

Вратата имаше нова ключалка, но целта й беше да не допуска да се влиза, а не да се излиза. Отвътре беше най-обикновено резе. Отвън беше ключалка с комбинация. Намерих на пода месингов съединител за противопожарни маркучи и го използвах, за да задържи вратата отворена, докато се върна. След още няколко внимателни крачки се озовах на тротоара на Западна трета улица.

Насочих се директно към Шесто Авеню. Никой не гледаше краката ми. Беше топло и наоколо се разхождаше, изложена на показ, далеч по-приятна за гледане плът. Аз самият се зазяпах няколко пъти. После спрях такси и то ме закара двайсет пресечки на север и половин пресечка на изток, до магазина на Двайсет и трета улица до „Хоум Депо“, за което беше споменал Дохърти. От него бяха купени чуковете преди убийствата под магистралата „Франклин Делано Рузвелт“. Магазинът се готвеше да затваря, но ме пуснаха да вляза. В секцията с инструменти намерих извита щанга, дълга метър и петдесет. Студено валцована стомана, дебела и здрава. На път към касите се отбих в секцията за градинарство и реших да убия с един куршум два заека, като си взема и чифт гумени градинарски галоши. Бяха грозни, но по-добри от нищо. Платих с банковата си карта, което щеше да остави електронна следа, но нямаше никакъв смисъл да прикривам факта, че купувам инструменти. Покупката щеше да стане очевидна по друг начин много скоро.

Такситата обикаляха улиците като лешояди — оглеждаха се за хора с неудобни за носене предмети. Което беше безсмислено от икономическа гледна точка. Спестяваш пет долара от хипермаркета и даваш осем, за да отнесеш покупката у дома си. Тогава обаче нямах нищо против. След минута поех по обратния път. Слязох на Трета улица, но не непосредствено до изоставената пожарна.

На пет крачки пред мен видях лаборантът да свива към сградата.

Изглеждаше чист и спокоен. Беше с памучни панталони, бяла тениска и маратонки. Смяна на персонала, предположих. Агентите държаха крепостта по цял ден, а нощем поемаше лаборантът. За да е сигурно, че арестантите ще са живи и на сутринта. Заради ефективността, а не от хуманни подбуди. Струваше ми се, че за онези типове потокът информация бе по-важен от правата или благосъстоянието на отделния човек.

Преместих щангата в лявата си ръка и забързах с гумените галоши, така че стигнах до вратата за персонала едновременно с лаборанта. Не исках да успее да затвори. Щеше да ми създаде излишен проблем. Лаборантът ме чу, обърна се и вдигна ръце, за да се предпази, а аз го бутнах и го натиках вътре. Той се подхлъзна на боклуците и падна на едно коляно. Вдигнах го за врата, задържах го на ръка разстояние и оставих вратата да се затръшне. После се обърнах и понечих да разясня на онзи нещастник какви са възможностите му за избор, но видях, че се е досетил сам. Или се държи прилично, или яде бой. Той предпочете да се държи прилично. Наведе се и вдигна ръце — красноречив жест, изразяващ покорство. Вдигнах щангата и го подкарах към стълбището за сутерена.

През цялото време, докато стигнахме, той беше кротък. Не ми създаваше никакви проблеми и докато преминавахме през стаята с компютрите. Разбра какво го чака, когато влязохме в следващото помещение с тримата агенти на пода. Стегна се. Адреналинът запулсира в кръвта му. Бий се или бягай. После ме погледна — огромен, изпълнен с решимост мъж със смешни галоши, стиснал голяма стоманена щанга.

Притихна.

— Знаеш ли комбинациите за клетките? — попитах го.

— Не — отвърна той.

— А как поставяш болкоуспокояващите инжекции?

— През решетките.

— Какво ще стане, ако някой получи пристъп, а ти не можеш да влезеш в клетката при него?

— Трябва да се обадя по телефона.

— Къде са нещата ти?

— В шкафчето ми.

— Покажи ми го. Отвори.

Върна се в другото помещение и ме заведе до един шкаф. Завъртя ключалката. Вратата се отвори.

— Можеш ли да отвориш и другите шкафове? — попитах.

— Не. Само този.

В шкафа му имаше няколко рафта, заредени с всевъзможни медицински материали. Спринцовки, стетоскоп, малки шишенца с безцветна течност, пакети памук, хапчета, бинтове, марля, лепенки.

Плюс кутия малки капсули с азот.

И кутия опаковани стрелички.

В което имаше някакъв смисъл от бюрократична гледна точка. Представих си заседанието на командването, когато са писали инструкциите за операцията. Пентагонът. Щабните офицери, натоварени със задачата. Присъстват и по-младши чинове. Дневен ред. Някой съветник от Министерството на отбраната настоява амунициите за пушката да бъдат съхранявани от квалифициран медицински работник. Защото упойката е наркотик. И така нататък. После някой от действащите офицери заявява, че азотът не е наркотик. Трети заявява, че няма никакъв смисъл газът да се съхранява отделно от стреличките. И отново и отново. Представях си как изнервените агенти накрая са се предали: „Добре, каквото и да е, само да продължаваме нататък.“

— Какво вещество има в стреличките? — попитах.

— Местна упойка, за да не боли раната, и много барбитурат.

— Колко много?

— Достатъчно.

— За горила?

Лаборантът поклати глава.

— Намалена доза. Изчислена е за нормален човек.

— Кой е правил изчисленията?

— Производителят.

— И е знаел за какво ще служи?

— Разбира се.

— Със спецификации, поръчки за покупка и всичко останало?

— Да.

— И тестове?

— В Гуантанамо.

— Що за страна е това…

Отговор не последва.

— Има ли странични ефекти? — попитах.

— Няма.

— Сигурен ли си? Знаеш защо питам, нали?

Той кимна. Знаеше защо питам. Бяха свършили компютърните кабели, така че се наложи да го наблюдавам с половин око, докато намеря пушката и я заредя. Зареждането беше като ребус. Не познавах системата и трябваше да действам единствено с логика и здрав разум. Очевидно спусъковият механизъм задействаше освобождаването на газа. Газът изтласкваше стреличката. Пушките са, общо взето, прости машинки. Имат предна и задна част. Причината и следствието се случват в рационална последователност. Заредих я за около четирийсет секунди.

— Искаш ли да легнеш на пода? — попитах лаборанта.

Той не отговори.

— Иначе може да си удариш главата.

Нещастникът легна на пода.

— Някакви предпочитания за мястото? Крак, ръка?

— Най-добре действа в мускулна маса.

— Тогава се обърни по корем.

Той се обърна и аз забих стреличката в задника му.

 

 

Презаредих още два пъти и пуснах по една стреличка на двамата агенти, които иначе скоро щяха да дойдат на себе си. Това ми осигуряваше предимство от най-малко осем часа, освен ако не се появеше някой неочакван посетител. Или ако агентите не бяха задължени да докладват ситуацията на всеки час. Или ако вече не бяха изпратили кола, която да ни върне във Вашингтон. Тези объркани мисли ме накараха наполовина да се успокоя и наполовина да се разбързам. Взех щангата и отидох в помещението с клетките. Джейкъб Марк ме погледна, без да каже нищо. Тереза Лий видя обувките ми и попита:

— Сега на Осма улица такива ли продават?

Не отговорих. Минах зад клетката й и забих плоския край на щангата под конструкцията. После натиснах с цялата си тежест и почувствах как клетката се повдига. Съвсем малко. Част от сантиметъра. Колкото позволява естествената еластичност на метала.

— Това е глупаво — отбеляза Лий. — Клетката е заварена от всички страни. Можеш да я преобърнеш, но аз пак ще съм вътре.

— Но не е свободно стояща — възразих.

— Не е хваната за пода с нищо.

— Но я държи връзката с канала, под тоалетната.

— Това достатъчно ли е?

— Надявам се. Ако я наклоня и връзката с канала издържи, подът ще се откъсне и тогава ще можеш да изпълзиш.

— А ще издържи ли?

— Хазарт. Нещо като състезание.

— Между какво?

— Законодателството от деветнайсети век и някоя калпава заваръчна работилница от двайсет и първи век, получила правителствена поръчка. Виждаш ли, че подът не е заварен по цялата дължина, а само на отделни места?

— Това е смисълът на точковото заваряване.

— Здраво ли е?

— Много здраво. Може би повече от тръбата за тоалетната.

— А може и да не е. През деветнайсети век в Ню Йорк имало холера. Голяма епидемия. Умрели много хора. Най-накрая старейшините на града разбрали къде е причината — смесването на води от помийните ями с питейната вода. Тогава направили истинска канализация. И определили стандарти за тръбите и свързващите елементи. След толкова години тези стандарти все още са включени в строителните изисквания. Тръбата за канала трябва да има широк фланец, легнал върху пода. Мога да се обзаложа, че болтовете, с които е свързана, са по-здрави от точковите заварки. Хората от деветнайсети век са проявявали прекалена предпазливост. По-голяма от днешните фирми, които бързат да получат пари от Министерството на вътрешната сигурност.

Лий се замисли за миг, после се усмихна.

— Значи или се измъквам незаконно от правителствена затворническа килия, или тръбата за тоалетната се къса от пода. И в двата случая попадам в лайната.

— Точно така.

— Чудесен избор.

— Твой е — казах.

— Действай тогава.

През две стаи чух да звъни телефон.

Коленичих и мушнах върха на щангата в положението, в което трябваше да бъде под долния хоризонтален прът на килията, но не чак толкова навътре, за да може да закачи и края на ламарината на пода. После странично я наместих точно под една от точковите заварки, където усилието щеше да бъде предадено нагоре от един от вертикалните прътове.

През две стаи телефонът спря да звъни.

Погледнах Лий и казах:

— Стъпи върху тоалетната чиния. Да помогнем, доколкото можем.

Тя се качи и запази равновесие. Обрах луфта на щангата, натиснах и подскочих с всички сили — веднъж, два пъти, три пъти. Сто и двайсет килограма движеща се маса, плюс натиск с лост от метър и двайсет. Случиха се три неща. Първо, щангата си издълба плитко гнездо в бетона под клетката, което не ми вършеше работа. Второ, цялата клетка леко се деформира, което също не ми вършеше работа. Трето обаче, отчупи се светло парче метал и изхвърча някъде.

— Това беше точка — обади се Лий. — От заварката.

Преместих щангата под следващата заварка на двайсетина сантиметра вляво. Наместих я както трябва и натиснах. Същите три резултата. Хрущене на натрошен бетон, скърцане на деформиран метал и откъсване на още едно метално топче.

През две стаи започна да звъни друг телефон. С различен тон. По-нетърпелив.

Отдръпнах се и си поех дъх. Преместих щангата още веднъж, този път на половин метър вдясно. Повторих процедурата и бях възнаграден с още една откъртена заварка. Минус три. Оставаха още много. Сега обаче можех да мушна ръце под долния хоризонтален прът, защото щангата го беше огънала нагоре на три места. Оставих я, клекнах с лице към клетката, мушнах ръце под пръта с дланите нагоре. Стиснах, поех си въздух и се приготвих да напрегна сили. Когато гледах за последен път Олимпийските игри, щангистите вдигаха повече от двеста и петдесет килограма. Смятах, че не мога да се справя с чак толкова. Но пък и за клетката трябваше доста по-малко.

През две стаи вторият телефон престана да звъни.

Зазвъня третият.

Напрегнах сили.

Едната страна на клетката се надигна около трийсет сантиметра. Ламариненият под изскърца и се огъна като хартия. Заварките обаче държаха. Третият телефон престана да звъни. Вдигнах поглед към Лий и изсумтях:

— Скачай!

Тя схвана. Беше умна жена. Скочи високо над тоалетната чиния и се стовари с двата си боси крака върху двете крайни заварки. С ръцете си не усетих нищо. Никакъв удар. Никакво сътресение. Защото заварките се скъсаха веднага и подът се огъна V-образно, като улей. Като уста. Отворът беше около трийсет сантиметра широк и толкова висок. Добър, но не достатъчно. Хлапе би могло да се измъкне оттам, но не и Лий.

Поне обаче бяхме доказали принципа. Едно на нула за инженерите от деветнайсети век.

През две стаи и трите телефона започнаха да звънят едновременно. Конкуриращи се тонове, бързи, нетърпящи отлагане.

Поех си отново въздух. Сега вече беше въпрос на повтаряне на тройната операция отново и отново, с по две заварки всеки път. Щанга, повдигане, скок. Лий не беше едра, но дори и така трябваше да се разкъсат точкови заварки на разстояние поне два метра, за да може подът да се изкриви достатъчно и тя се промуши отдолу. Въпрос на проста аритметика. Съотношението на височината на отвора към дължината на освободената ламарина беше някъде около едно към три. Отне ни доста време, докато се справим. Близо осем минути. Накрая обаче успяхме. Лий излезе по гръб, с краката напред като лимбо танцьорка. Блузата й се повдигна нагоре и откри гладък, загорял от слънцето корем. Лий се освободи и се измъкна изцяло навън. Стана и ме прегърна силно. И по-дълго, отколкото беше нужно. После се отдръпна, а аз починах минута и изтрих длани в панталоните си.

После повторих цялата процедура още веднъж, за да измъкна Джейкъб Марк.

През две стаи телефоните звъняха и преставаха, звъняха и преставаха.