Лий Чайлд
Утре ме няма (48)

48

Правилото беше: използвай телефона и продължавай нататък незабавно. Тръгнахме по Бродуей на север. Покрай нас минаваха таксита и полицейски коли. Осветяваха ни фарове. Стигнахме до Астор Плейс, после се пъхнахме в метрото и използвахме три от последните четири пътувания на картата ми за влак по линия №6 в северна посока. Където беше започнало всичко. Друг съвсем нов вагон R142A. Беше единайсет вечерта и освен нас имаше още осемнайсет пътници. Седнахме един до друг на една от страничните седалки за осем души. Лий седна между нас. Джейк, вляво от нея, се наведе напред, готов да води тих разговор. Аз направих същото. Джейк попита:

— Е, кое е истината? Двете Хот ли са истински, или правителството вече си пази гърба, като заличава данни?

— Може да е вярно и едното, и другото — отбеляза Лий.

— Хот не са истински — казах аз.

— Мислиш или го знаеш със сигурност?

— Онова на Пенсилвания Стейшън стана много лесно.

— Кое?

— Подмамиха ме. Леонид се остави да го забележа. Беше с яке, което на изкуственото осветление вътре изглеждаше яркооранжево. На практика не се отличаваше от светлоотражателните жилетки, с които са работниците по поддръжката. Привлече погледа ми веднага. Искали са да го забележа. После се остави да го ударя. Защото е трябвало да взема телефона и да науча за „Четири сезона“. Манипулираха ме. Цялата история е многопластова. Искали са да говорят с мен, но не са искали да видя всичко. Не са искали да открият всичките си карти и затова са подготвили начин да ме привлекат. Примамиха ме в хотела и опитаха лек, приятен подход. Един тип се прави на некомпетентен на гарата, после следват ласкателствата. Дори са имали резервен план — да отидат в полицията и да съобщят за изчезнало лице. И в двата случая накрая щях да се появя.

— Какво искат от теб?

— Информацията на Сюзан.

— Която е била каква?

— Не знам каква е била.

— Кои са те?

— Не са журналистки — отвърнах. — Мисля, че сгреших. Лайла играеше ту една, ту друга роля. Не знам коя е в действителност.

— А старата жена?

— Не знам каква е.

— Къде са сега? Измъкнали са се от хотела.

— Винаги са имали резервен вариант. Две писти. За публична консумация и за собствени цели. Така че не знам къде са сега. Явно на алтернативното място. Някакво дългосрочно скривалище, предполагам. И по всяка вероятност тук, в града. Може да е къща. Защото водят екип. Техни хора. Лоши хора. Частните ченгета бяха прави. Сами изпитаха на гърба си колко лоши са онези. С чуковете.

— Значи двете Хот също ще се покрият? — каза Лий.

— Грешно граматическо време — казах. — Вече са се покрили. Спотаили са се някъде и всички, които биха могли да знаят къде, са мъртви.

Влакът спря на Двайсет и трета улица. Вратите се отвориха. Никой не се качи. Никой не слезе. Тереза Лий беше забила очи в пода. Джейкъб Марк вдигна поглед към мен.

— Щом като от Министерството на вътрешната сигурност не са успели да засекат, че Лайла Хот влиза в страната, не могат да кажат и дали е била в Калифорния. Което означава, че Питър може да е бил с нея.

— Да — кимнах. — Възможно е.

Вратите се затвориха. Влакът потегли.

Тереза Лий вдигна поглед от пода и се обърна към мен.

— За случилото се с онези четиримата с чуковете сме виновни изцяло ние. И по-конкретно, вината е твоя. Ти си казал на Лайла, че знаеш за тях. Ти си ги превърнал в пасив за нея.

— Благодаря, че го изтъкваш — кимнах.

Мисля, че ти си я тласнал да прекрачи границата.

И по-конкретно, вината е твоя.

Влакът навлезе в метростанцията на Двайсет и осма улица.

Слязохме на Трийсет и трета улица. Не искахме да стигнем до „Гранд Сентръл“. Твърде много ченгета и поне за Джейкъб Марк твърде много отрицателни асоциации. Парк Авеню беше много натоварено. Още през първата минута покрай нас минаха две полицейски коли. Емпайър Стейт Билдинг се издигаше западно от нас. Върнахме се назад на юг и поехме по тиха улица, към Медисън Авеню. Вече се чувствах доста добре. От седемнайсет часа бях прекарал шестнайсет в дълбок сън, а сега се бях заредил с храна и течности. Лий и Джейк обаче изглеждаха зле. Нямаше къде да отидат, а не бяха свикнали да е така. Очевидно не можеха да се приберат у дома, нито да отидат при приятели. Трябваше да приемем, че местата, които са посещавали редовно, са под наблюдение.

— Трябва ни план — каза Лий.

Харесваше ми вида на квартала, в който се намирахме. В Ню Йорк има стотици микроквартали. Миризмите и нюансите се различават от улица на улица, понякога и от сграда на сграда. Парк Авеню и Медисън Авеню са леко западнали в района на Двайсета улица. Пресечките са занемарени. Може някога да са били място за богаташи и може да станат пак лъскави, но точно в този момент тук се чувствах комфортно. Скрихме се под едно скеле на тротоара за известно време и гледахме как пияниците се прибират у дома от баровете и как хората от квартала разхождат кучетата си преди лягане. Видяхме човек да разхожда немски мастиф и момиче с американски плъх териер, голям колкото главата на немския мастиф. Лично аз бих предпочел плъх териера — малко куче с великолепен характер. Това малко зверче си мисли, че е господар на целия свят. Изчакахме да мине полунощ, после тръгнахме по улиците на изток и на запад, за да потърсим подходящ хотел. Намерихме един, със старомодна светеща реклама от слаби крушки. Изглеждаше доста западнал и мръсен. По-малък, отколкото бих искал. По-големите хотели са по-добър вариант. Шансът да има свободни стаи е по-голям, има повече анонимност и по-малко наблюдение. Общо взето обаче, и този щеше да свърши работа.

Беше добро място за трика с петдесетте долара.

Може би щяхме да минем и с четирийсет.

В крайна сметка минахме със седемдесет и пет — може би защото нощният портиер подозираше, че търсим място за секс тройка. Вероятно заради начина, по който Тереза Лий ме гледаше. В очите й ставаше нещо. Не знаех какво точно. Така или иначе, нощният портиер съзря възможност да вдигне цената. Стаята, която ни даде, беше малка, на гърба на сградата. Имаше две легла и малък прозорец към вътрешна шахта за проветряване. Стаята никога не би се появила в туристическа брошура, но изглеждаше сигурна и скрита, освен това си личеше, че Лий и Джейк нямат нищо против да прекарат нощта в нея. Също така обаче си личеше, че двамата няма да са особено щастливи, ако се наложи да прекарат две нощи в нея. Или пет. Или десет.

— Нужна ни е помощ — каза Лий. — Не можем да живеем така безкрайно.

— Можем, ако искаме — възразих. — Аз живея по този начин от десет години.

— Добре. Нормален човек не може да живее по този начин безкрайно дълго. Нужна ни е помощ. Проблемът няма да се реши сам.

— Би могъл — намеси се Джейк. — Ако тръгнем от това, което каза преди. Ако знаят три хиляди души, проблемът вече няма да е проблем. Трябва просто да кажем на тези три хиляди души.

— Как? На всеки поотделно?

— Не. Трябва да се обадим на пресата.

— Ще ни повярват ли?

— Ако сме убедителни.

— Ще отпечатат ли такъв материал?

— Защо да не отпечатат?

— Кой знае какво става с пресата сега? Ами ако се допитат до властите и те им кажат да си мълчат?

— Ами свободата на словото?

— Спомням си, че някога имаше и такова нещо — отбеляза Лий.

— Кой тогава ще ни помогне?

— Сансъм — казах. — Той ще ни помогне. Неговият залог в тази история е най-голям.

— Сансъм е от властите. Неговият човек е следял Сюзан.

— Защото той има какво да губи. Можем да се възползваме от това.

Извадих телефона на Леонид от джоба си и го пуснах на леглото, до Тереза Лий.

— Напиши съобщение на Дохърти утре сутрин и поискай да намери телефонния номер на офиса на Сансъм във Вашингтон. После се обади и поискай да говориш лично със Сансъм. Ще му кажеш, че си от полицията в Ню Йорк и че си с мен. Ще му кажеш, че знаем, че неговият човек е бил в метрото. Ще му кажеш, че знаем, че медалът му не е само за карабината „ВАЛ“ и че има и още нещо.